На 30 април 2024 г. съпругът ми Пол Остър почина и аз станах вдовица – същество, чието съществуване открай време се определя чрез несъществуването на мъжа, за когото е било омъжено. Английската дума widow произлиза от староанглийското widewe, чиито корени достигат до санскритското vidhua – „празен“ или „отделен“. Аз съм лишена от човека, когото обичам, и съм разделена от него. Жестокият парадокс на загубата се крие във времето: скръбта е мъчителна форма на несподелена любов в настоящето, а не в миналото. Влюбена съм в призрак.

Не след дълго след смъртта на Пол една позната ме срещна на улицата в Бруклин и ми поднесе съболезнованията си. Благодарих и казах: „Аз съм вдовица.“ Тя възкликна: „Не, не, не.“ Раздразнена от това отричане на нещо, което за мен беше просто констатация на факт, отвърнах: „Разбира се, че съм. Аз съм вдовица. Така се нарича това.“

Разказах за тази среща в мемоарната книга, която пишех по онова време – Ghost Stories („Истории за призраци“), книга за белодробния рак на Пол, за мъчителните лечения, през които премина, за смъртта му, за моята скръб, но и за годините, които прекарахме заедно. В нея се питам дали „вдовица“, подобно на „смърт“, не се е превърнала в дума, която хората избягват. В Съединените щати вече никой не умира. Хората си отиват. Дали този евфемизъм трябва да скрие трупа – онова нещо, което трябва да бъде изгорено, погребано или балсамирано, преди да започне да гние и да се разлага?

След като завърших книгата, присъствах на вечеря с още девет жени. Не познавах лично всички, но сред гостенките имаше писателки феминистки, на които се възхищавам. Нарекох себе си вдовица и в отговор се разнесе нервен смях. Попитах ги защо отхвърлят тази дума. Никоя не изглеждаше съвсем наясно с причината, но останах с впечатлението, че я намират за старомодна. Нито една не смяташе, че тя може да се отнася до мен. Дали защото за моите посестрими феминистки думата извиква образа на жалко същество, все още приковано към мъртвия мъж?

Потърсих в Google: „Превърнала ли се е думата ‚вдовица‘ в обидно понятие в западната популярна култура?“ Открих, че тя се колебае на границата между обективното обозначаване на едно състояние и стигматизиращия етикет. Думите носят обществени товари, понякога толкова тежки, че се пропукват под натиска им и биват прогонени от приличното общество. „Морон“, „идиот“ и „имбецил“ някога са били клинични термини, които са се появявали в сериозни научни публикации по евгеника – дисциплина, породила безброй академични статии и радвала се на огромна популярност както сред десните, така и сред прогресивните среди. След масовото избиване на „негодните“ от нацистите евгениката се превръща в символ на ужаса. Думата е изтласкана от употреба, а дисциплината – справедливо заклеймена. Самата идея обаче продължава да живее под други имена. През 1954 г. списанието Annals of Eugenics („Анали на евгениката“) е преименувано на Annals of Human Genetics („Анали на човешката генетика“).

След смъртта на Пол забелязах, че присъствието ми на някои обществени събирания предизвиква смущение, сякаш съм се оригнала или изпуснала газове. Никой не произнасяше думата „вдовица“, но се питах дали близостта ми до смъртта не действа като неприятна миризма в стаята. После възникна и друг въпрос: ако бях вдовец, щеше ли да е различно?

Един от участниците в дискусия в Reddit, посветена на думата, отбелязва, че е обичайно жената да бъде представяна като вдовицата на даден мъж, но обратното почти не се случва. „Това е Сири Хуствед, вдовицата на Пол Остър“ не би смутило ничие традиционно мислене. Но ако аз бях починала, смея да твърдя, че на никого не би му хрумнало да каже: „Това е Пол Остър, вдовецът на Сири Хуствед.“ Само жените с баснословно богатство, знаменитост или, още по-добре, и двете, могат да наклонят везните в своя полза.

Патриархалните порядки приемат най-различни форми по света, но контролът върху сексуалното поведение на жените е от първостепенно значение. Самоличността на вдовицата обикновено остава много по-тясно обвързана с тази на покойния ѝ съпруг (често тя носи и неговото име), отколкото самоличността на вдовеца с тази на починалата му жена. И все пак вдовицата има законното право да се омъжи повторно, а в промеждутъка между двата брака съществува опасността тя да се изплъзне от мъжката власт. В повече от една култура се изисква братът на починалия съпруг да се ожени за вдовицата, така че тя да остане в семейството и да се подчинява на неговите правила. Обичаите и законите за наследството са налагали и продължават да налагат покорство. Организацията Widows for Peace through Democracy („Вдовици за мир чрез демокрация“) работи за предотвратяване на насилието и дискриминацията, от които страдат вдовиците по света. Вдовците нямат нужда от подобна защита.

Моята глава не е била обръсната. Роднините на съпруга ми не са ми отнели парите, не са ме обвинявали във вещерство, нито са ме прогонвали, за да не заразя общността с нечистотата на смъртта. „Някои общества са толкова жестоки“, пишат авторите на изследването „Практиките, свързани с вдовството, и църквата в Югоизточна Нигерия“, „че понякога принуждават вдовицата да изпие водата, с която е било измито тялото на съпруга ѝ.“ В Англия през XIX век омъжената жена не е имала самостоятелна правна самоличност, но като вдовица, feme sole, е придобивала определени имуществени и договорни права. Положението ѝ се е подобрявало в сравнение с правното заличаване на личността ѝ в брака. Една разновидност на това заличаване чрез брака беше широко разпространена и през моето детство. Майка ми, норвежка имигрантка в Съединените щати, ненавиждаше обръщението „госпожа Лойд Хуствед“. Къде беше тя самата в това име?

Макар че в брака си Пол и аз бяхме равноправни – любовници, другари в игрите, партньори в интелектуалните спорове и, поне в собствените си очи, комедиен дует, – отвън рядко ни възприемаха като равни. Различната ни известност имаше значение (той беше по-познат като писател, аз по-малко), но сексизмът и неговият жесток събрат, женомразството, също изкривяваха представата за нас. Пол побесняваше, когато знанията и прозренията ми редовно се приписваха на него. Ако в интервю ме посочеше като източник на някоя мисъл, името ми биваше изрязвано. Ако аз споменях него, той се превръщаше в заглавието.

„Вдовица“ и „вдовец“ са названия за промяна в общественото положение, които носят страховете, табутата и йерархиите на съответната култура. В продължение на хилядолетия на Запад мъжете са били свързвани с културата и нематериалния ум или дух, а жените – с природата и омърсеното смъртно тяло. Подозирам, че неудобството, което съм усещала у другите, е свързано с това древно разделение, макар че малцина биха разпознали предразсъдък, вкоренен толкова дълбоко, че се проявява като смътно отвращение, а не като ясно формулирана мисъл.

Част от мен държи на думата „вдовица“ като знак за трайната ми връзка с любим човек, чието отсъствие е оставило в мен зееща, разкъсана дупка. Друга част осъзнава колко жесток може да бъде общественият контрол върху женския траур. В моя свят публичните прояви на скръб са нежелани. Траурните одежди на вдовиците отдавна са изчезнали. Двойственото отношение към думата „вдовица“ отразява едно по-широко неудобство пред смъртта в култура, която по извратен начин свързва утробата с гроба. Но ние сме и пленници на нарцистична идеология на „аза“, на култ към собствената личност, който потиска взаимната зависимост между хората и в най-крайните си проявления може да се превърне в отрицание на самата любов.

Мемоарната книга на Сири Хуствед „Истории за призраци“ (Ghost Stories) излиза на 5 май 2026 г. от издателство Sceptre.

Източник

Сири Хуствед (род. 1955) е американска писателка, есеистка и изследователка на изкуството, литературата и човешкото съзнание. Авторка е на романите What I Loved („Какво обичах“), The Blazing World („Пламтящият свят“) и Memories of the Future („Спомени за бъдещето“), както и на множество есета, посветени на философията, психологията и отношенията между половете. През 2019 г. получава престижната награда „Принцеса на Астурия“ за литература. Съпруга е на писателя Пол Остър (1947–2024). През 2026 г. публикува мемоарната книга Ghost Stories („Истории за призраци“), посветена на съвместния им живот, неговата смърт и преживяването на загубата.