От редакцията:

Тази поредица не е за Русия и не е за Европа – поне не в обичайния смисъл.

Тя е за България. За начина, по който българското общество мисли собственото си минало, собствените си зависимости и собствените си политически рефлекси. За странната двойна вярност, в която Европа често е изборът на разума, а Русия – езикът на паметта, емоцията и историческата принадлежност.

Тук няма да има нито евтина русофобия, нито сантиментално русофилство. Нито либерални проповеди, нито патриотични ритуали. Опитът е друг: да се разбере защо този спор в България почти никога не е просто геополитически, а винаги се превръща в спор за идентичност, достойнство и исторически дълг.

Защото понякога най-важният въпрос не е „с кого сме“, а защо изобщо продължаваме да мислим политиката като въпрос на семейна вярност.

⸻ ❦ ⸻

Русия не е просто чужда държава

При Русия тонът почти винаги се променя. Там речникът става друг: благодарност, дълг, признателност, историческа памет, предателство, освобождение. Спорът престава да бъде политически и започва да звучи морално. Несъгласието лесно се възприема не като различна оценка, а като липса на признателност.

Причината е проста: Русия не присъства в българското съзнание само като държава, а като част от самия разказ за националното начало. Тя не стои редом до другите велики сили, а в особена символична позиция – свързана с Освобождението и с представата за исторически дълг. Оттам идва и трудността да се говори за нея хладно.

Но именно тук започва проблемът. Външната политика не може да функционира като семейна памет. Международните отношения не са роднинска система, а поле на интереси, рискове и отговорности. Историческото уважение е едно; политическото подчинение – съвсем друго.

Благодарността може да бъде добродетел в паметта. Във външната политика тя става опасна, когато започне да замества преценката.

Вярно е, че народ без памет е лесно управляем. Но държава, която превръща историческата признателност в стратегическо задължение, рискува да загуби собствената си политическа зрелост. Историята може да обяснява, но не може да командва.

Затова и формулата за „вечната признателност“ е толкова опасна. Вечността е морална и религиозна, а не дипломатическа категория. Държавите живеят не във вечността, а в конкретни обстоятелства, където решенията се вземат според интерес, сигурност и отговорност.

Истинският въпрос не е дали България трябва да бъде „за“ или „против“ Русия. Въпросът е дали тя може да уважава историята си, без да я превръща във форма на политическа зависимост. Докато това разграничение липсва, разговорът за Русия ще остане не геополитически, а морален – именно там започват най-опасните заблуди.

Освобождението като морален произход

Руско-турската война от 1877–1878 г. не влиза в българското съзнание просто като военно събитие. Тя се превръща в разказ за раждане. След почти пет века османско владичество именно тя стои в основата на възстановяването на българската държавност, а оттук и на модерното политическо самосъзнание на страната.

По тази причина Освобождението не се преживява само като исторически факт, а като морален произход. Русия не е запомнена просто като велика сила, преследвала собствени имперски интереси, а като освободител – фигура, свързана с началото на самата национална легитимност. В масовото въображение тя не е просто съюзник, а почти условие за самото национално възстановяване.

Това е решаващото различие. Тук благодарността не е обикновен сантимент, а начин, по който се мисли самото национално възникване. Тя не произтича от симпатия, а от усещането за исторически дълг към самия акт на съществуване. Когато една държава бъде мислена като част от твоя произход, отношението към нея трудно остава прагматично.

Разбира се, историческата реалност е по-сложна. Руската империя не воюва от чист алтруизъм, а в рамките на собствените си стратегически интереси на Балканите и в конфликта с Османската империя. Освобождението е едновременно акт на българско национално възстановяване и част от руската геополитическа логика. Тези две истини не са взаимно изключващи се.

В политическата памет обаче подобна сложност рядко оцелява. Събитието се сгъстява в морален символ. Оттам идва и особената трудност: критиката към съвременната руска политика често се преживява като неблагодарност към самото Освобождение, сякаш настоящето е длъжно на миналото без срок и без условие.

Оттук нататък историческата признателност лесно започва да се чете като политическа лоялност. Уважението към жертвеността на 1877–1878 г. започва да се тълкува като задължение за стратегическа близост и днес. А това вече не е памет, а пренасяне на историята в сфера, където тя не може да управлява сама.

Берлинският конгрес и травмата на разочарованието

Образът на Русия в българското съзнание никога не се изчерпва само с благодарност. Още в самото начало той носи и своята вътрешна рана. Ако Сан Стефано е обещанието, то Берлинският конгрес е първото голямо разочарование.

Санстефанският договор от март 1878 г. създава образа на една голяма България –митологично пространство, в което националният идеал изглежда внезапно осъществен. Той остава в историческата памет не толкова като реален политически проект, а по-скоро като символ на това, което „е трябвало да бъде“.

Само няколко месеца по-късно Берлинският конгрес разрушава тази картина. България е разделена, териториалният проект е свит, а националното въображение получава първия си голям урок по геополитически реализъм: великите сили не действат според идеи за „историческа справедливост“, а според собствените си интереси.

Тук възниква важният парадокс. Русия остава едновременно освободител и носител на неизпълненото обещание. Тя е свързана и с надеждата, и с разочарованието. Именно затова българското русофилство често съдържа и скрита горчивина – смесица от любов, обида и неизяснено чувство за историческа несправедливост.

Този механизъм е дълбоко устойчив. Българската политическа култура често не помни Русия като просто сила, а като фигура, към която едновременно се изпитват признателност и претенция. Не само „те ни освободиха“, но и „те не довършиха обещанието си“.

Така се оформя особена емоционална логика: зависимост, която не изключва обидата, а я произвежда. Това не е рационално отношение между държави, а почти семейна структура – любов, съчетана с обвинение.

Именно затова в България разговорът за Русия остава трезв толкова трудно. Той не стъпва върху чиста геополитика, а върху историческа драма, в която благодарността и разочарованието са неразделни. А политика, изградена върху такава основа, започва да превръща миналото в незавършен съдебен процес.

Европа влиза като договор, не като съдба

Европа заема място в българското политическо въображение по друг път. Ако Русия е свързана с разказ за произход, Европейският съюз идва като проект на условия, преговори и институционални правила. Там няма мит за освобождение, няма морален дълг, няма историческа сантименталност.

Членството в Европейския съюз не се преживява като съдба, а като договор. То е свързано с критерии, реформи, наблюдение, фондове, регулации, административна дисциплина. Европа не иска признателност, а съответствие. Тя не предлага символично родство, а участие в система.

Оттук идва дълбоката асиметрия: Русия присъства като памет, Европа – като процедура. Едната се помни чрез история, другата се измерва чрез институции. Едната говори на езика на принадлежността, другата – на езика на правилата.

Именно затова Европа често изглежда по-полезна, но по-малко обичана. Никой не изгражда митология около регулаторни механизми. Не се пишат легенди за мониторингови доклади. Европейската легитимност е рационална, а не емоционална. Тя обещава стабилност, не историческа близост.

Тук се крие и един от най-важните български парадокси. Хората могат да изпращат децата си да учат в Германия, да работят в рамките на Европейския съюз, да разчитат на неговата икономическа и правна сигурност – и едновременно с това да чувстват Русия като „по-близка“. Това не е лицемерие, а различен тип връзка.

Европа помага на човека да подреди живота си. Русия често му помага да подреди представата си за историческа принадлежност.

Опасността идва, когато тези две равнища започнат да се представят като едно и също. Когато емоционалната близост започне да се представя като стратегическа логика, а институционалната рационалност – като липса на душа. Тогава политическият избор престава да бъде въпрос на отговорност и се превръща в спор за символична вярност.

Но модерната държава не може да живее само от символи. Тя се управлява чрез правила, а не чрез носталгия. И точно тук започва истинският конфликт между благодарността и интереса.

Кога благодарността започва да управлява политиката

Взета сама по себе си, историческата признателност не е проблем. Проблемът възниква, когато тя започне да определя решения, които принадлежат на настоящето. Паметта е необходима, но външната политика изисква нещо друго – трезва преценка на интереси, рискове и отговорности.

В съвременния български дебат за Русия тази граница се появява многократно. При Крим през 2014 г., при санкциите срещу Москва, при енергийната зависимост, а още по-ясно след пълномащабната война в Украйна през 2022 г., историческият аргумент отново и отново се появява като политическо задължение. Не просто анализ на ситуацията, а морално напомняне: „Русия ни е освободила.“

Тази формула има огромна емоционална сила, но почти не помага при стратегическата преценка. Тя предполага, че историческото уважение трябва автоматично да произвежда съвременна лоялност. А това е опасно объркване. Никоя сериозна държава не може да делегира външната си политика на миналото.

Уважението към руските жертви от Освободителната война не изисква съгласие с всяка политика на съвременната руска държава. Историческата памет и геополитическата оценка са различни неща. Когато се смесят, суверенната преценка се подменя с ритуално повтаряне на дълг.

Особено ясно това се вижда при въпроса за Украйна. Ако всяко осъждане на руската агресия се представя като предателство към Освобождението, историята престава да бъде памет и се превръща в инструмент за морално изнудване. Миналото започва да забранява настоящето.

В този момент благодарността престава да бъде добродетел и се превръща във форма на политическа зависимост. Тя не пази паметта, а парализира избора. Вместо да пита какво е необходимо за българската сигурност и държавен интерес, обществото започва да пита какво би изглеждало „неблагодарно“.

Това вече не е лоялност, а отказ от политическо пълнолетие. Народ, който превръща благодарността във външна политика, рискува да живее не в историята си, а в нейното пленничество.

Благодарността не може да бъде външна политика

Историческата памет е необходима, защото без нея настоящето става плоско, лесно управляемо и беззащитно пред всяка нова пропаганда. България няма нито причина, нито право да заличава значението на Освобождението или жертвата на онези, които са участвали в него. Уважението не е слабост, а белег на историческа зрялост.

Но уважение и подчинение не са едно и също.

Паметта се изкривява, когато престане да бъде памет и започне да се държи като политическа инструкция. Благодарността принадлежи на историята; стратегията принадлежи на отговорността. Смесването на двете създава не морална висота, а политическа инфантилност.

Нито Русия, нито Европа могат да бъдат мислени през езика на семейната лоялност. Държавите не са родители, а участници в свят на интереси, конфликти и временни съюзи. Да бъдеш управляван от вечна признателност означава да се откажеш от суверенното си право на преценка.

Затова изборът пред България е не толкова географски, колкото политически. Не между „Изтока“ и „Запада“, не между любов и предателство, а между две политически възрасти: едната търси морална закрила в миналото, другата приема отговорността на настоящето.

Да уважаваш Русия зарди Освобождението не означава да предаваш бъдещето си на исторически рефлекси. Да принадлежиш към Европа не означава да се откажеш от паметта си. Зрелостта започва там, където държавата спира да бърка признателността с послушание.

Благодарността е добродетел в паметта, но когато започне да управлява външната политика, тя се превръща в зависимост.

Народ, който превръща благодарността във външна политика, вече не живее със своята история. Той живее в нейното пленничество.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.