Има думи, които влизат в езика тихо, почти незабелязано. Те се появяват първо в разговори, после по екрана, накрая и в писането. В един момент вече са навсякъде и никой не си спомня кога точно са дошли. Но има и други – стари, „наши“ думи, които не си тръгват, но започват да звучат странно, сякаш не пасват напълно на новите ситуации, в които ги набутваме. Не защото са лоши или грешни, а защото светът около тях е сменил темпото си.

И тук обикновено започва кавгата. Едни казват: „езикът се разваля“. Други отвръщат: „езикът се развива“. И двете твърдения звучат убедено, и двете звучат уморено. Зад тези реплики рядко стои истински спор за думите. Ако се вгледа внимателно, човек открива едно по-дълбоко усещане: че нещо ни се изплъзва, че губим контрол над нещо, което сме смятали за сигурно. Когато настояваме една дума да не се използва, ние почти никога не спорим за нейната точност. Онова, за което всъщност спорим, е мястото ни в света.

Българският език отдавна вече не живее в спокойни времена. Той не е просто средство за общуване, а носител на много повече очаквания, отколкото който и да е език може да понесе без напрежение. В него сме натоварили памет, оцеляване, достойнство, дори морал. Откак ни има като народ, думите у нас се четат не само като смисъл, а като позиция. Как говориш се превръща във въпрос не просто какво казваш, а най-вече кой си, много често и на чия страна си. При такова натоварване всяка промяна неизбежно започва да се преживява като заплаха.

Затова и реакциите са толкова остри. Не защото езикът е в някаква особена опасност, а защото в него сме складирали твърде много несигурност. Когато някой от нас чуе нова дума и реагира с гняв, той рядко защитава граматика. Защитава по-скоро усещането, че у нас все още има нещо стабилно, което не зависи от чужди темпове, чужди навици и чужди центрове на тежест. Езикът се превръща в последното място, където можем да кажем „това е наше“, без да ни възразят.

И все пак, ако човек се вгледа по-внимателно, ще забележи нещо странно. Най-големите тревоги за „чистотата“ на езика рядко възникват от самата реч. Те не идват от разговорите между хората, нито от писането, нито дори от жаргона. Идват от усещането, че вече не сме центърът, около който светът се върти. Че думите идват отвън по-бързо, отколкото ние успяваме да ги преработим. Че реалността се движи със скорост, на която нашите вътрешни навици трудно отговарят.

Това усещане не е измислено. България наистина живее в свят, в който много от думите, понятията и моделите идват отвън. Това е факт, а не конспирация. Но проблемът започва там, където този факт се преживява не като историческа ситуация, а като морална обида. Тогава езикът започва да се използва като заместител на други, много по-трудни разговори – за зависимост, за периферност, за липса на влияние. Вместо да си зададем въпроса защо думите идват отвън, ние започваме да спорим дали имат право да идват изобщо.

Тук се появява една упорита и удобна илюзия: че ако опазим езика „чист“, ще сме опазили и себе си. Че ако спрем думите на входа, ще спрем и света. Тази реакция е разбираема, но и дълбоко подвеждаща. Защото езикът, колкото и да ни се иска, не е нито крепост, нито последна линия на защита. Той не може да компенсира липсата на тежест, нито да замести усещането за посока. Онова, което той може преди всичко друго, е да отрази начина, по който живеем и мислим в дадения момент.

Езикът е навик. Начин, по който се ориентираме в света, подреждаме опита си, правим разлика между важно и второстепенно. Когато този свят се променя бързо, навикът започва да скърца. Не защото е лош, а защото е формиран при други условия. В този скърцащ звук няма нищо срамно. Въпросът е как го чуваме: като сигнал за адаптация или като доказателство за упадък.

И точно тук, в това първично раздразнение от думите, започва истинският разговор. Не за това кои думи са „наши“ и кои „чужди“, а за това как живеем със света, който ги произвежда. Защото езикът никога не е бил невинен. Но никога и не е бил виновен.

Гравитацията на всекидневието

Най-лесно външният натиск върху езика се вижда там, където няма време „за принципи“. В работата. В медиите. В дигиталното всекидневие. Там, където думите не се избират, а се ползват – бързо, функционално, без сантимент. Никой не сяда да „предава културна идентичност“, когато пише имейл, подготвя презентация или участва в онлайн разговор. Тези ситуации не търпят колебание. Те изискват език, който работи веднага.

В офисната среда това се усеща най-ясно. Работиш в българска фирма, говориш с българи, но речникът ти е осеян с думи, които не идват от българския. Не защото някой ги налага със сила, а защото те са част от самата организация на труда. Срещите са „митинги“, задачите – „таскове“, сроковете – „дедлайни“. Никой не ги използва, за да се прави на модерен. Използваме ги, защото така се говори в среда, в която правилата, софтуерът и логиката на работа са дошли отвън. Да настояваш на всяка цена за „среща“, „задача“ и „краен срок“ не е грешка – но често звучи като закъсняла редакция, а не като естествена реч.

В медиите картината е още по-показателна. Заглавията, подкастите, видеата в мрежата живеят в постоянна конкуренция за внимание. Там няма търпение за обясняване, няма пространство за тежки конструкции. Думите, които циркулират най-лесно, са кратки, разпознаваеми, вече натоварени със смисъл отвъд езика. „Скандал“, „тренд“, „инфлуенсър“, „хейт“. Те идват със собствен контекст, който не е български, но е познат. И когато медиите ги използват, те не „предават езика“, а се опитват да оцелеят в ритъм, който не контролират.

Дигиталният свят прави това още по-очевидно. Социалните мрежи не са просто платформа за общуване, а готов езиков модел. Те идват със свои глаголи, свои жестове, свои очаквания. „Лайквам“, „шерна“, „скролвам“: тези форми не са плод на идеологическа нагласа, а на телесна практика: движението на пръста, реакцията в рамките на секунди, навикът да отговаряш бързо. Да превеждаш всичко това на „чист“ български е възможно, но често звучи като инструкции от друг свят. Не като жив език, а като бележка под линия.

Точно тук гравитацията става осезаема. Никой не ни забранява да говорим български. Никой не ни принуждава да използваме определени думи. Но средата е устроена така, че някои думи просто вършат повече работа с по-малко усилие. Те носят със себе си готови смислови пакети, международно разпознаване, техническа точност. Срещу тях българските еквиваленти често изглеждат или по-дълги, или по-неопределени, или прекалено натоварени със стари значения.

Това не е културна агресия в класическия смисъл. Никой не ни кара да маршируваме. Никой не ни налага забрани. Това е по-скоро промяна в терена. Както при физическата гравитация, въпросът не е дали вярваш в нея, а дали можеш да я игнорираш. Колкото повече се опитваш да се движиш така, сякаш я няма, толкова по-уморен ставаш. И толкова по-склонен си да обвиниш нея, вместо условията, в които се движиш.

Оттук идва и раздразнението. Не от самите думи, а от усещането, че изборът не е напълно наш. Че езикът започва да следва логика, зададена другаде – в икономиката, технологиите или глобалните модели на комуникация. И тогава реакцията е почти автоматична: ако не можем да контролираме средата, ще се опитаме да контролираме поне речта си. Ако не можем да променим правилата на играта, ще спорим за термините.

Но тук се появява и ключовият въпрос, който често остава неизречен. Дали проблемът е в думите, които използваме, или в това, че сме свикнали да живеем в среда, в която правилата се задават другаде? Дали езикът ни „се замърсява“, или просто показва границите на нашето влияние? Защото колкото и да чистим речта си, тя няма да промени начина, по който работим, общуваме и се включваме в света. Тя само ще отрази тези процеси – понякога болезнено ясно.

Тук гравитацията вече не може да бъде мислена като абстрактно „външно влияние“. Тя е част от ежедневието. И точно затова простите решения – забрани, призиви, списъци с „правилни думи“ – започват да изглеждат не просто наивни, а безпомощни. Те се борят със симптом, без да засягат причината. А причината е, че езикът следва живота, не обратното.

Примерите на избора

Има ситуации, в които външната гравитация не ни притиска пряко – ние сами ѝ отваряме вратата. Не защото сме принудени, а защото вярваме, че така говорим „по-точно“, „по-сериозно“, „по-съвременно“. Това са моментите, в които изборът изглежда свободен, но посоката му е предвидима.

Такъв е езикът на публичния коментар. В студията и колонките често се говори за „наративи“, „дискурси“, „консенсуси“, „парадигми“. Не защото няма български думи, а защото тези звучат като вече легитимирани. Те идват с готов авторитет. С тях човек не просто казва нещо, а показва, че знае как се казва нещо. Речта започва да служи не толкова за изясняване, колкото за позициониране. Не „какво мисля“, а „към кой разговор принадлежа“.

Подобно е положението и в образованието. В университетски текстове и лекции често се срещат конструкции, които звучат сякаш са преведени наум, без никога да са били изричани на живо. Изреченията са дълги, натоварени, подчинени на чужд синтаксис. Те не са грешни, но са неестествени. Четеш ги и усещаш, че мисълта не се е родила на български, а е минала през него като през коридор. Този тип реч не се налага отвън – тя се възпроизвежда доброволно, защото така изглежда „академично“.

Особено показателна е зоната на превода, там, където българският би трябвало да покаже най-голямата си сила. Вместо това често виждаме обратното: буквални конструкции, запазени чужди словореди, изрази, които звучат като калъп, а не като мисъл. Това не е резултат от неумение. Напротив – често то е резултат от прекалено старание да не се „изпусне“ нищо от оригинала. Българският език се свива, за да побере чуждия, вместо да го преработи. Преводът престава да бъде акт на създаване и се превръща в акт на подчинение.

Има и по-тихи, почти интимни примери. Начинът, по който хората се представят в професионален контекст. Кратките биографии, профилите, автопредставянията. Там българският често звучи най-несигурно. Думи като „опит“, „умения“, „посока“ се избягват за сметка на „експертиза“, „скилсет“, „фокус“. Не защото първите не стигат, а защото вторите звучат по-убедително в свят, в който оценката идва отвън. Езикът се настройва към предполагаемия поглед на другия.

Общото между всички тези случаи е едно: никой не е принуждаван. Няма забрана, няма натиск, няма санкция. И точно затова те са по-важни от техническите примери. Тук гравитацията вече е станала навик. Тя не се усеща като чужда сила, а като естествен стандарт. Когато се опиташ да говориш по друг начин, не ти казват, че грешиш. Просто звучиш странно. Или „провинциално“. Или „несериозно“.

Тези избори рядко се обсъждат, защото са неудобни. Те поставят под въпрос не думите, а мотивите ни. Защо вярваме, че едни форми тежат повече от други? Кога българският започва да ни изглежда недостатъчен – и за кого? Това не са въпроси за правилност, а за самочувствие. И точно затова отговорът им не може да бъде намерен в списъци с позволени и забранени думи.

Тук вече не става дума за „външно влияние“, а за вътрешно съгласие. За моментите, в които сами се отказваме от усилието да направим езика си да работи в нови ситуации, и вместо това заемаме готови форми. Не от слабост, а от прагматизъм. И може би именно в този прагматизъм се крие най-трудният въпрос: какво губим, когато избираме лекотата пред съпротивата?

Фалшивата опозиция

Тук обикновено спорът се подрежда удобно: или пазим езика, или се предаваме; или сме „свои“, или сме „под влияние“. Тази опозиция звучи ясно, но е подвеждаща. Тя обещава избор там, където всъщност има объркване. Защото и двете позиции – и яростното пазене, и безкритичното приемане – отговарят на едно и също усещане: че тежестта не е у нас.

Пазенето не е стратегия, а реакция. То идва след загубата на влияние, не преди нея. Когато езикът се натоварва с ролята на последна защита, това означава, че други защити вече липсват. Тогава чистотата става утеха – начин да си върнем усещането за контрол, без да се налага да променяме средата, в която живеем. Но утехата не е решение. Тя само отлага сблъсъка.

От другата страна стои привидната лекота: приемаме готовите форми, защото работят; говорим така, защото така се разбира; пишем така, защото така звучи „нормално“. Но това също не е стратегия. То е приспособяване без съпротива. Пести усилие, но натрупва зависимост. Когато езикът се настройва изцяло по чужд ритъм, той престава да бъде инструмент за мислене и се превръща в интерфейс.

Тези две нагласи не са противоположни, а симетрични. И двете се опитват да избегнат един по-труден въпрос: как се живее и мисли в свят, в който не задаваш правилата, но все пак носиш отговорност за начина, по който говориш? Пазенето бяга назад. Подражанието бяга напред. И двете бягат от усилието да се изгради собствена позиция.

Езикът не компенсира липсата на влияние. Той не може да я прикрие, нито да я замести. Колкото повече го натоварваме с тази задача, толкова по-изкривен става разговорът за него. Започваме да спорим за думи, вместо за условия. За правилност, вместо за посока. За произход, вместо за употреба.

Това е и причината призивите за „чистене“ да звучат все по-остро и да действат все по-слабо. Те се борят със следствието, не с причината. А причината е проста и неприятна: езикът следва живота, не обратното. Ако животът ни е организиран около чужди модели, чужди темпове и чужди центрове, езикът неизбежно ще ги отрази – независимо от списъците със забранени думи.

Истинската алтернатива не е между чистота и разпад. Тя е между мислене и автоматизъм – между език, който изисква усилие, и такъв, който само се плъзга по готови форми. Това усилие не се налага със забрани и не се постига с носталгия. То започва там, където спираме да се лъжем, че езикът може да ни спаси от свят, в който отказваме да заемем позиция.

Отговорното отношение към езика не е въпрос на вярност към миналото, нито пък жест на капитулация пред настоящето. То е навик: навикът да не бързаме да заклеймяваме думите, но и да не ги приемаме като неутрални. Навикът да усещаме кога една форма ни помага да мислим и кога само ни спестява усилие. Това не е морална добродетел, а въпрос на практика.

В общество като нашето езикът твърде често е бил натоварван с роли, които не са негови. Очаквали сме от него да пази идентичност, да компенсира липса на институции, да създава устойчивост там, където животът не я е давал. Тези очаквания са разбираеми, но и опасни. Когато езикът се превърне в заместител на действие, той започва да тежи повече, отколкото може да носи.

Истинският въпрос не е дали използваме „чужди“ думи, а дали сме способни да ги преработим, да ги вкараме в собствения си ритъм, да ги накараме да работят за нашите мисли, а не да ни водят автоматично към готови изводи. Това изисква повече усилие, отколкото допускат забраните и повече смелост от подражанието. Изисква увереност, която идва не от чистота, а от практика.

Езикът няма да ни спаси от свят, в който не искаме да поемем отговорност за мястото си. Но може да ни помогне да го разберем по-добре, ако престанем да го използваме като щит и започнем да го използваме като инструмент. Не за да звучим правилно, а за да мислим точно. Това е по-трудният път – и единственият, който не допуска езикът да бъде използван като заместител на позиция.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.