Кой е авторът на една нация?

Всяка нация има история за собственото си раждане. Тя рядко съвпада напълно с онова, което историците биха описали като действителния процес. Реалното възникване на една държава е резултат от войни, дипломация, чужди интереси, вътрешни движения, случайности и компромиси. Националната памет подрежда тази бъркотия в разбираем разказ и разпределя ролите: кои са героите и жертвите, кой е врагът, кой побеждава и на кого дължим свободата си.

Последният въпрос е по-важен, отколкото изглежда на пръв поглед. Има разлика между народ, който може да разкаже раждането на държавата си преди всичко като резултат от собствено успешно действие, и такъв, в чийто основополагащ разказ решаващото действие е извършено от някой друг. Тук не става дума за историческа истина в тесния смисъл. Почти никоя модерна държава не е възникнала „сама“. Въпросът е кой получава главната роля в историята, която нацията разказва за себе си. От тази роля се ражда нещо, което можем да наречем историческа дееспособност: усещането, че ние не само преживяваме историята, но сме способни да я правим.

В този смисъл едно сравнение между България и Украйна става особено интересно. И двете общества разполагат с огромни запаси от историческо страдание, чуждо господство, насилие и национални катастрофи. И двете са изградили около тях мощни култури на паметта. Но между тях постепенно се очертава една важна разлика. Не в това кой е страдал повече – подобно състезание би било безсмислено, – а в начина, по който страданието се свързва със собственото действие. Когато настъпи решаващият момент, кой всъщност прави историята?

Българският парадокс: герои без победа

На пръв поглед българският национален разказ няма никакъв проблем с дееспособността. Българският пантеон от революционни герои е достатъчно плътен. Раковски, Левски, Ботев, Бенковски, Каблешков не са пасивни жертви. Те организират, пишат, проповядват, създават комитети, вдигат въстание, преминават Дунав с оръжие в ръка. В училищния разказ за Възраждането българинът съвсем не чака някой друг да го освободи. Той се готви да го направи сам.

Проблемът е в това, че не успява. Левски е обесен, преди да види въстанието, за което е работил. Ботевата чета е разбита. Априлската поредица от разпокъсани бунтове, по късно наречена „всенародно въстание“, е потушена за седмици. Българското революционно движение създава герои, но не и държава. Между саможертвата на революционерите и политическия резултат от 1878 г. остава празнина, която националният разказ е длъжен да запълни по някакъв начин.

И той я запълва, като превръща военното поражение в морална победа. Разгромът на въстанието вече не доказва неговата безпомощност, а величието на жертвата. Колкото по-страшно е насилието, толкова по-неоспоримо става правото на свобода. Батак постепенно се превръща в най-силния символ на тази трансформация: не място, където българите побеждават, а такова, където страданието им придобива почти сакрален смисъл.

Това е изключително успешна национална конструкция, защото позволява поражението да бъде включено в героическия разказ, без героите да бъдат обезценени. Но тя не може да реши един друг проблем. След всичките жертви решаващата военна победа все пак идва отвън. Българите са заслужили свободата си, доказали са правото си на нея и са платили за нея с кръв. Но в каноничния разказ не те са онези, които накрая побеждават империята.

Жертва, враг, освободител

Така в основополагащия български разказ се оформя една необичайно устойчива триъгълна конструкция. От едната страна е българинът, превърнал петвековното страдание и саможертвата в доказателство за правото си на свобода. Срещу него стои османският поробител, без чието насилие този разказ би изгубил голяма част от моралната си сила. А третата фигура е Русия – силата, която превръща моралното право в политическа действителност. Жертва, враг и освободител започват да определят местата си взаимно.

Това обяснява и защо образите на поробителя и освободителя са толкова трудно отделими един от друг. Колкото по-страшно е робството, толкова по-велико е освобождението; колкото по-безпомощна е жертвата, толкова по-решаваща става намесата на спасителя. Оттук произтича и особеното място на Русия в българското национално въображение. Благодарността вече не е просто признание за историческа помощ. Тя може да се превърне в наследен морален дълг, защото без Освободителя самият разказ за успешното национално раждане остава незавършен.

Тази конструкция има и определена цена. Тя позволява на българина да бъде моралният център на историята, без непременно да бъде нейното главно действащо лице. Националната идентичност започва да черпи сила не само от онова, което сме направили, но и от онова, което са направили с нас. Това може да се нарече липса на историческа дееспособност: някой друг извършва действието, а ние получаваме от него страданието, правото, невинността или спасението, чрез които обясняваме себе си.

Затова и врагът е нещо повече от човек, когото трябва да мразим. Той изпълнява функция. Поробителят обяснява защо сме страдали, а Освободителят – защо сме свободни. Двете фигури изглеждат противоположни, но в този разказ са свързани: вечният Освободител има нужда от достатъчно вечен Поробител.

Украйна: от паметта за жертвата към мита за собственото действие

На пръв поглед Украйна би трябвало да бъде още по-подходяща почва за национална идентичност, изградена около жертвата. Историята ѝ предлага почти неизчерпаем материал: векове живот между и под различни империи, провалът на независимата държавност след 1917 г., Гладоморът, сталинските репресии, русификацията. Дори независимостта от 1991 г. не идва като резултат от победоносна освободителна война. Украинците гласуват масово за нея, но самата възможност възниква като следствие от разпадането на Съветския съюз. Тук също липсва онзи чист основополагащ момент, в който народът може да каже: ние се вдигнахме, победихме и създадохме държавата си.

Украйна, разбира се, има собствен могъщ героически репертоар, преди всичко казашкия мит. Но решаващата промяна настъпва много по-късно. Оранжевата революция от 2004 г., Майданът през 2013–2014 г. и съпротивата срещу руската агресия след 2014 г. постепенно натрупват нещо, което историческата памет не може да произведе сама: жив опит, че колективното действие може да има успешни последствия. След пълномащабното нападение през 2022 г. този опит придоби съвсем друго измерение. Украинската държава не рухна, Киев не падна, обществото се мобилизира, а войната се превърна не само в поредната история за онова, което Русия е причинила на Украйна, но и в история за онова, което украинците са направили в отговор.

Тъкмо тук сравнението с България става особено интересно. Украйна получава огромна помощ отвън и без нея способността ѝ да се съпротивлява би била несравнимо по-малка. Но помощта не отнема главната роля от самите украинци. Съюзникът не е Освободител. Той подпомага чуждото действие, вместо да го замества. Затова новият украински национален разказ може да съчетае две привидно противоположни позиции: ние сме жертви на огромно насилие и същевременно ние сме действащите лица на собствената си история.

Дееспособност срещу невинност

Тук разликата между двата национални разказа започва да се вижда най-ясно. Българският може да бъде сведен до една последователност: ние страдахме, те ни поробиха, ние се разбунтувахме и бяхме смазани, други ни освободиха. Възникващият украински разказ има друга граматика: те ни нападнаха, ние се съпротивлявахме, други ни помогнаха. И в двата случая има жертва, враг и външна помощ. Разликата е в мястото, на което остава собственото действие.

Това е важно. Жертвата действително притежава едно огромно морално преимущество, невинността (стореното с нея доказва вината на другия и собственото ѝ право на справедливост). Но ако страданието се превърне в главен източник на национално самочувствие, тази невинност може да бъде купена на прекалено висока цена. Народът свиква да вижда себе си преди всичко като обект на чужди действия. А отговорността принадлежи естествено на онзи, който действа.

Дееспособността е нещо значително по-неудобно. Тя позволява да кажеш „ние победихме“, но неизбежно носи със себе си и възможността да кажеш „ние сгрешихме“. Ако сме действащи лица на собствената си история, не можем да приписваме на другите нито всички заслуги, нито всички провали. Историческата зрелост започва там, където гордостта от собственото действие и отговорността за последствията му престанат да бъдат разделяни.

Украйна не е някакъв морално по-висш пример. Войната може да произведе там свои форми на национална нетърпимост, ожесточение и митологизирана жертвеност. Но тя показва нещо важно: само по себе си страданието не обрича един народ на жертвена самоличност. Една нация може да помни какво са ѝ причинили другите, без да им предоставя авторството върху собствената си история.

За какво ни е необходим врагът?

Тук се появява и омразата, но не като проста последица от преживяното насилие. Народите имат напълно реални причини да помнят онези, които са ги преследвали, избивали или лишавали от свобода. Проблемът започва по-късно, когато образът на историческия враг престане само да обозначава извършителя на някогашното насилие и започне да изпълнява друга функция: да помага на общността да обяснява самата себе си.

Американският психиатър Вамик Волкан нарича подобни устойчиви спомени „избрани травми“. Не всяко колективно страдание придобива такъв статут. Някои събития постепенно се превръщат в знаци на груповата идентичност и връзката с първоначалното историческо събитие отслабва: споменът вече служи не само за да помним какво е станало, а за да поддържа чувството кои сме „ние“. Тогава и врагът придобива странна устойчивост. Той ни дава контраста, спрямо който собствената общност изглежда невинна, сплотена и морално права.

Тъкмо затова някои исторически вражди и обстоятелствата, които са ги породили, се увековечават в паметта на поколенията. Ако националният разказ гласи, че ние сме онези, на които те сториха това, промяната на отношението към „тях“ изисква и промяна на част от разказа за „нас“. В такива случаи помирението става трудно не само защото старата омраза е силна, а защото врагът върши полезна идентификационна работа.

Това е и причината украинският случай да бъде толкова важен за сравнението. Врагът там днес е пределно реален, а омразата в условията на война едва ли се нуждае от древни митове. Въпросът е какво ще остане след войната: Русия като вечния автор на украинското страдание или украинската съпротива като доказателство, че дори врагът не получава правото да определя кои сме.

Кой тогава пише българската история?

Ако се върнем към България, проблемът вече изглежда малко по-различно. Въпросът не е дали разказът за османското владичество е „верен“, дали Русия действително е изиграла решаваща роля за Освобождението или дали Великите сили са преследвали собствените си интереси. Всичко това принадлежи на историята и трябва да бъде обсъждано като история. По-интересното е какъв модел за обяснение на собствената съдба оставя след себе си националният разказ.

Този модел се разпознава лесно, защото неговият речник може да се сменя, без да се променя граматиката. Османците са ни поробили, Русия ни е освободила, Великите сили са ни разпокъсали. По-късно Москва ни е наложила комунизма, Западът ни е наложил прехода, Брюксел ни налага правила. Между тези твърдения има огромни исторически различия и би било нелепо да ги поставяме под общ знаменател като еднакво верни или еднакво неверни. Общото е друго: България отново и отново заема мястото на граматическия обект. Някой друг прави нещо с нас.

Би било също толкова погрешно да обявим тази особеност за вечна българска черта. Историята ни предлага достатъчно контрапримери, при които България действа решително и успешно. Но точно затова си струва да се запитаме защо толкова лесно се връщаме към езика на чуждата воля, когато трябва да обясним собствените си провали. Основополагащият мит не причинява съвременното поведение, но може да остави след себе си готова граматика за разпределяне на дееспособност и отговорност.

Може би затова сред най-важните истории, които един народ разказва за себе си, е не само кой го е поробил, кой го е спасил и колко е страдал. Има още една: какво е направил сам. Защото една национална митология може великолепно да съхранява моралната ни невинност и тъкмо по този начин да прави историческото порастване по-трудно.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.