Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Част V:
Последици след 1945

Глава 13:
След края на Фаза C: от национална революция към етническа хомогенизация

13.1 След края на Фаза C: историческа позиция

В българския случай  фаза C – периодът между 1912 и 1945 г. – не завършва с отстъпление, прекъсване или временно поражение, а с окончателно изчерпване на логиката на националния проект. Това е същественото разграничение, върху което стъпва настоящата глава. Националната идея не „се проваля“ в смисъла, в който един политически курс може да бъде коригиран, ревизиран или рестартиран; тя достига собствените си структурни граници и отвъд тях вече не разполага с вътрешен хоризонт за продължение. 1945 г. не открива нова фаза на национално развитие, а маркира историческо битие след края на проекта – съществуване без телеология.

Това положение лесно може да бъде замъглено от факта, че националната реторика, символика и емоционални регистри не изчезват след Втората световна война. Напротив, те продължават да циркулират, често в опростени, механично възпроизвеждани или радикализирани форми. Това обаче следва да се разбира като симптом на края, а не като доказателство за продължение. Националният проект като историческа конструкция предполага не само мобилизация, но и бъдеще – ясно мислим резултат, който да оправдава извънредността, насилието и социалната цена. След 1945 г. подобен резултат вече не е мислим. Териториалният въпрос е окончателно затворен, международната рамка е фиксирана, а самата идея за „национално завършване“ губи политическа адресируемост.

В условията на тази затвореност институционалната дейност продължава, но вече в пост-проектно – тоест пост-фазово – пространство. Не става дума нито за възобновяване на предишни форми на национална революционност, нито за тяхното преобразуване в позитивна, ориентирана към бъдещето програма. Следващото десетилетие не представлява нова фаза в хроховия смисъл, а поле на компенсаторни практики, чрез които формалните елементи на Фаза C се поддържат, след като нейното историческо съдържание е окончателно изчерпано. Тази позиция – живот след края на проекта, съчетан с невъзможност той да бъде ясно артикулиран като приключил – задава рамката, в която ще бъдат разглеждани следвоенните политики и механизми в следващите раздели.

13.2 Как да се анализира държавната практика след края на проекта

След 1945 анализът на държавната практика изисква смяна на перспективата. Тук вече не става дума за реконструкция на цели, намерения или исторически визии, а за проследяване на конкретни административни действия в условията на затворен хоризонт. Националният проект е изчерпан, но институционалният апарат остава активен; тази асиметрия между липсата на бъдеще и продължаващото управление задава рамката на анализа.

Следвоенната държавна политика не следва да се чете като реализация на скрит или деформиран национален замисъл. По-плодотворно е тя да бъде разглеждана като съвкупност от управленски техники, насочени към опростяване, стабилизиране и контрол на социална реалност, която повече не може да бъде мобилизирана чрез проектен разказ. Аналитичният фокус се измества от „какво се цели“ към „какво се прави“ и „чрез какви средства“ – от идеологията към процедурата.

Тази перспектива позволява да се избегнат две симетрични заблуди. От една страна, тя изключва морално-психологическите обяснения, които приписват на държавната практика вътрешни мотиви, травми или намерения. От друга страна, тя не свежда вземането на решения до външна принуда или механично следване на наложени модели. Пълната зависимост от СССР задава рамката на допустимото, но не произвежда автоматично конкретните политики; те възникват като резултат от вътрешни административни избори, направени в условията на ограничени възможности и липса на историческа перспектива.

Тази глава не въвежда нова периодизация, нито предлага обща характеристика на социалистическия период. Тя уточнява начина, по който следва да бъдат четени конкретните политики и кампании, разгледани по-нататък: не като продължение на националната революция, а като компенсаторни практики, чрез които институционалната форма на Фаза C се запазва, след като нейното съдържание е окончателно изчезнало.

13.3 От национална революция към административна етническа хомогенизация

В пост-проектното пространство логиката на националната революция не изчезва напълно, но губи своя исторически обект и бъдещ хоризонт. Това, което се запазва, е не съдържанието на проекта, а неговата формална структура: стремежът към еднородност, подозрението към различието и склонността към извънредни решения. В отсъствието на възможност за външна експанзия или национално „завършване“ тази структура се пренасочва навътре и се трансформира в политика на административна етническа хомогенизация.

Тази трансформация не представлява продължение на националния проект в нови условия, а негов заместител. Националната революция предполага цел, риск и историческа неопределеност; административната хомогенизация, напротив, се проявява като управленска техника, насочена към опростяване и контрол. Там, където преди е действала мобилизационна идеология, сега се прилагат процедури; там, където е съществувал политически риск, сега се търси предвидимост. Хомогенизацията не обещава бъдеще, а управляем ред.

В този смисъл тя може да бъде разбрана като пародийна форма на „националната революция“. Запазена е формата на решителност и насилие, но е изчезнала легитимиращата перспектива, която преди е придавала исторически смисъл на извънредните действия. Липсва външен враг, липсва цел, която да бъде постигната, липсва и възможност за символично приключване. Остава единствено повторението на жеста – вече не като средство за историческа трансформация, а като самостоятелна административна практика.

Тази подмяна на проект с техника е ключова за разбирането на следвоенните етнически политики. Те не следват логиката на национално освобождение или обединение, а онази на вътрешно подравняване и управляемост. Хомогенизацията не завършва нищо; тя произвежда временна стабилизация в пространство, лишено от исторически хоризонт. Тук се оформя специфичният характер на следвоенната държавна намеса, който ще бъде разгледан по-конкретно в следващите раздели.

13.4 Етническата хомогенизация като пародия на „националната революция“

Следвоенната етническа политика може да бъде разбрана адекватно само ако се извади от рамката на „националното продължение“ и се постави в регистъра на пародията. Не в ироничен или моралистичен смисъл, а като аналитично понятие: възпроизвеждане на форма при отсъствие на съдържание. Административната етническа хомогенизация имитира жестовете, ритъма и радикалността на националната революция, но без онези елементи, които някога са ѝ придавали историческа насоченост.

Националната революция предполага външен противник, открит конфликт и хоризонт на завършване – независимо дали този хоризонт е реалистичен или илюзорен. След 1945 г. тези условия липсват. Няма външен враг, срещу когото да се насочва мобилизацията; няма постижима цел, която да придаде смисъл на извънредността; няма и момент на символично приключване, който да легитимира извършеното насилие със задна дата. Това, което остава, е самият модел на действие, откъснат от причините, които първоначално са го породили.

Етническата хомогенизация се проявява като пародийна форма на революционно действие: тя запазва езика на решителността и инструментариума на принудата, но ги прилага в затворено пространство, насочено навътре. Радикалните жестове вече не отварят бъдеще, а се повтарят като техника на управление. Насилието престава да бъде средство за историческа трансформация и се превръща в самостоятелна административна процедура.

Тази пародийна структура обяснява и специфичната безизходност на следвоенните политики. Те не могат да „успеят“ в смисъла, в който националната революция е можела поне да се мисли като завършима. Липсата на легитимираща цел прави всяка интервенция по необходимост временна, всяка стабилизация – крехка, а всяко „решение“ – подлежащо на повторение. Пародията не води до кулминация; тя произвежда цикъл.

Поради това етническата хомогенизация след 1945 г. не следва да се тълкува като изключение, отклонение или патологичен остатък от по-ранна фаза. Тя представлява системен отговор на живота след края на проекта – форма на действие, която възпроизвежда познатата логика на извънредността, след като историческата възможност за нейното осмисляне е изчезнала.

13.5 Механизми вместо цели

В пост-проектното пространство след 1945 г. държавната намеса не може да бъде описана чрез цели в класическия смисъл. Липсва хоризонт, спрямо който действията да се подреждат като последователни стъпки към постижим резултат. На преден план излизат не намеренията, а механизмите – устойчиви административни практики, които функционират независимо от това дали водят до трайно „решение“ на поставените проблеми.

Централно място сред тези механизми заема модернизацията, разбрана не като проект за социална еманципация, а като универсален разтворител на различие. Образованието, трудовата дисциплина, урбанизацията и институционалната стандартизация действат като инструменти за подравняване на социалната среда, без да предполагат интеграция в смисъла на споделен разказ или идентичност. Модернизацията тук не „включва“, а редуцира; тя не произвежда принадлежност, а управляемост.

Към този общ фон се добавя набор от конкретни административни техники, които ще бъдат разгледани подробно в следващите глави. Сред тях особено място заемат регистрирането и категоризацията на населението, преименуването като средство за прекъсване на историческа непрекъснатост, разселването и пространственото пренареждане, както и институционалното сегментиране чрез специални режими, ведомства и нормативни изключения. Тези техники не действат като елементи на цялостен план, а като взаимозаменяеми средства за временна стабилизация.

Общото между тях е, че функционират в условия на тоталитарна стандартизация на мисленето и поведението. Тази стандартизация прави възможно прилагането на унифициращи мерки без необходимост от публично обосноваване или дългосрочна легитимация. Силата на механизма не произтича от убедителност, а от повторяемост; не от цел, а от рутинност. В резултат етническата хомогенизация се осъществява не като завършващ акт, а като серия от административни интервенции, които могат да бъдат активирани отново и отново, без да водят до окончателен изход.

13.6 Разказът след края на проекта

Краят на националния проект не произвежда само институционални и политически последици, а поражда и специфичен проблем на разказа. Историческите и публицистичните интерпретации на следвоенния период се формират в условията на липса на бъдещ хоризонт, който да придаде смислова посока на описваните събития. Това обстоятелство не може да бъде компенсирано с натрупване на факти или с по-детайлна реконструкция; то засяга самата структура на обяснението.

В тази ситуация разказът лесно се плъзга към морализиране и патетика. Когато липсва перспектива за „завършване“, оценъчният език започва да замества аналитичния, а емоционалната интензивност – структурното обяснение. Тук не става дума за недостатък на конкретни автори или текстове, а за симптом на пост-проектното положение: миналото трябва да бъде осмислено без възможност да бъде вписано в разказ за историческо развитие.

Допълнителна трудност произтича от тоталитарната унификация на допустимото мислене през самия социалистически период. Ограничаването на интерпретативните рамки и езиковите регистри не изчезва автоматично с края на режима, а оставя дълготрайни следи в начина, по който се говори за държавната практика и нейните последици. Това води до устойчиви наративни схеми, които се възпроизвеждат по инерция, дори когато емпиричният материал допуска по-сложни и противоречиви прочити.

Поради тези причини настоящият анализ не се стреми да предложи „правилен“ разказ, който да замени съществуващите. Неговата задача е по-ограничена и по-строга: да посочи ограниченията, в които следвоенните политики могат да бъдат разбрани, и да изведе онези аналитични разграничения, без които самото говорене за тях неизбежно се плъзга към морална присъда или ретроспективна рационализация. Проблемът на разказа се оказва не вторичен, а структурно свързан с края на националния проект.

13.7 Малцинствата като поле на системна хомогенизация

Политиките на натиск, контрол и асимилация спрямо малцинствата не представляват новост в българската история след 1945 г. Те имат дълга предистория още от времето на Освобождението и присъстват в различни форми през целия период на националното изграждане. Промяната, която настъпва след края на Фаза C, не засяга самото съществуване на тези политики, а условията, при които те могат да бъдат прилагани.

След 1945 г. за първи път се оформя държавна машина, която разполага с привидно неограничени средства за хомогенизация и асимилация. Липсата на организирана политическа опозиция, унифицирането на публичното пространство и концентрацията на административна власт позволяват прилагането на мерки с мащаб, продължителност и интензивност, непостижими в по-ранни периоди. Това не означава промяна в целите, а радикално разширяване на административния капацитет.

Малцинствата се превръщат не просто в обект на политика, а в основно поле, върху което системата може да упражни пълния си потенциал за социално подравняване. Различията между отделните групи – турци, помаци, роми и други – не са концептуални, а произтичат от конкретни управленски задачи, демографски характеристики и степени на институционална видимост. Прилаганите спрямо тях мерки представляват вариации на един и същи механизъм, адаптиран към различни ситуации.

Турското население функционира като предел на асимилацията поради своята численост, териториална концентрация и наличието на ясно разпознаваема културна референтност. То поставя граници пред възможността за пълно административно „разтваряне“ и поради това става обект на най-радикалните и последователни интервенции. Ромското население, обратно, се оказва тестово поле за хомогенизация чрез модернизация – чрез труд, образование и дисциплина – при минимално участие на символни или национални елементи.

Разгледани по този начин, малцинствата не са аномалия или страничен ефект на следвоенната държавна практика. Те са пространството, в което за първи път става видима пълната функционалност на една система, освободена от вътрешни ограничения и способна да прилага хомогенизиращи мерки без необходимост от политическо договаряне или публична легитимация. Този системен капацитет, а не идеологическата новост, отличава следвоенния период от по-ранните етапи.

 

13.8 Преименуването като административна техника

Преименуването заема особено място сред механизмите на етническа хомогенизация, тъй като представлява едновременно проста и изключително ефективна административна намеса. То не цели пряко промяна на социално поведение, нито изисква дългосрочна интеграционна стратегия. Достатъчно е еднократно институционално действие, за да бъде прекъсната историческа и социална непрекъснатост, която не може да бъде заличена чрез модернизация или икономическо подравняване.

Комунистическият режим не изобретява тази техника, а я радикализира и систематизира. Преименуването се вписва в по-дълга линия на административни интервенции, започваща с деосманизацията на публичното пространство, продължаваща с промени в топонимията и достигаща до личните имена като последна, най-интимна зона на административна намеса. Това движение не следва идеологическа еволюция, а логика на нарастваща административна дълбочина.

Спецификата на преименуването се състои в това, че то атакува не практиките, а следите. Чрез него не се регулира настоящото поведение, а се прекъсва връзката с миналото – с родова памет, местна история и социална разпознаваемост. Преименуването не „интегрира“, а обезличава; то не създава нова идентичност, а затруднява поддържането на старата.

Като административна техника преименуването е особено подходящо за пост-проектно пространство. То не предполага обещание за бъдеще и не изисква легитимация чрез дългосрочен разказ. Действа мигновено, формално и обратимо на хартия, но с трудно поправими последици в социалната реалност. Поради това то се превръща в предпочитан инструмент на система, която разполага с неограничен капацитет за намеса, но не и с хоризонт за историческо „завършване“.

13.9 Аналитичният хоризонт след края на проекта

С това Глава 13 затваря прехода от историческа реконструкция към анализ на последствията от края на националния проект. Въпросът, който дотук е организирал изследването – защо и как националният проект достига своите граници – престава да бъде централният. В ситуацията след изчерпването на Фаза C той губи обяснителна сила, тъй като повече не съществува проект, чието „проваляне“ да бъде тълкувано.

На негово място застава друг аналитичен фокус: какви институционални, политически и мисловни форми произвежда животът след края на проекта? Това преместване не означава отказ от историческа причинност, а смяна на равнището, на което тя се търси. Вместо в намерения и идеологически програми, причинността следва да бъде търсена в устойчиви практики, административни решения и механизми на управление, които функционират в условията на затворен хоризонт.

Тази глава не предлага окончателни отговори, а задава рамката, в която следващите анализи ще бъдат разгърнати. Тя не обобщава периода, нито формулира морална присъда, а уточнява какво може и какво не може да бъде обяснено чрез езика на националния проект. Оттук нататък следвоенните политики ще бъдат разглеждани не като отклонение или остатък, а като логично следствие от един исторически край, който не е бил в състояние да се артикулира като край.