За животите, прекарани в очакване

Сечеш дърва, носиш вода – и преди, и след.
(Прозрение, достигнато в болка.)

***

Трябваше да се насилвам, за да продължа да чета. Случи ми се на два пъти, през много години разстояние, с две книги, чието величие нямах особени основания да поставям под съмнение: „Дневникът на Ане Франк“ и „Никога не ме оставяй“. Спомням си странното неудобство, с което седях над тях, прелиствах страница след страница и усещах как в мен расте нетърпение, чиято причина не можех да определя. Не беше скука в обичайния смисъл, като, да речем, от липсата на нещо, с което да се сблъскаш. Искаше ми се да разбера какво ще се случи, макар че в случая с Ане вече го знаех, а при Кати развръзката ставаше ясна доста преди края на романа. И все пак нещо в мен продължаваше да се съпротивлява, сякаш книгите настояваха да приема нещо, което цял живот бях отблъсквал. Няма да се преструвам: задържаше ме най-вече репутацията им. Без нея сигурно щях да ги оставя настрана. Днес нерядко се питам колко ли много щях да изгубя, ако го бях направил.

Ане се оплаква от майка си, наблюдава хората, с които е затворена, тревожи се за Петер, губи търпение, изпълва се с надежда, променя мнението си. Знаех как ще завърши дневникът. Искаше ми се да я предупредя, колкото и абсурдно да ми изглеждаше, сякаш можех да предотвратя нещо, от което тя нямаше как да избяга. Кати Х., другата героиня на неизразимата всекидневна скука, си спомня приятелства, ревности, дребни жестокости, недоразумения, вещи, които някога са ѝ се стрували безценни. Тя и приятелите ѝ са отглеждани, за да им бъдат отнети органите. И въпреки това основното им занимание изглежда е да се нараняват взаимно заради толкова незначителни неща, отново и отново. Продължавах да чета, изпълнен с все по-напиращо очакване на някакъв отказ, някакъв отчаян жест, колкото и безполезен. Настоявах за „Чумата“, а продължавах да чета „Никога не ме оставяй“. Защо всички тези хора продължаваха да говорят за всичко възможно, но не и за важните неща?

Въпросът е несправедлив към Ане. Самото укриване вече е съпротива, а тя желае бъдещето си с ожесточение, което прозира от всяка страница на дневника. Покорството на Кати принадлежи на друг, измислен свят, в който децата са научени да не се питат докъде се простират границите на онова, което могат да си представят. Знаех разликата. Но това не ме караше да се чувствам по-спокойно. Продължавах да настоявам за момента, в който мащабът на катастрофата най-сетне ще помете дребнавостта на ежедневията, които се разгръщаха пред очите ми.

Вместо това дребните неща продължаваха. Още една кавга, още едно разочарование, още един дребен жест, запечатан в паметта. Не идваше нищо, което да удовлетвори нетърпението ми. Постепенно книгите започваха да натежават в ръцете ми. Докато…

Не мога да определя момента, в който престанах да се съпротивлявам. Усещането за неподвижност не изчезна, но придоби плътност, която можех да изпитвам вече физически. Имаше дни, в които прочитах само малко, оставях книгата, само за да открия, че образите ѝ все още изпълват стаята ми. Грижите им не бяха станали нито по-величествени, нито дори приемливи. Просто бях прекарал твърде много време сред тях, за да мога все още да ги отхвърлям като незначителни.

От двадесет и пет години насам се опитвам да извоювам признание за литературната си работа. Написал съм няколко книги, издал съм повечето от тях в България, изпращал съм ръкописи на литературни агенти и издатели повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням. Обяснявал съм ги, защитавал съм ги, чакал съм отговори и съм започвал отначало. Не ме разбирайте погрешно: има читатели, които разбират какво се опитвам да направя, понякога с удивителна щедрост. Но инак мълчанието продължава. Все още седя пред компютъра и пиша писма до непознати, които нямат особени причини дори да ги отворят. Поправям някое изречение, прикачвам ръкопис, натискам „Изпрати“. Понякога се чувствам смешен. По-често съм ядосан. После търся следващия адрес.

Искам книгите ми да станат видими отвъд тесния кръг, в който съм свикнал да ги откривам. Искам годините, прекарани над тях, да оставят следа. Никога не съм възприемал това желание като нещо, от което бих могъл просто да се откажа, макар да виждам суетата в него, както и абсурдността на убеждението, че постоянството непременно трябва да бъде възнаградено. Съпротивата се е превърнала във формата на ежедневието ми. Дори обезсърчението ми си има рутина: проверявам пощата, препрочитам някой отказ, връщам се към работата. Удивително е колко голяма част от живота може да мине в отказа да приемеш привидните му граници.

Иска ми се Ане и Кати да престанат да се занимават с дреболии и да се изправят пред цялата истина за онова, което ги очаква. Но и аз самият от години се занимавам с дреболии: някоя фраза в писмо, мълчанието след изпращането му, обнадеждаващо съобщение, поредното разочарование. Продължавам, разбира се. Тоест, продължавам да седя зад бюрото си, с поредното писмо.

Има нещо смущаващо в това сходство, което не успявах да назова. Постепенно обаче нещо започна да ми се избистря…

***

Да знам съдбата на Ане Франк, докато чета за кавгите ѝ в Тайното убежище, за отношенията с майка ѝ, за първата ѝ любов към Петер, ми се струва почти непристойно. Предварителното знание ме прави нетърпелив и несправедлив. Какво значение имат тези дреболии, щом германците могат да дойдат всеки момент?

Но Ане живее в настоящето. Майка ѝ, Петер, останалите са там всеки ден, със своите навици, обиди и тревоги. Опасността не отменя нищо от това. Ане мечтае да стане писателка, преработва дневника си за бъдещо публикуване. Дори в скривалището тя живее с мисълта за онова утре, което никога няма да настъпи.

Спомените на Кати са различни. Хейлшам оживява в тях със своите правила, ритуали и детски съкровища, с произведенията на изкуството, чието значение децата не разбират. Рут се опитва да властва над останалите, Томи избухва, Кати разгадава погледи и недомлъвки. Улавям се, че се дразня на Рут като на позната от училище, и изведнъж си спомням какво очаква всички тях. Но продължава да ме интересува дали Рут лъже, дали Томи разбира, дали Кати ще признае чувствата си. Романът упорито ме връща към дреболиите, от които се опитвам да избягам.

Ишигуро не оставя място за голямата сцена, която очаквах през цялото време. Има слухове, полузагатнати възможности, истории, предавани от уста на уста. Надеждата, че любовта може да им осигури отсрочка, става важна, защото героите нямат на какво друго да се надяват. Дори представите им за спасение остават непоносимо скромни. Когато Кати и Томи най-сетне питат дали отсрочките съществуват, отговорът затваря единствената врата, която е изглеждала полуоткрехната. Спомням си колко болезнено ме засегна тази разлика. Струваше ми се непоносимо човек да се пазари за още няколко години със система, създадена да използва тялото му, без да му остави никакъв избор.

Продължавам да мисля за нещата, за които се пазаря самият аз. Не сравнявам живота си с техните, разбира се. И все пак има нещо особено унизително в това да видиш колко лесно въображението ти се приспособява към условията, които светът ти предлага. „Някой издател може да отговори. Литературен агент може да поиска петдесет страници. Някой може да прочете ръкописа докрай.“ Започваш с убеждението, че произведението ти заслужава място в литературата, а след години се улавяш в надеждата, че поне някой може да отвори прикачения файл. Очакванията стават все по-малки, но продължават да  те поглъщат с все същата неизбежност. Поне малко внимание, поне някакъв знак, че вратата още не се е затворила напълно.

***

Има една подробност в „Никога не ме оставяй“, която продължава да ме измъчва. В Хейлшам децата са насърчавани да рисуват, да пишат стихове и да развиват талантите, които притежават. Най-добрите им произведения се събират от загадъчна жена, известна като Мадам. Едва много по-късно разбираме, че целта на тази колекция е била да докаже, че децата имат души. Очевидно човешката им същност е имала нужда от доказателства. Но дори тези доказателства не променят почти нищо. От тях все така се очаква да предоставят органите си и да умрат.

Често мисля за тази странна малка Галерия. От толкова години и аз изпращам произведенията си по света, с надеждата да убедя непознати хора, че зад името ми има нещо, което заслужава вниманието им. Сравнението ме смущава, но не успявам да се освободя от него. Има нещо почти комично в тази упорита потребност да представяш доказателства за собствената си стойност пред хора, които никога не са обещавали да ги разгледат. И въпреки това продължавам да изпращам ръкописите си, сякаш някъде съществува Галерия, в която най-сетне ще намерят място.

Ане Франк също мечтае да стане писателка. Преработва дневника си с мисълта за публикуване, представя си непознатите хора, които някой ден ще го четат. Тя е на петнадесет години, когато я арестуват. Книгата ѝ достига до милиони читатели, но самата тя никога не узнава това. Понякога мисля за жестоката ирония на тази съдба: бъдещето, което Ане си представя за своя дневник, действително настъпва. Само че за нея бъдеще няма.

Понякога се питам дали не бъркам силата на съпротивата си с доказателство, че тя непременно трябва да доведе до нещо. Може би борбата е станала толкова неразделна част от съществуването ми, че вече не мога да си представя живота без нея. На въпроса защо продължава да свири, Кийт Ричардс веднъж отговорил с нещо от рода на: „А какво друго да правя? За риба ли да ходя?“ Разбирам го прекрасно. Аз също нямам никакво намерение да ходя за риба.

***

Напоследък все по-често си мисля колко лесно човек може да прекара живота си в очакване на нещо, което така и не настъпва. Ане чака да излезе от скривалището, за да започне живота, който си е представяла. Кати и Томи се надяват любовта да им спечели още няколко години. Аз чакам книгите ми да намерят пътя си към света. И през цялото това време дните продължават да отминават, безразлични към онова, което очакваме от тях.

Бъдещето на Ане е било откраднато. Бъдещето на Кати е било решено още преди раждането ѝ. Моето все още е отворено. Мога да променя посоката, да се откажа, да започна нещо друго. Но колкото повече мисля за тези три живота, толкова по-настойчиво ме занимава една странна особеност на очакването: то може да погълне настоящето, без почти нищо във всекидневието да се промени. Продължаваме да се караме, да се влюбваме, да се разочароваме, да вършим обичайните си работи. Някой ден всичко ще бъде различно, казваме си. А дотогава трябва да се живее.

Дълго време съм мислил за собствените си години по този начин. Написал съм книгите си, работил съм, пътувал съм, обичал съм, спорил съм, преживял съм много повече, отколкото някога съм очаквал. И въпреки това някъде зад всичко преживяно неизменно е стояла мисълта, че същинското тепърва предстои. Поредното писмо, поредният ръкопис, поредният отговор, който може би ще промени всичко. Понякога ми се струва, че съм живял два живота едновременно и че единият, този в очакване, постепенно е започнал да отнема времето на другия.

Спомням си Кати в Норфолк, пред полето, където боклуците са се събрали край една ограда. За миг тя си представя, че всичко изгубено може да се е озовало там, че Томи може да се появи в далечината. После се връща при колата си. Има работа, която трябва да свърши. Собственият ѝ край наближава. Някога тази сцена ми се струваше почти непоносима. Днес все по-често мисля за онова съвсем обикновено движение към колата. Кати няма на какво повече да се надява и все пак има къде да отиде.

Утре сутрин отново ще седна пред компютъра. Ще прегледам пощата, ще потърся следващия адрес, може би ще започна още едно писмо. Ще прочета написаното, ще се поколебая над някоя дума, ще я заменя с друга. Вероятно ще реша, че и тя не е съвсем точната.

И ще опитам още веднъж.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.