Книги, рецензирани в тази статия:

Capitalism: A Global History,  Sven Beckert (Allen Lane)

Capitalism and Its Critics: A Battle of Ideas in the Modern World, John Cassidy (Allen Lane)

През 2024 г. Флорида разхлаби правилата за работа на тийнейджъри – с което отвори пътя за по-дълги работни смени за младежите, включително и през нощта, и позволи на родителите да отменят ограничението за работа по време на учебната година. През 2025 г. имаше сериозен натиск да се стигне още по-далеч, включително чрез разширяване на дерегулацията към по-ниска възраст – от 16 до около 14 години. Проектозаконите преминаха през законодателни комисии, но се изчерпаха процедурно. Засега настъплението на детския труд в този американски щат е спряно. Но ще остави ли капитализмът нещата така? Или стремежът към натрупване и нуждата от евтини ръце ще принудят връщането на такива, как да го кажем, скромни предложения?

Отговорът зависи от разбирането ни за икономическата система, в която живеем – нещо, което обширната 1000-годишна историческа студия на Свен Бекерт изобщо не прави по-утешително. Той възприема капитализма като особена и неспокойна логика. Тя се измъква, гмурка се и се извива според времената, но никога не се отказва от задвижващата си мисия: да впряга все повече хора, земи, машини и методи в работа, в името на финансовата възвръщаемост. Може да има условия, при които, да речем, детският труд престава да изглежда правдоподобен източник на печалба; образованието става решаващо за производителността, или реалистичната политика просто го изключва. И такива обстоятелства вероятно важат в богатите икономики през по-голямата част от последните 200 години. Но според Бекерт – поне както го чета аз – никога не можем да разчитаме на капиталистическо общество за морална самосдържаност, ако обстоятелствата отново се променят.

Въпреки мрачната си теза, това е книга с поразителна широта на погледа. Бекерт се спуска надолу и описва в близък план производствената линия на Fiat в Торино през 1920-те – архетип на индустриалния капитализъм. После се издига и в няколко ясни страници дестилира преплетените кризи на световните енергийни и парични системи през 1970-те, които отварят пукнатините, през които капиталистите се изплъзват от следвоенните си ограничения. Той проследява първоначалния напредък на буржоазната култура чрез разпространението на оперните театри, а после следи променящите се финансови съдби чрез сухи статистически таблици. Потапя ни също толкова дълбоко в Чили и Сенегал, колкото и в Германия или Съединените щати. И ни връща три четвърти хилядолетие назад – преди първите пушещи ланкаширски фабрики, които думите „ранен капитализъм“ извикват в съзнанието – в света на средновековните търговци от Близкия изток, като Ибн Аукал, когото Бекерт смята за истински пионер на капитализма.

Докато се сблъскваме с трансграничните корпорации на безтелесния, постиндустриален капитализъм, този забравен – но също толкова подвижен – прединдустриален капитализъм вероятно заслужава нов поглед. И макар ослепителното разнообразие от материал у Бекерт лесно да води към разпад, то е организирано – за щастие – в подкрепа на три ясни цели, свързани с географията, хронологията и идеологията на капитализма.

В географски план тезата на Бекерт е, че капитализмът е „роден глобален“. Макар да не го казва изрично, той очевидно мисли капиталистите като хора, които не просто притежават богатство, а го държат във форми, които по принцип могат да бъдат пренасочвани към нови цели или места. Когато древни арабски търговци превозват индиго, абаносово дърво или подправки между Аден, Кайро и Генуа, те не само натрупват капитал чрез арбитраж, но и се изплъзват от местните ограничения за това как могат да бъдат използвани активите им.

Още от скромните начала на системата в периферията на феодалните общества координатите на капитализма обхващат цялата Земя. При създаването на ранната си инфраструктура европейците дори изостават. Судански и японски търговци измислят менителници, които позволяват търговия без риск от пренасяне на благородни метали на дълги разстояния; китайски търговци разработват инструменти за дистанционно уреждане на дългове; ранното ислямско право улеснява договори за обединени инвестиции и дружества с ограничена отговорност. Изтокът често е напред и в производството. Индийските тъкачи на памук произвеждат платове с много по-високо качество от всичко, което Великобритания успява да създаде чак до дълбоко в колониалната епоха. Всичко това Бекерт показва убедително.

Вторият му голям аргумент – свързан с хронологията – е, че едва след откриването на Америките и създаването на плантационните икономики Европа се превръща в двигателя на капитализма. Като утвърден авторитет по памука и ролята на робството в развитието на САЩ, той поставя в центъра „атлантическия комплекс“ – като „биещото сърце“ на зрялата система. През март 2024 г. писах в тези страници за това как робството е пряко или косвено свързано с всеки аспект на британската индустриална революция – технологичен, финансов, търговски. Бекерт разширява тази история към други европейски сили като Нидерландия и Франция и предлага ново обяснение за това защо именно веригите на Новия свят се оказват толкова критичен – и траен – катализатор.

Преди това капиталистите се борят да привлекат към производство за далечни пазари селски производители, съсредоточени върху собственото си препитание. Но често се сблъскват с местните благородници и с дълбокото недоверие на самите селяни. В новооткритите територии, напротив, подпомогнати от оръжия и патогени, те отпечатват икономическите си проекти върху чист лист. С работници, насилствено транспортирани от различни брегове, няма социални традиции, които да се изпречат на тези проекти. Бекерт улавя с убийствена краткост чудовищната жестокост на плантациите: „Захарта изяжда хората.“ За капитализма обаче решаващо е не това, а мащабът на натрупаните активи и примерът за това как търговците могат да прекроят света.

Принудата започва да се разклаща като основа на капиталистическото богатство след робското въстание в Сен-Доминго през 1791 г. – френската колония, която става днешен Хаити – но нито отмяната на робството в Британската империя (1834), нито еманципацията в САЩ (1863–65) не се доближават до това да я премахнат. От една страна, роби продължават да работят на бразилските плантации. По-фино казано, новият „свободен труд“ се оказва всичко друго, но не и свободен. Когато през 1848 г. комисия на Камарата на общините отбелязва, че „никакви надници“ не биха накарали карибците в „независимото им положение“ да работят часовете, които плантаторите изискват, капиталистите около Атлантика отчаяно търсят нови решения. Просветляващата глава на Бекерт за „реконструирането на труда“ показва колко разнообразни са начините, по които те успяват да го направят, с държавна подкрепа.

Новите вериги често се коват чрез дългове за пътуване и наказателни договори за изплащане. Джон Гладстон – баща на бъдещия либерален министър-председател – търговец и бивш собственик на роби, използва публично финансираните компенсации за тяхната еманципация, за да превози до плантациите си индийски наемни работници. Френски инвеститори в номинално еманципирания Реюнион – колония в Индийския океан – успяват да криминализират работници, които отказват да работят или „дезертират“ от работните си места. За известно време получават правото да „освобождават“ местно поробени източноафриканци, като ги изкупуват и ги принуждават да подписват дългосрочни трудови договори. Когато този ход се проваля, те осигуряват десетки хиляди индийци чрез френски договор с Великобритания; за един такъв работник е записано, че пристига да търси правна помощ „с железен нашийник и вериги… закрепени от работодателя му“. После капиталистите на Реюнион се насочват към работници от Мадагаскар, подлагани на „побои“, „бруталност“ и „физическо насилие“, както е документирано в официални доклади, писани за Париж чак до 1920-те години.

В по-широк план едно от по-силно поразяващите твърдения на Бекерт е, че за повечето хора, през по-голямата част от историята, идеята да работят на пълен работен ден – не за собственото си препитание, а срещу пари – е напълно чужда. Пролетариатът почти винаги трябва да бъде насилствено създаден. Понякога това става чрез робство или договорен (indentured) труд, но също толкова често – чрез подкопаване на традиционните основи на самозадоволяващото се производство. Например чрез заграждането на общинските земи в Джорджианска Англия или, в по-ново време, чрез ограниченията върху достъпа до равнините на Етиопия или горите на Индонезия.

Навсякъде Бекерт е болезнено загрижен да спаси от снизхождението на потомството всички, които са били насила въвлечени в системата на капитализма. От тяхно име той критикува по веднъж Маркс и Енгелс: Енгелс – за това, че увещава респектиращите лидери на работническото движение да стоят далеч от една разюздана, в дрипи облечена тълпа; Маркс – за това, че отписва селяните като „чувал с картофи“ в политически смисъл. Това е похвално, макар и да насочва вниманието към други неща, върху които Бекерт предпочита да не се спира. Той например не разглежда изселването на селяните към градската работна сила при съветски режим, който действа от името на Маркс – и с жестокост, съпоставима с всяка капиталистическа схема за „пролетаризация“.

Подобна пристрастност понякога компрометира книгата в третата ѝ голяма цел – да извади на светло скритата идеология на капитализма. Това е благородна задача, но такава, която изисква педантично разграничаване между проблеми, произтичащи от самия капитализъм, и такива, причинени от социалното неравенство (което, разбира се, има много по-дълбоки корени) или дори от човешката природа. И все пак остава странното усещане, че книгата е недостатъчно теоретизирана по самия въпрос какво е капитализмът.

Бекерт все пак дава някакво определение още в началото – капитализмът е „преди всичко“ за „непрестанно натрупване“, а по-конкретно за богатство, което се „използва главно за създаване на още богатство“. Докато чета това, се улавям, че си мисля: нима цар Мидас не натрупва непрестанно? Питам се също дали римските търговци, които пласират стоки из Империята, действат по капиталистическа логика и, ако да, кога спират – и защо – и какво се случва след това. Това не е дребнаво искане един панорамен том от 1325 страници да обхване още повече терен; то е апел за яснота относно това за какво говорим, когато говорим за капитализъм. Границата на нещото, което заслужава това название, е от решаващо значение – и за оценката на баланса между престъпленията и постиженията му, и за обсъждането на възможностите да бъде надхвърлен.

Немалко режими през ХХ век шумно обявяват, че са постигнали именно това, и създават естествени експерименти – като границите между Източна и Западна Германия или между Северна и Южна Корея. Пропуск е да не се спрем върху мрачните резултати. Макар книгата да пулсира от марксистко удивление пред начина, по който капитализмът прекроява планетата, тя се въздържа от това да разгледа доколко неговата ефективност разчита на същите двигатели, които задвижват и несправедливостите му: мотива за печалба и частната собственост. Аз не съм инстинктивен апологет нито на едното, нито на другото, но не затварям книгата по-добре въоръжен срещу онези, които приписват на капитализма заслугата да е измъкнал над милиард души от крайна бедност през последното поколение.

Почти не се засяга например аргументът, че именно „обръщането към пазара“ на Индия след 90-те години подобрява дълго стагниращия жизнен стандарт. Поразителните постижения на следвоенната социалдемокрация в Швеция са описани подробно, но въпросът дали синдикатите не прекаляват, настоявайки за фондове на наемните работници, които надхвърлят съвместимото с частните инвестиции, остава непоставен. Китайското чудо от последното поколение е мъгляво обяснено с по-„гъвкава“ смес от пазари и стратегическо планиране в сравнение с днешния догматичен Запад. Но и тук отново липсват реални ориентири за това какво точно трябва да запазим и какво да отхвърлим от капитализма.

⸻ ❦ ⸻

Блестящата обиколка на Джон Касиди из интелектуалния хоризонт на капитализма от XVIII век насам може и да няма същия размах, но организацията ѝ създава по-добър баланс. Поредица от портрети на критици на системата – едни от тях революционери, други реформатори – насочва погледа ни към различни неправди. Всеки от 27-те същински раздела се чете като изящно есе от „Ню Йоркър“, където Касиди е щатен автор.

Някои имена са очаквани, но други – истинските открития – почти не бях срещал. Оказва се, че Уилям Томпсън, неочакван наследник на ирландската протестантска аристокрация, изпреварва Маркс с израза „принадена стойност“ с десетилетия и още по-рано предвещава преразпределителните изводи, които Алфред Маршал прави от намаляващата пределна полезност на богатството. Един от собствените вдъхновители на Томпсън – Жан Шарл Леонар дьо Сисмонди – сам предугажда Кейнс със столетие, предупреждавайки, че при „тази опасна теория за равновесието… което се установява автоматично“ ще настъпят обедняващи кризи. Приятелката и сътрудничка на Томпсън, Ана Уилър, е също толкова изпреварила времето си в разобличаването на половата дискриминация.

Разнообразието от критики, включени в книгата, е поразително. Мисълта за лудитите получава съчувствена (и бекертовска) глава. Чукът на „генерал Луд“ е последно средство, към което се посяга – едва след като парламентът затваря ушите си за петиции за споделяне на плодовете на новата машинария чрез регулиране на заплащането. Днес, когато технологични гурута ни уверяват, че няма как да бъде спрян дигиталният прилив, който обогатява тях, докато поглъща поминъка в цели сфери – от търговията на дребно до журналистиката – това е навременна история.

Тирадите на Томас Карлайл срещу Мамона и „паричния възел“ – „едно от най-дрипавите евангелия, проповядвани някога на Земята“ – показват пороците на капитализма през консервативна призма. Корените на днешните „дегроутъри“ [противници на растежа] са проследени до строгия румънски математик Николае Джорджеску-Роген, който разглежда икономическата експанзия през призмата на термодинамиката – като „еднопосочно“ плъзгане към „необратимо“ енергийно разхищение. Агитацията на Силвия Федеричи за заплати за домашния труд е използвана, за да се разкрие не само структурният сексизъм на пазарната икономика, но и абсурдите на култа към БВП: когато мъж се ожени за домашната си помощница и престане да ѝ плаща за същите дейности, които тя продължава да извършва, вече като съпруга, трудът ѝ не намалява – но измерената икономика се свива.

Но накъде води всичко това? Несъмнено препускането през 250 години скептично мислене за капитализма – от глобализацията до културните деформации – подчертава колко рязко Кийр Стармър и Рейчъл Рийвс са се откъснали от всяка критична традиция в политическата икономика, като са стеснили мисията си до безразборно търсене на „растеж“. Отвъд това обаче е пресилено да се извличат общи поуки от иначе увлекателното разнообразно шоу на Касиди. Показателно е, че единствената разочароваща глава е заключението, което все още натъпква допълнителни точки от последния популистки труд на Джоузеф Стиглиц – само три абзаца преди края.

Един голям извод и от двете книги засяга начина, по който властта изкривява мисълта и как институциите на идеите на свой ред вкопават паричната власт. Бекерт разкрива всички титани на Просвещението, които в разгара на принудителния атлантически капитализъм „се стремят да заровят кървавите произходи на възходящите си цивилизации“: Кант, Волтер, Хюм и инвеститорът в Кралската африканска компания Джон Лок. По-късно, с узряването на по-включващ капитализъм, той документира как „маргиналната революция“ в икономиката постига „изтриването на историята, обществото, класа и властта“ от дисциплината.

От своя страна Касиди проследява отчетливо неравния ход на академичните кариери, които хвърлят най-безпощадната светлина върху капиталистическата власт. Вземете Джоан Робинсън – ум толкова блестящ, че Кейнс разчита на нея да „прегледа гумите“ на Общата му теория преди публикуването. Преценките ѝ понякога са диви, но мисълта ѝ е дълбока и широка. Робинсън обяснява защо повечето фирми (не само монополите) имат власт над цените; как големите работодатели могат да контролират заплатите; заедно с това проследява корените на инвестициите и растежа до „институционални сили, очаквания и история“ – с други думи, до борби за власт. Касиди носи учеността си леко, но прозата се сгъстява прекомерно, когато се опитва да побере Робинсън в 20 страници. Оригиналните прозрения обаче не ѝ отварят вратите на академията: тя започва научния си живот без първокласна диплома, нито пък достига някаква истинска позиция.

Полският интелектуалец Михал Калецки е друг голям анализатор на властта. След като стига до повечето елементи на кейнсианската теория още преди човека, на когото тя ще бъде наречена, той иска да разбере защо толкова много капиталисти изглеждат решени да се противопоставят на практическите ѝ, повишаващи благосъстоянието публични интервенции по време на Депресията. Бизнесмените, заключава той, се страхуват, че укротяването на безработицата като „дисциплинарна мярка“ може да ги лиши от „контрола върху работното място“. Само в държава, която предлага заместител на дисциплината – „функцията на фашизма“ – капиталистите от 30-те години биха преглътнали проактивно икономическо управление. Самият Кейнс се опитва да намери работа на Калецки, но дори той не успява.

И не на последно място унгарският икономически историк Карл Полани предлага по-общ разказ за „взаимната несъвместимост на демокрацията и капитализма“. Една брутална „пазарна общественост“ първоначално е наложена отгоре в преддемократичната епоха, преди натискът отдолу да изглади острите ръбове на капиталистическия живот. Но на фона на нарастващите конфликти и търговски тарифи в междувоенния свят, капиталистите се страхуват, че старият ред ще изчезне напълно, освен ако демокрацията не бъде унищожена. Макар мрачните идеи на Полани да се разиграват на много места още докато ги развива, той така и не успява да се закрепи академично в Англия, което води до редица трудности, включително и временна раздяла със съпругата му.

Десетилетия след 1945 г. погледът на Полани изглежда безнадеждно песимистичен. Но в света, който се оформя от Доналд Тръмп и Илон Мъск, помирението между капитализма и демокрацията вече не е даденост. Един голям шок може да доведе до разпадането и на двете неща. Ако това се случи, въпреки цялата магия, която капитализмът може да е оказал върху жизнения стандарт през последните 200 години, ме побиват тръпки при мисълта какви ужаси може да крие следващата глава от дългата му история.

Източник

Том Кларк е британски журналит и сътрудник-редактор в Prospect, списанието, което е редактирал в продължение на пет години. Преди това е работил десет години в Guardian, където е достигнал до позицията главен редактор.