През август 1916 г., по време на Първата световна война, българската армия окупира гръцка Източна Македония. След влизането на Гърция във войната през юни 1917 г. условията рязко се влошават. Близо 40 000 гръцки мъже на възраст между 15 и 70 години, а в някои случаи и жени, са депортирани в трудови лагери в България и в окупираните от България части на Сърбия. Около 500 деца са отвлечени, като част от тях никога не се завръщат след края на войната.

Според разследването на Междусъюзническата комисия от 1919 г. около 14 процента от цивилното население на областта – приблизително 43 000 души от общо 305 000 – загиват от глад, болести или вследствие на условията в лагерите.

Когато през есента на 1918 г. гръцките и съюзническите власти се завръщат в района, те намират общество на ръба на оцеляването. Реколтата е изчезнала. Впрегатните животни са реквизирани. Липсват дори семената, необходими за следващата сеитба. Само мащабната помощ на Британския и Американския Червен кръст предотвратява нов масов глад през следващите месеци.

Тогава започва и събирането на свидетелствата.

През края на 1918 г. гръцките власти записват стотици разкази на хора, преживели окупацията. Това не са официални доклади или исторически анализи. Това са гласовете на обикновени хора – чиновници, учители, земеделци, работници, жени, останали сами след депортацията на съпрузите си. Някои свидетелства са написани собственоръчно. Други са продиктувани пред местните власти. За мнозина самият разказ се оказва почти непосилно преживяване.

Един мотив се повтаря отново и отново: страхът, че никой няма да повярва на чутото.

„Това не е плод на въображението ми – пише един от свидетелите. – Това са събития, които съм видял със собствените си очи.“

Друг признава:

„Страхувам се, че никой няма да ми повярва за това, което казвам за Кавала.“

Трети прекъсва разказа си с думите:

„Колко още страдания не мога да опиша. Ръцете ми треперят и се ограничавам само до това.“

Тези свидетелства разкриват не само фактите на окупацията, но и психологическото състояние на хората, които я преживяват. За тях най-трудно за обяснение често не са отделните жестокости, а усещането, че са попаднали в свят, в който обичайните морални правила са престанали да действат и в който самата истина изглежда невероятна.

Глад, насилие и разпад

Първите месеци на окупацията са белязани от конфискации, арести, побоища и грабежи. Особено тежко е положението в Серес, град, който само три години по-рано вече е преживял разрушенията на Втората балканска война.

Но най-страшното изпитание се оказва гладът.

Един от свидетелите описва картина, която се повтаря в десетки разкази:

„По вратите на къщите непрекъснато блъскаха жени, деца и мъже, които с плач и викове молеха за парче хляб. Всеки ден, когато излизахме навън, виждахме хора да умират по улиците от глад, гърчейки се по земята като обезглавени кокошки. Видях хора да режат парчета от изгнили кучешки трупове и да ги хвърлят в огъня, за да ги изядат. Видях други да пекат диви птици, да варят котки, да ядат собствените си въшки.“

Статистиката потвърждава свидетелствата. Само за една година смъртността в Серес се увеличава многократно. Когато съюзническите войски влизат в града през 1918 г., от население от около 35 000 души са останали предимно жени, деца и малък брой мъже.

Още по-тежка е ситуацията в Кавала. Градът се оказва в особено уязвимо положение заради близостта на остров Тасос, който е под контрола на съюзниците. Българските власти третират местното население като потенциални помощници на противника. На хората е забранено да се доближават до морето. Ограничено е и придвижването към селските райони, откъдето биха могли да се снабдяват с храна.

Последиците са катастрофални.

В гръцките доклади от онова време многократно се срещат оценки за между 12 и 14 хиляди жертви на глада само в Кавала. Свидетелите разказват за непогребани тела по улиците и за плъхове, които стават толкова многобройни, че допринасят за избухването на епидемии.

Наред с глада, в свидетелствата постоянно присъства и темата за принудителния труд. Особено често се споменава наказанието от двадесет и пет удара с тояга – стандартна санкция в българската армия за най-дребни нарушения по време на работа.

Но може би най-тревожни са признаците на постепенно морално разпадане на обществото.

Някои свидетели отбелязват, че дори в тези условия не липсват хора, които печелят от чуждото нещастие. Гладът, страхът и постоянната борба за оцеляване разрушават традиционните връзки на солидарност.

„По улиците пълзят човешки скелети, плачат и молят за милост, а минувачите ги подминават безучастно, неспособни да помогнат на никого и привикнали дори към най-ужасните гледки.“

Особено болезнена остава темата за сексуалното насилие.

Много от мъжете са депортирани в лагери, а жените остават сами с децата си. Бедността и гладът ги правят особено уязвими. В свидетелствата на по-бедни жени се срещат преки обвинения за изнасилвания и сексуален натиск.

„Вярно е, че момичетата крещяха – казва една жена от Кавала, – но кой щеше да ги чуе?“

След войната обаче около тези случаи постепенно се спуска мълчание. Срамът се оказва по-силен от желанието за справедливост.

Особено показателен е случаят с градчето Доксато. Първоначалните свидетелства съдържат твърдения не само за насилие над жени, но и за сексуални посегателства над момчета под петнадесетгодишна възраст. Когато няколко месеца по-късно местните жители трябва официално да потвърдят показанията си пред международна комисия, те отказват да подпишат документа. В окончателната версия най-компрометиращите подробности вече липсват.

Дори след края на окупацията някои преживявания остават твърде болезнени, за да бъдат изречени публично.

Лагерите

В спомените на оцелелите една дата се появява отново и отново: 22 юни 1917 г.

Тогава започват масовите депортации на хиляди жители на Източна Македония към България и окупираните от България части на Сърбия. Самите депортирани обикновено използват думата „заложници“.

Почти всички свидетелства описват едни и същи неща: глад по време на пътуването, побоища, постоянна жажда и унижение. След пристигането си хората попадат в лагерите – прочутите „лагери“, както ги наричат в разказите си. Повечето живеят в примитивни колиби със сламени покриви, които не могат да спрат дъжда. Навсякъде има кал, влага и болести. Някои свидетели описват условията като живот „в блата, като диви животни“.

По-възрастните хора постепенно са освобождавани от тежкия труд. Висши духовници, кметове и други видни личности често са пощадени. За мнозинството обаче ежедневието се превръща в непрекъсната борба за физическо оцеляване.

Болните не получават облекчение. Работата продължава дори когато земята е замръзнала. В редица свидетелства се говори за произвол и жестокост от страна на охраната.

„Биеха дори мъртвите, за да ги накарат да станат от съня си, въпреки че им казвахме, че вече не са между живите.“

Но лагерите изваждат наяве не само жестокостта на пазачите. Те разкриват и най-мрачните страни на самите затворници.

Един от оцелелите си спомня:

„В лагера видях със собствените си очи почти голи хора, толкова гладни, че водеха истински омирови битки край кухнята за твърдите обелки от тикви и за безполезните зеленчукови листа, които готвачите бяха изхвърлили на боклука.“

Сред всички места, споменавани в свидетелствата, едно име изпъква особено мрачно: Кичево.

Градът в окупираната сръбска Македония се превръща в символ на страданието за поколения жители на гръцка Източна Македония.

Един от депортираните разказва:

„Откараха ни в Кичево. Снегът стигаше до метър височина. Караха ни да строим пътища. Там хората умираха като мухи. От 850 гърци, които пристигнаха заедно с мен, само 90 избегнаха тази съдба. Петдесет бяха твърде стари за работа, а четиридесет бяха болни и ги изпратиха в Стара България. Не знаем дали са останали живи. Всички останали умряха мъченически в прокълнатото Кичево. Вечер ги пращаха да спят след побоища. Те не издържаха и умираха. Погребваха ги без свещеник. Виждахме разровени гробове и кучета, които разкъсваха телата.“

Когато войната приключва, изпитанията далеч не са свършили.

През пролетта на 1919 г. служители на Американския Червен кръст описват завръщащите се депортирани с думи, които звучат като картина от друг свят:

„Те пристигат на групи в пунктовете за помощ, без да са имали никаква храна с дни. Жени носят в ръцете си мъртви бебета. Млади момичета, полудели от преживяното, са обичайна гледка. Децата са живи скелети. След това тръгват пеша към домовете си, само за да открият, че къщите им са разрушени. Най-поразително е друго – напълно сломеният им дух. Те не проявяват почти никакъв интерес към живота и сякаш нямат никаква надежда за бъдещето. Приемат всичко, което им се дава, с безразличие и апатия.“

Това вероятно е най-тежкото наследство на лагерите. Не само хилядите загинали, а огромният брой хора, които се завръщат живи, но вътрешно пречупени.

След войната

Свидетелствата от гръцка Източна Македония разказват за глад, депортации, принудителен труд, болести и смърт. Но те разказват и нещо повече.

За хората, които преживяват тези събития, Първата световна война не е просто сблъсък между велики сили. Тя се преживява като пореден етап от дългата борба за Македония – борба, в която държавите преследват своите национални цели, а обикновените хора плащат цената.

Българската окупация от 1916–1918 г. е част от този по-широк конфликт. Според гръцките свидетелства тя не е възприемана като временна военна администрация, а като опит за трайно присъединяване на територията. Именно в този контекст местните жители разбират унищожаването на архиви, депортациите и разпръсването на мъжкото население далеч от родните му места.

Днес, повече от век по-късно, тези събития принадлежат на историята. След Втората световна война България и Гърция постепенно успяват да преодолеят наследството на своите конфликти и да изградят отношения, немислими за поколенията, преживели Балканските войни и двете световни войни.

Преходът от старите империи към света на националните държави променя Балканите из основи. За политиците това са години на национални проекти, дипломатически решения и военни кампании. За милиони обикновени хора това са години на бягство, изгнание, глад и загуба.

Сред десетките свидетелства, събрани след войната, едно изречение сякаш обобщава преживяното по-добре от всички исторически анализи.

То принадлежи на седемнадесетгодишен младеж от Кавала, прекарал войната като депортиран:

„Когато като пленник преминах реката Нестос, изпитах най-голямата горчивина в живота си. Чувствам, че вече не съм дете. Чувствам, че съм остарял и че от сто години живея в несгодите на старостта.“

Това е може би най-точното описание на онова, което войната прави с хората. Тя не просто отнема човешки живот. Понякога отнема самото време.

Източник:
Gounaris, Basil C., Michael Llewellyn-Smith, and Ioannis D. Stefanidis, eds.
The Macedonian Front, 1915–1918: Politics, Society and Culture in Time of War.
London: Routledge, 2022.

Евантис Хадживасилиу е професор по съвременна история в катедрата по история, Национален и Каподистриев университет в Атина