Как един чужд разказ се превръща в собствена памет

И българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепените бойци на Самуила.

Атанас Далчев, „Към родината“ (1965).

„Безсилен да забравя“

Има исторически събития, за които знаем, и други, които сякаш помним. Ослепяването на Самуиловите войници принадлежи към вторите. Образът е толкова дълбоко вграден в българската историческа памет, че почти не се нуждае от разказване: петнадесет хиляди пленници, ослепени по заповед на Василий II; на всеки сто души е оставен по един едноок водач; безкрайната колона се връща при Самуил; царят я вижда, рухва и скоро след това умира.

Но откъде всъщност „помним“ тази сцена? Не е от разказ на някой от ослепените. Не и от български летописец, записал случилото се по времето на Самуил. С такъв извор не разполагаме. И никога не сме го имали.

Разказът, в който сцената е достигнала до нас и който съдържа почти всички нейни незабравими детайли, идва преди всичко от византийския хронист Йоан Скилица, писал десетилетия след битката при Ключ. Тоест един от най-силните образи на българското историческо страдание е съхранен за нас не от паметта на победените, а от историографията на победителите.

Само по себе си това не доказва нищо необичайно. Огромна част от онова, което знаем за Средновековието, е достигнало до нас по подобни пътища. Странното започва по-късно.

Защото разказът на Скилица не остава просто извор, от който историците научават какво вероятно се е случило през 1014 година. В продължение на векове той ще бъде превеждан, преразказван, рисуван, преподаван и литературно преобразяван, докато накрая престане да звучи като свидетелство на чужд, византийски хронист.

Разказът ще се превърне в нещо, което ние помним.

Какво всъщност казват изворите

Йоан Скилица пише своята хроника приблизително седем десетилетия след събитията. При него вече намираме почти цялата сцена в познатия ѝ вид. Но дори Скилица не представя знаменитото число като неоспорим факт. Пленниците били около петнадесет хиляди, пише той, „както казват“. Друг византийски автор от XI век, Кекавмен, говори за четиринадесет хиляди пленници. Съвременните историци спорят както за броя им, така и за някои от подробностите на разказа. Има и далеч по-скептични прочити, поставящи под въпрос мащаба на самото ослепяване.

Този спор е важен за историята, но не и решаващ за въпроса, който ни интересува тук. Не е необходимо да доказваме, че петнадесет хиляди души са били ослепени. Още по-малко необходимо е да доказваме обратното. Напълно възможно е в 1014 година да е извършено масово ослепяване на пленници.

Важното е друго: формата, в която събитието е станало незабравимо, достига до нас преди всичко чрез византийската историография.

Колоната от слепци, еднооките водачи, срещата със Самуил, рухването на царя – това не са детайли, които можем да проследим до някакъв запазен български разказ на очевидци. Те идват при нас през текстовете на другата страна.

Тъкмо тук започва парадоксът.

Един от най-българските образи на историческото страдание е достигнал до нас през очите на другия.

Oт „те“ към „ние“

Най-важната промяна не е в подробностите на разказа. Тя е в гледната точка. За Скилица ослепените са противникови войници. Той разказва историята на Византия и на нейния император. Дори когато описва жестокостта на случилото се, това все още е разказ за нещо, което Василий е причинил на тях.

Но когато същата тази история премине в българската култура, местоимението се сменя.

„Василий ослепил пленниците“ постепенно се превръща в „ослепили Самуиловите войници“, а зад него вече стои неизреченото „ослепили нашите“.

Това е много повече от промяна на гледната точка. Събитието вече има друг носител. То започва да принадлежи на общност, която не просто знае какво се е случило, а разпознава в случилото се собственото си минало.

Тъкмо тук огромна роля получават литературата, живописта и училището. Те не предават събитието като бележка под линия към Скилица. Те му дават лица, движение, ужас. Показват колоната от ослепени хора. Показват Самуил пред нея. Превръщат историческото сведение в сцена, която може да бъде видяна и преживяна.

И когато тази сцена бъде научена достатъчно рано и повторена достатъчно много пъти, източникът зад нея изчезва. Българското дете не запомня: „Йоан Скилица съобщава, че Василий II вероятно е наредил масово ослепяване на пленени български войници.“

То запомня ослепените Самуилови войници.

Разликата е огромна. В първия случай имаме историческо твърдение, което може да бъде проверявано, оспорвано и сравнявано с други извори. Във втория вече имаме образ, който принадлежи към разказа за това кои сме и какво ни се е случило.

Историята не е престанала да бъде история. Но вече е станала и памет.

Нещата, които сме безсилни да забравим

И така се връщаме към странния стих от началото: „безсилен да забравя“.

Разбира се, никой от нас не „помни“ 1014 година. Между ослепените войници и днешния българин липсва непрекъсната верига от лични спомени, предавани през хиляда години. На нейно място има нещо съвсем друго: хроники, преводи, преразкази, исторически съчинения, стихотворения, картини, учебници. Има дълга културна работа, чрез която едно далечно събитие постепенно придобива качеството на спомен.

Това не означава, че паметта е фалшива. Колективната памет поначало не се наследява като цвета на очите. Тя се създава чрез подбор, повторение и разказване. От безбройните събития в миналото някои изчезват почти напълно, други остават като исторически сведения, а трети се превръщат в сцени, които поколения хора разпознават като част от собствената си история.

Може би тук се вижда особено ясно и механизмът, който наричам „внесена памет“. Не непременно чужда памет, наложена върху собствената. И не непременно чужд разказ за чуждо минало. Понякога това е разказ за твоето собствено минало, който достига до теб отвън и постепенно се превръща в една от формите, чрез които сам започваш да го помниш.

Историята на ослепените войници предлага почти лабораторен пример. В началото стои византийски хронист, който разказва какво е направил един византийски император с пленените си противници. Разказът преминава границата, влиза в културата на победените, променя гледната си точка и столетия по-късно вече разказва не какво Василий е направил с тях, а какво е било направено с нас.

А когато този процес завърши успешно, той заличава собствените си следи. Вече не мислим за превода, хрониката или пътя, по който историята е достигнала до нас.

Остават само ослепените войници.

И един поет, който хиляда години по-късно е безсилен да ги забрави.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.