Интервюто води Янко Терзиев, в. „Капитал“
Как стигнахте до идеята за електронното списание „Либерален преглед“? Имахте ли примери за следване? Как да тълкуваме изречението в програмната ви заявка – опозиция, състояща се от един човек...
Ако аз съм нещо като майка на „Либерален преглед“, то бащите му са много (или обратното, това с майките и бащите; вече отдавна не държа да играя точно определена роля, мъжка или женска, когато става дума за неща, свързани с някакъв тип раждане или пораждане). Та значи, ето ги бащите (майките): скука, самота, едно малко отчаяно търсене на корен и връзка с корена след доста години на безкоренност в една не чак толкова, но все пак далечна чужбина (то коя ли чужбина е близка, а най-много от всички пък – родната?). После: суета, търсене на внимание, търсене на някой/някоя, с когото да си поприказвам. Също и гняв: гняв, породен от пустошта, сивотата и глупостта на българското (Интернет-)пространство, такова каквото то ме залива в моментите, когато отварям електронните си вентили, понякога. Такива неща, както и търсенето на моторче, което да ми позволи да надхитря леността и тихичкото отчаяние, които подличко ми нашепват почти всеки ден: „Няма, няма, няма смисъл на тоя свят! Блъскай колкото си искаш, нищичко няма да се отвори! Блъскай, глупако!“
Аз пък ще блъскам, напук!
Примери колкото щеш, само че в момента се сещам все за такива, дето са неочевидни: Вълкът на Хесе, моят най-близък учител; Can’t stand still на AC DC; Trois Gymnopedies на Ерик Сати; Руфинка болна легнала; пантерата на Рилке; сълзите в очите на баща ми, Бог да го прости … Такива работи.
За опозицията … Най-добрият отговор, струва ми се, се съдържа в платоновата „Апология“. Ако си спомняте, там Сократ казва, че Атина е нещо като благороден кон, много красив, много надарен, но малко склонен към леност и заспиване. Едно много благородно животно, което се нуждае от конски мухи, които да го жилят, за да не заспива то прекалено често и прекалено лесно. Ей това е единствената роля на Интелектуалеца, която аз съм склонен да приема без да се дърпам и опъвам: конската муха, която не оставя коня да заспи. Всичко останало, опитвано от Сократ насам, рано или късно превръща всеки интелектуалец в маша в нечии чужди ръце. Та затова така, самотничко, отдалече … Опозиция, състояща се от един-единствен човек.
На какви критерии трябва да отговаря един текст, за да попадне в списанието? Политическите, или естетическите съображения надделяват? Влияе ли ви обратната връзка с читателите?
На същите, на които трябва да отговаря и една жена, за да я пожелая: не ме интересуват гърди, бедра и дупета, интересува ме единствено душата (е, не че хубавите гърди пречат, де; пък и една душа, скрита зад стотина килограма телесна маса малко трудно се провижда, нека си бъдем искрени). А инак не ме питайте къде и какво е душата: вие го знаете и сами, инак нямаше сега да разговаряме.
Обратната връзка? Разбира се, закъде без нея. Откривам маса нови неща чрез хората, които четат „Прегледа“, нали затова го и правя. Гледам да уча непрекъснато, макар че успявам само рядко. Но инак да, връзката с хората е може би най-важното. Още повече, че все повече хора се осмеляват да ми изпращат собствени текстове, понякога удивително добри.
Кои български и чужди издания следите, къде намирате текстовете си? Как се оправяте с авторските права?
Хм, тук вече опираме до по-дебелички неща. Първото е лесно – в мрежата има достатъчно много сайтове, чиято работа е само да прецеждат западната либерална преса (аз пък прецеждам тях). Изборите са доста очевидни, тъй като владея достатъчно добре само английски и немски език, френският ми е почти недостъпен. Обичайните заподозрени – нюйоркската, лондонска и хамбургска либерална преса, различните повече или по-малко свободни и интересни сайтове из Интернет. Получавам ежедневно много килобайтове текстова информация, която пресявам сравнително старателно в продължение на няколко запазени за тази цел часа (днес вече всички сме специалисти по диагонално четене, така че едва ли мога да ви удивя с нещо).
Аз винаги посочвам източниците си, а това, доколкото знам, важи като реклама на съответното издание. Толкова за правата. Едно Просвещение, което чака да бъде разрешено, никога няма да се случи.
След натрупаната популярност, мислите ли за комерсиализация на сайта (банери, платен достъп)?
Комерсиализация в България – от умрял писмо. Тук вероятно би трябвало да добавя: „И слава Богу!“ Това нещо, „Прегледът“, или е мисия, или е дрън-дрън, та пляс. След тридесетина години всички ще знаем отговора. По-рано не може, няма как да стане. И сигурно в това има някаква много висша справедливост. Такава поне е надеждицата ми …
Популярността, разбира се, вече е награда сама по себе си. Засега това ми е повече от достатъчно. Ако пък покрай „Прегледа“ хората започнат да четат и собствените ми неща … Какво повече да искам?
Сега вършите всичко сам – от селекцията до преводите и оформлението. Мислите ли за разширяване на екипа, за по-комерсиалния вид на самия сайт? Виждате ли го с повече илюстрации, аудио и видеоклипове, повече интерактивност?
Отговорът е един – твърдо преславско „нье“! Една конска муха може и да е будилник. Рояк конски мухи – пази Боже! Плюс това не мога да си представя как някой би могъл да работи по начините, по които го правя аз. No rules, anything goes! Виждам, че други сайтове, български, вървят в посоката, която сочите вие. Успех им желая!
Аудио, видео – да, но с мярка. Това е място на думите, правено от човек на думите, насочено към едно поколение (впрочем може би само група) от хора на думите. Това е и това ще бъде. Картинки – само много рядко, там с правата няма ни най-малки шегички. Интересно, защо хората си пазят картинките толкова по-ревностно от думите? Аз отговор нямам, но се държа стриктно настрана от тоя огън, ще ми подпали плевнята като нищо.
Можете ли, подобно на Флобер да кажете: сайтът – това съм аз!
Ами не става, той не е мой. Да се перя чак толкова много с преводи ми идва малко прекаленичко, а нещата, които пиша сам, използват „Прегледа“ (а сигурно и самия мен) само като платформа. „Прегледът“ е нещо като ламята, на чийто гръб се опитва да лети юначето. Да видим под коя крива круша ще свърши всичко …
Коя роля – на просветител, модератор, или арбитър на вкусове – си избирате?
Мухата. Тая е единствената, друга без бой не приемам.
Имате ли вече отговор на въпроса – Кои мислим, че сме ние?, с който стартирахте „Либерален преглед“ преди три години? В сайта, или в книгата ви „Жегата като въплъщение на българското“, която излиза тази седмица, трябва да търсим отговора?
И да, и не. Виждате ли, за повечето важни неща на тоя свят вероятно важи онова, което самият аз наричам „правилото на Кенет Кларк“: „Не знам какво е цивилизация, но ако я видя, мога да я разпозная.“ Та така и с „Прегледа“. Не ме питайте кои сме ние. Гледайте и се опитвайте да разпознавате.
А инак, да – отговорът е в сайта. И в книгата, в по-малка степен. Още съм прекалено млад, за да мога да говоря с тон на човек, който знае какво е това „ние“. Засега съм най-вече на ниво „аз“. И не съм сигурен, че това непременно ще се промени някога. Макар че, казва ли ти някой?
Книгата ви е шарена жанрово, съчетава есета и художествена проза, коя е свързващата ги нишка?
Ами то аз и сам я търся, тази нишка. В известен смисъл цялата книга е едно доста дългичко търсене именно на този отговор. Макар че, след близо петдесет години на тоя свят и доста работа, съмненията не са чак толкова много колкото бяха преди двадесет години, да речем. Пък и обратната връзка вече е по-здрава. Например: това е първата моя книга, която се издава не защото самият аз съм задействал различни лостчета, най-вече финансови, откъм Берлин. В този случай – за мое безкрайно удивление, да не кажа „шашване“ – ми се обади самият издател, господин Любен Козарев от издателство „Изток-Запад“ (поклон пред този екип от опълченци, между другото!), който ме попита „дали имам нещо за публикуване“. Разбира се, на тоя свят такива случайности няма – и аз имах нещо за публикуване. Имах напълно готов набор от текстове, близо 80.000 думи, които вече доста отдавна ми подгряваха отдолу и търсеха място, търсеха образ, търсеха простор … Та така, след отрицателното време от около месец – то май у нас всичко е така, нещата или никога не се случват, или ако да, то с темпове, които откъм Берлин изглеждат научнофантастични – та след това изключително кондензирано време книгата се появява, доколкото мога да разбера, или навръх, или някъде около 24 май, 2010 година. Звучи ми някак исторически, поне за самия мен, за собственото ми развитие и съдба.
А инак, що за книга е това? Тридесетина текста, всеки от тях дълъг колкото може да се побере в пространството на около 5-6, най много десетина, часа чиста работа. За повече не ми стига енергията, по правило. Но пък онова, което се получава, обикновено е – пак по правило – повече или по-малко чиста енергия, само био. Никакви оцветители, никакви кондензатори, никакви стабилизатори. Мучаща, ръмжаща, понякога деряща енергия. Нощна енергия (текстовете обикновено се пръкват някъде между дванадесет и пет сутринта, не знам защо, пък и не ме интересува).
Останалото … Ваша си работа.
След успешната детска трилогия „за призраците“, издавате втора книга за възрастни. Помогна ли ви писането за деца, на какво ви научи то?
Това беше едно напълно различно, най-вече от гледна точка именно на енергията, време. За деца не може да се пише по начина, по който аз пиша за възрастни, това би било колкото безсмислено, толкова и безотговорно, ако щете. Детството трябва да се преживее с възможно най-малко смущения, то и без това е нещо толкова трудно, толкова силно развитийно. Децата имат нужда от всичката сила, с която разполагат, за да намерят пътя из тоя лабиринт, порасването. И колкото по-малко ние им пречим с разни сложнотии, толкова по-добре. По-късно ще имат достатъчно време и възможности да се насложноствуват.
А инак, разбира се, онова писане помогна ужасно много. Нищо нямаше да стане, нищо нямаше да се получи, ако не беше дошла несмутимата увереност, че моят път действително е пътят на писането. Не ме питайте през какво и колко съм преминал, докато стигна до нея.
За наученото … Може би това, че страшно няма, то просто не съществува. Виждате ли, вече не веднъж и дваж са ми се обаждали хора – възрастни хора, не деца – които са ме укорявали в това, че детските ми книги били „страшни“ или може би „невъзпитателни“, защото, как може такова нещо, едно лошо дете да бъде главен герой? Пък и какви са тия чудовища, тия призраци? Разбира се, аз винаги съм отговарял единствено с „майната ви“, под една малко по-учтива форма, но инак реакцията на самите деца беше толкова окриляваща, толкова важна за собственото ми изплуване. „Чичо Златко, искаме още!“ Това беше всичко, което исках да чуя; всичко, което ми беше необходимо. Сега вече, при сегашното писане, изглежда нямам нужда от това, не го чакам, гледам дори да не го предизвиквам, доколкото мога. Това порасване, този лабиринт, май вече е зад гърба ми. В това вероятно също има някаква съдбоносна логика, която ще разбера в някой друг живот. Трябваше детството да бъде в началото, друг път очевидно не е имало, не е могло да има, поне за мен.
Преди, на въпроса „може ли да се живее от писателски труд?“, сте отговорили със: „Също като от лотария“, още ли мислите така?
Този въпрос го няма. Просто го няма. Аз съм късметлия човек. Или някой отгоре се грижи да премахва от пътя ми поне онези препятствия, от които нямам нужда. Във всеки случай животът ми е достатъчно, та дори предостатъчно, подреден и уреден, за да имам нужда да си блъскам главата над този толкова заличаващ психиката проблем, оцеляването. Като младо момче, някъде в началото на двадесетте си години, четях със завист биографията на Бендикт Спиноза и си мечтаех за живот като неговия – живот на независим интелектуалец, ама истински независим, не само на приказки и мераци. Дойде време съдбата да ми даде тоя най-важен в живот ми дар, или ако щете тази толкова голяма отговорност. „Момче, ето ти пари за из път, ама умната, да не ги похарчиш за глупости!“ Та така, единственото, за което трябва да внимавам, е да не върша глупости. Пари за по пътя имам – всъщност печеля – достатъчно.
В мисията ви има нещо просветителско, възрожденско. Още ли вярвате в мисълта на Бейкън – „Който притежава знанието, той притежава властта“. Не говорят ли околните примери, особено в политиката, по-скоро за обратното?
Кои примери? Нещо не мога да ги видя, поне от моето си разстояние. И наистина ли мислите, че тоя свят се управлява от силните на деня (а може би просто не става другояче, под такова заглавие на вестника :))? Е, на мен поне тази увереност ми е останала спестена, властта не ме интересува, а знанието така или иначе си знае работата, какво да му се меся? Винаги съм живял с усещането – и то се засилва все повече с хода на годините – че не съм човек от тоя свят, за добро и за зло. Прекалено отвеян, прекалено отдалечен съм от неговите страсти и тревоги, за да мога да ги вземам чак толкова на сериозно. Пък и имам път да вървя, работа да върша. Дълъг път, тежка работа. Просто няма време за всичко, нали разбирате?
Какво ви крепи? Какво ви дава сила?
Децата. Работата. Приятелите. В тази последователност.
Как преценявате развитието на медиите в България от перспективата на външния поглед? Бихте ли направили сравнение с медийния пазар в Германия? Достатъчна ли е свободата на словото в българските медии (последното изследване ни поставя доста назад в света)? Какви са опасностите пред свободата на словото тук?
Най-голямата опасност за словото е самото слово, навсякъде по света. И България не прави изключение от това правило. Не правя изключение и самият аз, просто няма как. Всъщност едно перфектно съществуване – онова на мъдреца, на Витгенщайн, например, не би трябвало да се нуждае от думи. Но де оня глас?
А инак медийките ни – извинете арогантността – са онова, което могат да бъдат, в това време и на това място. Нека не бъдем нито розовогледи, нито неблагодарни. Самият аз не познавам никое време от българската история, когато и да било, което да ми изглежда по-добре от сегашното, в който си поискате, включително и медийния смисъл. Много жълта боя, много прахоляк, много нечистотийка, много пушек, много и заплетени лабиринти на какви ли не щеш интереси. Но го има, това нещо. Има ме и мен, барабар Петко с мъжете. Абсолютно невъзможната лудост на времето, в което живеем – имам пред вид от чисто българска, национална, съдбовна, историческа гледна точка – е, че то наистина прави свободата възможна. Свобода сега и тук, на това място, което открай време само е мечтаело за „свубудъ“. Може и да ви звучи като глупости, защото ушите на 99,9 процента от нас – ох, как се изкушавам да кажа „от вас“, но няма да го направя – са комай напълно задръстени от шумотевицата на цялата тая гмеж. Но инак си е така. И става все по-така, за щастие.
В Германия ситуацията е по принцип същата, само дето е напълно различна. Около 300 години разлика, така ми се привижда когато чета Михаел Колхаас и ми се струва, че разпознавам нечие минало и нечие настояще (ха познайте сега чие минало и чие настояще?) Всички сме едни и същи, разлика никаква, освен това, че се намираме на различни отсечки от пътя.
Каква е ролята на новите медии в разширяването на либералния дискурс? Самият вие разчитате изцяло на интернет, имате повече от 3000 приятели във фейсбук, записвате видеопослания...
Това ще го знаят тия, които могат да го знаят, когато му е дошло времето. За самите нас не остава нищо друго освен класическия облог на Паскал – да заложим на, да изберем, или песимизма, или оптимизма, като житейска философия. Няма време, което да е могло да види по-далеч от собствения си нос, когато и да било в човешката история, И през всичкото това време, в цялата тая чернилка и тъмнилница, винаги е имало достатъчно хора, които винаги – ама винаги, винаги, винаги – са залагали на това, че светлинката там в мътното отпред е някакъв изход от тунела, а не просто фасът на горския. Е, не всички са печелели. Но са печелели достатъчно много от тях. Инак сега ние с вас нямаше да бъдем тук.
Какъв е животът ви извън писането и сайта? Кой е най-изпитаният ви метод за разтоварване? Каква музика слушате? Интересни хобита и занимания?
Баща съм на две деца, за които се грижа повече или по-малко сам (същото прави и майка им, откъм нейния си живот – но това го казвам само за да заплета малко нещата). Това прави избора на заниманията и хобитата малко ограничен, if you know what I mean … Обичам да готвя. Обичам да посрещам гости. Обожавам времето, прекарано в компанията на българи, емигранти или не, на маса с друсан боб, счукан чесън, червено вино и много, много приказки за нашенските работи.
Най-изпитаният ми метод за разтоварване от работата е някаква друга работа. Друго … Много спорт, от 82-ра година насам. Любов, когато има късмет. Сън, ако дойде. Е, разбира се, също книги, филми, разговори … Слушам всичко, ако имам сили. Ужасно се радвам на факта, че имам деца на тийнейджърска възраст – те ми отварят очите за толкова много неща, които инак едва ли бих успял да достигна сам. Например Рамщайн – този неистов вулкан, тази еманация на немската поезия, музика, дух, равносилна на която не виждам в момента… М-да, децата …
Нещото, в което вярвате абсолютно?
Казал го е преди мен Уилям Фокнър, във великата си реч по случай получаването на Нобеловата награда. Впрочем, аз си имам свой собствен вариант на същото, изписан черно на бяло. Ако сте се почувствали любопитни, прочетете онзи абзац от есето „Жегата като въплъщение на българското“, започващ с думите „Баща ми, моят любим българин, почина преди няколко месеца, изправен …“
Без какво не си представяте живота си?
Па знам ли. Може би най-много от всичко без самия него, живота, а може и да е смъртта, това ще го разбера когато му дойде времето. Не съм се засилил наникъде, но гледам и да не затварям очи пред нищо. Каквото и да дойде, все е на печалба.
Ако аз съм нещо като майка на „Либерален преглед“, то бащите му са много (или обратното, това с майките и бащите; вече отдавна не държа да играя точно определена роля, мъжка или женска, когато става дума за неща, свързани с някакъв тип раждане или пораждане). Та значи, ето ги бащите (майките): скука, самота, едно малко отчаяно търсене на корен и връзка с корена след доста години на безкоренност в една не чак толкова, но все пак далечна чужбина (то коя ли чужбина е близка, а най-много от всички пък – родната?). После: суета, търсене на внимание, търсене на някой/някоя, с когото да си поприказвам. Също и гняв: гняв, породен от пустошта, сивотата и глупостта на българското (Интернет-)пространство, такова каквото то ме залива в моментите, когато отварям електронните си вентили, понякога. Такива неща, както и търсенето на моторче, което да ми позволи да надхитря леността и тихичкото отчаяние, които подличко ми нашепват почти всеки ден: „Няма, няма, няма смисъл на тоя свят! Блъскай колкото си искаш, нищичко няма да се отвори! Блъскай, глупако!“
Аз пък ще блъскам, напук!
Примери колкото щеш, само че в момента се сещам все за такива, дето са неочевидни: Вълкът на Хесе, моят най-близък учител; Can’t stand still на AC DC; Trois Gymnopedies на Ерик Сати; Руфинка болна легнала; пантерата на Рилке; сълзите в очите на баща ми, Бог да го прости … Такива работи.
За опозицията … Най-добрият отговор, струва ми се, се съдържа в платоновата „Апология“. Ако си спомняте, там Сократ казва, че Атина е нещо като благороден кон, много красив, много надарен, но малко склонен към леност и заспиване. Едно много благородно животно, което се нуждае от конски мухи, които да го жилят, за да не заспива то прекалено често и прекалено лесно. Ей това е единствената роля на Интелектуалеца, която аз съм склонен да приема без да се дърпам и опъвам: конската муха, която не оставя коня да заспи. Всичко останало, опитвано от Сократ насам, рано или късно превръща всеки интелектуалец в маша в нечии чужди ръце. Та затова така, самотничко, отдалече … Опозиция, състояща се от един-единствен човек.
На какви критерии трябва да отговаря един текст, за да попадне в списанието? Политическите, или естетическите съображения надделяват? Влияе ли ви обратната връзка с читателите?
На същите, на които трябва да отговаря и една жена, за да я пожелая: не ме интересуват гърди, бедра и дупета, интересува ме единствено душата (е, не че хубавите гърди пречат, де; пък и една душа, скрита зад стотина килограма телесна маса малко трудно се провижда, нека си бъдем искрени). А инак не ме питайте къде и какво е душата: вие го знаете и сами, инак нямаше сега да разговаряме.
Обратната връзка? Разбира се, закъде без нея. Откривам маса нови неща чрез хората, които четат „Прегледа“, нали затова го и правя. Гледам да уча непрекъснато, макар че успявам само рядко. Но инак да, връзката с хората е може би най-важното. Още повече, че все повече хора се осмеляват да ми изпращат собствени текстове, понякога удивително добри.
Кои български и чужди издания следите, къде намирате текстовете си? Как се оправяте с авторските права?
Хм, тук вече опираме до по-дебелички неща. Първото е лесно – в мрежата има достатъчно много сайтове, чиято работа е само да прецеждат западната либерална преса (аз пък прецеждам тях). Изборите са доста очевидни, тъй като владея достатъчно добре само английски и немски език, френският ми е почти недостъпен. Обичайните заподозрени – нюйоркската, лондонска и хамбургска либерална преса, различните повече или по-малко свободни и интересни сайтове из Интернет. Получавам ежедневно много килобайтове текстова информация, която пресявам сравнително старателно в продължение на няколко запазени за тази цел часа (днес вече всички сме специалисти по диагонално четене, така че едва ли мога да ви удивя с нещо).
Аз винаги посочвам източниците си, а това, доколкото знам, важи като реклама на съответното издание. Толкова за правата. Едно Просвещение, което чака да бъде разрешено, никога няма да се случи.
След натрупаната популярност, мислите ли за комерсиализация на сайта (банери, платен достъп)?
Комерсиализация в България – от умрял писмо. Тук вероятно би трябвало да добавя: „И слава Богу!“ Това нещо, „Прегледът“, или е мисия, или е дрън-дрън, та пляс. След тридесетина години всички ще знаем отговора. По-рано не може, няма как да стане. И сигурно в това има някаква много висша справедливост. Такава поне е надеждицата ми …
Популярността, разбира се, вече е награда сама по себе си. Засега това ми е повече от достатъчно. Ако пък покрай „Прегледа“ хората започнат да четат и собствените ми неща … Какво повече да искам?
Сега вършите всичко сам – от селекцията до преводите и оформлението. Мислите ли за разширяване на екипа, за по-комерсиалния вид на самия сайт? Виждате ли го с повече илюстрации, аудио и видеоклипове, повече интерактивност?
Отговорът е един – твърдо преславско „нье“! Една конска муха може и да е будилник. Рояк конски мухи – пази Боже! Плюс това не мога да си представя как някой би могъл да работи по начините, по които го правя аз. No rules, anything goes! Виждам, че други сайтове, български, вървят в посоката, която сочите вие. Успех им желая!
Аудио, видео – да, но с мярка. Това е място на думите, правено от човек на думите, насочено към едно поколение (впрочем може би само група) от хора на думите. Това е и това ще бъде. Картинки – само много рядко, там с правата няма ни най-малки шегички. Интересно, защо хората си пазят картинките толкова по-ревностно от думите? Аз отговор нямам, но се държа стриктно настрана от тоя огън, ще ми подпали плевнята като нищо.
Можете ли, подобно на Флобер да кажете: сайтът – това съм аз!
Ами не става, той не е мой. Да се перя чак толкова много с преводи ми идва малко прекаленичко, а нещата, които пиша сам, използват „Прегледа“ (а сигурно и самия мен) само като платформа. „Прегледът“ е нещо като ламята, на чийто гръб се опитва да лети юначето. Да видим под коя крива круша ще свърши всичко …
Коя роля – на просветител, модератор, или арбитър на вкусове – си избирате?
Мухата. Тая е единствената, друга без бой не приемам.
Имате ли вече отговор на въпроса – Кои мислим, че сме ние?, с който стартирахте „Либерален преглед“ преди три години? В сайта, или в книгата ви „Жегата като въплъщение на българското“, която излиза тази седмица, трябва да търсим отговора?
И да, и не. Виждате ли, за повечето важни неща на тоя свят вероятно важи онова, което самият аз наричам „правилото на Кенет Кларк“: „Не знам какво е цивилизация, но ако я видя, мога да я разпозная.“ Та така и с „Прегледа“. Не ме питайте кои сме ние. Гледайте и се опитвайте да разпознавате.
А инак, да – отговорът е в сайта. И в книгата, в по-малка степен. Още съм прекалено млад, за да мога да говоря с тон на човек, който знае какво е това „ние“. Засега съм най-вече на ниво „аз“. И не съм сигурен, че това непременно ще се промени някога. Макар че, казва ли ти някой?
Книгата ви е шарена жанрово, съчетава есета и художествена проза, коя е свързващата ги нишка?
Ами то аз и сам я търся, тази нишка. В известен смисъл цялата книга е едно доста дългичко търсене именно на този отговор. Макар че, след близо петдесет години на тоя свят и доста работа, съмненията не са чак толкова много колкото бяха преди двадесет години, да речем. Пък и обратната връзка вече е по-здрава. Например: това е първата моя книга, която се издава не защото самият аз съм задействал различни лостчета, най-вече финансови, откъм Берлин. В този случай – за мое безкрайно удивление, да не кажа „шашване“ – ми се обади самият издател, господин Любен Козарев от издателство „Изток-Запад“ (поклон пред този екип от опълченци, между другото!), който ме попита „дали имам нещо за публикуване“. Разбира се, на тоя свят такива случайности няма – и аз имах нещо за публикуване. Имах напълно готов набор от текстове, близо 80.000 думи, които вече доста отдавна ми подгряваха отдолу и търсеха място, търсеха образ, търсеха простор … Та така, след отрицателното време от около месец – то май у нас всичко е така, нещата или никога не се случват, или ако да, то с темпове, които откъм Берлин изглеждат научнофантастични – та след това изключително кондензирано време книгата се появява, доколкото мога да разбера, или навръх, или някъде около 24 май, 2010 година. Звучи ми някак исторически, поне за самия мен, за собственото ми развитие и съдба.
А инак, що за книга е това? Тридесетина текста, всеки от тях дълъг колкото може да се побере в пространството на около 5-6, най много десетина, часа чиста работа. За повече не ми стига енергията, по правило. Но пък онова, което се получава, обикновено е – пак по правило – повече или по-малко чиста енергия, само био. Никакви оцветители, никакви кондензатори, никакви стабилизатори. Мучаща, ръмжаща, понякога деряща енергия. Нощна енергия (текстовете обикновено се пръкват някъде между дванадесет и пет сутринта, не знам защо, пък и не ме интересува).
Останалото … Ваша си работа.
След успешната детска трилогия „за призраците“, издавате втора книга за възрастни. Помогна ли ви писането за деца, на какво ви научи то?
Това беше едно напълно различно, най-вече от гледна точка именно на енергията, време. За деца не може да се пише по начина, по който аз пиша за възрастни, това би било колкото безсмислено, толкова и безотговорно, ако щете. Детството трябва да се преживее с възможно най-малко смущения, то и без това е нещо толкова трудно, толкова силно развитийно. Децата имат нужда от всичката сила, с която разполагат, за да намерят пътя из тоя лабиринт, порасването. И колкото по-малко ние им пречим с разни сложнотии, толкова по-добре. По-късно ще имат достатъчно време и възможности да се насложноствуват.
А инак, разбира се, онова писане помогна ужасно много. Нищо нямаше да стане, нищо нямаше да се получи, ако не беше дошла несмутимата увереност, че моят път действително е пътят на писането. Не ме питайте през какво и колко съм преминал, докато стигна до нея.
За наученото … Може би това, че страшно няма, то просто не съществува. Виждате ли, вече не веднъж и дваж са ми се обаждали хора – възрастни хора, не деца – които са ме укорявали в това, че детските ми книги били „страшни“ или може би „невъзпитателни“, защото, как може такова нещо, едно лошо дете да бъде главен герой? Пък и какви са тия чудовища, тия призраци? Разбира се, аз винаги съм отговарял единствено с „майната ви“, под една малко по-учтива форма, но инак реакцията на самите деца беше толкова окриляваща, толкова важна за собственото ми изплуване. „Чичо Златко, искаме още!“ Това беше всичко, което исках да чуя; всичко, което ми беше необходимо. Сега вече, при сегашното писане, изглежда нямам нужда от това, не го чакам, гледам дори да не го предизвиквам, доколкото мога. Това порасване, този лабиринт, май вече е зад гърба ми. В това вероятно също има някаква съдбоносна логика, която ще разбера в някой друг живот. Трябваше детството да бъде в началото, друг път очевидно не е имало, не е могло да има, поне за мен.
Преди, на въпроса „може ли да се живее от писателски труд?“, сте отговорили със: „Също като от лотария“, още ли мислите така?
Този въпрос го няма. Просто го няма. Аз съм късметлия човек. Или някой отгоре се грижи да премахва от пътя ми поне онези препятствия, от които нямам нужда. Във всеки случай животът ми е достатъчно, та дори предостатъчно, подреден и уреден, за да имам нужда да си блъскам главата над този толкова заличаващ психиката проблем, оцеляването. Като младо момче, някъде в началото на двадесетте си години, четях със завист биографията на Бендикт Спиноза и си мечтаех за живот като неговия – живот на независим интелектуалец, ама истински независим, не само на приказки и мераци. Дойде време съдбата да ми даде тоя най-важен в живот ми дар, или ако щете тази толкова голяма отговорност. „Момче, ето ти пари за из път, ама умната, да не ги похарчиш за глупости!“ Та така, единственото, за което трябва да внимавам, е да не върша глупости. Пари за по пътя имам – всъщност печеля – достатъчно.
В мисията ви има нещо просветителско, възрожденско. Още ли вярвате в мисълта на Бейкън – „Който притежава знанието, той притежава властта“. Не говорят ли околните примери, особено в политиката, по-скоро за обратното?
Кои примери? Нещо не мога да ги видя, поне от моето си разстояние. И наистина ли мислите, че тоя свят се управлява от силните на деня (а може би просто не става другояче, под такова заглавие на вестника :))? Е, на мен поне тази увереност ми е останала спестена, властта не ме интересува, а знанието така или иначе си знае работата, какво да му се меся? Винаги съм живял с усещането – и то се засилва все повече с хода на годините – че не съм човек от тоя свят, за добро и за зло. Прекалено отвеян, прекалено отдалечен съм от неговите страсти и тревоги, за да мога да ги вземам чак толкова на сериозно. Пък и имам път да вървя, работа да върша. Дълъг път, тежка работа. Просто няма време за всичко, нали разбирате?
Какво ви крепи? Какво ви дава сила?
Децата. Работата. Приятелите. В тази последователност.
Как преценявате развитието на медиите в България от перспективата на външния поглед? Бихте ли направили сравнение с медийния пазар в Германия? Достатъчна ли е свободата на словото в българските медии (последното изследване ни поставя доста назад в света)? Какви са опасностите пред свободата на словото тук?
Най-голямата опасност за словото е самото слово, навсякъде по света. И България не прави изключение от това правило. Не правя изключение и самият аз, просто няма как. Всъщност едно перфектно съществуване – онова на мъдреца, на Витгенщайн, например, не би трябвало да се нуждае от думи. Но де оня глас?
А инак медийките ни – извинете арогантността – са онова, което могат да бъдат, в това време и на това място. Нека не бъдем нито розовогледи, нито неблагодарни. Самият аз не познавам никое време от българската история, когато и да било, което да ми изглежда по-добре от сегашното, в който си поискате, включително и медийния смисъл. Много жълта боя, много прахоляк, много нечистотийка, много пушек, много и заплетени лабиринти на какви ли не щеш интереси. Но го има, това нещо. Има ме и мен, барабар Петко с мъжете. Абсолютно невъзможната лудост на времето, в което живеем – имам пред вид от чисто българска, национална, съдбовна, историческа гледна точка – е, че то наистина прави свободата възможна. Свобода сега и тук, на това място, което открай време само е мечтаело за „свубудъ“. Може и да ви звучи като глупости, защото ушите на 99,9 процента от нас – ох, как се изкушавам да кажа „от вас“, но няма да го направя – са комай напълно задръстени от шумотевицата на цялата тая гмеж. Но инак си е така. И става все по-така, за щастие.
В Германия ситуацията е по принцип същата, само дето е напълно различна. Около 300 години разлика, така ми се привижда когато чета Михаел Колхаас и ми се струва, че разпознавам нечие минало и нечие настояще (ха познайте сега чие минало и чие настояще?) Всички сме едни и същи, разлика никаква, освен това, че се намираме на различни отсечки от пътя.
Каква е ролята на новите медии в разширяването на либералния дискурс? Самият вие разчитате изцяло на интернет, имате повече от 3000 приятели във фейсбук, записвате видеопослания...
Това ще го знаят тия, които могат да го знаят, когато му е дошло времето. За самите нас не остава нищо друго освен класическия облог на Паскал – да заложим на, да изберем, или песимизма, или оптимизма, като житейска философия. Няма време, което да е могло да види по-далеч от собствения си нос, когато и да било в човешката история, И през всичкото това време, в цялата тая чернилка и тъмнилница, винаги е имало достатъчно хора, които винаги – ама винаги, винаги, винаги – са залагали на това, че светлинката там в мътното отпред е някакъв изход от тунела, а не просто фасът на горския. Е, не всички са печелели. Но са печелели достатъчно много от тях. Инак сега ние с вас нямаше да бъдем тук.
Какъв е животът ви извън писането и сайта? Кой е най-изпитаният ви метод за разтоварване? Каква музика слушате? Интересни хобита и занимания?
Баща съм на две деца, за които се грижа повече или по-малко сам (същото прави и майка им, откъм нейния си живот – но това го казвам само за да заплета малко нещата). Това прави избора на заниманията и хобитата малко ограничен, if you know what I mean … Обичам да готвя. Обичам да посрещам гости. Обожавам времето, прекарано в компанията на българи, емигранти или не, на маса с друсан боб, счукан чесън, червено вино и много, много приказки за нашенските работи.
Най-изпитаният ми метод за разтоварване от работата е някаква друга работа. Друго … Много спорт, от 82-ра година насам. Любов, когато има късмет. Сън, ако дойде. Е, разбира се, също книги, филми, разговори … Слушам всичко, ако имам сили. Ужасно се радвам на факта, че имам деца на тийнейджърска възраст – те ми отварят очите за толкова много неща, които инак едва ли бих успял да достигна сам. Например Рамщайн – този неистов вулкан, тази еманация на немската поезия, музика, дух, равносилна на която не виждам в момента… М-да, децата …
Нещото, в което вярвате абсолютно?
Казал го е преди мен Уилям Фокнър, във великата си реч по случай получаването на Нобеловата награда. Впрочем, аз си имам свой собствен вариант на същото, изписан черно на бяло. Ако сте се почувствали любопитни, прочетете онзи абзац от есето „Жегата като въплъщение на българското“, започващ с думите „Баща ми, моят любим българин, почина преди няколко месеца, изправен …“
Без какво не си представяте живота си?
Па знам ли. Може би най-много от всичко без самия него, живота, а може и да е смъртта, това ще го разбера когато му дойде времето. Не съм се засилил наникъде, но гледам и да не затварям очи пред нищо. Каквото и да дойде, все е на печалба.