На 3 март говорим тихо, тържествено, с онази смесица от благодарност и патос, която сме научили още в училище. Денят на Освобождението. Денят, в който България „възкръсва“. Денят, в който историята ни връща обратно на картата. На този ден се катерим по Шипка, рецитираме Вазов, споменаваме братството по оръжие, пролятата кръв, справедливото възмездие на историята. 3 март е нашият най-светъл национален празник, защото символизира края на едно дълго подчинение и началото на държавния ни живот.

И всичко това е вярно.

Без Руско-турската война от 1877–1878 г. нямаше да има възстановена българска държава. Без военната намеса на Руската империя нямаше да има договор в Сан Стефано. Без този договор нямаше да има онази първа политическа рамка, която, макар и краткотрайна, дава конкретен образ на българското бъдеще. Тези факти не подлежат на оспорване и няма никаква нужда от евтина „деконструкция“, която да омаловажава реалната историческа тежест на събитието.

Но проблемът започва точно там, където започва и нашият възторг.

Договорът от Сан Стефано не създава устойчива държава. Той създава карта. Огромна, впечатляваща, емоционално опияняваща карта. България, която обхваща Мизия, Тракия и Македония, която достига до Бяло море, която събира в едно почти всички територии с българско население. Тази карта никога не функционира като реален политически организъм. Тя съществува четири месеца – между март и юли 1878 г. – като дипломатически проект в рамките на руско-османските отношения. След това идва Берлинският конгрес и картината се свива, разделя, редуцира.

Тук обикновено започва разказът за „предателството“ на Великите сили. За отнетата справедливост. За осакатената България. И ние почти автоматично приемаме тази интерпретация, защото тя отговаря на първоначалното чувство: дали са ни нещо огромно, но после са ни го отнели.

Само че тази логика съдържа едно мълчаливо предположение – че Санстефанска България е била естествената, нормалната, легитимната форма на нашата държавност. Че тя е била „истинската“ България, а Берлин – несправедливото отклонение.

Това предположение рядко се подлага на сериозен анализ в публичното пространство, защото 3 март не е ден за анализ. Той е ден за утвърждаване на мита. А митът гласи, че националният ни идеал е бил формулиран още в първия миг на свободата и че този идеал е бил почти напълно реализиран, преди да бъде насилствено прекършен.

Истината, за съжаление, е по-сложна и по-неудобна.

Санстефанската карта е продукт на конкретна имперска стратегия. Тя е част от руската победа над Османската империя и от руските интереси на Балканите. Тя не е резултат от българска държавническа зрялост, нито от вече изградена вътрешна административна, икономическа и военна структура, способна да управлява толкова обширна територия. Тя е геополитически проект, който съвпада до голяма степен с българските национални стремежи, но не произтича от тяхната институционална реализация.

И именно тук се ражда травмата.

Ние започваме модерния си държавен живот с една максималистка представа за себе си. Първият образ на България като политическо цяло е образ на голяма, почти завършена национална държава. Когато този образ бива редуциран в Берлин, смаляването не се преживява като корекция към реалността, а като несправедливо осакатяване. Така от самото начало националното съзнание се структурира около идеята за недовършеност и липса. България не е просто възстановена държава – тя е „непълна“ държава.

Оттук нататък цялата политическа енергия на следващите десетилетия се насочва към „поправянето“ на тази липса. Съединението, Балканските войни, участието в Първата световна война – всичко това може да бъде прочетено и като опит за връщане към онзи първоначален силует, който никога не е бил реално стабилизиран. Сан Стефано престава да бъде временно дипломатическо решение и се превръща в нормативна мярка за справедливост. Картата от март 1878 г. става морален критерий, спрямо който всяка следваща граница изглежда като загуба.

Това е истинският проблем на 3 март – не че празнуваме освобождението си, а че го празнуваме заедно с една политическа илюзия, която е оформяла мисленето ни повече от век.

Когато една нация започне с прекомерно висока представа за териториалната си естественост, всяка геополитическа граница се преживява като унижение. Когато първият образ на държавата е по-голям от реално устойчивото, компромисът се възприема като предателство. Оттук до катастрофите има само една крачка – и ние сме я правили неведнъж.

Нищо от това не отменя факта на освобождението. Нищо не обезценява жертвите, нито правото на българите да имат своя държава. Но ако искаме да бъдем действително свободни, трябва да си позволим да видим 3 март не само като момент на възстановяване, а и като момент на символично надценяване.

Сан Стефано ни даде свобода, но ни даде и мащаб, който се оказа по-голям от нашите реални възможности в една Европа на съперничещи си национализми. Този мащаб се превърна в мярка за справедливост и в източник на дълготрайно неудовлетворение. Така денят на Освобождението се оказа и денят, в който заложихме в собственото си съзнание една бъдеща нестабилност.

Да се каже това на 3 март не означава да се отрича празникът. Означава да се порасне в него. Истинската свобода не е просто политическа независимост. Тя е способността да мислим трезво за собствените си митове. Ако не можем да погледнем Сан Стефано като исторически момент с конкретни ограничения и външни интереси, а продължаваме да го третираме като свещен идеал, тогава не празнуваме освобождението си, а поддържаме една колективна илюзия.

Може би е време 3 март да престане да бъде ден само на благодарност и да стане ден на яснота. Защото една нация не става по-малка, когато признае, че първият ѝ образ е бил прекомерен. Тя става по-зряла.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.