Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 20:
Критична историография за XXI век

20.1. Историографията извън ролята на национален разказвач

Критичната историография започва с отказ от тази функция. Тя не е призвана да разказва „историята на народа“, нито да компенсира дефицити на самочувствие или легитимност. Тя не произвежда идентичност и не гарантира морална утеха. Напротив, нейната функция е ограничаваща: да стеснява полето на допустимите интерпретации чрез аргументи, източници и проверими хипотези, а не да го разширява чрез символни обобщения.

Този отказ е особено труден в общества, в които историята е била натоварена с мобилизационни задачи. Там всяко дистанциране от националния разказ лесно се възприема като нелоялност, а всяка критика – като атака срещу „своето“. В подобна среда историографията бива притискана да изпълнява ролята на морален арбитър или говорител на колективното „ние“. Тук възниква основният риск: когато историкът започне да говори от името на нацията, а не за нея, аналитичната дистанция изчезва.

Извеждането на историографията извън ролята на национален разказвач запазва публичната ѝ значимост, но променя начина, по който тя участва в публичното пространство. Историкът не предлага утвърждаващи разкази, а условия за спор; не формулира окончателни оценки, а показва границите на аргументацията. Историографията не е източник на смисъл, а инструмент за ориентация – не в посоката на величие или унижение, а в онази на аналитична трезвост.

Само при такова разбиране историята може да престане да бъде национален мит, преоблечен в научна форма и да се превърне в онова, което ѝ подхожда: дисциплина, която не легитимира, а ограничава.

20.2. Архивите като структурно условие

Критичната историография е невъзможна без архиви, но не в баналния смисъл на „наличие на документи“. Решаващо е как архивите функционират институционално: дали като рутинно отворено поле за изследване, или като инструмент за селективно допускане, контрол и отлагане. Архивът не е неутрален склад на миналото, а активен фактор в оформянето на историографския хоризонт.

В общества с недоизградена култура на исторически спор архивите често се третират като ресурс, който се „отпуска“ по повод – юбилей, политическа кампания, смяна на режим. Подобна логика подменя самия принцип на научната работа. Архивът престава да бъде постоянно достъпно условие за проверка и се превръща в средство за легитимация на предварително избрани разкази. Това не води непременно до откровена фалшификация, но създава трайна асиметрия на знанието, при която едни интерпретации са структурно облагодетелствани, а други – системно маргинализирани.

Отворените архиви не гарантират „истината“. Те не предотвратяват злоупотреби, нито изключват идеологически мотивирани прочити. Тяхната функция е по-скромна, но фундаментална: да направят манипулацията по-трудна, а спора – възможен. Когато източниците са достъпни, аргументите могат да бъдат проверявани, сравнявани и оспорвани. Когато не са, историографията неизбежно се плъзга към авторитетни твърдения, зад които няма как да се надникне.

В българския случай проблемът не е само в непълнотата на архивите или в техническите ограничения на достъпа. По-съществен е фактът, че архивите не функционират като рутинна инфраструктура, а като обект на постоянен политически и институционален натиск. Самото им отваряне често се преживява като извънредно събитие, а не като нормално състояние. Това подкопава не само доверието в изследванията, но и възможността за дългосрочно натрупване на конкуриращи се интерпретации.

Критичната историография изисква архиви, които не „говорят“, а позволяват да им се възрази. Там, където достъпът е условен, историята неизбежно се превръща в продължение на политиката с други средства. Там, където архивът е рутинно отворен, дори най-удобните разкази остават принципно уязвими – и в тази уязвимост се състои тяхната научна стойност.

20.3. Методологичен плурализъм

Критичната историография предполага отказ от идеята за „последна дума“. Това не е израз на релативизъм, нито признание за безсилие на историческото познание, а структурно условие за неговата научност. Там, където една интерпретация се утвърди като окончателна, историята престава да бъде аналитична практика и се превръща в догматичен разказ, независимо дали служи на национални, идеологически или морални цели.

Методологичният плурализъм означава допускане на конкуриращи се обяснения, които използват различни теоретични рамки, мащаби на анализ и типове източници. Социалната, политическа, икономическа, културна или микроистория не се изключват взаимно; те осветяват различни аспекти на едни и същи процеси. Проблем възниква не когато има множество интерпретации, а когато една от тях получи привилегирован статут и започне да функционира като нормативна.

В българската историографска традиция конфликтът между интерпретациите често се възприема като симптом на криза или разпад на „общия разказ“. Оттук произтича стремежът към синтез, който да „затвори“ спора и да възстанови единството. Този стремеж е разбираем в общества със силна мобилизационна памет, но той има висока цена: потискане на аналитичния конфликт в името на символното съгласие. Резултатът е не консенсус, а застой.

Методологичният плурализъм изисква ясни критерии за спор. Не всяка интерпретация е равностойна, но не поради политическа или морална приемливост, а поради качеството на аргументацията, работата с източници и вътрешната си логика. Конкуренцията между разказите не се води на терена на лоялността, а на онзи на проверимостта. Там, където този принцип е приет, историческият спор престава да бъде заплаха за обществото и се превръща в негова нормална форма на самонаблюдение.

Отказът от „последната дума“ не означава безкрайна нестабилност. Напротив, той създава устойчивост чрез корекция. Историографските модели се променят не чрез политическа намеса, а чрез натрупване на критика, нови източници и алтернативни прочити. Тази динамика прави историята способна да реагира на нови въпроси, без да се превръща в инструмент на настоящето.

Там където методологичният плурализъм отсъства, историята неизбежно започва да говори в един глас. А там, където говори в един глас, тя престава да бъде наука и се превръща в още една форма на власт.

20.4. Образованието без катехизис

Историческото образование е едно от основните места, където се решава дали миналото ще бъде възприемано като поле за анализ или като набор от задължителни истини. В общества с незавършен процес на демитологизация училищната история често изпълнява катехизисна функция: тя не въвежда в проблеми, а предава готови отговори; не показва конфликтите в интерпретациите, а ги заличава в името на последователен и морално приемлив разказ.

Образование без катехизис означава отказ от възпитателната роля на националната история. Целта му не е да произвежда лоялни граждани чрез идентификация с миналото, а да формира способност за ориентация в сложни, често противоречиви исторически процеси. Това предполага приемане на несигурността като добродетел – умението да се живее с непълни знания, конкуриращи се обяснения и липса на окончателни оценки.

В българската практика историческото образование рядко допуска подобна несигурност. Учебното съдържание е организирано така, че да минимизира съмненията и да предлага ясна морална география: герои и злодеи, жертви и врагове, справедливи и несправедливи изходи. В този формат ученикът се учи не да мисли исторически, а да разпознава правилните отговори. Историята се превръща в изпит по лоялност, а не в упражнение по аналитично мислене.

Критичната историография изисква образование, което въвежда в логиката на спора. Това означава работа с първични източници, сравняване на различни интерпретации и ясно разграничаване между факт, хипотеза и оценка. Подобен подход не разрушава идентичността, а я лишава от нейната принудителност. Той показва, че принадлежността не се нуждае от безпогрешно минало, за да бъде легитимна.

Образованието без катехизис не обещава утеха. То често поражда дискомфорт, защото поставя под въпрос усвоени представи и семейни наративи. Този дискомфорт обаче е знак, че историята изпълнява аналитичната си функция. Там, където училищната история не допуска такъв опит, обществото остава структурно неподготвено за зрелия исторически спор – и неизбежно се връща към митологични обяснения при всяка по-сериозна криза.

20.5. Публичният език на историята

Начинът, по който историята присъства в публичното пространство, е не по-малко важен от съдържанието на академичните изследвания. Публичният език на историята може да действа като инструмент за ориентация, но и като средство за мобилизация, морална екзалтация или политическо затваряне на дебата. Критичната историография предполага ясно разграничение между аналитичния език и езика на идентичностната мобилизация.

В българския контекст публичното говорене за миналото е наситено с патос, метафори на жертвата и морални абсолюти. Исторически събития се превръщат в символи, а символите – в заместители на аргументи. Подобен език не допуска въпроси, а произвежда лоялност. Той не описва процеси, а ги оценява предварително. В резултат всяка критична интервенция лесно бива възприета като оскверняване, а не като принос към разбирането.

Публичният език, съвместим с критичната историография, е по необходимост ограничаващ. Той избягва героизацията, отказва моралната екзалтация и се въздържа от емоционално наситени обобщения. Това не означава безразличие или цинизъм, а дисциплина на изказа. Историческите понятия се използват като аналитични инструменти, а не като маркери на принадлежност.

Този тип език трудно си пробива път в медийна среда, която предпочита ясни противопоставяния и драматични разкази. Затова институционалната подкрепа е решаваща: без нея публичният исторически разговор неизбежно се плъзга към опростяване. Там, където липсва устойчива традиция на аналитично говорене, историята се превръща в суровина за политически и културни конфликти.

Ограничаването на публичния език не е форма на цензура, а условие за смислен спор. Когато историческото говорене бъде освободено от патос и морална екзалтация, то престава да изисква съгласие и започва да допуска несъгласие. В тази способност да понесе несъгласието се проявява зрелостта на историческата култура. Без нея всяка памет, колкото и добре аргументирана, рискува да се превърне в нова форма на мит.

20.6. Българският дефицит

Българският историографски проблем не се състои в липсата на факти, изследвания или квалифицирани историци, а в отсъствието на устойчиво историографско поле, в което конкуриращите се интерпретации могат да съществуват едновременно и да бъдат подлагани на рутинна критика. Историческият спор в България рядко се води като научен дебат; много по-често той се превръща в морално или политическо противопоставяне, при което залогът не е обяснението, а лоялността.

Този дефицит има институционален характер. Архивите функционират неравномерно, образованието е организирано около катехизисни разкази, а публичният език на историята е силно емоционализиран. В такава среда критичната интерпретация лесно се оказва изолирана, независимо от своята аргументация. Вместо конкуренция между разкази възниква йерархия на допустимостта, в която някои теми се приемат за легитимни по дефиниция, а други се третират като подозрителни още преди да бъдат формулирани.

Характерно за българския случай е и силното политизиране на историческите спорове. Историята се използва като инструмент за текущи конфликти, а историографските позиции често се четат като индикатори за политическа ориентация. Това допълнително стеснява пространството за аналитична работа, защото превръща научния аргумент в потенциално политическо изявление. При такива условия несъгласието не води до уточняване на понятията, а до взаимно дискредитиране.

В резултат историята започва да изпълнява защитна, а не аналитична функция. Тя служи за оправдаване на минали решения, за смекчаване на отговорности или за поддържане на образа на вечна жертвеност. Това не е случайно отклонение, а следствие от липсата на институционални механизми, които да поддържат конкуренцията между интерпретациите. Там, където такъв механизъм липсва, най-удобният разказ неизбежно се вкаменява.

Българският дефицит не е морален и не е интелектуален. Той е структурен. Без отворени архиви, без образование, което допуска несигурност, и без публичен език, способен да понесе критика, историографията остава заложник на националната митология. А там, където историята е призвана да защитава, а не да анализира, демитологизацията може да съществува единствено като изключение, но не и като устойчива практика.

20.7. Извод

Критичната историография не предлага утеха и не решава политически или морални проблеми. Нейната функция е по-ограничена, но и по-устойчива: да ограничава произвола в употребата на миналото, като поддържа условията за аргументиран спор. Там, където тези условия липсват, историята неизбежно се превръща в инструмент за легитимация – независимо дали обслужва национални митове, морални каузи или текущи политически интереси.

Отказът от „последната дума“, от патетичния публичен език и от катехизисното образование не води до релативизъм, а до стабилизиране на историческото знание. Историографията става устойчива, защото допуска корекция, несъгласие и промяна на перспективите. Тя не обещава помирение с миналото, а възможност за трезво съжителство с него.

В българския случай отсъствието на подобно историографско поле има дългосрочни последици. Историята продължава да функционира компенсаторно и защитно, а не аналитично. Вместо да ограничава политическата фантазия, тя често я подхранва. Това обяснява устойчивостта на митологичните разкази и трудността всяка критична интервенция да се институционализира.

Критичната историография не е въпрос на намерение или морална позиция, а на институционална среда. Тя съществува само там, където конкуренцията между интерпретациите е гарантирана и където нито един разказ не разполага с монопол върху легитимността. Без такова поле демитологизацията остава фрагментарна, а историческата зрялост – недостижима.

С това въпросът за паметта окончателно отстъпва място на въпроса за функцията на историята – не като разказ за това кои сме, а като инструмент за ограничаване на това, което сме склонни да си внушаваме.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.