Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

Глава 14:
От класов терор към етническо инженерство (1944–1960)

14.1. Пост-фазовият режим

Това, което следва след 1944 г., не е отказ от националния проект, а неговото вътрешно пренасочване. Националната енергия, натрупвана в продължение на десетилетия чрез войни, поражения и незавършени амбиции, не изчезва с военния крах, а сменя посоката си. Там, където вече няма външен враг, се появява вътрешен проблем; там, където границите са фиксирани отвън, започва работа по „прочистване“ отвътре. Именно този преход – от външна експанзия към вътрешно подреждане – определя логиката на следвоенния период.

Комунистическият режим не прекъсва тази линия, а ѝ предоставя нов език и нови инструменти. Класовият терор, интернационалистката реторика и социалистическата модернизация първоначално изместват националния дискурс, без да го унищожават. В първите следвоенни години националното се изразява чрез класовото, тъй като това е единственият легитимен политически език в условията на съветски контрол. Под повърхността обаче старите категории – „надеждни“ и „ненадеждни“ групи, демографска опасност, гранични зони и вътрешна лоялност – остават непокътнати и подготвят прехода от класов терор към етническо инженерство.

Въпросът за връзката между комунизма и национализма в България не се появява ex nihilo през 1944 г., а има свои корени още в предвоенния и военния период на БКП. Според гръцкия изследовател Янис Сигкелос синтезът между марксистката идеология и специфично български национализъм започва още през 1920-те години и постепенно очертава устойчиви линии на партийна практика, които по-късно биват приложени в различните фази на следвоенното българско етническо инженерство. Това структурно присъствие на национални импулси в комунистическия дискурс не е случайно, а представлява исторически формиран ресурс, който режимът използва в условията на затворен външнополитически хоризонт.

Затова периодът между края на 40-те и края на 50-те години трябва да бъде мислен като прекъсване, а не прекратяване на националния проект при специфичните геополитически условия от втората половина на 20 век. Това е пауза, наложена отвън, а не произтичаща от вътрешна трансформация на българското общество. Подобна пауза вече е съществувала в новата българска история – управлението на Александър Стамболийски, когато националният проект е временно спрян отвътре поради структурната съпротива на селското мнозинство срещу войните и тяхната цена. След 1944 г. ситуацията е различна: тук ограничението идва отвън и се разпада веднага щом външният натиск отслабне.

Тази глава разглежда именно този преход: от класов терор към етническо инженерство; от временна интернационалистка дисциплина към възстановяване на националната логика в нова, вътрешна форма. Това е началото на пост-фазовия режим – режим, в който националният проект вече не се реализира чрез война, а чрез държавна администрация, социално планиране и символно насилие. В следващите раздели ще стане ясно как този режим се оформя, стабилизира и подготвя почвата за последвалите вълни на вътрешно прочистване, които ще достигнат своя край едва с разпадането на самия режим.

14.2. Класовият терор като временен – и привиден – заместител на националния (1944–1948)

Първите следвоенни години са белязани от насилие, което на пръв поглед изглежда радикално различно от формите на вътрешнодържавно насилие, познати от по-ранните периоди на новата българска история. Народните съдилища, лагерната система и системното унищожаване на стария политически, военен и културен елит се оправдават изцяло чрез класовия език на „антифашистката революция“. В този период насилието е масово, демонстративно и целенасочено, но не е национално насочено. То не търси външен враг, не артикулира териториални претенции и не се опитва да довърши националния проект там, където всички предишни опити са се провалили.

Но въпреки това то не бива да се тълкува като отказ от националната логика. По-скоро става дума за нейното временно изместване. Класовият терор изпълнява функцията на универсален разрушител – той разчиства социалното поле, елиминира алтернативни центрове на лоялност и разрушава автономните носители на памет и авторитет. Националната идея не е отменена, а лишена от институционален израз. Тя остава в резерв, тъй като на този етап геополитическият контекст не допуска нейното открито артикулиране. България запазва националното ядро на проекта си, но временно спира да формулира проблемите си като национални. Класовата реторика позволява на режима да упражнява крайно насилие, без да влиза в конфликт с външния контрол и без да активира старите международни страхове, свързани с балканския национализъм.

Разликата между класовия и националния терор не е принципна, а се състои в промяна на фокуса и критериите за подбор. И в двата случая става дума за систематичен опит за унищожаване на цели социални групи, способни да встъпят в реална конкуренция за властта. Както в годините на най-интензивно вътрешнодържавно насилие преди войната (1923–1934), така и след 1944 г. терорът е насочен не към абстрактни „врагове“, а към конкретни носители на автономен политически, социален или културен ресурс. Променя се идеологическият език и разпределението на ролите – бившите жертви се превръщат в носители на насилието, в съдии и палачи на стария ред – но не и основната цел на прочистването. Тя остава една и съща: елиминиране на потенциалната конкуренция и освобождаване на пространство за реализация на националния проект в онези форми и мащаби, които конкретният геополитически контекст прави възможни.

Периодът 1923–1934 г. заема особено място в тази перспектива, тъй като представлява първия мащабен опит за системно вътрешнодържавно насилие, насочено към елиминиране на реална социална и политическа конкуренция. Превратите, репресиите и терорът от тези години не са маргинален епизод, а структурна травма, която остава недоразказана и непроработена в българската историческа памет. Именно тук се формира моделът на „прочистване“ като легитимен инструмент на държавата – модел, който след 1944 г. не е изоставен, а радикализиран и преформулиран чрез друг идеологически език. В този смисъл класовият терор не започва от нулата, а стъпва върху вече изпробвана практика на вътрешно елиминиране, чиито основания и последици българското общество така и не е принудено да осмисли докрай.

Отношението към големите малцинства, разглеждани като „опасни“ – най-очевидните случаи са политиките по македонския въпрос и турското население – се променя радикално през първите следвоенни години. Формално те попадат под универсалистката рамка на новата власт: всички са „трудещи се“, всички са потенциални участници в социалистическия проект. Но тук се появява едно показателно напрежение. Малцинствата не са атакувани открито, но и не са интегрирани като равноправни носители на новата идентичност. Те са обект на колеблива, често противоречива политика, в която отстъпките и подозрението съжителстват. Това е ясен знак, че старите национални рефлекси не са изчезнали, а чакат нова възможност за институционализация.

Това обяснява временния характер на следвоенния период, в който националистическият регистър на режима е приглушен и изместен от класовата реторика. Рязкото прекратяване на този режим на „приглушаване“ в началото на 1960-те години става възможно, щом само интернационализиращият натиск на Москва отслабва. Това отваря пространство за подновяване на вътрешнодържавната форма на реализация на националния проект: етническата хомогенизация.

Ето защо периодът 1944–1948 не бива да се разбира като антитеза на предходния национален радикализъм, а като негово функционално прикритие. Националният проект не е демонтиран, а оставен в латентно състояние, докато класовият терор изпълнява задачата да стабилизира властта и да наложи новия политически режим. Това прави възможно по-късното му завръщане в променена, вътрешно насочена форма. Когато външните ограничения започнат да отслабват, националната логика вече ще разполага с много по-мощен инструментариум – централизирана държава, подчинена администрация и опит в системното насилие.

Тази интерпретация е трудно приемлива за утвърдената българска историография, защото подкопава едно от нейните най-стабилни разграничения – това между „националната“ държава преди 1944 г. и „чуждия“, внесен отвън комунистически режим след нея. Като показва структурна приемственост между различните режими на вътрешнодържавно насилие, анализът отказва утешителното обяснение, според което следвоенният терор е историческа аномалия, наложена отвън и несводима към предходния опит. Вместо това той поставя под въпрос самата логика, чрез която българската държава мисли и упражнява власт в ситуации на блокиран или осуетен национален проект.

14.3. Външната цезура: Москва и наложеният интернационалистки покой

Периодът от края на 40-те до средата на 50-те години често е описван като време на относителна стабилизация и „нормализация“ в политиката към малцинствата. В действителност това е подвеждащо описание. Става дума не за органично успокояване на вътрешните напрежения, а за външно наложена цезура, произтичаща от мястото на България в съветския блок и от строгите ограничения, които този блок налага върху всякакви форми на автономно национално поведение.

Съветският контрол функционира като своеобразен капак върху балканските национализми. След 1945 г. всяка открита националистическа артикулация, която би могла да застраши стабилността на блока или да създаде напрежение по южния му фланг, е нежелана. Това важи в особена степен за България, чиято предвоенна история е белязана от последователни опити за ревизия на следвоенния ред. Интернационалистката реторика не е просто идеологическа догма, а инструмент за геополитическа дисциплина.

Тук се появява парадоксът на следвоенната малцинствена политика. От една страна, режимът е принуден да демонстрира лоялност към съветския модел на „дружба между народите“ и формално да отхвърля националните конфликти като „буржоазно наследство“. От друга страна, той наследява държава с дълбоко вкоренени национални страхове, стереотипи и йерархии, които не могат да бъдат просто заличени с декрет. Резултатът е двуслойна реалност: официално интернационализъм, неофициално – съхранена национална чувствителност.

Това обяснява защо в този период се наблюдават едновременно отстъпки и ограничения. Допускат се културни и езикови форми на изразяване, създават се институционални канали за участие на малцинствата, но всичко това остава строго условно и обратимо. Тези политики нямат характера на ценностен избор, а на тактическа адаптация. Те не целят трайно признаване на различието, а временно управление на потенциални напрежения в рамките на позволеното от външния контрол.

Ключовото е, че този „покой“ не е вътрешно произведен. Той не произтича от трансформация на българското общество, нито от преосмисляне на националния проект. Той е функция на съветското присъствие като върховен арбитър. Докато този арбитър е силен, националната логика остава приглушена. Но тя не е делегитимирана, само отложена.

Тук се разкрива съществената разлика с другата голяма цезура в новата българска история – управлението на Александър Стамболийски. Там спирането на националния проект е резултат от вътрешна структурна съпротива: селското мнозинство отказва да плаща цената на поредни войни, данъци и демографски загуби. След 1945 г. подобна вътрешна трансформация липсва. Обществото не е „излекувано“ от националната невроза; то е временно поставено под надзор.

Затова този период трябва да се мисли като латентен. Националните рефлекси – особено по отношение на „гранични“ и „нееднозначни“ групи – остават активни в партийните апарати, службите за сигурност и администрацията. Те не се проявяват открито, но структурират възприятията и подготвят бъдещите решения. В момента, в който външният натиск започне да отслабва и режимът придобие по-голяма автономия, тези рефлекси ще излязат на повърхността с нова сила.

Интернационалисткият покой от края на 40-те и началото на 50-те години не е начало на нова епоха, а пауза между две форми на насилие. Той бележи прехода от открития класов терор към по-рафинирана, административно и културно опосредствана форма на национално инженерство, което ще се оформи напълно след средата на 50-те години.

14.4. Под повърхността: съхранените национални рефлекси

Докато официалният език на режима говори за интернационализъм, социалистическо братство и преодоляване на „буржоазните предразсъдъци“, под повърхността на институциите продължава да действа друг, много по-стар код. Този код не е формулиран в програми и резолюции, но е дълбоко вграден в практиките на администрацията, службите за сигурност и партийната номенклатура. Става дума за съхранените национални рефлекси – навици на мислене, класификация и подозрение, които преживяват смяната на режима почти непокътнати.

Един от най-устойчивите елементи на този код е делението между „надеждни“ и „ненадеждни“ групи. Макар класовата принадлежност формално да е водещ критерий, в реалната практика тя често се преплита с етнически, религиозни и регионални маркери. Малцинствата, особено тези, които са концентрирани в гранични зони или имат културни и езикови връзки отвъд държавната граница, остават обект на системно подозрение. Това подозрение не изчезва с идването на комунистическата власт; то просто сменя аргументацията си.

Турци, помаци и македонци се третират като различни казуси, но в рамките на една и съща логика. Различията между тях са важни на оперативно ниво, но концептуално те попадат в обща категория: групи с „непълна“ или „проблематична“ национална лоялност. Затова политиките спрямо тях често се колебаят между интеграция и натиск, между отстъпки и ограничения, без да достигнат до стабилно решение. Режимът се опитва да ги управлява, a не да ги признае.

Особено показателна е ролята на службите за сигурност в този процес. Още в края на 40-те години те функционират не само като инструмент за класов контрол, но и като пазител на националната сигурност в най-широк смисъл. Граничните райони, демографските процеси и религиозните структури се наблюдават с внимание, което надхвърля чисто идеологическите съображения. В архивния език и в оперативните практики ясно се разчитат категории, които принадлежат повече на националната държава от предкомунистически тип, отколкото на обещаното интернационално бъдеще.

Науката и експертното знание също започват постепенно да се включват в този подготвителен процес. Историографията, етнографията и демографията не са още открито мобилизирани, но в тях се натрупват аргументи, които по-късно ще бъдат използвани за легитимация на по-радикални политики. Исторически разкази за „произход“, статистически наблюдения за „естествен прираст“ и културни описания на „изостаналост“ циркулират като латентен ресурс, готов да бъде активиран при промяна на политическата конюнктура.

Всичко това показва, че интернационалисткият период не успява да произведе нова форма на политическа нормалност. Той не разрушава старите национални категории, а ги консервира. Националният проект не се развива открито, но и не е подложен на критика или деконструкция. Той остава наличен като неосъзната рамка, която структурира възприятията на управляващите и определя границите на допустимото.

Така под привидната стабилност на 50-те години се формира напрежение, което търси изход. Когато външните ограничения започнат да отслабват и режимът придобие по-голяма свобода на действие, тези съхранени рефлекси ще послужат като отправна точка за нов тип политика. Националното няма да се върне под формата на война или иредентизъм, а като вътрешна програма за „уреждане“ на различието – административно, културно и символно.

14.5. 1956–1960: вътрешната цезура и началото на етническото инженерство

Средата на 50-те години бележи качествена промяна, която не може да бъде обяснена нито с идеологическа еволюция, нито с внезапно „втвърдяване“ на режима. Тя съвпада с отслабването на външния натиск и с появата на ограничена автономия на българското партийно ръководство в рамките на съветския блок. Тук се разгръща вътрешната логика, която подготвя прехода от временния интернационалистки покой към систематично етническо инженерство.

Десталинизацията не води до либерализация в националния смисъл. Напротив – тя отваря пространство за възстановяване на автономно държавно мислене, в което старите национални категории могат да бъдат реинтегрирани под нова форма. След 1956 г. вече не е необходимо националната логика да бъде прикривана изцяло зад класовата. Тя може да бъде артикулирана индиректно – чрез езика на модернизацията, на културното сближаване и на „преодоляването на изостаналостта“.

Точно тук се появява решаващият завой: от социално и класово интегриране към културно-езиково уеднаквяване. Дотогава режимът допуска различието като временно състояние, което ще бъде преодоляно чрез икономически растеж и социална мобилност. След тази цезура различието започва да се мисли като самостоятелен проблем, който трябва да бъде управляван директно. Националната хомогенност вече не е отложен резултат на социализма, а негова непосредствена предпоставка.

Формулата, че „България не е многонационална държава“, кристализира този завой. Тя не е просто декларация, а принцип на действие. С нея се въвежда нова рамка, в която малцинствата престават да бъдат временни социални групи по пътя към общото бъдеще и се превръщат в носители на нежелана устойчивост. От този момент нататък езикът, религията и културните практики започват да се възприемат не като сфери на автономия, а като препятствия пред „естествения исторически процес“.

Тук започва истинското етническо инженерство. Първоначално то не се изразява в открито насилие, а в административни и институционални решения: реформи в образованието, постепенно ограничаване на езиковата автономия, пренареждане на културните канали, засилване на антирелигиозната кампания. Всички тези мерки се представят като рационални, модернизаторски и дори еманципаторски. Общият им ефект обаче е ясен: редуциране на възможностите за самостоятелна идентификация на малцинствата и подчиняването им на единна национална рамка.

Важно е да се подчертае, че този процес не е реакция на криза, а превантивна стратегия. Той не отговаря на открито неподчинение или масово насилие, а на самото съществуване на различието като такова. Националният проект, лишен от външна перспектива, се преформулира като задача по вътрешно подреждане на обществото. Държавата вече не се стреми да разшири границите си, а да „нормализира“ населението в рамките на съществуващите.

Тази вътрешна цезура е решаваща, защото отваря пътя към по-късните радикализации. След като веднъж е приета идеята, че националната хомогенност може и трябва да бъде постигната чрез административни средства, границата между „културна политика“ и насилие става подвижна. Следващите десетилетия ще покажат колко лесно тази логика може да бъде ескалирана, когато се съчетае с демографски страхове, институционална инерция и политическа безотчетност.

14.6. Заключителен възел: новият режим на насилие

Краят на 50-те години затваря прехода, започнал непосредствено след войната. Класовият терор е изпълнил функцията си, интернационалисткият покой е изчерпан, а националният проект се е завърнал в нова форма. Фаза C е приключила като външна програма, но националната невроза остава действаща сила. Тя вече не търси война, а ред. Не територия, а идентичност. Не фронт, а администрация.

След 1960 г. насилието престава да бъде изключително и става структурно. То не се проявява непрекъснато, а на вълни; не се артикулира като репресия, а като грижа, модернизация или възстановяване. Тази форма на насилие – вътрешно, символно и етнически насочено – ще определя политиката към помаци, роми и турци в следващите десетилетия. То ще се радикализира постепенно и ще намери своя краен израз едва в последните години на режима.

Така следвоенната история на България не е история на прекъсване, а на трансформация. Националният проект не е изоставен, а пренаписан. Той се отказва от геополитиката и се вкоренява в държавата. От този момент нататък въпросът вече не е дали националното насилие ще се върне, а кога и под каква форма.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.