Философия на новата българска история:
Опит за логико-исторически анализ на българския национален проект

Златко Енев

 

Част IV:
Дългата българска Фаза C (1912–1945)

Глава 9:
Балканските войни: първият опит да се „завърши историята“ (1912–1913)

9.1. Въведение: Балканските войни като държавно произведена революция

В историята на народите революциите са редки, а успешните – още по-редки. Повечето европейски нации преминават през тях като през дълги социални процеси: натрупване на икономическа мощ, поява на политическа култура, формиране на гражданско общество, съзряване на институции, които в даден момент променят самата структура на обществения ред. България не познава подобна траектория. Тук няма буржоазна революция или политическа революция, няма дори масово селско движение със способност да разруши стария ред и да създаде нов. Българската модерност не се ражда „отдолу“, а е външно присадена (1878), след което държавата – нова и набързо изградена – се превръща в основния инструмент за ускорено „догонване“ на онова, което би трябвало да бъде органичен исторически процес.

Оттук и една фундаментална даденост: единствените истински революции в българската история са или внесени отвън, или произведени от самата държава. Освобождението е първият подобен акт – революция „отвън“, осъществена чрез руската армия и европейската дипломация. 9 септември 1944 е вторият – революция чрез чужд военен натиск и политическа интервенция. Между тези два момента стоят единствените опити за автентично българска революция: войните, водени от самата държава в опит да „завърши историята“ със собствените си сили.

Балканските войни представляват именно това – държавно произведена революция, замислена и проведена не като обикновена война, а като окончателно преобразяване на политическата и историческа карта. Тук целта е не просто военен успех. Тя е да се постигне онзи „естествен“ завършек, който митологията на националния проект е обещавала от десетилетия: да се възстанови цялостната България, да се освободи „поробеното население“, да се затвори раната, нанесена от Берлинския конгрес. Затова мобилизацията от 1912 г. не е просто логистично действие или политическа необходимост, а акт, който българските управляващи – и голяма част от обществото – преживяват като историческа неизбежност. Това е моментът, в който държавата поема ролята на субект, способен да ускори хода на времето и да постигне със сила онова, което десетилетия на културна и политическа агитация не са могли да направят.

В този опит ясно се вижда логиката на фаза С по Хрох – моментът, в който националната идея, натрупала енергия през предходните десетилетия, изведнъж се проявява като готовност за масово действие. Но за разлика от класическите европейски случаи, където фаза С е резултат от развитие „отдолу“ – от натрупване на социален натиск и политическа зрелост – българската фаза С е изцяло държавно организирана. Тя се ражда не от революционни маси, а от държавната воля, която решава, че е настъпил моментът идеалът да се превърне в реалност.

Това прави Балканските войни радикално различни от всички предишни епизоди в националната история. За първи път държавата и доминиращите обществени нагласи действат в синхрон, обединени от една и съща цел: да се завърши историята. За първи път националната идеология предлага не символи, а политическо действие с непосредствено изпълнение. И за първи път България влиза в конфликт с убеждението, че това е не просто война, а дългоочакваният миг, в който справедливостта, нарушена през 1878, може да бъде възстановена с оръжие.

Тази вътрешна логика – войната като революция, историята като проект за довършване – е ключът към разбирането на всичко, което следва: мобилизацията „до дъно“, параноята и алчността на Междусъюзническата война, катастрофата и раждането на българския вариант на Dolchstoß – германския мит, че Първата световна война е загубена поради „удар с нож в гърба“, както и онова продължение, което неизбежно ще доведе страната към следващия самоубийствен опит през 1915 г.

9.2. Мобилизация „до дъно“: първият истински момент на национално сливане

Ако има един момент, в който българското общество преживява себе си като напълно единно, това е есента на 1912 г. Нито Априлското въстание, нито Съединението, нито дори Освобождението успяват да произведат подобно равнище на масова емоционална и организационна мобилизация. За първи път държавата, обществото и националната идеология се срещат в една точка: усещането, че „времето е дошло“. Това не е лозунг, нито пропагандна фраза, а дълбока убеденост, че историята е поставила България в положение на неизбежност. Оттук и изключителната лекота, с която различните социални слоеве приемат не само военните заповеди, но и самата идея за войната като морален дълг, като изпитание, което всеки е длъжен да премине заедно с останалите.

Българската армия от 1912 г. е продукт на едно поколение систематична милитаризация, извършвана от държавата. Тя е първата институция, която успява да проникне във всеки регион, всяко селище, всяка социална група. Моделът на наборната служба не просто обучава млади мъже да боравят с оръжие – той ги включва в общ ритъм, обща дисциплина и обща символна вселена. Нищо друго в новосъздадената българска държава не успява да постигне подобна интегративна функция: нито училището (все още твърде неравномерно развито), нито църквата (разкъсана между догми и местни практики), нито политическите партии (ограничени до тесни градски ядра). Армията се превръща в най-масовият и интегриращ механизъм на модерността, а войната – в нейния естествен изпит.

Затова и мобилизацията от 1912 г. протича без организирана масова съпротива, въпреки мащабното социално и демографско напрежение, което поражда. Земеделците, които едно поколение по-рано биха гледали на войната като на бедствие, сега я приемат като неизбежна част от историческото развитие. Градската буржоазия вижда в нея доказателство за собствената си модерност – за пръв път тя може да се почувства част от европейския политически театър. Интелигенцията пък възприема войната като потвърждение на своите идеи за „историческа мисия“: Сливенските учители, врачанските адвокати и софийските журналисти говорят с еднаква увереност за край на „турското наследство“ и за „завършване на националния дом“. Дори обикновените наемни работници, които иначе биха имали всички основания да се съпротивляват на една война, чиито тежести ще понесат главно те, преживяват момента като изравняване – като възможност да участват в обща съдба, от която предишните поколения са били изключени.

Това, което държавата успява да постигне през 1912 г., е много повече от военна мобилизация. То е политическо оформяне на обществото като маса, готова за извънредно историческо действие – като единно тяло, готово да се задвижи с огромен напор. България, която никога не е преживяла собствена политическа революция, за пръв път вижда себе си като субект, способен да преобразява реалността. Идеята за „революция отгоре“, извършвана от държавата, намира тук своята най-чиста форма: всички социални групи са убедени, че участват в общо пресъздаване на света.

Тук се ражда и една от най-важните особености на българската национална психология през първата половина на ХХ век – убеждението, че националната съдба не е въпрос на еволюция, а на еднократен, решителен акт. Мобилизацията от 1912 г. изглежда именно така: като подготовка за историческо решение, което ще определи бъдещето на страната за поколения напред. Всеки участник – от запасния офицер до селския музикант, придружаващ полка – се чувства част от нещо, което надхвърля неговия живот. Това усещане за включеност тласка обществото към доброволна саможертва, каквато България не е познавала до този момент и каквато никога повече няма да познае в такава чиста форма.

Митът за „братята в Македония“ и Тракия играе тук двойна роля. От една страна, той предоставя морално оправдание за държавното решение да се започне война; от друга – създава чувство за естествена неизбежност. Ако тези „братя“ наистина чакат освобождение, то всяко забавяне изглежда като предателство. Това внушение работи толкова силно, че мобилизацията се преживява не като акт на агресия, а като изпълнение на забавено морално задължение. Държавата успява да представи войната като поправяне на грешка, извършена от историята – а когато войната се представя като възстановяване на справедливост, тя престава да бъде политика и се превръща в ритуал.

Именно тук, в този момент на почти мистична национална консолидация, се вижда колко дълбоко Балканските войни се вписват в логиката на фаза С. Това е моментът, в който идеята става действие, а обществото – инструмент на държавната воля. За пръв път след Освобождението българската държава разполага не само с армия, а и с народ, готов да следва армията докрай.

9.3. Балканският съюз: България като „естественият център“ на коалицията

Балканският съюз е едно от онези исторически събития, които външно изглеждат като плод на дипломатическа рационалност, а вътрешно – като сбъдване на идеологическа констелация. В българското политическо въображение от началото на ХХ век няма почти нищо толкова устойчиво, колкото усещането, че България е „естественият“ – тоест предопределеният – център на балканските народи. Това чувство не е просто остатък от романтичния национализъм на Възраждането; то е резултат от две десетилетия книжовна, журналистическа и политическа продукция, в която България последователно е представяна като най-модерната, най-институционализираната и демографски най-мощната държава в региона. Това самочувствие е важно: то е психологическият фон, без който Балканският съюз не може да бъде разбран.

Вътрешно – в София – съюзът се възприема не като равноправна коалиция, а като инструмент за реализиране на българската историческа роля. Гърция, Сърбия и Черна гора са нужни партньори, защото географията и военната логика го изискват, но в съзнанието на българските управляващи България е единствената държава, която има „право“ да структурира бъдещето на полуострова. Тук работи логика, аналогична на онази от началото на революционна ситуация: „ние сме моторът, другите – условията“. Именно затова и договорите със Сърбия и Гърция не се преживяват като ограничения, а като естествено признание на българската водеща роля. В София почти никой не се съмнява, че след победата България ще бъде тази, която ще определя съдбата на региона.

Това чувство за централен статут произлиза от три различни, но взаимно подсилващи се пласта.

Първият е демографско-географският аргумент. В българската политическа реторика от 1900–1912 г. постоянно присъства представата, че в Македония – сърцевината на националния въпрос – живее „българско мнозинство“. Тази идея, макар и силно оспорвана от сръбска и гръцка страна, е преживявана вътрешно като абсолютно сигурна истина. Ако населението е „българско“, то естественият политически център би трябвало да бъде България.

Вторият пласт е военно-институционалният аргумент. Българската армия, особено след реформите от края на XIX век, е най-модерната и масовата на Балканите. Тя е единствената, за която европейските военни наблюдатели говорят с уважение още преди войните. Това дава на българските управляващи усещането, че България е единствената държава, която може да поведе успешна кампания срещу Османската империя. В този контекст Сърбия и Гърция изглеждат като съюзници по необходимост, а не по право.

Третият пласт е морализаторско-историческият аргумент – вероятно най-мощният. В българското национално самосъзнание от периода се е утвърдила идеята, че страната има дълг към „поробените българи“ в Македония и Тракия. Този дълг се преживява като нещо, което само България може да изпълни; нито сърбите, нито гърците имат подобна „историческа мисия“ в очите на българската общественост. Това създава чувство за морална предопределеност: България не просто влиза в съюз; тя влиза в него, защото никой друг няма право да диктува бъдещето на тези земи.

Тази комбинация – демографско самочувствие, военна увереност и морална неизбежност – превръща Балканския съюз в психологически феномен, който няма нищо общо с реалната дипломатическа крехкост на конструкцията. Външно съюзът е продукт на сложни договорки; вътрешно той изглежда като първата стъпка към историческото завършване. Българските управляващи не го възприемат като риск, а като инструмент, който им позволява да преобразят картата според собствената си идея за справедливост.

В това вътрешно преживяване вече се съдържа и зародишът на катастрофата. Защото държава, която се възприема като „център“, неизбежно гледа на претенциите на своите съюзници като на отклонение от естествения ред. А когато този ред бъде нарушен – както ще стане само година по-късно – реакцията няма да бъде прагматична, а революционна и разрушителна.

Така Балканският съюз, още преди да започне войната, носи в себе си напрежението на една държавно организирана революция: той е замислен като инструмент за окончателно преобразяване на света, а не като обикновена военна коалиция. Затова разпадът му ще има толкова опустошителни последици за българското общество и политическа култура.

9.4. Първата Балканска война: екстазът на изпълнението

Когато на 5 октомври 1912 г. България влиза във война срещу Османската империя, усещането вътре в страната не е за начало на кампания, а за начало на изпълнение. Тук, за разлика от почти всички предишни военни действия в българската история, липсва елементът на неопределеност. Няма колебание или тревога, няма дори особена предпазливост. Преобладава едно дълбоко, почти религиозно преживяване: историческият момент е настъпил. Това е рядък случай, при който политическа, военна и обществена воля съвпадат напълно – до такава степен, че войната изглежда не като човешко решение, а като естествено продължение на времето.

За да разберем силата на това преживяване, трябва да видим войната не като поредица от битки, а като кулминация на дълга идеологическа подготовка. Възраждането, със своята литература за страдание и „непризнато величие“, предлага символния материал; следосвобожденската държава го превръща в институционален. Учебници, речи, характерът на военната служба, дори архитектурата на новите градове – проектирана не като пространство за дълъг граждански живот, а като временна рамка на една „предстояща завършеност“ – всичко постепенно оформя усещането, че България живее в изчакване. В един момент този натиск достига такава плътност, че войната започва да изглежда като природна необходимост. И точно това е атмосферата през есента на 1912 г.: историята най-сетне е пристигнала.

Еуфорията като структурна сила

Първите победи – особено при Люлебургаз–Бунархисар – имат ефект на колективна експлозия. Българското общество преживява успехите не като резултат от военна стратегия, а като знак, че вселената се подрежда според неговите желания. „Върви“, „става“, „успяваме“ – тези думи се повтарят като мантри. Печатът описва битките със смесица от патос и удивление; телеграмите на армейските командири звучат като пророчества, които най-сетне се сбъдват.

Това не е случайна, а революционна еуфория – виждането, че светът може да бъде пренареден радикално, стига достатъчно хора да действат в една и съща посока. Затова Първата Балканска война е уникална в българската политическа история: за пръв и единствен път държавата успява да произведе масово преживяване на национално единство, което надхвърля обикновените патриотични настроения. Ходът на войната не се възприема просто като военна динамика, а като движение на самата история, която най-сетне се връща в нормалния си, „справедлив“ път.

Войната като ритуално „изпълнение“

Особено силно е преживяването на войната като ритуален акт на възстановяване. Всяко превзето селище в Тракия или Родопите се представя в печата като „възвръщане“, като поправяне на някакъв древен, дълбок порядък, нарушен от чужда власт. Походът към Солун, макар и спиран от гръцката армия, е представян като естествен вектор: „Българската армия върви натам, където винаги е било мястото ѝ“. Това „винаги“ е ключово – то е чиста идеология, но преживяна като факт.

И тук се появява нещо особено важно: Първата Балканска война не просто създава митове – тя потвърждава вече съществуващите. Идеята, че България е „освободител“ на своите „братя“, вече е налична. Войната я прави реална. Тя превръща символното в политическо, желаното – в осъществено. Това преживяване е толкова силно, че няколко поколения след това ще го споменават не просто като „войната от 1912“, а като моментът, в който българската история е била най-близо до своята истинска форма.

Парадоксът на успеха

Точно този екстаз – това чувство за изпълнение – поставя България в капан. Веднъж преживяно като възможно, „завършването на историята“ става задължително. Политическият елит изпада в състояние, характерно за много революционни сили по света: успехът се преживява не като връх, а като преддверие на още по-голям успех. Победите от 1912 г. не водят до прагматична предпазливост; те създават усещането, че историята вече се е върнала на своя „истински“ път, и че всяко отклонение ще бъде предателство.

След 1913 г. стратегическото мислене в българската политика все по-често се подчинява на психологически и символни импулси, породени от загубите и жертвите, което стеснява пространството за прагматична преценка. Първата Балканска война за кратко създава илюзията, че територията може да бъде подредена според националната карта, без да се съобразява с реалностите на съюзите, интересите на другите държави, международния контекст или собствените ограничения на страната. В този екстаз на изпълнението се ражда една опасна мисъл: ако войната може да изпълни идеала, то всяка цена е приемлива.

Тъмната страна на революционното настроение

Това чувство за неизбежност и успех поражда и параноята, която ще разруши коалицията. Когато целта е поставена толкова високо – когато тя се преживява като завършек на историята – всяко препятствие се възприема като заговор. Гръцката окупация на Солун не изглежда като дипломатически факт, а като предателство. Сръбските претенции в Македония не се възприемат като политически интерес, а като историческо кощунство. Турският отпор при Чаталджа не изглежда като стратегическа реалност, а като почти мистична пречка пред „естествения ход“ на събитията.

Така революционната еуфория от 1912 г. води до психологическа крехкост – до неспособност да се приеме реалността като сложна и многопластова. И когато тази крехкост бъде провокирана – само година по-късно – реакцията няма да бъде предпазлива, а разрушителна. България ще навлезе във Втората, Междусъюзническа война именно защото победите от 1912 г. са ѝ дали илюзията, че всичко е възможно и че правото е изцяло на нейна страна.

9.5. Междусъюзническата война: логиката на алчността и параноята

Междусъюзническата война избухва така, както избухват повечето революции, произведени „отгоре“: не защото е обективно необходима, а защото управляващият елит е изгубил способността да разграничава реалността от идеологическия хоризонт, който сам е създал. Победите от 1912 г. не просто засилват българското самочувствие – те оформят психология, в която компромисът е равнозначен на предателство, а сложността – на измама. По тази логика войната срещу съюзниците не е „грешка“ или дипломатическо недоразумение. Тя е естественият резултат от революционното преживяване на Първата Балканска война, в което историята се е подредила „правилно“, а всяко отклонение от този ред започва да изглежда като злонамерен акт.

Сливането на идеала с териториалната карта

Ключът към разбирането на 1913 г. е прост: българската държава започва да възприема картата като свещен документ, който трябва да бъде възстановен в „естествения“ му вид. Това не е обикновен национализъм. Това е картографска есхатология – убеждението, че съществува истинска, почти метафизична България, чиито граници могат да бъдат „прочетени“ в етнографските статистики или в картите на Сан Стефано и екзархийските окръзи.

Така се появява феноменът, който ще определя българската политика десетилетия напред: „картата като свидетел“. Не дипломацията, не международното право, не реалните сили на държавата – картата. А когато картата бъде обявена за свидетел на историческата истина, всяко отклонение от нея става кражба.

Това е логическата операция, която превръща споровете със Сърбия и Гърция в морални обвинения. Сръбските искания в Македония не се възприемат като опит за геополитически баланс, а като злонамерено отричане на очевидността. Гръцката претенция към Солун не се вижда като стратегическо решение, а като богохулство. Така българската дипломация от 1913 г. се оказва парализирана: тя вече не защитава интереси, а изисква възстановяване на „историческата справедливост“, чието нарушаване е преживявано като морална травма.

Параноята като държавна логика

Революциите – дори държавно произведените – имат едно общо свойство: те раждат параноя. Там, където целта е окончателна, всяко препятствие изглежда като предателство. Българските управляващи от 1913 г. живеят именно в такъв режим на възприятие. Победите от 1912 г. са ги убедили, че историята стои на тяхна страна; следователно несъгласието на Сърбия или Гърция не може да бъде просто дипломатическо различие – то трябва да бъде проява на измама, неблагодарност или заговор.

Това обяснява и странната увереност, с която България влиза във война срещу своите съюзници. Тук няма никакъв реализъм – няма оценка на силите, няма търсене на баланс, няма дори инстинкт за самосъхранение. Има само чувство, че „истината е на наша страна“. А когато „истината“ се възприема като оръжие, войната изглежда не като риск, а като акт на необходима корекция.

Алчността като вторичен, не първичен мотив

Често в популярните интерпретации се говори за „българска алчност“. Това обаче е твърде повърхностно. Настоящата монография предлага друга интерпретация: алчността е следствие от революционната логика, а не нейната причина. Когато държавата и обществото преживяват войната като изпълнение на историческия идеал, всяка неполучена територия изглежда като откъсната част от бъдещето. Това не е алчност в икономически или прагматичен смисъл – това е алчност към собствената „истинска история“.

Така българската армия, едва приключила огромните си усилия срещу Османската империя, е хвърлена срещу Сърбия и Гърция с увереност, че извършва нещо справедливо, правилно и неизбежно. Нищо в тогавашната политическа култура не допуска идеята, че революционният устрем трябва да бъде спрян, овладян или преосмислен. Напротив: усещането е, че този устрем, веднъж отприщен, трябва да продължи до пълното осъществяване на идеала. Това е типичната логика на държавно произведената революция – първоначалният успех блокира способността за рационално действие и води до ускорена, почти автоматична ескалация.

Неизбежността на разпада

В този контекст разпадането на Балканския съюз не е дипломатическа, а психологическа катастрофа. България не може да допусне съюзниците си като равни, защото не може да приеме, че „истината“ е относителна. Не може да приеме компромис, защото компромисът би означавал признаване, че картата не е абсолют. Не може да приеме, че историята не се поддава на завършване, защото това би разрушило самата логика, чрез която държавата е мобилизирала обществото.

Междусъюзническата война е трагична не защото е сблъсък между държави, а защото е сблъсък между революционен максимализъм и реалността на света, в който революциите никога не се осъществяват точно така, както ги мечтаят техните инициатори. България от 1913 г. не провежда външна политика; тя провежда акт на историческо настояване, което светът отказва да приеме. Последиците от този отказ ще бъдат дълбоки и трайни – и ще оформят следващите поколения не по-малко от самата война.

9.6. Катастрофата 1913: първата голяма рана

Поражението от 1913 г. в българското историческо въображение е събитие от особен порядък, тъй като то не се преживява като обикновена военна загуба, а като пропадане на цяла историческа архитектура. През предходните години България изгражда усещане за неизбежност на успеха, каквото рядко се среща в политическата култура на малки държави. Победите от 1912 г. се натрупват върху многогодишната увереност, че Балканският съюз е само инструмент за реализиране на едно „естествено“ бъдеще, в което картата на полуострова трябва да бъде пренаредена така, че да съвпадне с представата за историческа справедливост. Когато тази конструкция рухва за броени седмици, поражението няма как да бъде преживяно като грешка: то изглежда като нарушение на самата тъкан на света, като прекъсване на логика, която дотогава е изглеждала самоуспокояващо стабилна.

Точно затова катастрофата от 1913 г. придобива характер на духовен, а не просто политически срив. В българското общество е трудно да се намери език за обяснение на случилото се, тъй като наличните рамки – историческата мисия, идеята за предопределеността, убеждението в моралната чистота на каузата – не допускат провал. Страната, която само преди месеци е вярвала, че върви към „естествения завършек“ на своята модерна история, изведнъж се оказва изтласкана към периферията, лишена не само от завоеванията, които смята за свои, но и от онези символни ориентири, чрез които преживява собствената си национална цялост. В такава ситуация поражението не може да бъде рационализирано; то се превръща в рана – и то рана с особена дълбочина, защото е нанесена върху структура, която обществото е било убедено, че е на път да укрепи окончателно.

Социалното измерение на катастрофата е не по-малко важно от политическото. Прииждащите бежански маси – една от най-мащабните миграции в модерната българска история – превръщат поражението в ежедневна видимост. Във всяко село, във всеки квартал, в училищата, на пазара и в църквите изведнъж се появяват хора, които не просто са загубили домовете си, но чието присъствие непрекъснато напомня за разкъсването на символното пространство на нацията. Те носят със себе си живот, свит в няколко торби, но и разкази за погроми, насилие, изгубени семейства, тръгвания посред нощ. Това натрупване на спомени и свидетелства създава атмосфера, в която поражението престава да бъде абстрактна категория и се превръща в колективно всекидневие. Така бежанците стават живите носители на травмата – материализирани доказателства за разрушената карта, за несправедливостта, за чувството, че „нещо естествено“ е било отнето.

Именно върху тази почва започва да се оформя специфичното българско усещане за измама. Докато в други европейски страни пораженията често водят до преосмисляне на стратегическите допускания или до критика на военните елити, в България 1913 г. ражда склонност да се търси обяснение „отвън“ – в предателства, в дипломатически интриги, в неблагодарността на съюзници, които уж са били задължени да признаят българската водеща роля. Така се появява мисловната схема, която по-късно ще бъде описвана като местен вариант на германския Dolchstoß: не удар в гърба на армията, а удар в картата. Според нея България не е загубила войната поради стратегическа грешка или претоварване; тя е „лишена“ от своето по право, „осакатена“ от външни сили, които отказват да признаят очевидното. Тази идея има особено силно влияние, защото позволява на обществото да съхрани непокътнат идеала, като прехвърля отговорността за провала върху външни фактори. Катастрофата от 1913 г. не унищожава националната идеология, но я лишава от самоувереността ѝ и я трансформира: за част от обществото тя се втвърдява като фиксация върху загубеното, докато за друга част се превръща в източник на умора и резигнация.

Това втвърдяване има и по-дълбоки последици. За първи път след Освобождението българската държава се оказва изправена пред структурен парадокс: колкото по-голяма е раната, толкова по-силно става убеждението, че тя трябва да бъде заличена чрез нов, още по-решителен акт. Вместо катастрофата да въведе предпазливост, тя поражда нуждата от реванш – нужда, която няма рационално измерение, а произтича от наранения символен ред. България започва да мисли за бъдещето си не като за пространство на развитие, а като за поле на възстановяване: нещо е било отнето, следователно нещо трябва да бъде върнато. Това е логика, типична за революционните ситуации – там, където провалът не води до преоценка, а до радикализация на първоначалния импулс.

Затова 1913 г. не трябва да бъде разглеждана като край или прекъсване, а като структурен момент, който пренарежда цялата динамика на българската политика през следващите десетилетия. Тя оформя подземно течение от разочарование, ярост, недоверие и фанатизирано убеждение, че България има „незавършена работа“. Именно това течение ще издигне на повърхността идеята за нова война, за нов опит да се поправи света, който толкова грубо е отказал да се подреди според българския идеал. И тъй като този идеал остава непокътнат, а раната се разширява с всяка година, между 1913 и 1915 г. българската държава и общество ще се окажат по-близо до реванша, отколкото до разума – последица, която не е резултат от конкретни политически решения, а от дълбокото, трудно обратимо преживяване на 1913 година като несправедливост на света, а не като собствена грешка.

9.7. „Ножът в картата“: българският Dolchstoß и раждането на фиксацията

Когато историците говорят за митовете, родени от поражения, често привеждат германския пример след 1918 г., онази прочута идея за „удара в гърба“, чрез която обществото успява да превърне военния си крах в морална победа над въображаеми вътрешни врагове. Българският случай след 1913 г. на пръв поглед изглежда различен, защото тук няма масово обвинение срещу политически партии, етнически групи или социални кръгове. Но при по-внимателно вглеждане става ясно, че има определена структурна прилика. България, подобно на Германия, се оказва неспособна да приеме поражението като резултат от собствените си действия, и тя също търси обяснение извън себе си; но българската версия на този мит не е насочена към хора, а към пространството. Ако германският Dolchstoß е удар в гърба, българският може да се опише като удар в картата – тоест в символния образ на „дължимата“ територия, който замества анализа на собствените решения.

Тази трансформация – от поражение към обяснение чрез „осакатена карта“ – е възможно най-логичният изход от начина, по който България преживява своите войни. През цялата предвоенна епоха националният идеал е бил изобразяван предимно картографски, като силно схематично, но емоционално убедително съвпадение между територия и идентичност. Картите на Санстефанска България, етнографските таблици, линиите на екзархийските окръзи – всички те играят ролята на „доказателства“, че границите не просто могат да бъдат променени, а трябва да бъдат възстановени в „естествения“ им вид. Когато такава карта бъде разрушена от поредица от военни и дипломатически решения, обществото преживява това не като корекция на една национална програма, а като вмешателство в самата същност на българското.

Именно тук се ражда специфичната фиксация, която ще доминира българската политическа култура през следващите десетилетия: убеждението, че територията е изконна, а нейното загубване – временно нарушение на реда, което чака поправяне. Тази идея е толкова устойчива, защото съдържа в себе си удобен механизъм за изтласкване на вината. Вместо да се признаят стратегически грешки, надценяване на силите, неспособност за дипломатическо балансиране или системни дефицити на държавното управление – обществото може да постави причината извън себе си. „Истинското“ е било откъснато, „нашето“ е било взето със сила, някой друг е осуетил онова, което е трябвало да бъде осъществено. Поражението става не наша вина, а чужда злина. И щом е чужда злина, то се явява поправимо.

Точно тази поправимост, това усещане, че светът дължи на България нещо, което ѝ е било отнето, е ключът към формирането на фиксацията. Поколения българи израстват с представата, че страната им е „осакатена“ и че задачата на политическата общност е да премахне това осакатяване. Нито един външен фактор не може да промени тази логика, защото тя не е рационална, а емоционална и по своята структура почти религиозна. Загубеното пространство започва да функционира като светиня: не толкова като реално място, в което живеят хора, а като символично доказателство за несправедливост. И колкото по-високо е символното напрежение, толкова по-малко значение имат реалните условия на международната среда, военното съотношение на силите, икономическите ограничения или вътрешнополитическите слабости.

Оттук нататък българската политика навлиза в период, в който мисленето за територията се подчинява не на стратегически съображения, а на психологията на загубата. Не е случайно, че през 1914–1915 г., когато държавата трябва да направи съдбоносен избор между съюзи и противници, общественото мнение е доминирано не от въпроса какво България може да постигне, а какво ѝ „се полага“. Тази логика – логика на дълга, а не на възможното – е пряк продукт на фиксацията, родена през 1913 г. Тя превръща бъдещата война не в акт на стратегия, а в акт на възстановяване: нещо е било отнето и нещо трябва да бъде върнато. Колкото по-дълбоко е било преживяното като рана, толкова по-малко пространство остава за умереност, за съмнение, за трезвост.

Така фиксацията се превръща в част от българската политическа физиология. Тя влияе върху начина, по който страната възприема съседите си, великите сили, собствените си възможности, дори собствената си история. България започва да мисли себе си като държава с „незавършен живот“, като политическо тяло, което е било прекъснато насилствено и което има право да търси възстановяване. Това е опасна логика, защото тя поставя обществото в постоянно състояние на готовност за риск, за саможертва, за отказ от реалистична преценка. Когато една нация вярва, че има недовършена работа, всяко ограничение изглежда унизително, всяка загуба – нетърпима, всяко отлагане – предателство към паметта на мъртвите и към очакванията на бъдещите поколения.

В такава атмосфера 1913 г. престава да бъде просто минало събитие и се превръща в продължителна, неотминаваща настоящност. Раната не зараства, защото е превърната в основа на идентичността. Това е моментът, в който България окончателно преминава от фаза на държавно организирана революция към фаза на държавно организирано реваншистко въображение – въображение, което ще тласка страната към нови опити да поправи онова, което според нея не би трябвало никога да бъде поправяно.

9.8. Заключение: Провалът не убива революцията – той я радикализира

Когато се връщаме към 1913 г. с дистанцията на повече от век, лесно е да видим поредица от грешки и прибързани решения, които в други държави биха служили като урок за сдържаност. Но България не минава през такава рационализираща фаза. Веднъж преживяна като революция – като опит за окончателно „довършване“ на историята – Балканската кампания не може да бъде сведена до неуспешен епизод. Провалът не се мисли като корекция, а като обида. Така катастрофата от 1913 г. не води до еднозначно охлаждане на националния идеал: за част от обществото тя поражда резигнация, а за друга – втвърдяване и радикализиране на фиксацията върху загубеното.

През краткия период между 1913 и 1915 г. историята престава да бъде възприемана като поле на възможности и става поле на дългове. Загубеното пространство не е просто територия; то е обещание, което не е било изпълнено. Бежанците не са просто пострадали хора; те са свидетели на несправедливост, която чака възмездие. Поражението не е провал на стратегията; то е нарушение на ред, който трябва да бъде възстановен. Така политическата карта на България се превръща не в инструмент за ориентация, а в морален документ – текст, който трябва да бъде възстановен в неговата цялост.

В такава атмосфера външната политика все по-трудно се определя от интереси и все по-лесно – от символи. Общество, което възприема загубите като временно състояние, трудно може да преговаря и да отстъпва; вместо да търси нови пътища, то търси старото трасе, от което вярва, че е било изтласкано неправомерно. Това е натискът, който ще оформи решенията през 1915 г. – решения, по-малко плод на геополитическа преценка, отколкото на необходимостта да се „поправи“ раната от 1913 г.

Ето защо катастрофата от 1913 г. не води до отрезвяване. Тя води до упорстване: бъдещето започва да се мисли не като избор, а като дълг. Това е най-трайното наследство на 1913 г. – убеждението, че историята може и трябва да бъде поправена. Именно то ще насочи България към следващата авантюра и ще определя контурите на политическата ѝ култура чак до средата на ХХ век.