Илюзията, че историческите спорове могат да се решат с факти

Почти всички исторически спорове в България се водят под едно погрешно предположение: че ако установим фактите, конфликтът ще приключи. Историци, журналисти и телевизионни коментатори редовно призовават за „повече наука“, „повече архиви“, „повече доказателства“. Предполага се, че ако обществото бъде запознато с достатъчно факти, страстите около миналото постепенно ще се успокоят.

Нищо подобно не се случва.

Фактите за българското минало са изследвани от десетилетия. Архивите са публикувани, документите са известни, а ключовите събития са анализирани многократно. И въпреки това историческите спорове не само не отслабват, а често стават още по-ожесточени. Дебатите около „турското робство“, около Македония или около 9 септември се повтарят почти механично – поколение след поколение – сякаш нищо от написаното от историците няма значение.

Причината е проста и неприятна.

Историческите конфликти рядко са спор за факти. Те са конфликт между памети.

Историята и паметта са две различни неща. В класическата си, все още малко оспорвана в България форма, историята се занимава с това „какво се е случило“. Тя проверява източници, сравнява свидетелства и коригира собствените си грешки. Паметта обаче има друга функция. Тя не се интересува толкова от точността на миналото, колкото от неговия смисъл. Паметта подрежда събитията в морален разказ – разказ за страдание и победа, за несправедливост и възмездие, за герои и предатели.

Историята анализира. Паметта вярва.

Точно затова историческите конфликти са толкова устойчиви. Когато две различни памети претендират за едно и също минало, спорът престава да бъде академичен. Той се превръща в битка за идентичност – а подобни битки рядко се решават с архивни документи.

Историята и паметта: две различни логики

Задачата на историята не е да защитава някаква предварително зададена картина на миналото, а да изследва възможно най-точно какво действително се е случило. Затова историческото знание винаги е условно и отворено за ревизии. Нов документ, нов архив или нов метод на анализ могат да променят утвърдени интерпретации.

Паметта работи по съвсем друг начин. Тя не е аналитична, а идентичностна. Нейната функция не е да проверява миналото, а да го подрежда в разказ, който прави настоящето разбираемо. В този разказ събитията се превръщат в символи, а историческите фигури – в морални образци. Затова паметта неизбежно е селективна: тя подчертава някои моменти и почти напълно забравя други.

Френският историк Пиер Нора описва това различие с известната си формула: паметта е живата връзка на обществото със собственото му минало, докато историята е критичният опит да се изследва това минало от дистанция. Паметта е емоционална и често безусловна; историята е аналитична и по необходимост скептична.

Сходна идея развива и германската изследователка Алейда Асман, според която културната памет функционира като система от символи и разкази, чрез които обществата съхраняват представата за собствената си идентичност.

Това разграничение има важно следствие. Историята може да се коригира. Паметта се променя трудно. Когато една интерпретация на миналото се превърне в част от националната памет, тя престава да бъде просто историческа теза и се превръща в елемент от колективната идентичност – а подобни елементи обществата защитават много по-упорито, отколкото историците понякога предполагат.

Как се създават националните памети

Една от най-разпространените заблуди е, че националната памет възниква естествено – като пряко отражение на преживяното минало. В действителност тя се изгражда постепенно чрез културни и политически механизми. Миналото не просто се помни. То се подрежда, избира и интерпретира.

Този процес започва почти винаги с институциите. Училището играе централна роля, защото именно чрез учебниците всяко поколение получава първия си систематичен разказ за историята. Но образованието е само една част от механизма. Националната памет се оформя и чрез литературата, чрез паметниците, чрез музеите, чрез националните празници и чрез публичните ритуали, които периодично напомнят на обществото как трябва да разбира собственото си минало.

Резултатът от този процес е създаването на своеобразен исторически канон. В рамките на този канон някои събития се превръщат в централни символи, докато други постепенно изчезват от колективното внимание. В българския случай подобни символи са например Априлското въстание, Освобождението, Санстефанският договор или фигури като Левски и Ботев. Тези събития и личности не са просто част от историята. Те функционират като морални опорни точки на националния разказ.

Това разбира се не означава, че те са измислени. Събитията са реални, но начинът, по който те се вписват в общия разказ, е резултат от културна селекция. Някои аспекти се подчертават, други се омаловажават, трети изчезват почти напълно. Така постепенно се оформя драматургията на националната история – история на страдание, борба и освобождение.

Веднъж оформена, подобна памет започва да функционира почти като културен рефлекс. Тя определя кои събития се възприемат като „наши“, кои като трагедии и кои като морални победи. И именно затова всяка критика към този разказ се възприема не просто като историческа хипотеза, а като намеса в самата структура на националната идентичност.

Когато паметите се сблъскат

Проблемът започва, когато различни общества или групи вътре в обществата изградят различни памети за едни и същи събития. Тогава историческият спор престава да бъде академичен. Той се превръща в конфликт между колективни идентичности.

В подобни ситуации фактите рядко решават. Причината е проста: всяка колективна памет вече е подредила събитията в собствен морален разказ. Този разказ не служи само за описание на миналото. Той легитимира настоящето. Чрез него групата обяснява защо съществува в сегашния си вид и защо нейните политически и културни претенции са оправдани.

Затова конфликтът между памети почти неизбежно придобива политически характер. Когато една общност оспорва историческия разказ на друга, това се възприема не просто като научна дискусия, а като атака срещу нейната идентичност. В подобна ситуация аргументите от архивите рядко имат решаващо значение. Важна е защитата на символния разказ.

Балканите предлагат множество примери за подобни сблъсъци. Едни и същи исторически фигури могат да бъдат интерпретирани като герои в различни национални разкази. Едни и същи събития могат да се превърнат в символ на освобождение за едни и в символ на загуба за други. Когато подобни интерпретации се закрепят в националната памет, всяка промяна започва да изглежда като опит за пренаписване на историята.

Точно тук се ражда усещането, че „историята се краде“. В действителност никой не може да открадне миналото. Онова, което се оспорва, е правото да се определя неговият смисъл. А това право има огромно значение, защото чрез него се определя не само „какво е било“, но и как едно общество разбира собственото си място в света.

Българските „войни на паметта“

Ако погледнем българския обществен разговор през тази перспектива, ще видим, че почти всички големи исторически спорове от последните десетилетия могат да се разберат като сблъсък между различни памети. На повърхността те изглеждат като дискусии за факти или за терминология. В действителност става дума за нещо друго: за това коя версия на националния разказ ще бъде призната за легитимна.

Един от най-очевидните примери е спорът около израза „турско робство“. На пръв поглед това е терминологичен въпрос – дали този израз отговаря точно на социалната и политическата структура на Османската империя. Но реакциите около него показват, че залогът е много по-голям. За голяма част от българското общество думата „робство“ не е просто историческа категория. Тя е централният символ на националната драма – онзи дълъг период на страдание, който придава морален смисъл на борбата за освобождение. Когато този символ бъде поставен под въпрос, мнозина го възприемат не като научна корекция, а като опит да бъде разколебан самият национален разказ.

Подобна логика стои и зад споровете около Македония. Тук конфликтът между памети е още по-очевиден, защото става дума за два различни национални разказа, които претендират за едно и също историческо наследство. Фигури като Гоце Делчев, организации като ВМОРО или събития като Илинденското въстание са едновременно част от българската и от македонската историческа памет. В подобна ситуация всяка интерпретация неизбежно се възприема като политически жест.

Сходна динамика може да се наблюдава и в българските спорове за 9 септември 1944 г. За едни това е начало на социална революция и на нова историческа епоха; за други – момент на външна намеса и начало на политическа диктатура. Тук отново става дума не просто за интерпретация на едно събитие, а за моралната оценка на цял исторически период.

Дори фигури, които изглеждат напълно стабилни в националната памет, не са напълно извън подобни конфликти. Дебатите около Санстефанския договор например често се движат между две различни перспективи: едната го разглежда като символ на националния идеал, другата – като геополитически проект, който никога не е имал реални шансове за устойчиво съществуване.

Във всички тези случаи спорът изглежда различен, но механизмът е един и същ. Става дума не за това дали миналото може да бъде изследвано по-точно, а за това коя памет ще продължи да организира българския исторически разказ.

Точно затова подобни конфликти лесно се политизират. Политическите актьори бързо разбират, че паметта е мощен ресурс. Когато дадено историческо събитие бъде превърнато в символ на национална гордост или на национална травма, то може да бъде използвано за мобилизация на обществена подкрепа. Миналото започва да функционира като политически аргумент.

В този смисъл историческите спорове рядко остават в рамките на академичната дискусия. Те се пренасят в медиите, в училищата, в парламента и дори в международната политика. Това е особено видимо в случаи като българо-македонските исторически спорове, където различните версии на миналото се превръщат в част от дипломатическия разговор между държавите.

Ето защо реакциите в подобни конфликти често изглеждат непропорционални. Отстрани може да изглежда, че обществото се кара за думи или за детайли. Но за участниците в спора залогът е много по-голям. Те не защитават просто интерпретация на миналото, а разказа, чрез който разбират мястото си в света.

Възможни ли са някакви обективни ориентири

На пръв поглед описаната дотук ситуация изглежда почти безизходна. Ако историческите спорове са всъщност сблъсък между памети, а не между факти, тогава изглежда трудно да си представим някакъв общ критерий, който да позволи да се оцени коя интерпретация на миналото е по-полезна или по-адекватна за едно общество. Всеки разказ би могъл да претендира за собствена валидност, защото всяка памет се опира на собствен морален и идентичностен хоризонт.

И все пак известен ориентир е възможен – и той не е непременно теоретичен, а по-скоро практичен.

Нека още веднъж си припомним основната предпоставка, лежаща в основата на втория от двата подхода, споменати по-горе: ценността на историческия разказ трябва да се състои във възможността той да предоставя ориентир при търсенето и избора между различни видове колективно поведение. В този смисъл идеалният исторически разказ трябва да функционира като своеобразен жалон – маркер, който помага на една общност да се ориентира, когато трябва да вземе решения за собственото си бъдеще.

Проблемът е, че самата история многократно показва колко подвеждащ може да бъде един такъв ориентир. Не е трудно да се намерят примери за исторически разкази, които са насочвали обществата към цели, оказали се впоследствие разрушителни. Разказът за националното величие, за историческата мисия или за „несправедливо отнетото“ минало често се превръща в източник на мобилизация, която в крайна сметка води не до укрепване на общността, а до нейното изтощение.

Основната причина за това, струва ми се, е принципната трудност, свързана със самия избор на типа колективно поведение. С други думи – как точно да се формулира колективната цел и какви пътища да се изберат за нейното постигане.

Най-разпространеният начин за формулиране на подобен „компас“ е да се изхожда от идеята за това кое е желателно за общността. В ежедневния политически език това често се формулира чрез изрази като „български национални интереси“ – понятие, което може да бъде изпълнено с множество различни и дори взаимно противоположни значения.

Ако например приемем, че „българските национални интереси“ се състоят във възстановяване на границите на една условна Велика България – приблизително съвпадащи с границите на Българската екзархия от 1870-те години – то вероятно мнозина биха се съгласили, че подобна цел изглежда привлекателна от емоционална гледна точка, макар и практически невъзможна. Но още самото формулиране на подобна цел ни изправя пред добре познатия проблем, с който България и нейните съседи се сблъскват вече повече от век: как подобна амбиция може да бъде съвместена с почти идентичните национални претенции на други балкански общества.

Дори ако подобни идеи се изговарят само хипотетично – „просто като историческа мечта“ – самият факт на тяхното присъствие в публичното въображение вече съдържа потенциал за конфликт. Ако към това добавим и по-меките версии на същата логика – например тезата, че „вече не гоним Велика България, но все пак Македония е българска“ – получаваме малко по-слаб, но все пак устойчив модел на мислене, според който някой друг винаги „ни дължи нещо“.

Оттук следва една проста, но психологически силна последица: общността трудно може да достигне до вътрешно спокойствие, докато не получи признание за това „дължимо“. А когато подобно признание не идва – което е почти неизбежно – неудовлетворението започва да се превръща в трайна политическа енергия.

Развих тази банална и донякъде уморителна схема само за да покажа колко лесно подобен начин на мислене води до задънени улици. Причината, според мен, се крие в самия метод на търсене на ориентира: той започва от предпоставката, че трябва да се преследва онова, което изглежда желателно от гледна точка на колективните интереси.

Но какво би станало, ако опитаме да обърнем този подход?

Вместо да търсим ориентир в посоката на желаното, бихме могли да опитаме да го формулираме в посоката на избягването на нежеланото. На пръв поглед тази промяна може да изглежда малка. Но при по-внимателно вглеждане се оказва, че подобен „предпазен“ подход има значително по-висока степен на очевидност.

Обяснението е просто: нежелателното обикновено се разпознава много по-лесно от желателното.

Докато представите за желаното бъдеще често са абстрактни и спорни, опитът от катастрофите е конкретен и трудно оспорим. Ако например формулираме „националния интерес“ не като стремеж към възстановяване на някакви исторически граници, а като стремеж към избягване на онези национални катастрофи, които вече са белязали българската история, тогава ориентирът за колективно поведение става значително по-ясен.

В подобна перспектива целта вече не е постигането на някакъв абстрактен идеал, а предотвратяването на добре познати рискове: международна изолация, военни авантюри, вътрешни политически разломи. Оттук следват и по-прости практически изводи – поддържане на реално добросъседство, постепенно преодоляване на историческите травми, демонстриране на търпение и политическа зрялост там, където обществото се чувства предизвикано.

С други думи – да се държим като пораснали хора.

Какво означава всичко това, приложено към самата идея за историческия разказ?

Ако следваме същата логика, бихме могли да предложим един своеобразен „негативен“ критерий за неговата ценност. Вместо да се опитваме да доказваме окончателно, че даден исторически разказ е правилен, по-полезно би било да се запитаме дали съществува принципна възможност да се покаже, че той е погрешен – и дори опасен като ориентир за колективно поведение.

С други думи, ценни могат да бъдат само онези исторически разкази, които допускат възможността собствената им ценност да бъде поставена под съмнение. Разказ, който не позволява подобна проверка, престава да бъде историческа интерпретация и се превръща в догма.

Формулирано по-практически, това означава, че един исторически разказ може да служи като полезен ориентир само докато съществува в условията на свободна конкуренция с други разкази – независимо дали те идват отвътре или отвън на самата общност. Самата продължителност на дадена интерпретация не доказва нищо, ако тя се поддържа в среда, лишена от реална конкуренция.

Но дори това условие не е напълно достатъчно. За да стане подобен критерий наистина използваем, той трябва да съдържа и още един елемент на проверка.

Този допълнителен критерий може да бъде формулиран сравнително просто: ценният исторически разказ не е този, който мобилизира обществото към преследване на желаното, а този, който го предпазва от повторение на нежеланото.

Историческият разказ има истинска обществена стойност тогава, когато напомня за миналите колективни грешки, показва цената на политическите заблуди и поддържа живо съзнанието за онези моменти, в които една общност е тръгнала по погрешен път.

От тази гледна точка преработването на миналото представлява комплекс от политики на паметта, чиято цел е да създадат обществен климат, при който повторението на травматичното минало става или невъзможно, или поне значително по-малко вероятно.

Историята не е инструмент за обещания за величие, нито пък „огледалце на стената“. Най-важната ѝ задача е да предпазва обществата от повторение на собствените им катастрофи.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.