От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

2015 03 Stolpersteine
Берлински препъни-камъни

Чудовищата са най-страшни когато присъстват
единствено във въображението ни...

И така, имаме си (поредно) публично скандалче. Димитър Камбуров, човек добре известен с пристрастеността си към предизвикателни публични изказвания и позиции (вижте например предишната му публикация в „Либерален преглед“, онзи път писана по повод трагичните събития около Charlie Hebdo), отново ни е изправил пред сравнително трудни индивидуални и публични избори. Статията му Мастилото на киното и обратната страна на почерка, публикувана в портал „Култура“ преди около месец – и след това някак безследно „изчезната“, се превърна в обект на не един или няколко спора, някои от тях повече, други по-малко смислени. Обвиненията в антисемитизъм, не ще и дума, са тежка артилерия и – навсякъде по света, бих казал дори „слава Богу, вече и в България“ – никой не може да си позволи да ги премълчи или отмахне с лека ръка. Оттук и разбираемата реакция на колегата Тони Николов, главен редактор на портал „Култура“, който е обосновал решението си в кратък, но смислен и достоен за приемане текст. Да, тази позиция е разбираема. Да, текстът съдържа не едно или две контроверзни изказвания. Да, такива неща не могат да се поминават с мълчание. Да, необходима е ответна реакция. Да. Да. Да.

Дотук добре, но какво още е необходимо освен несъмнено-неизбежната обществена реакция на осъждане? Ако питате мен – нещо пределно просто. Необходимо е нещото, за което става дума – камъкът на препъването, залъкът на задавянето, наречете го както щете – да бъде също толкова видима част от обществения разговор, колкото и неговите ответни отражения, тоест текстовете, в които различни хора поемат позиции във връзка с него. Съгласете се: без това базисно предусловие цялата обществена шумотевица някак подозрително започва да напомня нещата отпреди тридесетина и повече години, мълчаливото свиване на рамене пред поредното „другарско осъждане“, неизбежната остракизация, отвращението пред липсата на какъвто и да е избор, задушаващото усещане, че всички живеехме в атмосфера, лишена от кислород. Спомняте ли си, ако сте на моя възраст, какво се случи през 1982 с „Една жена на 33“? (Не че може да става и дума за някакво съдържателно сравнение). Е добре, в такъв случай сигурно няма особено голяма нужда да ви обяснявам какво точно имам предвид.

Не ме разбирайте погрешно, моля! Намерението ми тук не е да разводнявам и оневинявам един акт на, според мен, сравнителна политическа и културна безотговорност, при който реално смислени коментарни и анализаторски съдържания се примесват безразборно с предизвикателни заявления, стигащи доста близо до границата на антисемитизма (а може би и прекрачващи я, макар самият аз да не съм убеден). Простичкият ми апел в случая е първо да прочетете онова, за което говорят всички, и едва след това да заемате позиция. Първо опознаваме, после съдим, нали така? Не обратното – това вече сме го правили прекалено често, прекалено много пъти.

Публикувам текста с ясното съзнание, че за немалко хора това може би ще означава акт на солидаризация с автора му и неговите позиции. Така де, позната логика: щом отказваш да го наречеш враг, значи си му приятел. Или поне съмишленик. Каквото ще да е – ти не си от нашите. С теб играем за различни отбори.


Small Ad GF 1

Свивам рамене пред тази „логика“ и продължавам с размишления, в които намирам повече надежда за достигане на нещо смислено и полезно. И понеже не ми се иска да губя прекалено много време във витиевато сладоречие, започвам със собствените си коментари, отпреди няколко дни, писани по нещо, което … още не бях чел.

И така:

И все пак включването ми се струва задължително, също и по причина, че – както обикновено – в един и същи кюп се хвърлят неща, които не са части от едно и също нещо (организацията Б’най Брит например ми изпрати циркулярно писмо, в което откровено глупавият гаф на Димитър Камбуров – и хората от „Култура“, които са се съгласили да го публикуват…

И още:

…предлагам ви задължителното отхвърляне на подобен род просташки антисемитизъм, което просто няма как да не бъде направено – тук под формата на една препубликация на (закъснялото) разкаяние на колегите от сайта „Култура“.

Надявам се, виждате ясно за какво се опитвам да говоря. (Малко стадното) желание за съпричастност към една изглеждаща себеочевидна позиция ме беше довело до напълно безкритично възприемане на нечие чуждо мнение (в случая онова на хората от организация Б’най Брит, които малко преди това бяха ми пратили изпълнено с възмущение циркулярно писмо; опитах се да възразя там, където намерих аргументите им неприемливи, но все пак приех на вяра, че основният пункт в писмото – твърдението, че тук става дума за рязко антисемитски текст – е по принцип верен). Бях се съгласил да осъждам нещо, което не познавах. Бях гласувал, без да знам за какво точно. Мдаааа…

А след това прочетох и самия текст. Ей Богу, засрамих се от самия себе си. Не че онова, което Камбуров е написал, ми прозвуча като откровение свише. Не и че обвиненията на колегите от Б’най брит са напълно лишени от основания. Просто антисемитизмът на този текст – доколкото може да се говори за такъв – ми се стори нещо доста странично в сравнение с опитите за някакъв (все пак) не-едностранчив преглед на живота и дейността на, нека го кажем така, една от най-спорните културни фигури в най-новата ни история. Анжел Вагенщайн е всичко друго, но не и едноизмерен човек – и за добро, и за зло. С това ще приключа собствените си коментари към личността и на автора, и на обекта на неговата критика – след което бих искал да премина вече към същностната част на краткия си коментар.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Вижте, любезни сънародници, обвиненията в нещо толкова недопустимо в днешния свят, каквото е антисемитизма, не бива и не могат да се правят със сравнително лека ръка. По правило те водят до автоматични реакции на осъждане и остракизация, които могат да имат изключително тежки последици за обектите, срещу които са отправени – индивиди или организации. И толкова по-голяма е отговорността на хората от еврейски произход, поне според мен. По „казуса Камбуров“ се изляха реки от телесни течности, дори в едно толкова малко и провинциално място, каквото е България. Първоначалните реакции – примерно писмото, публикувано в Поглед-инфо (Джеки, чудовищата дебнат в тинята и чакат тяхното време да дойде) поставиха летвата на обществената реакция на определена височина (ниско или високо), която направи заемането на друга, по-сдържана позиция, почти невъзможна, поне в онзи момент. Опитвам се да разбирам политическите пристрастия и солидарности на страната си, долавям, че това издание е от онази страна на българския политически спектър, при която демонстрациите на подкрепа и солидарност вървят ръка за ръка като агитка и скандиране, но…

Но все пак мисля, че е задължение на всички ни – и особено на онези от нас, които биха искали да виждат в свое лице носители на някакъв нов, по-малко автоматичен, по-малко очеваден, по-малко отборен вид ценности и манталитет – да премислят добре актовете на отхвърляне и осъждане, към които избират да присъединяват гласа си. Не можем да наричаме с думичката „антисемит“ всеки човек, който би искал да изкрещи публично, че някой си интелектуалец от еврейски произход бил „маскара“. Това е грозно и пошло, да. Но антисемитизъм не е. Същото според мен важи и за случаите като сегашния, в които безотговорни фрази като „ционистки суперматизъм“ (аман от тъпи заемки на готови американски фрази: тук става дума за „еврейско върховенство“) са накичени в един текст, в който всъщност става дума за това, че еди-кой си не иска България да бъде представяна пред света от Анжел Вагенщайн (и то не най-вече, защото е евреин). Всичко това наредено сред напудрени китки от думи, зад които прозира човешката дребност и малоформатност на автора. Да, мога да се съглася, че Камбуров изглежда като човек, неспасяемо задушаван от комплекси. Но антисемит? Хммм, тук вече започвам сериозно да се съмнявам.

Това е всичко, което бих искал да кажа по случая. Приключвам, преди да съм се оплел в нещо, което може би ще заприлича някому на антисемитизъм.

Да пази Бог!

Берлин, ноември 2017

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...