– Ало.

– Господин Малкович?

– На телефона. Кой се обажда?

– Ние сме от комитета на възмутените граждани от ГДР.

– ГДР? Не разбирам.

– Горна Диканя, Радомирско. Господин Малкович…

– Господине, имате ли представа по кое време ми звъните?

– Ма вий още в България ли сте?

– А къде другаде?

– Нас ни казаха, че сте хванали първия самолет за Пакистан.

– Пакистан? Това пък откъде-накъде?

– Ми много ви харесал приемът в България, та сте решили да опитате със „Сатанински строфи“ в Пакистан.

(Малкович се смее).

(Глас отзад):

– Кажи му дан’ ми са хили кат’ някой ряпа, че както мий причерняло… Мискинин със мискинин!

– (Малкович): Моля, моля? Това последното не го разбрах, автоматичният ми преводач засече.

– Колегата тук дава израз на колективното ни възмущение. Господин Малкович…

– Момент, момент. Звънят ми от друго място. Ало…

– Господин Малкович, обаждам ви се от комитета на възмутените български интелектуалци.

– А, и вие ли? От какво сте възмутени пък вие?

– Господин Малкович, искам да изразя личното и онова на колегите ми възмущение срещу безпримерния пример за варварство, който беше демонстриран вчера пред Народния театър. Това… Това е по-лошо от Кристална нощ. Това мирише на Холокост. Следващата спирка е Аушвиц.

(Малкович):

– Боже, Боже. Хвани едните, та блъсни другите.

– Какво, какво?

– А, нищо. Блъснах си палеца о ръба на нощното шкафче.

– О, много съжалявам. Две колежки тук са готови да дойдат и да ви го масажират.

– Благодаря, благодаря, няма нужда.

– Е поне с нещо да измием срама по челото.

– Да, да. Господине, водя още един, паралелен разговор.

(Глас откъм ГДР):

– Ма ний всичко чуваме. Тез мискини да не мислят, че и на тях ще им се размине? Утре ги погваме всичките.

(Ответен интелектуалски глас):

– Кой е мискинин бе, пезевенк? Аз когат’ съм чел Джеймс Джойс, ти още под масата си ходил!

(Малкович):

– Господа, господа, моля укротете страстите. Ако някога бих могъл да предположа, че ще разпаля такива страсти…

(Глас откъм задните редици на ГДР):

– Аре стига толкоз, че стана време да се хранят прасетата. Давай по-накратко.

(Основен говорител на ГДР):

– Господин Малкович, ние се обаждаме с конкретно искане.

– Аха.

– Настояваме незабавно да ни дадете адреса на тоя… (Запъва се.) Абе, Пешо, как му беше името? А, да. Та значи, да ни дадете адреса на тоя Бернард Шоу. Имаме тук петиция, подписана от петдесет хиляди възмутени граждани, искаме да му я пратим лично.

– Но той…

– Няма той, няма той! Изобщо не го усуквайте и не го прикривайте, че да не стане по-лошо! Ние сме на всеки километър!

(Глас откъм комитета на възмутените интелектуалци):

– И ние, и ние!

(Малкович):

– Край! Заминавам за Пакистан!

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.