Бюлетин
„Либерален Преглед“
в неделя
Изкуство - Литература
„След като станахме богове“ – Джон Стайнбек

Произнесена на Нобеловия банкет в Кметството на Стокхолм, 10 декември 1962 г.
Поредица „Речи на Нобелови лауреати“
Благодаря на Шведската академия, че е намерила творчеството ми за достойно за тази най-висока чест.
В сърцето си може и да се съмнявам дали заслужавам Нобеловата награда повече от други писатели, към които изпитвам уважение и благоговение, но няма никакво съмнение в радостта и гордостта ми, че я получавам.
По традиция носителят на тази награда предлага някакви лични или научни разсъждения върху същността и посоката на развитие на литературата. В настоящия момент ми се струва по-уместно да поговорим за високите задължения и отговорности на онези, които създават литература.
Престижът на Нобеловата награда и на мястото, на което стоя, ме задължава да не писукам като благодарна и извиняваща се мишка, а да изрева като лъв, горд със своята професия и с великите и достойни хора, които са я упражнявали през вековете.
Литературата не е създадена от някакво бледо и обезсилено критическо жречество, което пее литаниите си в празни църкви. Нито пък е игра за затворен кръг избраници, за жалки самозвани просяци, хранещи се с нискокалорично отчаяние.
Литературата е стара колкото човешката реч. Тя е възникнала от човешката потребност от нея и оттогава не се е променила в нищо друго, освен че е станала още по-необходима.
Скалдовете, бардовете, писателите не са отделна, привилегирована каста. От самото начало техните функции, задължения и отговорности са били определяни от нашия човешки род.
Човечеството преминава през сиво и безутешно време на объркване. Моят велик предшественик Уилям Фокнър, говорейки тук, го описа като трагедия на всеобщия страх, продължил толкова дълго, че вече не остават проблеми на духа и единственото, за което си струва да се пише, изглежда човешкото сърце в конфликт със самото себе си.
Фокнър, повече от останалите хора, съзнаваше както човешката сила, така и човешката слабост. Той знаеше, че разбирането и преодоляването на страха са съществена част от смисъла на писателското съществуване.
В това няма нищо ново. Древното призвание на писателя не се е променило. Негова задача е да разкрива многобройните ни тежки недостатъци и провали, да изважда на светло тъмните и опасни сънища, които носим в себе си, за да ни помогне да станем по-добри.
Освен това на писателя е поверено да провъзгласява и възхвалява доказаната способност на човека за величие на сърцето и духа, за благородство в поражението, за смелост, състрадание и любов.
В безкрайната война срещу слабостта и отчаянието тези качества са ярките бойни знамена на надеждата и примерите, към които трябва да се стремим.
Убеден съм, че писател, който не вярва страстно във възможността човекът да се усъвършенства, няма нито истинско призвание, нито място в литературата.
Днешният всеобщ страх е резултат от стремителното нарастване на знанията и способността ни да овладяваме определени опасни сили във физическия свят.
Вярно е, че други области на човешкото разбиране все още не са настигнали този огромен напредък, но няма никакво основание да предполагаме, че не могат или няма да го направят. Нещо повече, част от отговорността на писателя е да се погрижи това да се случи.
Като имаме предвид дългата и достойна история на човечеството, което е устоявало срещу природните си врагове, понякога дори пред лицето на почти сигурно поражение и изчезване, би било страхливо и глупаво да напуснем бойното поле в навечерието на най-голямата си възможна победа.
Напълно разбираемо е, че напоследък чета за живота на Алфред Нобел. Самотен човек, както пише в книгите, човек на мисълта. Той усъвършенства освобождаването на взривни сили, способни да служат както на съзидателното добро, така и на разрушителното зло, но сами по себе си лишени от избор, неподвластни на съвест или преценка.
Нобел е видял някои от жестоките и кървави злоупотреби със своите изобретения. Може би дори е предвидил крайния резултат от своите изследвания: достъпа до върховно насилие, до окончателно унищожение. Някои твърдят, че е станал циничен, но аз не вярвам в това. Мисля, че се е стремял да изобрети средство за контрол, предпазен клапан. И мисля, че в крайна сметка го е открил единствено в човешкия разум и човешкия дух. За мен това негово убеждение е ясно изразено в категориите на наградите, които е учредил.
Тези награди се присъждат за разширяването и непрекъснатото задълбочаване на познанието за човека и неговия свят, за разбирането и общуването, които са същинските функции на литературата. Присъждат се и за доказателства за човешката способност да постига мир, който е венецът на всички останали постижения.
По-малко от петдесет години след смъртта му вратата към тайните на природата беше отключена и пред нас се изправи страшното бреме на избора. Ние присвоихме много от силите, които някога приписвахме на Бога. Изплашени и неподготвени, поехме властта над живота и смъртта на целия свят, над всички живи същества. Опасността, величието и изборът в крайна сметка са в ръцете на човека. Настъпил е моментът, в който ще бъде изпитана способността му да се усъвършенства.
След като сме придобили божествено могъщество, трябва да потърсим в самите себе си отговорността и мъдростта, за които някога сме се молили на някое божество.
Самият човек се е превърнал в най-голямата опасност и в единствената ни надежда. И затова днес думите на свети Йоан Богослов могат да бъдат перифразирани така:
В края е Словото, и Словото е Човекът, и Словото е с хората.
https://www.nobelprize.org/prizes/literature/1962/steinbeck/speech/

Сред най-известните му произведения са „За мишките и хората“ (1937), „Гроздовете на гнева“ (1939), „Улица Консервна“ (1945), „На изток от рая“ (1952) и „Зимата на нашето недоволство“ (1961). Прозата му съчетава привидна простота, психологическа проницателност и дълбоко съчувствие към човешките слабости. През 1940 г. получава наградата „Пулицър“ за „Гроздовете на гнева“, а през 1962 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература.
Стайнбек остава сред големите американски писатели хуманисти, убеден, че литературата има не само художествена, но и нравствена отговорност към човека и обществото.