Студентските протести, които разтърсиха индийската столица тази седмица, се разпространяват и в други градове, като организаторите призовават за национални демонстрации в петък, 24 юли. Репортажът на Арундати Рой от Делхи, първоначално публикуван от The Wire, улавя предпазливата надежда, която това младежко въстание поражда – и отчаяната борба на правителството на Моди да го овладее.

За пръв път от години насам е прекрасно да бъдеш индиец. Тъкмо когато надеждата сякаш беше окончателно изчезнала, те се появиха. Младите хлебарки, пристигащи заедно с дъжда. Потомството на нечестивия съюз между един съдия и една лоша шега.

Всички знаем историята, но нека все пак я разкажем. След като председателят на Върховния съд на Индия Сурия Кант нарече група безработни млади индийци „хлебарки“ в една високомерна и презрителна забележка, Абхиджит Дипке – студент, живеещ в Бостън – публикува в Instagram въпроса: „Ами ако всички хлебарки се съберем заедно?“ Отговориха милиони. Така се роди Партията на народа-хлебарка (Cockroach Janta Party). Дипке се превърна в свирача, който поведе хлебарките след себе си.

Първото искане на новото движение беше оставката на министъра на образованието Дхармендра Прадхан, който самодоволно оглавява едно корумпирано и прогнило министерство, под чиято отговорност изпитните въпроси за държавните конкурси изтичат с плашеща редовност. Според опозицията такива случаи са били най-малко 152 от 2014 г. насам. Тези течове съсипаха живота на милиони млади хора, прекарали години в подготовка за изпитите. Родителите на мнозина от тях бяха принудени да продадат земята или домовете си, за да платят обучението на децата си, както и таксите за самото явяване на изпитите. Една нова форма на напълно законно изнудване. След последното изтичане на изпитните въпроси за кандидатстване в медицинските университети дванайсет отчаяни студенти сложиха край на живота си.

Докато гневът на хлебарките се превръщаше в онлайн цунами, на 6 юни Дипке се завърна от Бостън и направо от летището отиде в Джантар Мантар – прочутото място за протести в Делхи. Към него се присъедини Сонам Вангчук, известният активист и реформатор в образованието от Ладак, който обяви безсрочна гладна стачка. Още шестима университетски студенти – Неха Бора, Маниш Кумар, Аамен Амитош, Даниш Али, Хришикеш и Дийпак, членове на Всеиндийската студентска асоциация (AISA), студентското крило на Комунистическата партия на Индия (Освобождение) – също започнаха гладна стачка и заеха място на съседната сцена. Междувременно протести избухнаха и в други градове.

С влошаването на състоянието на гладуващите младите хлебарки, които дотогава бяха залели интернет, започнаха да се появяват в Джантар Мантар и на живо. Партията на народа-хлебарка обяви, че на 20 юли – деня, в който парламентът трябваше да открие своята мусонна сесия – ще организира поход към парламента. Два дни преди планирания марш полицията буквално отвлече Сонам Вангчук от сцената и го задържа – първо в държавна болница, а после, по настояване на съпругата му, в частна клиника. И до днес той продължава гладната си стачка. На сутринта на 20 юли, в деня на самия марш, студентите от AISA прекратиха своя протестен глад.

Хлебарките превзеха столицата като буря. Пристигаха с влакове, автобуси, самолети и метро, а броят им растеше с всеки изминал час. Още преди първите слънчеви лъчи да озарят мусонното небе над Делхи, към Джантар Мантар започнаха да се стичат десетки хиляди хора. До изгрев вече беше ясно, че едно поколение отчаяни и разгневени млади хора, видели как бъдещето угасва пред очите им, е решено да си върне онова, от което поколенията на техните родители и дядовци постепенно са се отказали: нашето достойнство като народ и като държава. Нашите права като граждани на една демокрация.

Със самото си присъствие, със своята смелост, достойнство и чувство за хумор протестиращите прогониха онзи разяждащ страх, който отдавна се е превърнал във втора природа за всички ни.

До края на деня вече беше ясно, че протестът се е превърнал в нещо много по-голямо от конкретните искания на организаторите му. Дхармендра Прадхан вече беше само дребен детайл. Залогът беше несравнимо по-голям. Гнилостта на цялата система на управление – от най-високите етажи до самото дъно – вече се виждаше с просто око и беше започнала да вони като разлагащ се труп. И дори най-малките от хлебарките, някои едва седем-осемгодишни, умееха да го изразят съвсем ясно.

Въпреки светкавичното, почти тайно назначаване на нов началник на полицията само дни преди марша и въпреки тревожните шепоти за страховитата ефективност на още по-страховития вътрешен министър, полицията и Министерството на вътрешните работи напълно подцениха мащабите на цунамито, което заля Делхи на 20 юли.

Опитаха всичко. Блокираха автобуси, пътища и метростанции. Без резултат. Опитаха се да прекъснат достъпа до интернет. Но младите хлебарки – рожби на интернет – по някакъв начин обърнаха и това срещу тях, заливайки мрежата с меми и видеоклипове, които те караха едновременно да се смееш и да плачеш.

В Делхи, от всички места по света, младите жени, участвали в протеста, казваха, че са се чувствали в безопасност сред множеството – макар че някои се оплакаха, че са били опипвани от полицаи. Видяхме мюсюлмани, индуисти, християни, сикхи, будисти, хора от всички касти и обществени слоеве да се събират, да си помагат, да се защитават взаимно, докато се изправяха срещу полицията. Вместо да ни четат лекции или да държат гръмки речи, те ни показаха. Показаха ни възможната Индия. Красивата Индия от нашите мечти.

За да се справи с тази опасност, полицията заварѝ една за друга жълтите си метални барикади и извади добре познатия си реквизит: камиони, натоварени с камъни, както и предварително повредени автомобили, с надеждата после да може да представи всичко така, сякаш младите хора са проявили насилие, а полицията просто е действала при неизбежна самоотбрана. На място беше докарана и цяла армия цивилни главорези, въоръжени с палки и тояги. В подготовка за акцията бойците от Силите за бързо реагиране (RAF) свалиха табелките с имената си от униформите. Верните телевизионни канали от официалния медиен поток вече бяха строени в редица и готови да разпространяват лъжите. (Някои дори избързаха и започнаха да съобщават за събития, които още не се бяха случили. В Индия новините често разказват бъдещето, а не настоящето.)

Нищо от това не проработи. Полицията и частите на RAF размахваха безразборно палките си, чупеха детски глави и трошаха крайници. Изстрелваха сълзотворен газ. Но младите продължаваха да вървят. Право към парламента. Право натам, накъдето бяха заявили, че ще отидат.

Когато шествието се приближи, силите за сигурност заеха позиции, насочили автоматите (АК-47) срещу невъоръжените студенти. И въпреки това хлебарките продължиха напред. Докато вървяха, те премахнаха и последните остатъци от кадифената ръкавица, прикриваща железния юмрук на властта, и показаха режима такъв, какъвто е бил винаги. Фашистки железен юмрук. Сговор на брутални хора, неспособни да разберат нито историята, нито многообразието на страната, която управляват. Хора, които умеят единствено да мразят, но не знаят как да обичат. Нито как да мислят.

Докато демонстрантите наближаваха, нашият храбър и самохвален министър-председател беше набързо изведен на безопасно място. На депутатите пък беше забранено да напускат лъскавата нова сграда на Самвидхан Сансад, чието единствено предназначение сякаш е ежедневно да подкопава конституцията.

До вечерта полицията беше разрушила главната сцена на протеста. До настъпването на нощта хората вече си я бяха върнали. А когато полицията започна да се изтегля, хлебарките я изпратиха с бурни аплодисменти. За това, че беше пребивала деца. Wah, Modi ji! Wah!

Би било наивно да очакваме от всичко това да произлязат големи политически промени. Но също толкова недалновидно би било да го отхвърлим като поредния краткотраен изблик на ентусиазъм. Не е никаква изненада, че информационните агенции и кресливите телевизионни студиа вече прегряват от клюки, недомлъвки и конспиративни теории за чуждо финансиране и заговори на ЦРУ.

Като горда андолан дживи [професионален протестиращ] (презрителното название, което Моди използва за хора като мен), признавам, че и аз първоначално гледах на всичко това с подозрение. Страхувах се, че сме свидетели на нов „момент Анна Хазаре“ – онова уж антикорупционно движение, което независимо от първоначалните си намерения в крайна сметка ни подари три последователни мандата на политическа партия, унищожила почти всяка институция в тази страна; партия, която не прави разлика между себе си и държавата Индия, не проявява уважение нито към страната, нито към гражданите ѝ, и успя да ни опозори пред света и да постави Индия на колене.

Съмненията ми към Партията на народа-хлебарка започнаха да се разсейват, когато видях с каква открита враждебност официалните медии се отнесоха към нея. За мен това беше първият и най-успокояващ знак. Зарадвах се, че Абхиджит Дипке произхожда от общността на далитите^[1], а още повече се зарадвах, че точно това не интересуваше почти никого. Всичко се промени за мен в момента, в който го чух да казва: „Ако се казвах Халид или ако бях мюсюлманин, досега вече щях да съм в затвора.“

Той намери смелостта да назове без всякакви заобикалки вулгарната действителност на днешна Индия – факта, че в нашата страна нищо, включително и най-вече законът, не важи еднакво за всички. Всичко зависи от религията, кастата, класата, етническия произход и пола ти. Това беше дълбоко наблюдение, изказано с пределна простота.

Самият факт, че произнесе тези думи публично, при положение че дори опозиционните политици предпочитат да говорят за „малцинствената общност“, вместо да кажат „мюсюлмани“, от страх да не предизвикат „индуистки отпор“, ме накара веднага да тръгна към Джантар Мантар.

Знаех също, че когато Дипке произнесе името „Халид“, вероятно има предвид Умар Халид – изследователя от университета JNU, който заедно с Шарджил Имам и много други вече близо шест години е в затвора без съд и присъда. Престъплението на Умар? Че по време на протестите срещу Закона за изменение на гражданството през 2020 г. призоваваше демонстрантите да останат мирни, докато Делхи беше разтърсван от палежи, убийства и подпалвания на джамии, извършвани от индуистки бдителски банди под благосклонния поглед – а понякога и с участието – на полицията. Искане след искане за освобождаване под гаранция беше отхвърляно от съдии, които сякаш вече са изгубили не само смелостта да постъпват правилно, но и способността да разпознават кое е правилно.

Докато хлебарките продължаваха своя поход и редиците им непрекъснато растяха, неволно се улових, че си мисля: слава Богу, че повечето от тях не са мюсюлмани, сикхи, християни или адиваси^[2]. Иначе вече щяха да бъдат премазани, убити, застреляни или хвърлени в затвора. Слава Богу, че не са кашмирци. Можеше да ги ослепят, макар че някои вече получиха наранявания от сачмите. Слава Богу, че повечето са индуисти.

Дотам сме стигнали в днешна Индия.

Само че всичко може да се промени за миг. Намираме се в онова, което обикновено наричат „динамично развиваща се ситуация“. Вече пристигат съобщения, че от други щати по въздуха се прехвърлят хиляди паравоенни. Не знаем какво ще ни донесат следващите дни.

С какво ни оставя всичко това? За разлика от движението на Анна Хазаре, което седмици наред беше обект на истерично, непрекъснато, денонощно отразяване от корпоративните телевизии, Партията на народа-хлебарка може да разчита единствено на себе си и на интернет. И за разлика от движението на Хазаре, в което Раштрия Сваямсевак Сангх постепенно проникна и в крайна сметка го овладя, докато водената от Моди BJP вече дебнеше в готовност да превърне телевизионната истерия в изборна победа, хлебарките не разполагат с организирани опозиционни партии, които стоят зад тях и са готови да поемат инициативата.

Стихийният гняв, на който сме свидетели днес, неизбежно ще се разсее, ако не започне истинска политическа работа. Ако възрастните и опозиционните партии не престанат с взаимното надлъгване и дребнавите си междуособици и не проявят поне малко солидарност. Правителството отлично знае колко малко вероятно е това. То не се чувства заплашено, защото е убедено, че трябва просто да почака. Държавите могат да чакат. Хората – не.

В момента въстанието на хлебарките е само един от многото протести, които се разгръщат из цяла Индия. Адивасите в Мадхя Прадеш протестират срещу проекта за свързване на реките Кен и Бетва. Жителите на Утаракханд се борят срещу масовото изсичане на горите. Други протестират срещу екологичното опустошаване на Големите Никобарски острови. Манипур кипи. Работните места изчезват. Цените летят нагоре. Гневът се натрупва. А религиозната игра на BJP и RSS започва да се разкрива такава, каквато винаги е била: измама. Гангстерска треска за злато.

Разграбването на храма на Рама в Айодхя ни поднася евтин боливудски сценарий, който се разиграва пред очите ни: лъскави самозвани божи хора и корумпирани политици строят хотели, трупат недвижими имоти и обикалят с всъдеходи, охранени от вярата на бедните и доверчивите. Пипалата на корупцията и посред бял ден извършвания грабеж се протягат чак до самия връх.

Може ли енергията на хлебарките да ни измъкне от тази яма? Няма да бъде лесно. Достатъчно е човек да хвърли бегъл поглед към съдбата на народните движения в Индия, за да изгуби оптимизма си. Това е кратка история на постепенно смаляващи се амбиции и разбити мечти.

През шейсетте и седемдесетте години различни движения, включително въоръженото въстание на наксалитите, настояваха за преразпределение на богатството и земя за онези, които я обработват. Те бяха смазани.

През осемдесетте и деветдесетте години социалните движения – най-известното от които беше „Нармада Бачао Андолан“, а по-късно и маоистите в Андхра Прадеш, Чхатисгарх и Джаркханд – се бореха срещу прогонването на селяните и местните племенни общности от земите им. Казано иначе, те се бореха да не им бъде отнето единственото, което бедните все още притежаваха. И бяха смазани.

Към началото на новия век борбата вече се беше свила до благодарност за Националния закон за гарантирана заетост в селските райони (NREGA) – правото на три месеца работа срещу минимално възнаграждение, сума, която в един голям град едва стига за едно добро ядене в скъп ресторант.

И тази придобивка обаче беше премахната от сегашния режим и заменена с дажби за физическо оцеляване – торби с хранителни продукти, украсени с лика на Моди, които с презрение се подхвърлят на хората като милостиня от прозореца на преминаваща кола, в замяна на благодарност и гласове. А докато икономиката затъва, дори и това вече е под въпрос.

Днес, през 2026 година, сме сведени до това да се борим за правото си на глас и за собственото си гражданство. Законът за изменение на гражданството (CAA) и Националният регистър на гражданите (NRC) представляват индуисткия вариант на Нюрнбергските закони от 1935 г., според които гражданството в Третия райх зависеше от това дали човек може да представи необходимите „документи за произход“. (Колко хора в Индия всъщност разполагат с такива документи?)

Вълната от протести срещу CAA и NRC постепенно затихна, след като масовите демонстрации доведоха до убийства на протестиращи и хвърлянето на активисти в затвора. Но именно тези протести принудиха правителството поне временно да забави прилагането на новите закони.

Днес обаче CAA и NRC, които мнозина с основание смятаха за насочени предимно срещу мюсюлманите, се завръщат под ново име – като т.нар. Специална интензивна ревизия (SIR) на избирателните списъци. Между другото ни уведомиха, че дори паспортът вече не е доказателство за гражданство. Милиони хора се заличават от избирателните списъци. Цялата страна трескаво издирва своите „документи за произход“. Никой вече не знае къде стои. Законни ли сме? Незаконни ли сме? Имаме ли изобщо права? Кои от нас са предназначени за огромните лагери, които се строят за „съмнителни граждани“? Нима ще прекараме живота си, тичайки от един трибунал към друг? Фашистите обичат хаоса и объркването.

Тревогата и отчаянието лесно могат да ни накарат да възлагаме прекалено големи надежди на въстанието на хлебарките. Някои вече го сравняват с младежките въстания, довели до смяна на режима в Бангладеш, Непал и Шри Ланка. Но Индия е твърде огромна страна, за да се повтори подобен сценарий. Други виждат прилики с движението на Джаяпракаш Нараян, което свали Индира Ганди от власт през 1977 година. Подобни сравнения не помагат. Партията на народа-хлебарка не е нито едното, нито другото. Тя е нещо съвсем свое. Уникален продукт на своето време. Уязвими млади хора, изправени срещу едно жестоко и злопаметно правителство, което неведнъж е показало, че не познава милост към онези, които му се противопоставят. Няма съмнение, че отмъщението вече се подготвя и ще се стовари върху всички, които властта смята за главните виновници.

Как е възможно един режим, който очевидно губи обществената подкрепа с всеки изминал ден, да бъде толкова уверен, че не вижда никаква необходимост да направи дори най-малката отстъпка пред хората, които са го избрали? Вероятно защото е убеден, че вече е овладял самия изборен механизъм. Машината е в негови ръце. Самият начин, по който е устроена Избирателната комисия, вече не позволява тя да бъде възприемана като безпристрастен арбитър. Електронните машини за гласуване са поставени под контрол. Избирателните списъци вече изключват милиони реални хора и включват милиони призрачни имена. Администрацията, която организира изборите, се е превърнала в напълно послушен съучастник. На съдилищата може да се разчита единствено да бавят делата или да си затварят очите пред най-фрапиращите нарушения. Полицията няма никаква представа какво означава политически неутралитет. Пресата свежда глава всеки път, когато някой от властта щракне с пръсти. Избирателните райони ще бъдат прекроени така, че предимството винаги да бъде на страната на BJP. От какво тогава да се страхува управляващата партия? Защо изобщо да се вслушва в когото и да било? Това е най-богатата политическа партия на света, подкрепяна от най-богатите индустриалци на планетата. Тя може да купи всичко. И всеки. Поне така вярва.

Но може ли тази игра да продължава вечно? Могат ли всички хора да бъдат мамени през цялото време? Може ли страна с милиард и половина жители безкрайно да бъде влачена като безжизнен труп? Не, не може.

Хлебарките вече са по улиците. Земеделците отново потеглиха към Делхи, този път на протест срещу търговското споразумение между Индия и Съединените щати – смъртната присъда, която индийското правителство раболепно се съгласи да подпише от тяхно име. Границите на столицата вече са блокирани, но това едва ли ще ги спре. Може би всички ние трябва да вземем пример от нашите земеделци и от нашите хлебарки как човек става поне малко опасен. Младите ни направиха безценен подарък. От всеки един от нас зависи дали ще превърнем стореното от тях в нещо, което наистина има значение.

Щом един министър-председател веднъж е бил принуден да бяга физически, едва ли ще мине много време, преди да му се наложи да побегне и политически.

Но този режим няма да си отиде без съпротива. Той няма да понесе унижението да бъде принуден да отстъпи по улиците на столицата. Вероятно ще видим кръв. Нервите на младите вече са опънати до крайност. Колко време ще мине, преди някой от тази разгорещена тълпа да изгуби самообладание и да даде на полицията така жадувания повод да открие огън? Те ще направят всичко възможно, за да ни пречупят. Ние трябва да направим всичко възможно, за да не им го позволим.

^[1] Далити – традиционно най-низшите и исторически най-дискриминирани общности в Индия, известни в миналото като „недосегаемите“.

^[2] Адиваси – коренните племенни общности в Индия.

Източник

Арундати Рой е известна индийска писателка и политическа активистка. Тя добива световна популярност още с дебютния си роман „Богът на дребните неща“, последван от „Министерството на върховното щастие“. Авторка е и на множество политически есета, посветени на неравенството, национализма, държавното насилие и обществените конфликти в съвременна Индия.