Всяка нация има своите ритуали на саморазпознаване. Навсякъде по света се празнуват революции, освобождения и конституции – дати, които узаконяват общата памет за политическото раждане на държавата. България не прави изключение: тя има своя Трети март, своите битки, своите герои и паради.

Но наред с това България, както и някои от съседите ѝ в Централна и Източна Европа, е създала и един по-интроспективен празник, посветен не на победата, а на съзнанието: Денят на народните будители. Всяка година, на 1 ноември, българите почитат писателите, учителите и революционерите, които са „събудили народа“ от дългия сън на подчинението. Това е празник, посветен не на победата или суверенитета, а на самото съзнание.

На пръв поглед той изглежда благороден, почти духовен. Но погледната в сравнителна перспектива, самата необходимост от подобно честване подсказва нещо друго: колективна обсесия с акта на пробуждането като компенсаторен жест. Никой не празнува будността, ако не се е страхувал, че може би е спал прекалено дълго.

Географията на закъснелите нации

Денят на будителите принадлежи на една определена културна география. Подобни празници съществуват в Северна Македония, Сърбия, Чехия, Словакия, Полша и Гърция. Всички те споделят една обща матрица: история на чуждо владичество, късно изграждане на националната държава и вълна на езиково и просветно възраждане през XIX век. Герои в този пантеон рядко са царе или генерали. Обикновено това са свещеници, учители, преводачи и поети – хора, които са определили националната принадлежност чрез езика, а не чрез територията.

За сравнение, старите западноевропейски нации също са преживявали свои пробуждания – Ренесанса, Реформацията, Просвещението – но техните са били обновления в рамките на непрекъснатостта, а не възстановявания след дълги периоди на прекъсване. Франция празнува щурма на Бастилията, Великобритания – своите монарси и революции, Съединените щати – своята Декларация за независимост. Тези ритуали утвърждават преобразяването, а не възкресението. За тези култури и общества никога не е било необходимо да доказват, че съществуват, а само да преосмислят какво означава това съществуване.

Митът за „пробуждането“ е типичен за общества, които са били подчинени, провинциални или периферни – култури, които са се присъединили към модерността късно и насила. За тях националността не е била наследство; тя е трябвало да бъде научена от нула.

Семиотика на пробуждането

Да се пробудиш означава да се издигнеш от съня, да излезеш от състояние на неведение. Това е метафора, натоварена с морално значение: невежеството е тъмнина, а знанието е изгрев. В националните наративи спящите са обикновените хора; будителите са интелектуалците, които ги учат да четат, да помнят, да повярват в нещо толкова непознато и ново като общата съдба. Но митът носи със себе си и неволно жило: той внушава, че нацията – преди своето пробуждане – е била нещо по-малко, неоформено, зависимо. Самоувереността се надгражда върху спомена за собствената непълноценност.

Това не е само български феномен. В чешката историография XIX век все още се нарича obrození („възраждане“). В Полша риториката на възкресението („Polska zmartwychwstała“) доминира след подялбите на страната през XVIII век. Гърция, след османското владичество, преоткрива себе си като наследница на древна Атина, пробудена от вековна тъмнина. Историята винаги е една и съща: спяхме – и после си спомнихме кои сме^[1].

Психология на вторите нации

За нациите, изковали себе си чрез възстановяване, самосъзнанието неизбежно носи сянката на несигурност. Чувството, че си „втора Европа“ – закъсняла, периферна, вторична – винаги дебне под повърхността. Именно това кодира Денят на будителите, макар и под тържествена, ритуализирана форма. Той е едновременно и празник, и симптом.

Такива култури се люшкат между самоунижение и предизвикателство. Те компенсират липсата на политическа или икономическа сила чрез издигане на морални и духовни добродетели: дълбочина, автентичност, устойчивост. Националният разказ превръща слабостта в метафизическа сила. България, например, отдавна описва себе си като духовен пазител на славянската азбука – една културна, а не геополитическа мисия. Подобно е и чешкото самовъзприятие malý, ale šikovný („малък, но способен“): то носи в себе си същата отбранителна гордост. Така се ражда парадоксът на достойнството и съмнението: убеждението, че стойността ти не е в майсторството, а в благородното страдание.

За да се разбере напълно тази психология, трябва да погледнем отвъд нея – към културите, които никога не са имали нужда да „се пробуждат“, защото никога не са се смятали за заспали.

Притежание и проекция срещу спасение и възстановяване

Когато културната идентичност се ритуализира, тя обикновено следва две противоположни логики. Първата може да се нарече притежание и проекция; втората – спасение и възстановяване. Те произлизат от различни исторически опити и емоционални икономии.

В света на доминиращите или отдавна утвърдени нации – Франция, Великобритания, Съединените щати, Китай, Япония – културата се празнува като непрекъснатост и притежание. Тя не е нещо, което се нуждае от пробуждане, а нещо, което се владее и предава по цялата нишка на националната история. Дори Денят на Бастилията във Франция бележи акт на разрушителен разрив, който впоследствие е превърнат в символ на непрекъснатост. Революцията, започнала като разрушение на стария ред, днес се празнува като негово завършване в нова форма – като утвърждение, а не като пробуждане. Френската културна система представя своето художествено и интелектуално наследство като patrimoine culturel – нещо, което се пази, курира и изнася. Великобритания действа по сходен начин: Денят на възпоменанието, юбилеите, честванията на монархията – всички те проектират постоянство и настойничество. Дори кризите се вписват като доказателство за устойчивост.

Съединените щати, с техния мит за границата, съчетават мита за самосъздаването с идеята за притежание. Денят на независимостта и Денят на благодарността разиграват отново и отново идеите за победата и моралното основание. Историята е обърната навън: не „станахме“, а „водим“.

Китай предлага не-западен, но също толкова показателен вариант: неговите национални и пролетни празници представят цивилизацията като непрекъсната верига, в която властта може да се сменя, но същността – не.

Япония също празнува непрекъснатостта на своята традиция, а не нейното откриване. Денят на основаването на държавата (Kenkoku Kinen no Hi, 11 февруари) и рожденият ден на императора са ритуали на приемственост – утвърждение на династичната и културна непрекъснатост, представена като вечен ред. Дори модерните фестивали, като Златната седмица или Денят на културата (Bunka no Hi), са посветени не на промяната, а на хармонията между минало и настояще.

Всички тези примери споделят дълбокото убеждение, че културата е притежание, което се показва и проектира навън. Ритуалите са уверени, устремени напред, монументални. Функцията им е легитимация – публично доказателство за правото да водиш.

По-малките или някога подчинени нации действат в съгласие с по-различна логика – логиката на спасението. Тук културата не е притежание, а спасителна нишка. Тя трябва непрекъснато да се спасява от забрава, да се утвърждава като противовес на обременяващата тежест на историята. В България Денят на будителите почита онези, които са съхранили езика и духа на народа. Същият тон звучи в чешкото национално възраждане, в гръцкия Ден на независимостта, в полския празник на Конституцията (3 май) – всички те носят нотка на спомен за нещо едва опазено. Културата е акт на съпротива; всяка книга и всяко стихотворение – малко спасение.

Героите на тези общества не са строителите на империи, а учителите, езиковедите, поетите. Тяхната митология е отбранителна: заобиколени от по-могъщи сили, те оцеляват чрез морална бдителност и самовъзстановяване. Празнуването на културата носи оттенък на болка; радостта му е пропита с устойчивост. Ако Лувърът показва съкровищата на света, Българското възрожденско читалище опазва реликвите на самостта.

Емоционалната геометрия също е различна. Притежанието прави възможни състоянията на ирония и покой; спасението, напротив, изисква вечна тревога и бдителност. Французинът може да се шегува с Волтер; българинът трябва да защитава Ботев. В Париж културата е износ; в София тя е котва на съществуването. Силните нации проектират културата навън, за да потвърдят непрекъснатостта си; малките се обръщат навътре, за да докажат, че все още ги има. Едните празнуват своето битие, другите – своето оцеляване.

С времето тези две логики се самоподсилват. „Притежателите“ универсализират своята култура, превръщайки я в „мека сила“ – от Холивуд до френската висша мода. „Спасителите“, напротив, култивират автентичност и морална дълбочина, превръщайки себеобраза си в носител и пазител на символична съвест или памет на света. Едните говорят на езика на влиянието; другите – на езика на оцеляването.

Днес глобализацията започва да размива тези граници. Бивши „спасителни“ култури – Ирландия, Южна Корея, Полша – вече умеят да проектират уверено, превръщайки травмата в творчески капитал. А старите „притежатели“ преживяват кризи на смисъла, откривайки крехкостта изпод своите паметници. И все пак контрастът си остава полезен. Притежанието и проекцията градят паметници; спасението и възстановяването – митове. И двете са стратегии на оцеляване: първата предполага постоянство, втората – нужда от себедоказване.

Теории на изобретението

Социалните теоретици отдавна са картографирали тези динамики. Ерик Хобсбом нарича подобни ритуали измислени традиции – символични системи, създадени, за да произведат непрекъснатост там, където историята не я е дала. Бенедикт Андерсън вижда нациите като въобразени общности, поддържани не от кръв, а от споделена писменост – грамотност, четене и стандартизиране на езика. Мирослав Хрох описва национализма на малките народи като процес в три фази: научно откриване на езика и фолклора, патриотична агитация (пробуждане) и масова политическа мобилизация. Във всички тези модели актът на пробуждане е повратният момент – мигът, в който един народ се превръща в нация.

Не е чудно, че будителите са канонизирани като светци. Те са написали учебниците и химните, които са изковали общността. Превърнали са диалектите в езици и местните легенди – в история. Без тях нямаше да има „ние“. Но това означава и нещо друго – националният себеобраз се крепи върху един принципно педагогически акт: върху това да бъдеш научен как да съществуваш.

Синдромът на новите дрехи на царя

Именно тук се крие иронията, която мнозина усещат, но рядко изричат: самохвалната тоналност на подобни празници понякога звучи кухо. Колкото по-ревностно хвалим будността си, толкова повече това прилича на ритуал на отричане. Парадите и рецитациите напомнят гражданите от приказката на Андерсен, които се възхищават на несъществуващи добродетели. Детето, което посочва голотата – което пита защо все трябва да доказваме, че сме будни – не е циник. То просто е уморено от повторението.

Емоционалната структура на Деня на будителите е кръгова: празнуваме будността, като възпроизвеждаме собствения си сън. Това е ежегодна терапевтична сесия на националното самочувствие, която се колебае между полюсите на откровението и самозалъгването.

Красота и невроза

Денят на будителите, в своята същност, е нещо красиво. Той почита знанието, а не завоеванието, издига учителя над генерала. Малко култури имат благородството да направят образованието свещено. Но красотата често прикрива невроза. Нуждата да ритуализираш будността издава тихо безпокойство – подозрението, че сънят може да се върне. Тя признава, че увереността все още има нужда от церемония.

Може би това е съдбата на всички „втори“ нации – онези, които са пристигнали късно на трапезата на модерността. Те компенсират липсата на сила с размисъл, отсъствието – с памет, мълчанието – със себеописание. Техният патриотизъм е по-малко израз на гордост, и повече – на доказателство.

И все пак има достойнство в тази борба. Да почиташ будителите означава да признаеш, че съзнанието не е даденост, а постижение. Истинското пробуждане може би започва едва когато обществото прозре собствения си мит – когато то е в състояние да се усмихва на собствените си ритуали и въпреки това да ги пази. Тази усмивка – смирена и ясна – е белегът на зрелостта. Всичко останало е някаква форма на аплодисменти в тъмното. А аплодисментите, колкото и искрени да са, никога не настояват за будност – те само успокояват.

^[1] За италианския Ренесанс и мита за възраждането

Италианският Ренесанс представлява нещо като огледало на „будителския“ мит на по-малките нации – явление, което използва същия език на обновлението, но израства от съвсем различна почва. Rinascimento не означава самооткриване, а самопродължение чрез усвояване на майсторството. Той се разгръща в градовете-държави Флоренция, Венеция и Рим – общества богати, грамотни и самоуправляващи се още преди модерната държавност. За тях античността не е била изгубена родина, която трябва да се спасява, а имение, което трябва да се претвори и управлява. Тяхното „възраждане“ е акт на културно притежание: утвърждение на родовата приемственост, декларация, че факелът на цивилизацията никога не е напускал италианските ръце.

Хуманистите на Ренесанса – Петрарка, Алберти, Фичино – не пробуждат заспала нация, а по-скоро курират огромното наследство на империята. Погледът им е ретроспективен и триумфален: ние сме наследниците на Рим; ние сме неговото продължение. Оттук и визуалната реторика на тяхното изкуство и архитектура – симетрия, пропорция и хармония като израз на стабилност и контрол. Сравнете това с емоционалната наситеност на по-късните национални възраждания, чиято литература и живопис са пропити с морална тревога и изкупително страдание. Докато Петрарка възпява достойнството на човека, Ботев кърви, за да докаже правото му да съществува.

Ако източноевропейските будители възстановяват идентичността чрез езика и вярата, италианските хуманисти я потвърждават чрез формата и познанието. Техният подвиг не е отбранителен, нито изкупителен; той е проективен – уверено разгръщане на личността навън, към универсалното. В този смисъл Ренесансът бележи най-ранната и най-чиста проява на това, което може да се нарече цивилизационна логика на притежанието: убеждението, че задачата на културата не е да спасява смисъла от забрава, а да покаже, че той никога не е бил изгубен.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.