От същия автор

Въстанието не сполучи, но делото не беше изгубено. Една несполука не е всякой път катастрофа и катастрофата в Стара Загора, в широк смисъл на думата, си остава само несполука. Когато направите стъпка, за да постигнете нещо скъпо, неизбежно, високо, и тази стъпка не сполучи, последствията могат да бъдат само две: или ще паднете духом, ще изгубите вяра в идеала си, в стремежите си и ще разрушите своето минало и своето бъдеще, или духът ви ще се възроди с поучението на опита, ще заякне, ще литне с крила и вие ще познаете не само своите грешки, не само своето безсилие в миналото, но ще познаете още и това, което вие можете и трябва да постигнете в бъдеще. Така беше и сега.

Освен това, несполуката не беше пълна, не беше и широка. Хората от Търново и Ловеч не видеха нищо, онези от Шумен и Русчук едва почувстваха: всичко се струпа върху Стара Загора, но затуй пък всички водители, безразлично, и оттук, и оттам – спасиха се зад граница. Това беше една щастлива звезда, едно предзнаменование.

Ив. Х. Димитров, Христо Караминков и Хр. Иванов Големият от Търново се спасиха след различни одисеи, които, за жалост, те не са ни разказали. Последните двама не са вече между живите. Ив. Х. Димитров се спаси чудновато. Щом почнали преследванията от страна на властта – която при оня трус в Стара Загора изведнъж вече се разфучава с дива страст, – председателят на търновския комитет хванал пътя за Габровския балкан. Там се губил той някое време в горския пустиняк, крил се отпосле пак в старата столица и прескочил най-накрай щастливо в Румъния.

Караминков, след известни скитничества, прибира се и той в обетованата земя, а Големият останал вътре, но цял и невредим, като се свивал дълго в някое скривалище, между верни и близки хора.

Волов от Троянския манастир преброжда Тракия, допипва се до Хиршовата линия и през Цариград осъмва един ден в свободна Румъния.

Стамболов щастието донесло до добри ръце в Търновско, а оттук, през Дунав, въздъхва и той на свобода във Влашко.

Другарите му бяха не по-малко щастливи. Икономов премина по пътя на Волова. С помощта на приятели по железницата той стига в Цариград и оттам се намери пак в средата на своите другари в Румъния. Г. Апостолов минал по същия път и с някакъв руски паспорт слязъл на влашкия бряг. З. Стоянов прекарал зимата на Харманлийската станция, скрит от Ради Иванов в един своеволен затвор, за всички чудновати перипетии на който този отличен писател ни разказа сам със своя неподражаем хумор.

Иларион Драгостинов, след арестуването на Тома Кърджиев и други, не чакал да дойде ред и до него: с една ладия прескочил той мътния Дунав и се намерил също така отсреща. Н. Обретенов още от по-напред беше вече там.

Четата от Цариград също се върнала във Влашко. Споменахме на друго място, че Бенковски биде от Заимова пратен в Браила, за да се погрижи за пари. Но пари не се намериха. Илия Вълчев, който се обещавал да заеме събраната сума, дори и не тръгнал. А Бенковски, след като известил телеграфически за несполуката, останал по своему да се скита из широката влашка земя.

Самичък Заимов побързал да очисти Цариград, щом пламъците избухнали в Стара Загора и полицията затършувала по-будно из турската столица; прочее, придружен от своя „телохранител“, Иваница Данчев, той скоро стъпва също на румънския бряг.

Всички тези хора, забягнали без време в чужда страна, захвърлени почти на пътя, на смета: без убежище, без подпора, без надежди, без нищо, освен делото, на което дотогава служиха и което не е още умряло – всички тези мъже горят сега от желание да пожертват главите, душата си, да направят последен размах, да подигнат себе си, народа си, за да възтържествува напокон и това дело, да засияе със своя толкова страдно очакван, толкова мечтан и копнян ореол; защото, най-после, то – това дело – за тях е и убежище, и подпора, и надежда, защото за тях е всичко.

II
Смъртоносен кризис в Централния комитет в Букурещ. Още няколко думи за Филип Тотю. Специалната комисия до Белград и съмненията в сръбската столица. Отстъпления от идеите на Левски. Сериозната политико-държавническа основа на въпроса.

Най-рано от всички се завърнал Заимов. Към края на септември той вече беше във Влашко, дето заварил Н. Обретенова. Двамата се отзовали в румънската столица, за да се допитат до Централния комитет и да обсъдят положението. Но в това време тук, в генералния щаб на революцията, владееше смъртоносен кризис.

Ние видехме, че в плана на последното въстание, което бе могло да избухне само в Стара Загора и Шуменско, влизаше, между друго, и това, че едновременно, когато въстанието пламне в България, из Влашко трябва да минат чети или поне една „огромна, добре организирана чета“, както се изразява сам Ботев. Но додето Панайот Хитов беше предназначен да мине Дунава и да вземе предводителство над въоръжените сили във вътрешността, Филип Тотю повикаха от Русия, за да се тури начело на външната чета. Запазено е писмото на централния комитет до тоя воевода; поканата съдържа някои изрази, които добре илюстрират всички възгледи и планове, очаквания и надежди на комитетските кръгове. Ето тая покана.

Уважаеми войводо,

Вам трябва да е известно вече, че в България се приготвя силно и общо въстание и че това въстание скоро ще да избухне. Сичките революционни комитети в България изпроводиха свои представители и на едно общо събрание са решили да ви поканим да дойдете, за да вземете командата на една огромна добре организувана чета.

Ние вярваме във вашия патриотизъм и във вашата всякогашна готовност да послужите на своето потъпкано и поробено отечество и затова изпровождаме нарочно едного от членовете на тукашния революционен комитет, а именно Г-на Христа Ботйова, с когото като се споразумеете, молим ви незабавно да дойдете в Букурещ.

Сега е време да покаже всеки своето достойнство и своята любов към отечеството си, сега е време да види и нашият народ бел свободен ден. Вие, уважаеми ни войводо, сте един от първите синове на България, вие сте жертвали и имот, и живот за нейната свобода, вие сте напълнили България с името си и със своите подвизи, вие сте началото на българското движение – не оставайте и сега надиря от своите другари и приятели, покажете, че у вас не е угаснала любовта към отечеството, елате да нанесете страх и трепет на нашите тирани и да оставите името си вечно в българската нова история.

Уверени във вашия патриотизъм, чакаме да ви прегърнем братски и заедно с вас да извикаме: Да живей България! Да живеят нейните достойни синове!

Комитетът^[1]

На 22 август Ботев, натоварен да занесе лично тази покана, бил вече в Браила на път за Русия^[2] Филип Тотю, както знаем, не дойде и четата не се образува. Едновременно със заминаването на Ботева, Панайот Хитов, Д. Ценович и Васил Кулев – последният емигрант из Разград – хванали пътя за Белград с мисия да молят сръбското правителство, от страна на централния комитет, да отпусне то оръжие за въпросната чета.

Тричленната комисия не била доверчиво посрещната в Белград – тъй ни приказва поне Д. Ценович, жив паметник от онези времена. Сръбските министри дори не скрили своето съмнение: те не вярвали, че българският народ е подготвен да въстане. Като имаме предвид, че Христич, който в туй време още беше на власт в Сърбия, изказва туй недоверие по-късно и в своите мемоари, които вече имахме случай да цитираме, то спомените на Ценович не са лишени от основание. Сам Любен Каравелов, както знаем, не споделяше вече вярата на по-младите – на лудите глави, че българската маса е готова за общо дело и с време още се оттегли от комитетската организация. Но той беше много близък с някои сръбски кръгове или поне остана добре познат в Белград, та неговото влияние едва ли не ще да е подействало, за да се усилят съмненията в сръбската столица.

Така, че делото, подхванато с такава пламенна енергия от страна на младите хора, хваща да се разнищва още от самото начало – и то да се разнищва оттам, откъдето неизбежно е трябвало да се очаква единствената и най-надеждна подпора. Най-трезвите глави на времето са именно убедени, че без Сърбия „не може нищо да се направи“. А на това мнение били и комитетските кръгове. Така само се обяснява отиването на специална комисия в Белград от страна на комитета. Естествено е, поради това, че задачата на тази комисия не се е състояла просто да измоли или изпроси няколко стотин или няколко хиляди пушки, но да издейства обещание от братското правителство за общи действия.

А тъкмо от това гледище съмненията на висшите кръгове в Белград били от фатална важност за успеха на комитетските планове.

Сръбското правителство си останало на своето и дало отговор просто и чисто: ако има въстаници, нека да дойдат в Сърбия; ако има да действат, ще действат чрез Сърбия; а ако е за бой с Турция, ще се бият, когато и Сърбия се бие.

С една дума, сръбското правителство е стояло – от сръбска страна, разбира се – на същото онова независимо или самолюбиво гледище, на което и Левски стоеше от българска страна. Ще си припомним, че апостолът бе казал по същия начин: ние ще въстанем само ако Сърбия се вече бие, и само тая помощ чакаме от сърбите. А сега последните казват: ние ще се бием за българите, ако сами българите се бият заедно с нас и за нас.

А средният път, който комитетът бе ударил между тези две крайности, изпъква сега ясно. Бяха си въобразили, че щом в България пламне едно силно въстание, Сърбия ще се увлече от братски чувства и ще обяви война на Турция.

Следващата година, когато пламна Априлското въстание, същите почти хора извършиха и друго още отстъпление от гениалната директива на Левски: предизвикаха пак нова, безнадеждна авантюра – сега вече за да възбудят общественото мнение в Европа в полза на своето нещастно отечество.

Панайот Хитов, другият жив от комисията, твърди в своите спомени, че Д. Ценович не стоял добре пред сръбското правителство и то отказало да го приеме. Но с туй воеводата, който собствено бе човек на сръбските идеи, не казва нищо ново, а пак разкрива същността на работата, но с чисто интимни или интригантски мотиви. И наистина, сръбското правителство не е одобрявало това, което искал Ценович, а че и Ценович не е одобрявал това, което сръбското правителство искало – а това на интимен език, или на придворния език на воеводата значи: Ценович не стои добре пред сърбите. Ние бихме казали също: сърбите не стоят добре пред Ценович.

Целият въпрос обаче има една сериозна страна, а тя се заключава в следното. Една българска емиграция силна, независима, революционна и при туй със седалище в Румъния – в една съвсем чужда, неславянска, дори славянофобска страна, която не се бърка в работите на изгнаниците, но все пак ги покровителства, прикрива и дори котка ги, кога как поиска: такава една емиграция може да бъде само трън в очите на всяко друго правителство, което иска да играе – искрено или своекористно, все едно – роля чрез нея. А това е тъкмо тъй със Сърбия, а дори и с Русия, което и друг път отбелязахме. И едната, и другата от тия държави недолюбват нашата по-млада емиграция, без това да им пречи да играят роля чрез нея, но, разбира се, само кога им прилегне. Основателно разследване на въпроса и то именно от тая страна – от страна на държавническите интереси на наименуваните страни – би ни довело до интересни разкрития. Но, разбира се, подобно разследване освен че не влиза в нашата програма при настоящия случай, но и малко важи тук, защото, най-после, работата е ясна. Ние видим същото дори и днес, и то в свойска България спрямо македонските емигранти. Една революционна организация днес трябва сама да е рожба на нашето правителство, а не е ли, съществува ли тя от само себе си, трябва да действува с нашето и чрез нашето правителство, трябва да върши туй, което ѝ каже нашето правителство: среден път няма. Тъй или инак, за добро или за зло, организацията е една маша, ако се поддаде; не се ли поддаде, обаче, тя е един неприятел или поне тя не съществува за правителството.

Освен всичко това, въпрос би било още, дали през септември 1875, когато българската комисия стъпи в Белград, дали Сърбия – тъкмо в този момент – желае да се залови за оръжие, дали е приготвена, дали се вижда в благоприятни условия. Естествено е, че ако тя не е разполагала с нужните сгоди, пак не щеше пряко да отблъсне просителите (за да ги обвърже за друг път); но трябваше да потърси някой благовиден претекст – което в същност прави и в случая. А ако претекстът можеше да бъде случаен и твърде или напълно основателен, какъвто е в действителност, тогава още по-добре за сърбите. И наистина, България не беше още готова за общо въстание.

Но късно било не само за сърби, па и за кои и да било други да изказват и да налагат вече своите желания. Когато кипежът стигне до известен градус, нищо не помага, нищо не може го спре: вълните трябва да прелеят. Още комисията се маеше в Белград – бездействаща и в нерешителност, – Стамболов телеграфира, че преминават в България, което значело, че няма да чакат сърбите. Панайот Хитов поискал да ги спре, докато сам се върне с известие и с консолидиран план от сърбите. Ценович пял своята антисръбска песен, раздорът бил явен и все пак апостолите минали.

Панайот се връща в Букурещ, намира приятели на своята идея, подбира Рафаил Атанасов от Галац и Колчо Пасков от Лесковец и пак се връща в Белград. Сега вече тука знаят, че апостолите са на работа в България, дават съвет делото да се кара по-нататък, т. е. приготовления да стават, а работата може да чака и до пролет – Панайот пак се връща в Румъния, сега вече иска да мине, ала нещо му пречи, а пък и времената вече негодни, пламъците гаснат в Стара Загора и Шумен и воеводата замръзва на своето място.

Ето тъй са стояли работите, и тук е лежала и смъртната криза.

Със Сърбия ли сме, или слушаме своята глава? Имаме ли приятели, или всички до един искат само да си служат с нас – да им служим ний безвъзмездно, да служим на техните своекористни замисли?

Тия бяха въпросите, които сега се носят в атмосферата.

III
Ролята на Панайот Хитов. Разцепление и безсилие в комитетските кръгове. Оставката на Ботева. Съвършеното обезличване на комитета. Обстоятелствата, при които се ражда мисълта за независими действия. Идея за нов централен комитет. Носителят на тази идея. Биографически бележки за Ст. Заимов и Н. Т. Обретенов.

Както и да е, едни държат със сърби, други са на своя глава, едни са за приятел, други за неприятел. Или, в същност, комитетските кръгове са разединени и парализирани от влиянието на Панайот Хитова, което значи: едновременно вън е деморализация, а вътре, в България – катастрофа, несполука. Всичко това е един батак, едно безсилие.

В края на септември Ботев се връща от Русия. Той настоява Панайот да мине Дунав, без да се гледа на несполуката в Стара Загора и Шумен, настоява, с една дума, делото да се продължи, приготовленията да се водят напред, воеводата да се махне от сцената, да се махне със своето обезсилващо влияние, със своя сърбизъм, но Панайот не минава. Той има и приятели – приятели на неговата идея. Ценович още от по-напред, като видял безнадеждността на положението, подал оставка от комитета. Сега и Ботев си подава оставката. Ето документът за това:

ОСТАВКА.

Защото моите убеждения не се посрещнаха в много отношения с убежденията на останалите членове от Българският революционен комитет в Букурещ и защото от това се породи неискреност помежду нази, то, за да не бъда отговорен пред съвестта си, намерих за нужно да престана вече да действувам като член на комитета. За това моля моите досегашни другари да ми одобрят и приемат настоящата оставка.

Хр. Ботйов.

Букурещ, 30 септември 1875 г.^[3]

В такова положение Заимов и Обретенов заварват работите в Букурещ. Нищо друго освен раздори, неразбория и безсилие. Комитетът не съществува.

Ще оставим ли работата в същите ред, в същата безпринципност, в същото безсилие, или ще заработим отново? Ще тръгнем ли със сърбите, или ще поведем по своему?

Тия въпроси се носят из емиграционната среда, те чукат на сърцата, интригуват главите.

От всичко най-ясно е само едно: че комитетът не съществува или, ако съществува, с него нищо не може да се направи.

Ето това е било вече една кулминационна точка: отстъпничеството е готово, защото и мотивът е готов: хората жадуват за дело.

Заимов и Н. Обретенов се завърнали в Гюргево: нямало вече що да чакат от Букурещ. Тук, именно, в Гюргево, тези бивши и бъдещи апостоли прегърнали за пръв път идеята за независима работа – идея, донесена, може би, още от Букурещ; тук тези двама отстъпници зачат мълком в своята душа новата идея, отглеждат я, отрастват я и, чиста, ясна, узряла, пущат я най-после на свят: идеята да действат помимо Букурещ, като поемат на своите собствени плещи всички атрибути на централния комитет или, просто, като образуват свой собствен комитет.

Така именно се хвърля семето за онова ново дело, което отпосле си даде името на цяла една нова и последна ера в комитетската история. Тази ера именно е и главният предмет на настоящата книга, а тя е ерата на Априлското въстание.

Заимов и Н. Обретенов са главите на новия източник. Сам Заимов ни повествува за тоя предмет: „Главните основатели на последния Български централен революционен комитет, който трябваше да има своето седалище в Гюргево, – казва той със скромното достойнство на човек, предизвикан да говори сам за себе си – бяха Заимов и Н. Обретенов“^[4] От двамата, които са още живи между нас, старшинството, и по образование, и по заслуги, се пада, бездруго, на Заимова.

Стоян Заимов е роден в Чирпан на 15 септември 1852. До 1860 той расте в село Трикмишлий, недалеч от Чирпан, дето майка му била женена за някакъв богаташ. До 1866–67 Заимов се учи в Чирпан при даскал Янко Кочев, отдето в 1868–70 преминава в Старозагорското класно училище. В 1871 той свършва за една година педагогическия курс в Пловдив, воден тогава от покойния Д. Благоев, а през учебната 1872–73 година го виждаме учител в Хасково. Тук Заимов влиза като деятелен член в местния комитет, след като още от по-рано бил посветен в революционната работа. Първа среща с Левски той имал в Стара Загора, в къщата на Колю Ганчев, когато беше ученик, и там още служил, в случай на нужда, като куриер на комитетската поща между Чирпан и Стара Загора. При нагласеното убийство на Хаджи Ставри от Узунова, пролетта 1873 в Хасково, Заимов биде хванат, осъден и отиде до живот на заточение в Диарбекир, заедно с други още двадесет и пет души провинени. Оттук нататък животът на Заимов е една твърде интересна Одисея, пълна с приключения, които, за жалост, той не ни е още разказал; рядко само, в по-щастливи минути на живота си, той говори за тях и със своя увлекателен, поетичен разказ пленява ближните си.

Той избягал от Диарбекир, ноември 1874, заскитал се сам, почти гол, в дивите ония азиатски страни, пребродил, сред зима, в студ и сняг, негостоприемните планини на Северозападна Мала Азия и през Ерзерум, Карс и Трапезунд се озовал в Цариград, при своя училищен другар от Стара Загора – Асен Руселиев, който сега бил ученик в Роберт колеж. В самото английско училище Заимов се крил повече от петнадесет дни и после, с помощта и средствата пак на Асен Руселиев, се прехвърлил във Влашко. Тук, пролетта 1875, той служи като експедитор и коректор в печатницата на Каравелов и с тоя последния и с Ботев се хранят на една софра. След като през март враждата избухна между двамата водители, Заимов се оттеглил в Браила и там почва издаването на сатирически вестник „Михал“. А едновременно с Т. Пеев той дирижира браилския комитет. Заимов е вече привърженик на Ботева, както отбелязахме на свое място, и влиза като главен деец в ръководене на работата през по-последвалия период на комитетската история.

Никола Тихов Обретенов е роден през май 1849 в Русчук, най-старият син на тъй известната добра патриотка баба Тонка. До 1864 Обретенов свършил гръцкото училище в родния си град и никъде вън не ходил повече да се учи. Баща му бил търговец в село Сакча, в Добруджа, при когото скоро се прехвърлил и синът му на помощ в бакалско и манифактурно вземане – даване. Братята му, Петър и Ангел, които също се навъртали около баща си, влезли в споразумение с Караджата, който, както е известно, сновеше некое време в Добруджа, и един прекрасен ден, 1867, изчезнали към Влашко и после към Белград, като отнесли и голяма част от капитала на своя баща. Петър успял дори да постъпи в легията, а на следващата година и двамата братя минаха Дунава с Хаджи Димитър. Бащата се принудил да се върне в Русчук, дето Никола постъпва като слуга в читалището. По онова време Драган Цанков, като учител в придунавския град, беше успял да издигне там читалище, а слуга на последното бил от начало Пенчо Черковски. Когато Никола се връща с баща си в Русчук, тъкмо що Черковски бил преминал на служба в английската компания на железницата Варна – Русе, та за Обретенов се отворило място. В читалището Обретенов остава като слуга почти цели осем години до 1875. Когато Ангел Кънчев, 1870–72, се явява в Русчук, Обретенов е един от най-близките негови съмишленици. В 1874, задружно с Грекова, той съживява, както видехме, заглъхналата комитетска работа, а в същата година, през август, Обретенов, заедно с Илариона Драгостинов, е представител на Русчушкия комитет в общото събрание в Букурещ – нещо, което също изложихме на свое място. На следващата година читалището е вече подозряно от властта и не представлява безопасно убежище за Обретенова. Ето защо той е вече емигрант, скитник и апостол.

^[1] З. Стоянов „Хр. Ботев, Биография“, стр. 269.

^[2] Сравни Ibid. из Браила писмото на поета до Ив. Драсов в Букурещ.

^[3] „Биография“, 289.

^[4] „Миналото“, „Етюди“ 73.

Димитър Тодоров Страшимиров е историк на Българското възраждане и специално на Априлското въстание, писател, педагог и обществен деятел. Брат е на писателя Антон Страшимиров и левия политик Тодор Страшимиров.