След междинните избори Доналд Тръмп вече е президент с изтичащ мандат и отслабено политическо влияние. Президентите, които изгубят контрола върху Конгреса във втория си мандат, трябва да се примирят с факта, че времето за прокарване на мащабни законодателни инициативи и други вътрешнополитически проекти е отминало. Когато започнат да мислят за наследството, което ще оставят, те често се обръщат към външната политика, където президентските правомощия им позволяват да действат, без да бъдат възпирани от досадните ограничения на вътрешната. Не е необичайно президент, който вече няма да се явява на избори, да се устреми към някаква последна, възвишена цел на международната сцена. В края на президентството си Бил Клинтън например положи огромни усилия, за да постигне окончателно уреждане на израелско-палестинския конфликт.

Но периодът на Тръмп като президент с изтичащ мандат няма да прилича на този на неговите предшественици. Той вече премина през фаза, която тогава мнозина определяха като такава, между ноември 2020 и януари 2021 г. Използва я, за да оспорва изборните резултати въпреки недвусмислените доказателства, че Джо Байдън е спечелил. Тръмп е първият президент за последните сто години, заемал поста в два непоследователни мандата, и следователно единственият американски държавен глава в живата памет, който преживява втори подобен период, този път с продължителност над две години.

След като демократите скоро ще контролират и Камарата на представителите, и Сената, заплахата от импийчмънт или разследвания на бизнес сделките на семейство Тръмп вероятно ще накара президента да се почувства притиснат в ъгъла и разгневен. Тъкмо това прави остатъка от мандата му толкова опасен. Един Тръмп, който се чувства обкръжен и не вижда очевидна възможност да насочи енергията си към някаква конструктивна външнополитическа цел, лесно би могъл да реагира с агресивни действия на международната сцена. А Конгресът, дори под контрола на демократите, ще разполага с твърде ограничени възможности да влияе върху ежедневното му ръководство на външната политика.

Има множество начини Тръмп да даде воля на агресивните си импулси: да отправи нови заплахи срещу Канада, да предприеме нови атаки срещу американските съюзи или да се договори с Русия или Китай за сметка на Украйна или Тайван. Но превръщането на подобни заплахи в реална политика би изисквало сериозни усилия, като прегрупиране на американски войски или продължителни и сложни преговори с други велики сили.

Двете места, където Тръмп може да причини най-големи щети, са Иран и Куба. Според „Ню Йорк Таймс“ администрацията на Тръмп и Израел са разработили планове за нови удари срещу Иран непосредствено след междинните избори. Един последен опит Техеран да бъде принуден да капитулира едва ли ще успее и би изложил на риск световната икономика, както и сигурността и стабилността на съюзниците в Персийския залив. Освен това Тръмп би могъл да се опита да наложи смяна на режима в Куба. За военни действия срещу който и да е от двата противника би било достатъчно президентът просто да даде заповед. При липсата на предстоящи избори единственото, което ограничава действията му в чужбина, е собствената му представа за наследството, което иска да остави.

С единия крак навън

Определяме като президенти с изтичащ мандат онези, които вече не трябва да се съобразяват с избори, независимо дали президентски, или междинни. За президент, който е загубил опита си за преизбиране след първия мандат, този период продължава само няколко месеца, между избирането на наследника му и встъпването му в длъжност. За президент във втория си мандат той може да продължи две години, от междинните избори до напускането на Белия дом. Тръмп, който никога не е проявявал особен интерес към политическата съдба на останалите републиканци, едва ли ще позволи президентските избори през 2028 г. да повлияят върху решенията му.

Освободени от тежестта на предизборните кампании и законодателните битки, а често и лишени от достатъчно политически капитал във вътрешен план, тези президенти обикновено насочват вниманието си към дипломацията и предприемат международни инициативи, на които по-рано не биха се осмелили. В края на втория си мандат Клинтън се опита да посредничи за израелско-палестинско мирно споразумение и да организира президентско посещение в Северна Корея. След загубата на междинните избори през 2014 г. Барак Обама сключи ядреното споразумение с Иран и нормализира отношенията с Куба.

Президенти с изтичащ мандат са използвали и военна сила по начини, които вероятно биха избягвали преди избори. Джордж Х. У. Буш например се намеси в Сомалия в края на 1992 г. с ограничена мисия за облекчаване на глада. Повече от десетилетие по-късно, през 2007 г., Джордж У. Буш изпрати допълнителни войски в Ирак в опит да стабилизира страната след тежко поражение на междинните избори, на които избирателите сякаш бяха дали ясно да се разбере, че искат изтегляне от провалящата се война.

Резултатите от тези амбициозни външнополитически начинания са противоречиви. Израелско-палестинските преговори на Клинтън се провалиха; дипломатическите успехи на Обама се оказаха краткотрайни; мисията на Джордж Х. У. Буш в Сомалия до голяма степен успя да предотврати глада, но остави неразрешени причините за конфликта, което изкуши Клинтън да разшири операцията с катастрофални последици; а изпращането на допълнителни войски от Джордж У. Буш в Ирак ограничи насилието в краткосрочен план, но почти не допринесе за трайната стабилизация на страната. И все пак тези начинания бяха поне обсъждани и планирани с участието на съответните държавни институции и външни експерти. Целите им бяха ясни, дори когато останаха непостигнати. И във всеки от тези случаи президентът се опитваше да обясни и обоснове политиката си – изисквания, на които Тръмп системно не успява да отговори.

Залогът е всичко

След като междинните избори отслабиха позициите на Тръмп, но той продължава да се стреми към Нобелова награда за мир, би могло да се очаква, че ще насочи усилията си към дипломацията. Проблемът е, че вече е изчерпал много от очевидните възможности за подобни инициативи. По време на първия си мандат той предприе редица извънредно амбициозни външнополитически ходове: изтегли Съединените щати от ядреното споразумение с Иран от 2015 г., срещна се три пъти със севернокорейския лидер Ким Чен Ун, замени Северноамериканското споразумение за свободна търговия със собствен регионален търговски договор, съдейства за нормализирането на отношенията между Израел и няколко арабски държави и оттегли страната от множество международни споразумения. След завръщането си на власт през 2025 г. той ръководеше процеса, довел до прекратяване на огъня в Газа и залавянето на венецуелския президент Николас Мадуро.

Не се очаква Тръмп да се върне към повечето от тези инициативи, защото вече е достигнал границите на онова, което дипломацията му, основана на зрелищни жестове, може да постигне. Например той се зарече да завземе Гренландия, но в крайна сметка се задоволи със споразумение, разширяващо американското военно присъствие на острова. Неговият „Съвет за мир“, който представяше като конкурент на Съвета за сигурност на ООН, ще продължи да тъне в бездействие, тъй като останалите държави вече не изпитват същата необходимост да се подчиняват на всяка негова прищявка.

Тръмп би могъл да предприеме и други рисковани инициативи, например да се опита да сложи край на трудноразрешими конфликти в Кашмир или Судан, за да си изгради репутация на миротворец. Но това са изключително сложни проблеми дори при най-благоприятни обстоятелства. Налагането дори на едностранчиво споразумение в подобни случаи би изисквало дипломатическа ловкост, задълбочени познания за региона и търпение, каквито Тръмп не притежава. Той рядко отделя достатъчно време за същинска дипломация, както показват съмнителните му твърдения, че е прекратил множество конфликти, голяма част от които всъщност продължават.

Може би най-амбициозният му ход би бил да създаде своеобразен концерт на великите сили – форум, в който той, руският президент Владимир Путин и китайският лидер Ши Дзинпин заедно да налагат световния ред. Но както при повечето предишни срещи на Тръмп с Путин и Ши, бъдещите срещи на върха едва ли ще доведат до нещо съществено. Нито Русия, нито Китай проявяват особен интерес към тристранния договор за ядрено въоръжение, за който Тръмп е споменавал. Те не желаят и да оказват натиск върху Иран да приеме споразумение със Съединените щати.

Тръмп би могъл да използва подобни срещи, за да пожертва интересите на Украйна или Тайван с отчаяната надежда да постигне мирно споразумение. Но както показаха последните две години, Путин няма интерес от компромис и разполага с ресурси да продължи войната. Ши разглежда Тайван като вътрешен китайски въпрос и едва ли би приел каквито и да било ограничения върху действията си спрямо острова. В крайна сметка Тръмп вероятно ще осъзнае, че за него е по-изгодно да се възползва от зрелищния образ на среща между тримата лидери, отколкото да положи усилията, необходими за постигането на реално споразумение.

Последен ход

Най-вероятно е Тръмп да предприеме действия срещу Иран. Изглежда, той вярва, че ескалацията на войната може да преодолее задънената улица и да спаси политическото му наследство. Но иранските лидери няма да отстъпят пред още по-голям натиск. Вместо това вероятно ще засилят нападенията срещу търговското корабоплаване, ще нанесат удари по съюзниците на САЩ в Персийския залив и ще пренебрегват дипломатическите предложения, докато Тръмп не напусне поста си. Освен това собствените му възможности може да се окажат ограничени: една по-радикална американска ескалация срещу Иран, например изпращането на сухопътни войски на остров Харг, вероятно би била толкова непопулярна сред привържениците му, че той би я избегнал. Дори най-верните му поддръжници започват да се уморяват от високите цени, предизвикани от неговата война. Подновяването на конфликта би могло да хвърли света в икономическа криза.

Тръмп би могъл да се опита да наложи и смяна на режима в Куба. През по-голямата част от 2026 г. той поддържа пълно ембарго срещу острова в опит да отслаби отбранителните му способности. Лишена от жизненоважната подкрепа на Венецуела и разполагаща с електричество само по няколко часа дневно, Куба преживява рязко задълбочаване на икономическите трудности и човешкото страдание. Свалянето на кубинското правителство е личен приоритет за Марко Рубио, държавния секретар и съветник по националната сигурност на Тръмп, и би съответствало на „доктрината Донро“, която утвърждава американското господство в Западното полукълбо.

За Тръмп нападението срещу Куба би било привлекателно, защото не би изисквало особено големи военни ресурси и поне според собствените му представи би разрешило проблем, който измъчва американските президенти още от края на управлението на Айзенхауер. Вероятно вече щеше да е предприел действия срещу Куба, ако не беше затънал във войната с Иран. Разбира се, както показва политологът Александър Даунс, използването на военна сила за смяна на режима рядко постига целта си и често води до непредвидими последици. В случая с Куба това би могло да означава нов приток на бежанци към Съединените щати.

Но един Тръмп, който вече няма да се явява на избори, може да прецени, че рискът си заслужава, ако съществува дори малка вероятност да остане в историята като президента, който най-сетне е свалил комунистическия режим. Във външната политика Тръмп не обича нищо повече от опитите да разсече някой гордиев възел със сила. Той би могъл да разглежда смяната на режима в Куба и като начин да отклони вниманието от провала си в Иран.

Друга възможност е Тръмп да съсредоточи външнополитическите си усилия върху обогатяването на собственото си семейство. Той вече е създал множество възможности чуждестранни субекти да купуват привидно влияние върху администрацията му. Тръмп и членовете на семейството му получиха пътнически самолет от емира на Катар, инвестиция от два милиарда долара от фонд, ръководен от саудитския престолонаследник, както и печалби от редица начинания в областта на криптовалутите, голяма част от които идват от чуждестранни купувачи. Според „Ню Йоркър“ семейство Тръмп е спечелило четири милиарда долара от подобни практики. Убеден, че в Сената няма да се намерят необходимите 67 гласа за отстраняването му от длъжност, Тръмп може да реши, че няма какво да губи, ако продължи да търси нови начини за печалба.

Най-изненадващият външнополитически избор, който Тръмп би могъл да направи през оставащите години от мандата си, би бил да не прави абсолютно нищо. Президентът вече е зает да преобразява Вашингтон по собствен образ и подобие, като преустройва Овалния кабинет, проектира бална зала към Белия дом и се опитва да преустрои Центъра „Кенеди“. Напълно възможно е да прекара последните си две години на власт в издаване на помилвания, опити за съдебно преследване на политическите си противници и издигане паметници на самия себе си. Предвид алтернативите, бездействието във външната политика може да се окаже най-добрият възможен сценарий за последните години от президентството на Тръмп.

Елизабет Н. Сондърс е американска политоложка, професорка в Колумбийския университет и старша научна сътрудничка в института „Брукингс“. Изследва външната политика, международната сигурност и решенията за война и мир.

Източник

Даниъл Дрезнър е американски политолог, професор по международна политика в университета „Тъфтс“. Работил е в Министерството на финансите на САЩ и е преподавал в Чикагския университет. Автор е на книги за американската политика и международните отношения.