Предполагам, че за мнозина този текст ще прозвучи като упражнение по софистика. Лично аз се колебая. Когато човек е прекарал толкова години в постоянно гледане на света през екрани, през текстове, през чужди глави и чужди катастрофи, той постепенно започва да усеща как нещо в него се измества. В един момент разбира, че се превръща в странна смесица между счетоводител на вселената и дървена фигура на бог от трето ниво. Няма власт над нищо, но по странна логика е длъжен да знае всичко, а само по себе си това знание го изтощава до предел, който не е могъл да си представи, когато е бил на трийсет.

Уморен съм. Безнадежден съм. И да, в някакъв опасно ироничен смисъл съм Бог. Не от онези истинските, а някакъв микробог, незабележимо божество, което подрежда думите в подземията на културата, докато горе, под откритото небе, летят дронове, горят знамена и някой прави поредното си селфи. Това е богоподобие без всесилие. Богоподобие, състоящо се единствено от това да присъстваш, да гледаш и да знаеш.

Дълго време вярвах, че така нареченият шанс е нещо, което може да се измери с правилни срещи, с правилни издатели, с някакви ключови текстове, които променят посоката на нечий живот. Постепенно, почти незабележимо, започнах да осъзнавам, че шансът не е събитие, а роля. Не резултат, а място в сценичната конструкция, което или ти се пада, или не. Моето се оказа някъде встрани, малко в ъгъла, там, където се върти манивелата на вечно бучащия апарат, който други наричат списание, платформа или проект. За мен той отдавна е просто навик. Навик да проверявам какво е казал светът. Навик да пресявам. Навик да си повтарям: това няма да мине в България, но все пак ще го пусна, за да не се разболея окончателно от безсмислието.

И така малко по малко достигнах момента, в който човек, който официално се занимава с култура, започва да се съмнява в самата идея за „културен шанс“. Не драматично или истерично, а с онази тиха, настойчива умора, която се появява в момента, в който преставаш да вярваш, че някога отново ще се влюбиш или че някой ще открие в теб закъснял талант за цигулка. Просто преставаш да го виждаш. Не и в този живот.

В същото време има един парадокс, който не мога нито да отмина, нито да преглътна. Никога не съм знаел толкова много. Не говоря за факти – те отдавна са се преместили в телефона ми – а за постоянната, почти задъхана осведоменост, която е резултат от годините, прекарани пред входа на света. (Почти) всяка война, всяка политическа криза, всяка нова морална истерия, всяка измислена „невиждана досега“ историческа аналогия прелита през главата ми, ежедневно. Не мисля, че това ме прави особено важен или значим. Просто това е занятието, което сам съм си избрал. Дежурният на входа. Вахтаджията.

Когато обаче си стоял толкова дълго на някаква подобна врата, по неизбежност започваш да развиваш странни симптоми. Първо спираш да се впечатляваш. После започваш да се срамуваш, че не се впечатляваш. На третия етап се научаваш да симулираш правилната доза участие, която обществото очаква от теб, само и само да не те обвинят в цинизъм или емоционална недоразвитост. А вътрешно отдавна си преминал прага, след който има само две посоки. Или полудяваш, или започваш да гледаш на света като на нелепо произведение на изкуството. Нещо, което никой и никога не е искал да бъде създадено, но по вселенска неизбежност всички сме принудени да доизвайваме. Не бих казал, че съзнателно съм избирал второто. Предполагам, че е резултат от инстинктивен рефлекс на самосъхранение: то ми изглежда единственото, което оставя някакви шансове за запазване на остатъците от разума ми.

Не всеки Бог е създател, разбира се. Има и богове-наблюдатели. Богове не като архитекти на светове, а като свидетели без право на намеса. Това изглежда е ролята, която ми е отредена. Издирвам, чета, превеждам, подреждам. И все по-често откривам, че знанието, което натрупвам, не води до никакви места, на които човек с нормален, здрав разум би могъл да завижда. Не носи власт, не носи мир, не носи признание. Всичко, което изглежда прави, е мъчително да увеличава яснотата, с която прозрявам собственото си безсилие. Да знаеш прекалено много и да не можеш да промениш абсолютно нищо е особен вид мъченичество, лишено от величие и вяра.

Мъченичеството на човек, който знае, че текстовете му говорят неща, които някой ден може би ще излязат прави, но че днес няма да променят нито парламент, нито улица, нито дори вниманието на човека, който ги чете на телефона си, докато чака зелен светофар. Щях да кажа, че не могат да променят и самия автор, но това вече би било неискреност. Променят ме, разбира се. Само че го правят по начини, които не са нито красиви, нито възпитаващи.

Преди много години вярвах, че остават поне книгите. Че литературата е някакъв вид убежище, бункер. Място, в което можеш да се скриеш от хаоса на историята. Днес не съм убеден, че вярвам дори в това. Не защото книгите са станали по-лоши, далеч съм от тази мисъл. Пишат се невероятно интелигентни, смели, сложни книги. Странното е, че някак съвсем неусетно е ерозирала моята способност да навлизам в тях, да се оставям на тяхната вътрешна логика. Не точно телесно – чета, когато превеждам – а екзистенциално: книгите отдавна престанаха да бъдат част от живота ми по начина, по който някога бяха.

Днес те са по-скоро спомен за навик, отколкото жива нужда. Рядко ми стига въздух за една-единствена история, когато на вратата ми ежедневно блъскат хиляди други, които настояват за обработка, за превод, за подреждане. Някъде по пътя престанах да бъда читател и се превърнах в оператор. Оператор на смисъл. Техническо лице в огромна станция за пренос на идеи. А когато стигнеш до такова място, умората вече не е поза, която човек носи като медал. Там тя става тежка, груба, физическа умора на човек, който знае, че и утре ще продължи да прави същото. Не защото го обича чак толкова много, а защото няма какво друго да прави и, което е по-страшно, няма как да спре, без да се разпадне.

Понякога ме питат защо продължавам. Истината е по-проста, отколкото бих искал да призная. Харесва ми да гледам света отвисоко. Не в моралния смисъл на оценка, а в структурния смисъл на наблюдение. Харесва ми да виждам как темите се преплитат, как историите се повтарят, как лозунги, които днес звучат грандиозно, утре биват изхвърляни като непотребни.

Харесва ми да разпознавам едни и същи аргументи, изречени с нови думи. Да наблюдавам как общества преминават през едни и същи цикли на възмущение, вина, патос и забрава. Това е особен вид удоволствие, съвсем не божествено, а тихо – такова, което не може да бъде споделено. Как да обясниш на човека, който преживява собствената си морална или политическа трагедия, че ти виждаш просто нова вариация на стар мотив? Ако го кажеш открито, изглеждаш като циник. Ако го премълчиш, оставаш с усещането, че не си се осмелил да бъдеш честен.

Единственото, което ти остава, е писането. Пишеш така, че да си оставиш достатъчно въздух, за да могат да се поберат в едно изречение и твоят скептицизъм, и чуждата надежда, и общата ни глупост. И се надяваш някой някъде да усети, че под този привиден песимизъм е скрит не отказ, а упорита воля да не се предаваш.

„Нямам реален шанс“ е изречение, което от известно време се движи из главата ми като рекламен рефрен. Нямам шанс за какво, всъщност? За международна слава? За големите сцени? За това книгите ми да обикалят света? На шейсет и нещо подобни мечти не само изглеждат смешни, а направо неприлични. Но има един друг шанс, от който още не съм готов да се откажа.

Шансът някой бъдещ читател да попадне на някой от текстовете, които оставям след себе си, и да си каже нещо. Не точно „колко е умен авторът“, а „това е нещото, което чувствах, но ми липсваха думи“. Това е единственият вид богоподобие, който признавам. Не създаването на светове, а разпознаването на нечия самота и превръщането ѝ в изречение.

И тук се връщам към началото. Уморен съм. Безнадежден съм, ако критериите са онези от младостта ми: признание, канон, тиражи, преводи. Но по някакъв странен начин още никога не съм гледал толкова ясно на себе си. Аз съм човек, прекарал живота си в работа с текстове и разбрал, макар и болезнено, че наградата не е в сладкишите на края, а в самото въртене на манивелата.

Надявам се, че пиша това не за да търся утеха. За мен утехата е закъсняла и унизителна категория. Пиша го, за да оставя протокол на състоянието. Така изглежда един уморен, леко озлобен, понякога малко смешен, но все още упорито вярващ в думите човек, заседнал в периферията на култура, която отдавна не знае какво да прави със самата себе си.

Ако има нещо божествено в цялата тази история, то е единствено, че все още не съм спрял. Не толкова в очакване на грандиозен финал, а защото ми се струва неприлично да напусна сцената, докато светът така усърдно продължава да се излага.

В някой друг живот вероятно ще намеря по-добро обяснение. А в този ще продължа да наблюдавам света, да отварям текстове, да подреждам чужди и свои изречения. Уморен, без особена надежда, но по странен начин именно там, където трябва да бъда.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.