Уважаеми дами и господа!

I.

Разхождам се напред-назад и мисля за ангели, и дори сега се разхождам напред-назад, не вярвайте на очите си – може да ви се струва, че стоя тук и говоря в микрофона, но не е така, в действителност се разхождам насам-натам, от единия ъгъл до другия, и обратно оттам, откъдето съм тръгнал, и така нататък, в кръг и пак в кръг, и да, мисля за ангели; ангели, и веднага мога да разкрия, че това са нов вид ангели, това са ангели без крила, и следователно, например, няма нужда да се разсъждава как, ако двете крила стърчат от гърбовете на тези ангели, ако тези две огромни крила се разперват тежко дори извън плащовете им, тогава каква работа всъщност върши небесният им шивач, какво неизвестно знание се носи в неговата работилница там горе, когато ги облича; двете крила са отвън, разбира се, те са отвън на безтелесното тяло, но тогава къде поставят тези крила извън тази безтелесно-физическа роба, която така сладко се увива около тях и която също покрива крилете им, или, обратно, ако крилете им не стърчат, тогава как този небесен плащ покрива телата им заедно с крилете, о, бедни Ботичели, бедни Леонардо, бедни Микеланджело, наистина бедни Джото и Фра Анджелико! но сега това няма значение, този въпрос се е изпарил заедно с ангелите от древността, ангелите, за които говоря, са новите, това е ясно, докато започвам да крача из стаята си, в която сега можете да видите само, че стоя пред микрофон, докато обявявам, като лауреат на тазгодишната Нобелова награда за литература, че исках да говоря за надеждата, но няма да говоря за това сега, затова вместо това ще говоря за ангелите, ще започна оттам, и в съзнанието ми вече се очертаваха неясни контури, когато се заех със задачата си, заемайки медитативна поза в работното си пространство, което не е много голямо, общо четири на четири метра, в една стая в кула, от която, разбира се, трябва да се извади пространството на стълбището, водещо нагоре и надолу към приземния етаж, не бива да си представяте някаква романтична кула от слонова кост, тази стая-кула, изградена от най-евтините дъски от норвежки смърч и разположена в десния ъгъл на едноетажна дървена постройка, се издига над всичко останало, защото моят парцел е върху наклон, защото цялото място стои на върха на хълма, тоест целият парцел е на склон и освен това се спуска стръмно към една долина, което означава, че когато поисках да построя така необходимото разширение за стаите на приземния етаж, защото книгите започнаха да превземат всяко пространство, та след определен период от време тази задача стана невъзможна за отлагане, и поради този наклон, стаята, която беше построена като пристройка, вече се издигаше като кула над долния етаж, тежеше върху него, е, тук бих искал просто да говоря за ангелите,

а не за надеждата,

и не за старите, а именно старите ангели, защото старите, крилатите – помислете за най-известните сред тях в картините на Благовещението, създавани в неизброими количества през Средновековието и Ренесанса – са носели послание, посланието, че Онзи, Който ще се роди, ще се роди; това бяха ангелите от миналото, тези небесни вестители, които непрекъснато пристигаха с това или с друго послание, и според изводите на ангелологията в повечето случаи те предават това послание на адресата устно, или, както се вижда в изображения от девети и десети век, четат направо от виеща се лента хартия, лента-изречение, в изображения, в които на словото е придадено извънредно значение; но тези ангели, дори когато изпълняват други мисии, пак предават – по-точно предаваха – посланието на Онзи Горе на своите избраници, думата, обвита в светлина или прошепната в ухо, което означава, че независимо от тези изображения тези ангели не могат да бъдат истински разграничени от своето послание – по-точно не можеха да бъдат разграничени от своето послание – дотолкова, че всъщност трябва да кажем, че тези ангели от миналото самите бяха послания, те самите бяха посланието, което винаги пристигаше от Онзи, Който Не Може Да Бъде Умоляван, той ги изпращаше, той изпращаше ангелите при нас, нас, които се борим в праха, нас, които се скитаме, осъдени на Непредвидими Последствия /о, онези красиви времена!/, с една дума, всеки ангел от миналото беше послание от някого към някого, вест с характера на заповед или доклад, но не възнамерявам да се занимавам с този въпрос тук, застанал пред вас, докато крача напред-назад в стаята си-кула, която, както вече знаете, е построена от дъски от евтин норвежки смърч и почти не може да се отопли, и която е кула само заради стръмния наклон на парцела, е, няма да говоря за старите, дори и образите, които живеят в нас – благодарение на гениите на Средновековието и ранното Ново време, от Джото до Джото – дори ако тези ангели от древността, с подходящите им епитети „очарователни“, „възвишени“ и „интимни“, дори ако те все още могат да докоснат душите ни по всяко време, дори и сега, дори ако могат да докоснат душите ни, които са неспособни да повярват, защото сигурно именно те бяха единствените, които през вековете, поради редките си появявания, ни позволяваха да заключим за съществуването на Небето, и с това можехме също да заключим посоката, която създаде в нас структурата на вселената като посока, защото там, където има посока, има разстояние, тоест има пространство, и там, където има посока, ще съществува и разстояние между две точки, тоест има време, и има, съответно, от векове насам – о! и от хилядолетия! – светът, който се смята за сътворен, където тези срещи с тях, с тези ангели от миналото, ни даваха начин решително да усещаме горе и долу като нещо истинско и реално, и така, ако исках да говоря с вас за ангелите от миналото, щях да се въртя в кръг от единия ъгъл, после обратно към същия ъгъл, но не, старите ангели вече ги няма, има само новите, и що се отнася до мен, аз не се въртя в кръг от единия ъгъл обратно към същия ъгъл, мислейки за тях, докато стоя тук пред вниманието ви, защото, както може би вече споменах,

нашите ангели са тези новите,

и, след като са изгубили крилете си, те вече нямат на разположение и онези плащове, които сладко се увиват около тях, те ходят сред нас в обикновени улични дрехи, не знаем колко са, но според едно неясно предположение броят им остава непроменен, и, също като ангелите от миналото в старите времена, и тези нови също по някакъв необясним начин се появяват тук и там, появяват се пред нас в същите онези ситуации от живота, както правеха и старите, и всъщност е лесно да ги разпознаем, ако те поискат да бъдат разпознати, ако не крият онова, което носят в себе си, лесно е, защото е като да влизат в нашето съществуване с различен ритъм, с различна мелодия от тази, по която вървим ние, които се мъчим и се скитаме в праха тук долу, освен това дори не можем да бъдем сигурни, че тези нови ангели идват отнякъде отгоре, защото дори не изглежда вече да има „горе“, сякаш и то – заедно с ангелите от миналото – е отстъпило мястото си на вечното НЯКЪДЕ, където сега само безумните структури на Илон Мъсковците на този свят организират пространството и времето, и оттук може да произлезе, че докато вие неизменно виждате и чувате пред себе си само един старец, който говори на своя непознат език по случай получаването на Нобеловата награда за литература, един старец, който, разбира се, неизменно крачи именно в онази същата неотопляема стая-кула, сред дъските от норвежки смърч, крачи в кръг и пак в кръг, а именно това съм аз, този, който сега ускорява крачката си, сякаш желае да изрази, че мислите му за тези нови ангели изискват друг вид стъпка и друга скорост от тази на онзи, който мисли за тях, и наистина, сега, когато ускорявам стъпките си, внезапно осъзнавам, че тези нови ангели не само нямат крила, но нямат и послание, никакво, те просто са тук сред нас в своите обикновени улични дрехи, неразпознаваеми, ако пожелаят това, но ако пожелаят да бъдат разпознати, тогава избират един от нас, пристъпват към него, и тогава внезапно, в един-единствен миг, пердето пада от очите ни, шлаката пада от сърцата ни, тоест настъпва среща, стоим там в потрес, боже мой, това е ангел, те стоят тук пред нас, само че… не ни дават нищо, около тях не се вие никакво изречение, няма светлина, с която биха могли да прошепнат в ушите ни, тоест не произнасят нито дума, сякаш са онемели, просто стоят и ни гледат, търсят погледа ни, и в това търсене има молба да погледнем в очите им, така че

ние самите

да им предадем послание, само че, за съжаление, нямаме какво послание да им предадем, защото в отговор на този молещ поглед можем да кажем само това, което е било казано в отговор отдавна, когато все още е имало въпрос, но сега няма нито въпрос, нито отговор, така че, каква среща е това, каква небесна и земна сцена е това, те просто стоят там пред нас, гледат ни, а ние също просто стоим там и ги гледаме, и ако те разбират нещо от цялата тази ситуация, ние със сигурност не разбираме какво се случва, немият към глухия, глухият към немия, как би могъл да се получи какъвто и да било разговор от това, как би могло да има каквото и да било разбиране, да не говорим за божествено присъствие, когато изведнъж на всеки самотен, изморен, натъжен и чувствителен човек, както се случва в момента – ако мога да се причисля към вас – ще ми хрумне, аз, който сякаш стоя тук пред вас и говоря в микрофона, но всъщност съм горе в стаята на кулата, както знаете, сред евтините норвежки смърчови дъски и позорната изолация, осъзнавам, че тези нови ангели в тяхната безкрайна мълчаливост може би вече дори не са ангели, а жертви, жертви в първоначалния, свещен смисъл на думата, бързо вадя стетоскопа си, защото винаги го нося със себе си, и го имам и сега, докато говоря от тази кула, крачейки в кръг и пак в кръг, и съвсем нежно поставям мембраната и камбанката върху гърдите на всички вас, и веднага чувам звука на съдбата, чувам вашите съдби, и с това пристъпвам в една такава съдба, усещам как бие една такава съдба, което веднага преобразява този миг, но главно следващия момент, който би стоял пред мен, защото не, моментът, който изглеждаше вероятен, не е моментът, който следва, следва съвсем друг момент, моментът на шок и срив ме поразява, защото стетоскопът ми улавя ужасната история на тези нови ангели, които стоят пред мен, историята, че те са жертви, жертви: и не за нас, а заради нас, за всеки един от нас, заради всеки един от нас, ангели без крила и ангели без послание, и през цялото време знаейки, че има война, война и само война, война в природата, война в обществото, и тази война се води не само с оръжия, не само с изтезания, не само с унищожение: разбира се, това е единият край на скалата, но тази война продължава и в другия край на скалата, защото една-единствена лоша дума е достатъчна, една-единствена лоша дума, хвърлена към един от тези нови ангели, едно-единствено несправедливо, безсмислено, недостойно действие е достатъчно, едно-единствено нараняване на тяло и душа, защото когато са се родили, те не са били предназначени за това, те са беззащитни пред това, беззащитни срещу смачкването, беззащитни срещу подлостта, пред лицето на циничната безмилостност срещу тяхната безвредност и целомъдрие, достатъчно е само едно действие, но дори и една лоша дума е достатъчна, за да бъдат наранени за цяла вечност – което не мога да поправя дори с десет хиляди думи, защото е непоправимо.

II.

Ах, стига толкова за ангелите!

Нека вместо това да говорим за достойнството на човека.

Човешко същество – удивително създание – кой си ти?

Ти изобрети колелото, ти изобрети огъня, ти осъзна, че сътрудничеството е единственото ти средство за оцеляване, ти изобрети некрофагията, за да можеш да бъдеш господар на света под твоя власт, ти придоби шокиращо голям интелект, и мозъкът ти е толкова голям, толкова набразден и толкова сложен, че наистина, благодарение на този мозък, ти придоби власт, макар и донякъде ограничена, над този свят, който също беше кръстен от теб, което те доведе до такива признания, които по-късно се оказаха неверни, но ти помогнаха да напреднеш в хода на еволюцията си;  твоето развитие, тласкано напред сякаш със скокове и тласъци, укрепи вида ти върху Земята и го накара да расте, ти се събираше на орди, изграждаше общества, създаваше цивилизации, също така стана способен на чудото да не изчезнеш, макар че и тази възможност съществуваше, но отново се изправи на двата си крака, после, като homo habilis, направи оръдия от камък и умееше да ги използваш, после като homo erectus откри огъня, и после заради една дребна подробност – за разлика от шимпанзето, твоят ларинкс и мекото небце не се допират – за теб стана възможно да приведеш езика в съществуване, успоредно с развитието на речевия център на мозъка; ти седна при Господа на Небесата, ако можем да вярваме на премълчаните пасажи на Стария завет, седна при Него и даде имена на всички сътворени неща, които Той ти показа, по-късно изобрети писмеността, но дотогава вече беше способен на философски мисловни редици, първо свързваше събитията, после ги отдели от религиозните си вярвания; опирайки се на собствения си опит, ти изобрети времето, създаде превозни средства и лодки, скита из Неизвестното по Земята, ограбвайки всичко, което можеше да бъде ограбено, разбра какво означава да съсредоточиш силата и мощта си, картографира планети, смятани за недостъпни, и вече не гледаше на Слънцето като на Бог и на звездите като на определящи съдбата, ти изобрети, или по-скоро измени, сексуалността, ролите на мъжете и жените, и много късно, макар никога да не е твърде късно, откри любовта към тях, ти изобрети чувствата, съпричастността, различните йерархии на придобиването на знание, и накрая полетя в космоса, изоставяйки птиците, после се изкачи до Луната и направи първите си стъпки там, изобрети такива оръжия, които могат да взривят цялата Земя многократно, а после изобрети науки по толкова гъвкав начин, благодарение на който утрешният ден взема превес и унищожава онова, което днес може само да бъде въобразено, и създаде изкуство от пещерните рисунки до Тайната вечеря на Леонардо, от магическото тъмно очарование на ритъма до Йохан Себастиан Бах, накрая, в съответствие с историческия напредък, ти, с пълна и внезапна решителност, започна вече да не вярваш в нищо, и благодарение на устройствата, които сам изобрети, унищожаващи въображението, сега ти е останала само краткосрочната памет, и така ти изостави благородното и общо притежание на знанието и красотата и моралното добро, и сега си готов да излезеш към равнините, където краката ти ще потънат, не мърдай, ще отидеш ли на Марс? вместо това: не мърдай, защото тази кал ще те погълне, ще те повлече надолу в блатото, но беше красиво, твоят път през еволюцията беше главозамайващ, само че, за съжаление: той не може да се повтори.

III.

Ах, стига толкова за човешкото достойнство.

Нека вместо това да говорим за бунта.

Опитах се да засегна тази тема в книгата си „Светът продължава“, но тъй като не съм доволен от написаното, ще опитам отново. В началото на деветдесетте години, в един влажен, задушен следобед, бях в Берлин, чакайки на една от спирките на U-Bahn на долното ниво. Пероните, както навсякъде в системата на U-Bahn, бяха устроени така, че в началната точка на правилната посока на движение, само на няколко метра от мястото, където влакът продължаваше пътя си в тунела, беше монтирано голямо огледало, снабдено със сигнални светлини, отчасти за да помага на машиниста да вижда цялата дължина на влака, и отчасти за да показва точно къде, до сантиметър, предната част на влака трябва да спре, докато пътниците слизат и се качват след пристигането. Огледалото, разбира се, беше за машиниста, а червената светлина обозначаваше онази точка, перпендикулярна на релсите, където машинистът трябваше да спре, за да могат пътниците безопасно да се качат и да слязат, след което, когато това, тоест светлините, качването и слизането приключеха, те ставаха зелени и U-Bahn можеше да продължи пътя си през тунела – в моя случай към Рулебен. Освен табела, предупреждаваща за необходимостта да се избягват злополуки и да се спазват правилата, върху пода беше изрисувана силно видима, дебела жълта линия между колоната със сигналните светлини и входа на тунела, тази жълта линия показваше, че дори перонът да продължава още няколко метра, както беше, пътникът при никакви обстоятелства не бива да пристъпва отвъд нея, така че тук – както на всяка станция – съществуваше строго забранена зона между тази жълта линия и входа на тунела, където човекът, тоест пътникът, при никакви обстоятелства не трябваше да стъпва. Чаках влака да пристигне от посока Кройцберг и изведнъж забелязах, че в тази забранена зона има някой. Беше клошар, който – с гръб, превит от болка, с лице, леко обърнато към нас, като на човек, който разчита на съчувствие – се опитваше да уринира върху пътеката над релсите. Виждаше се, че това уриниране му причинява огромно страдание, защото успяваше да се освобождава само капка по капка. Докато напълно осъзная какво се случва тук, хората около мен също бяха забелязали какъв необичаен инцидент сега нарушаваше следобеда ни. Внезапно и общо, почти осезаемо, се формира единодушното мнение, че това е скандал и този скандал трябва незабавно да бъде прекратен, този клошар трябва да си тръгне и валидността на начертаната жълта линия трябва да бъде възстановена. Нямаше да има проблем, ако бездомникът беше успял да довърши работата си, да се промъкне обратно сред нас и после да се качи по стълбите към горното ниво, но той не довърши, вероятно защото не можеше да го направи, и това, което още повече доближи събитието до неприятност, беше, че на отсрещния перон внезапно се появи полицай, който, викайки оттам, почти очи в очи с клошаря, решително се обърна към нарушителя и му нареди незабавно да прекрати онова, което прави. Тези станции на U-Bahn – отново, от съображения за сигурност – са устроени така, че влаковете, движещи се в противоположни посоки, пристигащи на определена спирка и после продължаващи нататък, са отделени един от друг, а именно двете линии с релси се намират в ров, приблизително десет метра широк и почти един метър дълбок, така че ако някой пътник би решил да промени пътуването си, пожелавайки да премине от перона за влакове, идващи в едната посока, към друг перон, където влаковете се движат в друга посока, този пътник може да го направи само като отиде до стълбището в края на перона, изкачи се по стълбите към горното ниво, премине по коридора над релсите към другата страна, после слезе по стълбите и само по този начин може да достигне перона на влака, който се движи в посоката, която внезапно е пожелал, докато, разбира се, никога не би могъл просто да се вдигне, да скочи в рова с двете линии релси и да прекоси тези десет метра, вървейки по релсите, не, това, ако е възможно да се разграничат степени на забрана, беше още по-забранено, освен че, разбира се, беше и животозастрашаващо, и изразявам този очевиден факт с такива подробност, защото споменатият и видимо разгневен полицай – запазвайки нещо от достойнството си, но използвайки своя мандат и благосклонност – със сигурност щеше да използва същия маршрут, а именно щеше да се насочи към стълбите, водещи към горния пешеходен мост на другата платформа, след което, изкачвайки тези стълби, щеше да трябва да тича към тази страна и да слезе по стълбите, за да стигне най-накрая до мястото, където стояхме.

Това беше прецедентът, който задължаваше и полицая да го следва, защото от момента, в който забеляза клошаря, той извика няколко пъти с кух, висок глас, но без никакъв резултат, тъй като клошарят не му обръщаше внимание, главата му все така обърната към нас, гледайки ни с поглед, който неизменно отразяваше мъчението му, докато капките урина продължаваха да падат върху релсите; наистина, безпрецедентна обида към правилата, към реда, към законите и към здравия разум, че този клошар не обръщаше внимание на полицая, и, ако използваме израз, който самият полицай вероятно би употребил: той се държеше, сякаш е глух, което причиняваше на този полицай особена болка.

Разбира се, клошарят беше включил полицая в сметките си, че поради болезненото си предимство полицаят ще бъде по-бърз от него и че той по никакъв начин – нито по своя воля, нито по волята на природата – не може да прекрати навреме тази забранена дейност, затова, когато забеляза, че полицаят бърза, дори се затичва на отсрещния перон, за да стигне до все още далечното горно ниво на стълбите, да притича над релсите, после да се спусне към нашата страна и да хване този клошар за ухото, клошарят, стенейки, с огромна трудност прекъсна онова, което правеше, и започна да се измъква в нашата посока, за да достигне възможно най-бързо до най-близкото стълбище нагоре и после по някакъв начин да изчезне.

Беше ужасно състезание. Всички, които стояха на нашата платформа, замлъкнаха напълно, когато бездомникът потегли, защото веднага стана ясно, че това бягство няма да доведе до нищо, защото старият бездомник започна да трепери с цялото си тяло; краката и мозъкът, който направляваше краката му, сякаш вече не функционираха правилно, така че докато той наблюдаваше как полицаят от другата страна се опитва да достигне до горния коридор – метър по метър! – клошарят, на нашия перон, можеше да напредва само сантиметър по сантиметър и то с ужасяващо усилие, с размахани ръце, докато и полицаят, и той гледаше онези десет метра, които ги разделяха. Тези десет метра означаваха тежко мъчение за полицая, незаслужена, наказваща пречка, докато на нашата страна същите тези десет метра означаваха забавяне, забавяне, което само по себе си носеше безсмисленото, но явно насърчение, че клошарят все пак може да избяга от очевидното обвинение, което го очаква. Погледнато от гледната точка на полицая, той самият представляваше закона, Доброто, санкционирано от всички и следователно задължително пред лицето на нарушителя, този отричащ разумното, осъден от всички – с други думи, Злото. Да, полицаят представляваше задължителното Добро, но в този даден момент беше безсилен и в мен, докато, унизен, наблюдавах това нечовешко състезание между метри и сантиметри, се случи така, че вниманието ми внезапно стана остро като бръснач. И това изострено внимание накара този миг да спре. Мигът спря точно когато те се забелязаха един друг: добрият полицай разбра, че злият клошар уринира в забранената зона, а злият клошар видя, за свое нещастие, че добрият полицай е видял какво прави. Между тях имаше общо десет метра, полицаят беше стиснал палката си и преди да започне да тича, застина на място, о, в това движение имаше безкрайна, но прекъсната сила, мускулите му бяха напрегнати, готови за скок, защото за миг през него профуча мисълта: какво ли би станало, ако просто прескочи тези десет метра, докато от другата страна, все още под защитата на тези десет метра, клошарят се мяташе и трепереше в удвоената си безпомощност. Тук вниманието ми спря и тук е останало до днес, когато мисля за тази картина, за този миг, когато разгневеният полицай, размахвайки палката си, започва да тича след клошаря, а именно онзи миг, когато задължителното Добро започва да тича към Злото, което отново се появява под маската на клошар, и не просто към Злото, а поради съзнанието и намерението на този акт – към самото Зло, и така, в тази застинала картина, която непрекъснато виждам, и която виждам и днес, виждам онзи, който бърза на отсрещния перон, бързите му стъпки го носят напред метър по метър, а на нашата страна виждам виновния, стенещ, треперещ, безсилен, почти парализиран от болка, защото кой знае колко капки урина бяха останали в това тяло, напредващ сантиметър по сантиметър – да, виждам, че в това състезание Доброто

само заради десет метра

никога няма да настигне Злото, защото тези десет метра никога не могат да бъдат преодолени, и дори този полицай да хване клошаря, когато влакът с трясък влезе в станцията, в моите очи тези десет метра са вечни и непреодолими, защото собственото ми внимание усеща само, че Доброто никога няма да настигне мятащото се Зло, защото между Доброто и Злото няма надежда, никаква.

Влакът ме отнесе към Рулебен и не можех да изкарам от главата си това треперене и това мятане, и внезапно, като светкавица, през ума ми проблесна въпросът: този клошар и всички други парии, кога най-после ще се разбунтуват – и как ще изглежда този бунт. Може би ще бъде кървав, може би безмилостен, може би ужасен, както когато един човек убива друг – и тогава отмахвам тази мисъл, защото си казвам, че не, бунтът, за който мисля, ще бъде различен, защото този бунт ще бъде по отношение на цялото.

Дами и господа, всяко въстание е свързано с цялото, и сега, когато стоя пред вас, и стъпките ми в стаята на кулата у дома започват да забавят, отново ми се присмива онова еднократно пътуване с метрото в Берлин към Рухлебен. Една осветена станция след друга се плъзга покрай мен, аз не слизам никъде, оттогава пътувам с метрото през тунела, защото няма спирка, на която да сляза, просто гледам как станциите се плъзгат покрай мен и чувствам, че съм помислил за всичко и съм казал всичко, което мисля за бунта, за човешкото достойнство, за ангелите и да, може би за всичко – дори за надеждата.

Източник

Ласло Краснахоркаи е унгарски писател, романист и сценарист. Известен е с трудни романи, често определяни като постмодерни, които разглеждат дистопични и меланхолични теми. Няколко от произведенията му, включително романите Satantango (1985) и The Melancholy of Resistance (1989), са адаптирани в игрални филми от режисьора Бела Тар. През 2025 г. Краснахоркаи получи Нобелова награда за литература „за своето завладяващо и визионерско творчество, което в разгара на апокалиптичния ужас потвърждава силата на изкуството“.