Събранията и инквизициите в партийната организация

На 18 декември 1968 г. В. Радев и Ал. Димитров ще бъдат пуснати под парична гаранция, за да бъдат подложени на инквизиция от „обществените организации“ в очакване на съдебния процес. Ед. Генов остава в килията си. След години опитите през следващите дни и седмици за спасяване на хора извън тримата или на четвъртия, Ал. Тончев, нерядко ще бъдат представяни и като опити за спасяване на самите трима следствени и подсъдими студенти, разхвърляли позивите срещу агресията в Чехословакия. Това, разбира се, както недвусмислено свидетелстват архивните документи, не отговаря на истината.

Последващите събития възстановявам, като налагам внимателно едни върху други, засичам многократно и сравнявам казаното и премълчаното в архивните документи, в дневника спомени на Н. Тодоров и в мемоарите на Илчо Димитров и на Николай Генчев. Благодарение на познанствата си, включително и с един от следователите в КДС, Апостол Апостолов – Гърчето, негов съзатворник и приятел отпреди 9 септември 1944 г., историкът и директор на Института по балканистика при БАН Николай Тодоров¹ предварително разбира, че няма обвинения към дъщеря му Мария Тодорова както в заключителното постановление, така и в обвинителния акт. Ала преди провеждане на партийно събрание в специалност „История“ секретарят на VIII Районен комитет (РК) на Българската комунистическа партия (БКП) Румен Попов настоява пред партийната организация на специалност „История“ за сурови наказания. Иска се те да обхванат не само тримата подсъдими и да дойдат по линия на обществените организации, като по този начин те съучастват в репресиите на властта и изразят на практика подкрепа на инвазията и на политиката, водена от партийното и държавно ръководство. Р. Попов нарежда още всички замесени студенти, независимо от степента на вината, да бъдат изключени от Университета. В случая със специалност „История“ това означава с Алма матер да се разделят Мария (Мая) Тодорова и Александър (Сашо) Тончев. Първата, както вече се спомена, е дъщеря на историка и директор на Института по балканистика Н. Тодоров, а вторият – син на Росица Ангелова от Института по етнография към БАН.

Каква е реакцията на тези инструкции от Районния комитет на БКП в историческата гилдия? Една сутрин историкът Илчо Димитров съобщава това искане на историка Страшимир Димитров (който работи в Института по балканистика). Към 8,30 ч. последният звъни на Н. Тодоров и му съобщава за тревожната ситуация в университета. Налага се да бъде направен опит с „връзки“ да бъдат спасени Μ. Тодорова и Ал. Тончев. Преподавателите историци от тогавашния Философско-исторически факултет в такива случаи действат обикновено чрез Людмила Живкова² или Наташа Караджова³ (съвсем наскоро Илчо Димитров, Милен Семков и Н. Генчев са правили подобен опит, за да спасяват колегата си Христо Несторов, осъдил в края на лятото и преди началото на учебната година пред студенти задочници инвазията в Чехословакия).⁴ Доколкото обаче по време на досъдебното производство протагонистите в тази драма – тримата студенти по история, въобще не са отрекли за подготвените и разпространени от тях позиви, в това число и за „марионетката Живков“, никой не смята да се застъпва за тях и да ги спасява. Напротив, тепърва предстои да бъдат порицани, и то от самата институция, в която учат.

Акцията по спасяването на Μ. Тодорова и на Ал. Тончев започва с едно изложение на Н. Тодоров, което той подготвя от свое име до ЦК на БКП. То е адресирано до Венелин Коцев, който тогава е секретар на ЦК. Към 11,00 часа преди обед Тодоров се явява в кабинета на Коцев и разиграва ролята на силно обиден и с накърнено достойнство партиен другар, представяйки удара като насочен най-вече срещу самия него. Изтъква и как това означава да си подаде оставката и като директор на Института по балканистика. Н. Тодоров твърди още, че няма да остане в партията, в случай че дъщеря му бъде изключена от университета. В отговор на това В. Коцев звъни на члена на ЦК Ангел Тодоров, който пристига веднага. Той оправдава строгите наказания с искане от страна на МВР. Веднага трябва да се каже, че в доклада на милицията наистина се съдържат пет имена, които след време ще бъдат огласени и на деканския съвет на факултета. Това са имената на тримата, разпространявали позивите – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев, плюс тези на Ал. Тончев и Μ. Тодорова. След поредица от още няколко телефонни разговора обаче В. Коцев нарежда на Ан. Тодоров да предупреди споменатия вече секретар на VIII РК на БКП Р. Попов, който в момента е на партийното събрание в специалност „История“ на Софийския университет, да снеме предложените наказания. Той дори уговаря среща на Н. Тодоров със самия Тодор Живков, който го приема незабавно. Тодоров обяснява на Живков, че това са „наши деца, от наши семейства“ и по този начин Партията само ще загуби. Много е вероятно при това положение и Първият да се е намесил и да е дал указания в смисъл да не се изключват „нашите деца“. За това обаче не разполагаме с никакви документални свидетелства.

През това време, по уговорка от сутринта с Н. Тодоров, Илчо Димитров и колегите му историци от партийната организация на специалност „История“ действат съгласувано с него и умишлено разтягат партийното събрание. Целта е да може Р. Попов да получи споменатото очаквано телефонно обаждане от ЦК, което да преустанови налагането на най-строгите наказания. Разбира се, никой не мисли и да се застъпва за Тримата, но целта е да бъдат защитени заподозрените извън тях, защото са деца на колеги историци.

По време на самото партийно събрание на специалност „История“ от тогавашния все още Философско-исторически факултет са подготвени предварително от РК на БКП изказвания на студенти. Те продължават да излизат на трибуната, искайки най-строги наказания за собствените си колеги. В един момент една от чистачките повиква секретаря Р. Попов на телефона. Последният излиза и на телефонната слушалка е смъмрен от В. Коцев, задето от РК на БКП се заели не да помогнат, а да унищожат „наши деца, от наши семейства“. Р. Попов се завръща обратно на събранието и докато поредният разпалил се оратор иска строги наказания, заявява: „Ние малко се изсилихме, другари! …Не може така. Това са наши деца, от наши семейства, трябва да им помогнем, а не да ги унищожаваме!“. Това променя изцяло и хода на самото събрание.

 

 

Инквизицията на комсомола

Даден е заден, ала само за „наши деца, от наши семейства“. От комсомолската организация предстои, по указания и диктат от висшестоящите органи, да свършат своята работа. Под натиск от Районния комитет (РК) на Димитровския комунистически младежки съюз (ДКМС), както и на Университетския комитет (УК) на ДКМС се настоява за строги наказания.

Много важни за уточняване на действията по линия на Комсомола са свидетелствата, дадени в интервю пред мен от Гавраил Лазов.⁵ На 28 октомври 1968 г. той е избран за секретар на новото комсомолско бюро на курса, като в състава му влизат още Стайко Трифонов, Дашко Дашков, Бистра Николова, Георги Бакалов, Мария Тодорова и Наталия Караджова. Дни по-късно то е повикано да се събере и при него пристигат външни лица, за които по-късно се оказва, че са от Комитета за Държавна сигурност (КДС). Съобщено им е, че техни колеги са ангажирани в „антиправителствени и антинародни действия“, поради което комсомолското бюро трябва да вземе мерки. Нарежда се да се направи среща с медиевиста Петър Тивчев, който е курсов ръководител от страна на преподавателите от специалност „История“, след което да се проведе и комсомолско събрание на целия курс. На него трябва да се заеме от страна на студентите ясно отношение към дейността на Тримата. Още на това събиране на бюрото веднага се отправя нареждане за изключване на замесените от Комсомола. „Когато аз попитах – спомня си Гавраил Лазов – как така ще ги изключваме от Комсомола, нали първо трябва да се докаже, че тези хора са направили нещо нередно, човекът от ДС ме погледна с един поглед, не знам дали сте виждали човек от ДС по онова време, аз за първи път се срещах с такъв, не знам преди това дали съм се срещал:,, Какво говорите? Какви съмнения?“ Всичко явно беше решено.“ Провеждат се още няколко подобни събирания на комсомолското бюро на курса, които трябва да организират заклеймяването и порицанието на действията на Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев. Накрая на тези събирания са поканени и такива като Ал. Тончев, който не е член на бюрото и не е арестуван като Тримата, но се води замесен в действията на групата. На това събрание последният пристига по спомен както на Гавраил Лазов, така и на Бистра Николова Бонева, с бастун поради нервното напрежение от последните дни.

На тези няколко проведени срещи с комсомолското бюро преди събранието висшестоящите комсомолски органи и хората от КДС ясно очертават исканите от студентите действия и поставят конкретни задачи. „Най-важното беше – спомня си Гавраил Лазов – да се вземе отношение, да бъдат заклеймени.“ На една от срещите присъства и секретарят на общоуниверситетската комсомолска организация Енчо Нацев, както и Китан Китанов, историк от по-горните курсове и представител на Факултетния комитет на ДКМС. „Когато аз попитах – продължава разказа си Гавраил Лазов, – добре де, ако не ги изключим, същите тези, които присъстваха, пак ме погледнаха страшно и ми казаха, че следва първо ликвидиране на комсомолската организация и след това и разпускане на курса.“ „Аз не знам какви правни основания може да има за разпускане на курса – продължава Лазов, – но на мен това второто ми подейства като удар. Вече си глътнах езика, беше голямо притеснение.“

На самите комсомолски събирания по обвиненията от КДС за тяхна съпричастност към антиправителствена дейност се изказват Ал. Тончев, Ст. Трифонов, Ч. Найденов, Μ. Тодорова. Протоколите не са запазени, но са останали някои записки на Гавраил Лазов. По този повод той споделя: „Аз като си гледам записките сега, аз никога не съм писал така. Никога не съм писал така. Това е било много бързо да пиша, почти да стенографирам“. Водените бележки говорят за поредица от няколко събирания, състояли се в края на декември 1968 г. с цел да се подготви комсомолското събрание, на което В. Радев и Ал. Димитров да бъдат изключени от Комсомола и предложени за отстраняване от университета. Според тези записки на Гавраил Лазов подобни заседания се провеждат на 25 и 26 декември 1968 г., на които, изглежда, се подготвя комсомолското събрание за порицаване и изключване на двамата, пуснати под гаранция.

Ново заседание за подготвяне на бъдещото събрание се провежда и на другия ден, 26 декември. На него, изглежда, присъства и „другарят Георгиев“, който е първи секретар на Първи районен комитет на ДКМС в столицата. От секретаря Гавраил Лазов и от бюрото се иска за бъдещото комсомолско събрание на курса да се осигури присъствието на всички на 28 декември в 20,00 часа, след лекции. Става дума изрично за присъствие на Μ. Тодорова, Ал. Ненов, Ст. Трифонов, Ал. Тончев като съпричастни на дейността на Тримата, макар и отказали да се включат в нея. Настоява се още за присъствието и на вече напусналите след края на досъдебното производство Централния софийски затвор В. Радев и Ал. Димитров. От Районния комитет на ДКМС диктуват на секретаря на бюрото Гавраил Лазов какво трябва да се направи от комсомолската организация на курса и от комсомолското бюро. Настоява се категорично замесените Ал. Тончев, В. Радев и Ал. Димитров да бъдат изключени от ДКМС, като се излезе от името на курса и с предложение пред административните органи на факултета за изключване от университета. Ако Μ. Тодорова, Ал. Ненов, Ст. Трифонов подкрепят дейността на Димитров, Радев и Тончев, трябва незабавно да бъдат изключени от ДКМС. Ако повторят дословно вече казаното от 26 декември (явно недостатъчно осъдително или съдържащо несъгласие с изключванията), тогава да им се наложи наказание „последно предупреждение“. По този повод Гавраил Лазов отново пояснява: „На 26-ти са отговорили, но без категорично да застанат за изключването на тримата.⁶ Те тогава са мъчили да ги оневинят“. Изисква се изрично споменатите да дойдат в 19,30 и да отговорят на въпроса „съгласни ли са с изключването на тримата от ДКМС“.

Следва събранието, на което са порицани и изключени от ДКМС, както и предложени за отстраняване от Софийския университет.⁷ То се води от Енчо Нацев, секретар на Университетския или Факултетния комитет на ДКМС. Тук присъства и Китан Китанов. Това събрание е дълго и от него Гавраил Лазов пази най-много записки. Присъства и Тодор Ников от вузовския комитет на ДКМС, който е представител на специалност „История“ там и за който сред колегите упорито се говори, че е „ченге“. Има записано и изказване видимо на Валентин Радев, което е означено с инициалите В.Р. По този повод Гавраил Лазов коментира: „Вижте това са мои бележки, не са протоколи. Вижте колко съм бил шашнат, за да пиша наклонено. Аз не пиша наклонено, аз пиша с вертикални букви. И бързам, и съм притеснен. Аз никога не пиша така“.

И наистина новият партиен секретар на специалност „История“, споменатият вече историк Илчо Димитров, събира комсомолската организация на целия II курс (този на Едуард, Александър и Валентин) в тогавашната аудитория №41. Сашо и Вальо са доведени остригани, за да бъдат заклеймени и порицани от колегите си, те самите да се разкаят, а след това да бъдат предложени за изключване и изключени от Комсомола. Събранието на курса се провежда пред наблюдаващи лица „отгоре“. Предварително са подготвени и заклеймяващи изказвания. В тази обстановка и атмосфера отникъде не иде защита за Сашо и Вальо или отсъстващия Еди (той не е член на Комсомола и не се налага да бъде изключен). Порицанието и изключването от Комсомола са факт. Илчо Димитров е изпълнил поставената му задача.

Остава двамата заедно с Генов да бъдат изключени и от университета, още преди провеждането на съдебния процес. На 6 януари 1969 г. се провежда декански съвет на тогавашния Философско-исторически факултет. Стойко Колев, заместващ партийния секретар Илчо Димитров, който е в командировка, прочита доклад за разкритията на МВР около случая. В този доклад се съдържат пет имена на студенти. Констатира се, че „за съжаление“ те са „от нашия факултет, спец. История“. Деканът проф. Димитър Ангелов смята въпроса за изяснен след проведените в последните дни събрания. Ето защо деканският съвет решава да предложи за изключване от университета първите трима – Ед. Генов, Ал. Димитров и В. Радев. Предлага се още на Ал. Тончев да бъде наложено наказание „строго мъмрене с предупреждение за изключване“. За Μария (Мая) Тодорова се решава „да се изчака решението на ДКМС“.⁸

Дело 370/1968

Тъй като никой не се застъпва за тримата, на 10 януари 1969 г. започва съдебният процес срещу тях. Ед. Генов се явява лично и заедно с адвокат Георги Тодоров, Ал. Димитров – лично и с адвокат Стойчо Стойчев, а В. Радев – лично и с адвокат Аспарух Манчев. Генов не се признава за виновен, за разлика от Димитров и Радев, които, вслушвайки се в съветите на адвокатите си, признават вина. Пред съда Генов твърди, че изразява мнението на много хора, които се срамуват да се нарекат българи след „тази намеса на нашите ръководители“. Идеята за позивите представя обаче тук, за разлика от досъдебното производство, като общо решение на тримата, но не пропуска и да изтъкне себе си като автор на първия позив. Все пак Генов открито заявява, че другите двама не са му били подчинени. Определено застъпва възгледа, че дейността им, с която целели да разтърсят общественото мнение и да покажат на народите на Чехословакия, че не са съгласни с инвазията, трябвало да се осъществява единствено с позиви и не е предвиждала никаква употреба на оръжие. Отхвърля – и то на няколко пъти – изобщо да е имало разговори за „кучки, спиране на влакове и т.н.“, за които се говори по време на досъдебното производство, като се разграничава в това отношение от казани вече пред следователите неща от В. Радев и Ал. Димитров. В съдебното заседание Ед. Генов потвърждава съгласието на Александър Тончев Георгиев (Локатора) да разпространява позиви, но заедно с това твърди, че до края са действали само тримата. Макар да говори, че се застъпва за „самостоятелна политика“ на България, отрича да е имал изказвания против Съветския съюз и не потвърждава думите на свидетеля Божидар Стриков.

В. Радев се признава за виновен. Твърди, че разбрал с какво се захваща, едва когато стигнали с Едуард в дома на Ал. Димитров, където написали първите позиви. Изтъква, че в неговите представи тримата не са имали ръководител и едва при следствието разбрал, че това е Едуард. В противоречие с това в един момент обаче заявява: „Едуард беше най-активният и отговорен като ръководител“. Същевременно В. Радев, подобно на Едуард, отрича да е имало каквито и да било планове за употреба на оръжие, като дори изтъква, че тъй като не е служил войник, не може да борави с него.

Ал. Димитров също се признава за виновен. Представя решението за позивите като общо дело на него и на Едуард. Изтъква, че не е съобщавал на Μария Тодорова за групата, а казаното на Ал. Тончев за наличие на оръжие било невярно и провокирано от желание, „за да подсилим работата“. Ал. Димитров се опитва още да се разграничи от някои крайни изказвания на Ед. Генов по отношение на СССР, както и „против негрите“. Неясно остава вписаното в протоколите твърдение (или поне това е разбрала протоколиращата съдебното заседание), че последният имал склонност да привлича в дейността им и „македонци с югославски сепаратисти“. Подобно на колегите си, и Димитров категорично твърди, че не е ставало дума за никаква въоръжена борба. Макар да потвърждава отново разговора с Б. Стриков за спирателните обувки, той твърдо отстоява позицията, че в неговите представи са били „трима или четирима“, имайки предвид изрично Ал. Тончев Георгиев – Локатора. В края на показанията на Ал. Димитров има и лек спор в съдебната зала с Едуард дали е говорил против СССР.

Прокурорът настоява тримата студенти да получат присъди за извършено от тях престъпление. За Ед. Генов той предлага присъдата му да бъде по чл. 109 от Наказателния кодекс на Народна Република България, а за останалите двама – Ал. Димитров и В. Радев, „по същия текст, втора алинея“. Прокурорът настоява още да останат и да се вземат предвид и опитите на тримата за осъществяване на саботажи и диверсии. Ето защо за Ед. Генов той иска наказание, което да клони „към средния размер“, докато за Ал. Димитров и В. Радев настоява това наказание да бъде „под средата“. В края прокурорът настоява също наложените от съда наказания да бъдат ефективно изтърпени в местата за лишаване от свобода.

В последната си дума пред съда в началото на заседанието, проведено на 11 януари 1969 г., Ед. Генов напомня за съдбата на Трайчо Костов. Изтъквайки неговата несправедлива присъда и последваща реабилитация, Генов изказва надежда от произнесената присъда да се разбере, че в България има „демокрация и справедливост“. Ал. Димитров и В. Радев се разкайват за постъпките си. В същия ден Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров – на 3, а В. Радев – на 2 години. След обжалване присъдата е разгледана на по-горна инстанция. На 1 април 1969 г. с Решение №190 II наказателно отделение на Върховния съд на Народна република България изменя присъдата от 11 януари 1969 г. и намалява наказанията, като Ед. Генов получава 3 години лишаване от свобода, Ал. Димитров – 2, а В. Радев – 1 година и 2 месеца.

 

Бележки