Юбилей без обяснение

През 2026 година България отбеляза сто и петдесет години от Априлското въстание. Държавни институции, академични среди, медии и училища говореха в хор за едно от най-свещените събития в националната история. И наистина – едва ли има друго събитие от Българското възраждане, около чието значение да съществува толкова широк обществен консенсус. За едни то е върхът на националноосвободителната борба. За други – моралният аргумент, довел до Освобождението. За трети – моментът, в който българите окончателно доказват правото си на собствена държава.

Но зад този почти пълен консенсус се крие едно любопитно и рядко обсъждано обстоятелство. Колкото повече се съгласяваме относно значението на Априлското въстание, толкова по-малко говорим за един далеч по-елементарен въпрос: а защо то избухва именно през 1876 година?

Тук започва нещо, което се разкрива като напълно реална историческа загадка. И колкото по-внимателно се вглеждаме в нея, толкова по-ясно става, че зад един от най-свещените епизоди на българската история се крие проблем, който българската историография повече от век и половина така и не е успяла да реши убедително.

Кърджалийското време и провалът на теорията за страданието

Още от самото си начало българската историография обяснява Априлското въстание предимно чрез една проста схема. Българите са страдали под османска власт, натрупвали са недоволство и в един момент това недоволство е избухнало в открит бунт. На пръв поглед подобно обяснение изглежда напълно естествено. То съответства както на националната памет, така и на интуитивното убеждение, че хората се бунтуват тогава, когато животът им стане непоносим.

Проблемът е, че всяко историческо обяснение трябва да издържа проверка. Ако страданието действително поражда национални въстания, би трябвало да откриваме подобни въстания навсякъде, където страданието достига особено високи равнища. И българската история предлага идеален случай за подобна проверка. Това са така наречените кърджалийски времена в края на осемнайсети и началото на деветнайсети век.

Трудно е да си представим по-благоприятна среда за масов бунт. Големи части от българските земи преживяват продължителен разпад на обществения ред. Въоръжени банди се движат из страната, ограбват цели селища и принуждават хиляди хора да напускат домовете си. Стопанският живот е разстроен, сигурността практически изчезва, а насилието се превръща в постоянен фон на ежедневието. На места местните османски първенци дори въоръжават християнското население, за да участва в отбраната срещу различни въоръжени групировки. Ако търсим епоха на действително масово страдание, тя е именно тук.

И все пак в тази среда не възниква нищо, което да напомня дори отдалечено за Априлското въстание. Не се появяват национални комитети. Не се формулира програма за българска държава. Не възниква идеята за национална революция. Насилието е огромно, но си остава насилие. Страданието е реално, но не се превръща в национално движение.

Тъкмо тук се появява първата сериозна трудност пред традиционното обяснение. Ако най-тежките десетилетия на османската епоха не пораждат национално въстание, то само по себе си страданието очевидно не е достатъчно условие за появата на Април 1876. То може да бъде част от обяснението, но не и негово ядро. А това означава, че истинската причина трябва да се търси другаде.

Вторият парадокс: въстанието избухва по време на възход

Ако кърджалийските времена поставят под съмнение теорията за страданието, следващият период създава още по-голямо затруднение. Защото десетилетията, които предхождат Априлското въстание, не са време на разпад, а на подем. Колкото повече научаваме за българското Възраждане, толкова по-трудно става да го опишем като епоха на непрекъснато влошаващо се положение. Напротив. През по-голямата част от деветнадесети век наблюдаваме процеси, които вървят в обратна посока.

Развива се търговията. Градовете нарастват. Появяват се нови училища. Разширява се печатната култура. Възникват читалища, културни дружества и местни инициативи. Все по-голяма част от българите влиза в контакт със света извън собственото си село или град. Към всичко това се прибавя и дългата борба за самостоятелна църковна организация, която през 1870 година завършва със създаването на Българската екзархия – безспорно най-голямата институционална победа на българите преди Освобождението.

С други думи, когато стигаме до 1876 година, не се намираме в общество, което се разпада, а в такова, което се развива. Не в период на най-дълбока криза, а време на най-видим възрожденски успех. Тъкмо това превръща Априлското въстание в историческа загадка. Ако кърджалийските времена показват, че страданието не е достатъчно, то възрожденският подем показва, че националната революция не възниква непременно в периодите на най-дълбока криза. Получава се привидно противоречие, което трудно се вписва в традиционния разказ.

Никак не е случаен фактът, че именно тук се колебаят и най-сериозните български изследователи. Иван Хаджийски ясно вижда необикновения възход на българското общество през Възраждането. Съвременният историк Константин Косев също е принуден да признае огромното значение на стопанските, културните и институционалните промени. И двамата усещат проблема, макар и по различен начин. Колкото по-убедително описват успехите на Възраждането, толкова по-трудно става да представят Априлското въстание като естествен резултат от натрупано страдание или кризисен период.

Така пред нас се очертава вторият голям парадокс. Българската историография отдавна знае, че въстанието избухва в момент на възход. Тя описва този възход подробно и с основание се гордее с него. Но същият този факт постепенно подкопава обяснението, върху което е изграден традиционният разказ за появата на самото въстание.

Липсващите предпоставки

Дотук видяхме, че нито страданието, нито някаква обществена криза могат да обяснят появата на Априлското въстание. Но ако не искаме да останем на нивото на отрицанията, трябва да зададем следващия въпрос. Какво всъщност е необходимо, за да възникне едно национално революционно движение?

Отговорът изглежда очевиден. Необходима е достатъчно голяма група хора, които възприемат себе си като част от една и съща нация. Необходима е национална идеология, проникнала отвъд тесни интелектуални кръгове. Необходима е образована публика, способна да възприема и разпространява подобни идеи. Необходима е мрежа от организации, които да превръщат тези идеи в политическо действие. С други думи, необходима е определена степен на национална мобилизация.

И тук проблемът се задълбочава още повече.

Колкото по-внимателно се вглеждаме в българското общество от 70-те години на XIX век, толкова по-трудно става да открием в него някакви подобни предпоставки в достатъчно развита форма. Огромната част от населението продължава да живее в свят, който е далеч от модерността. Неграмотността е широко разпространена. Повечето хора никога не са чели политически текстове и никога не са участвали в дейността на революционни организации. За мнозина непосредственият хоризонт на живота продължава да се определя от семейството, селото, религиозната общност и местните стопански отношения.

Това не означава, че национално съзнание липсва напълно. Напротив. През десетилетията преди Освобождението то безспорно се развива. Появяват се училища, печат, читалища, църковни организации и нова образована прослойка. Но именно тук е същественото. Наличието на подобни процеси не е същото като тяхното масово разпространение. Това са ранни форми на национална мобилизация, а не нейна завършена фаза.

Всъщност почти всяка важна характеристика на модерната нация все още се намира в начален стадий, когато разглеждаме българското общество от 1876 г. Съществува образована прослойка, но тя е малобройна. Съществува национална идеология, но тя е ограничена до изключително тесни среди. Съществуват революционни организации, но тяхното влияние обхваща много малка част от населението. Съществува национално движение, но то далеч не е проникнало дълбоко във всички слоеве на обществото.

Именно затова Априлското въстание представлява толкова сериозна загадка. При всеки опит да го разглеждаме като кулминация на завършен процес на национално изграждане, картината изглежда странно незавършена. Предпоставките, които би трябвало да стоят зад подобна революция, са налице само частично. В много отношения те едва започват да се оформят.

 И все пак това не означава, че въстанието е случайност, а че обяснението за неговата поява трудно може да бъде търсено в някаква предполагаема зрялост на българското общество като цяло. Ако голяма част от необходимите предпоставки все още липсват или съществуват само в зародиш, то трябва да насочим вниманието си не към мнозинството от българите, а към онези сравнително тесни среди, в които идеята за национална революция все пак успява да се появи и да придобие политическа форма.

Кои са революционерите?

Този въпрос изглежда прост, но всъщност засяга една от най-големите слабости на традиционния национален разказ. Когато говорим за Българското възраждане, често несъзнателно проектираме върху цялото общество представите и ценностите на една сравнително малка образована прослойка. Така възниква впечатлението, че като цяло българите постепенно се изпълват с национално съзнание и закономерно достигат до революцията.

Но, както показахме в предишната част, българското революционно движение възниква на фона на една едва начеваща модерност. Неговите носители не представляват българското общество като цяло, нито дори някаква сравнително представителна част от него. Те принадлежат към малка група хора, които по една или друга причина са попаднали в пряк досег с новите интелектуални и политически течения на епохата. Сред тях има учители, журналисти, студенти, емигранти, чиновници и други представители на зараждащата се интелигенция. Общото между тях не е социалният произход, а достъпът до нов тип образование и идеи. Те са първите българи, които започват да възприемат обществото през категориите на модерната политика, нацията и държавата. Тъкмо затова те стигат до въпроси, които за огромната част от техните съвременници все още не съществуват като политически проблем. В този смисъл революционното движение не възниква там, където българското общество е най-представително за себе си, а там, където то за първи път влиза в досег с новия идеен свят на европейския национализъм.

Тук традиционната българска историография е изправена пред сериозни и поне досега принципно неразрешими затруднения. Ако Априлското въстание е естествен резултат от развитието на българското общество, защо неговата основна идея остава ограничена до толкова тесни среди почти до самия край на османската епоха? Защо между Паисий и Април лежи почти цял век, без революционната програма да се превърне в масово обществено движение? И защо хората, които достигат до нея, представляват предимно малцинство сред и без това ограничените възрожденски среди?

Тези въпроси ни отвеждат към една важна констатация. Революционното движение безспорно принадлежи към историята на Възраждането, но неговите носители представляват сравнително тесен кръг хора дори в рамките на самите възрожденски среди. Колкото по-внимателно се вглеждаме в реалните му мащаби, толкова по-трудно става да го разглеждаме като основен израз на обществената енергия на епохата. Ако революционната идея остава ограничена до малцинство, ако организациите ѝ обхващат сравнително тесни среди и ако голямата част от българите никога не участват пряко в нея, тогава възниква естественият въпрос: къде всъщност се намира истинското масово движение на Българското възраждане? Коя е онази кауза, която успява да ангажира широки обществени слоеве и да превърне възрожденския подем в реална обществена мобилизация?

Истинската кулминация на Възраждането

След като установихме ограничените мащаби на революционното движение, можем да се върнем към въпроса, който досега стоеше на заден план. Ако революционерите представляват сравнително тясна прослойка, къде тогава се намира основната обществена енергия на Българското възраждане?

Самият въпрос звучи почти еретично за българската историческа традиция. От поколения сме свикнали да гледаме на Възраждането през призмата на комитетите, четите и въстанията. Те са неговият най-драматичен и най-запомнящ се елемент. Именно затова лесно създават впечатлението, че са и неговото най-важно съдържание.

Но ако оставим настрана по-късната национална митология и погледнем реалните процеси на епохата, картината изглежда различно. През по-голямата част от XIX век българите не строят революционни организации. Те строят училища. Не създават тайни комитети, а читалища. Не водят въоръжена борба за държава, а продължителна борба за църковна независимост. Най-мащабните усилия на възрожденската епоха са насочени към културно, образователно и институционално строителство.

Най-яркият пример за това е църковната борба. В продължение на десетилетия тя успява да мобилизира широки слоеве от българското население по начин, до който революционното движение никога не достига. В нея участват общини, свещеници, учители, търговци и местни първенци. Тя поражда петиции, събрания, кампании, организационни мрежи и постоянна обществена активност. Най-важното е, че завършва с конкретен резултат – създаването на Българската екзархия през 1870 година.

Тъкмо тук се намира една от големите особености на българското Възраждане. Неговото действително масово съдържание не е революционно, а културно. То е свързано със създаването на училища, разпространението на грамотността, развитието на печатната култура, изграждането на общински структури и постепенното формиране на общност, която започва да мисли за себе си като за нещо повече от сбор от местни и религиозни групи.

Това не означава, че революционното движение е маловажно. Означава нещо друго. Означава, че то не представлява естествената кулминация на възрожденския процес. Ако търсим къде действително се концентрира обществената енергия на епохата, ще я открием преди всичко в културното строителство и църковната борба. Именно там възрожденското движение придобива масов характер и именно там постига най-значимите си успехи.

Този извод ни връща към загадката, от която започнахме. Ако основната посока на възрожденското развитие е културна, образователна и църковна, а не революционна, тогава откъде се появява идеята за национална революция? Защо именно една сравнително малка група хора започва да мисли в категории, които остават чужди за по-голямата част от обществото? За да отговорим на този въпрос, трябва да излезем извън границите на самото българско общество и да погледнем към по-широкия европейски свят на XIX век.

Национализмът идва отвън

И така: ако основната обществена енергия на епохата е насочена към културно строителство, образование и църковна организация, то откъде се появява идеята за национална революция?

Отговорът е прост. Тя не възниква в традиционното българско общество, а достига до него отвън.

Това не означава, че е наложена насила или че българите са пасивни получатели на чужди влияния. Самата представа, че всяка нация трябва да има собствена държава, е продукт на историческо развитие, започнало извън българските земи и достигнало до тях едва през XIX век.

В продължение на векове хората живеят в империи, династични държави и религиозни общности. Представата, че политическата власт трябва да принадлежи на нацията, е сравнително нова. Тя се заражда в Западна Европа, укрепва след Френската революция и постепенно започва да променя политическата карта на целия континент.

Именно тази идея достига и до българските земи. Най-напред я възприема онази малка образована прослойка, за която вече стана дума. За първи път част от българите започва да разглежда съществуващите отношения не просто като въпрос на религия, привилегии или местно самоуправление, а като въпрос на национална държава.

Тъкмо тук се намира липсващото звено, което традиционната българска историография трудно успява да интегрира в своя разказ. Страданието не е ново. Неравенствата не са нови. Конфликтите между различни общности също не са нови. Ново е тълкуването им. За първи път те започват да се възприемат през призмата на една политическа идеология, която поставя въпроса защо един народ със собствен език, култура и църква не притежава и собствена държава.

Погледнато от тази перспектива, Априлското въстание престава да изглежда като неизбежна кулминация на петвековно натрупване на национална енергия. То представлява първия сериозен опит една сравнително нова европейска политическа идея да бъде превърната в историческа реалност на българска почва.

Това обяснява и една от най-забележителните особености на самото въстание. То носи всички белези на движение, чиято идея е много по-зряла от обществената среда, в която се опитва да се осъществи.

Големият историографски парадокс

Дотук се опитахме да отговорим на един въпрос, който българската историография рядко поставя в центъра на вниманието си: защо Априлското въстание избухва именно през 1876 година? Видяхме, че нито страданието, нито стопанската криза, нито някаква предполагаема вековна натрупваща се революционна енергия могат да дадат убедителен отговор. Видяхме също, че революционното движение представлява сравнително ограничено явление в рамките на много по-широкия възрожденски процес и че неговите носители са малка част от българското общество. Ако това е така, остава да си зададем последния въпрос: как тогава Априлското въстание се превръща в централното събитие на българската национална история?

Обичайният отговор е добре известен. Батак, европейското възмущение, Макгахан, Гладстон и последвалата Руско-турска война превръщат един локален бунт в международен проблем. Всичко това е вярно. Но то обяснява нещо различно – защо българският въпрос придобива международна видимост. Не обяснява защо Априлското въстание по-късно е издигнато до положението на почти сакрален център на българската историческа памет.

За да разберем това, трябва да погледнем не към 1876 година, а към годините след Освобождението.

Новата българска държава възниква в необичайна ситуация. От една страна, националният разказ се нуждае от герои, жертви и собствени исторически заслуги. От друга страна, реалността е неудобна. Българите безспорно участват в процеса, довел до Освобождението. Съществуват комитети, чети, въстания, доброволци и отделни прояви на героизъм. Но е също толкова безспорно, че решаващият военен фактор не се намира в България. Освобождението е резултат от Руско-турската война. Без руската армия не би имало Санстефански договор, а без него не би съществувала и възстановената българска държава.

Тук възниква един фундаментален проблем на легитимацията. Как да бъде разказана историята на едно национално освобождение, когато решаващата сила идва отвън? Как да бъде изграден национален пантеон, ако най-важното събитие в историята на държавата е извършено преди всичко от чужда армия? Как да бъдат превърнати българите в главни действащи лица на собствения си разказ?

Априлското въстание се оказва почти идеално за тази роля. То позволява Освобождението да бъде представено не като резултат от международни конфликти и великодържавни интереси, а като закономерна развръзка на една българска национална драма. В неговия образ могат да бъдат събрани едновременно героизмът на борбата, трагедията на поражението и моралното право на свободата. Така събитието постепенно започва да изпълнява функция, която надхвърля реалния му исторически мащаб. То се превръща в липсващото звено между българското участие и българското освобождение, между ограничената реалност на революционното движение и необходимостта новата държава да разполага със собствен велик разказ за своето раждане.

Оттук нататък историческите пропорции започват постепенно да се променят. Вместо да бъде разглеждано като ограничено революционно движение със сравнително тесен социален обхват, Априлското въстание започва да се представя като почти естествен израз на волята на целия народ. Частта постепенно започва да представлява цялото. Събитието престава да бъде просто елемент от историята на българското национално движение и се превръща в негов символичен център.

Тук, разбира се, става дума не за съзнателна измама, а по-скоро за процес на национално митотворчество, който може да бъде наблюдаван в различни форми почти навсякъде. В българския случай обаче натискът към подобна митологизация е особено силен. Колкото по-очевидна е зависимостта на Освобождението от външни фактори, толкова по-необходим става разказът за собствената национална заслуга. Колкото по-голяма е ролята на външните сили в реалната история, толкова по-голяма става необходимостта тази зависимост да бъде компенсирана в националната памет.

Така стигаме и до най-големия парадокс на българската историография. Проблемът не е, че тя не знае фактите. Напротив. Повечето от тях са известни отдавна. Проблемът е, че самата структура на националния разказ затруднява тяхното осмисляне. Защото колкото по-трезво бъде оценено реалното място на Априлското въстание в историята на Освобождението, толкова по-трудно става то да продължи да изпълнява функцията, която му е възложена след 1878 година.

Именно затова въпросът „защо избухва Априлското въстание?“ си остава толкова неудобен. Отговорът на този въпрос води не само към по-добро разбиране на едно историческо събитие, но и към самите основи на начина, по който българите са свикнали да разказват собствената си история.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.