Както може би вече знаете, опитвам се да поставя началото на една откровена, свободна и напълно доброволна форма на групова подкрепа по пътя към по-здравословен и устойчив начин на живот.
Тук не става дума за диети, режими или готови рецепти. Става дума за нещо далеч по-дълбоко: за нуждата от принадлежност, от споделено усилие, от погледа на другите, който ни крепи, когато вътрешната воля отслабне.
„Теглото е битка на ума“ не е клуб на героите, а убежище за решени хора с несъвършени тела. Няма състезания, няма оценки. Само постоянство, честност и – когато е нужно – рамо за подкрепа.
Ако усещате нужда от такава среда – присъединете се. Без обещания. Но с лице напред.
https://www.facebook.com/weight.mind/
Казват, че когато попитали Марк Твен дали е лесно да се откаже пушенето, той отговорил, „Нищо по-лесно от това! Правил съм го стотици пъти.“
Бих казал, че това важи за всяко нелесно, свързано с необходимостта от дълбока решителност и непреклонна упоритост решение. Каквото и да кажем за тези неща, реалността около тях си остава една и съща: няма нищо по-лесно от това човек да се опита. Виж, да се остане при решението, да се продължава, напук на всички препятствия и трудности – това вече е съвсем друга песен, както знаем всички, най-вече от личен опит.
Едва ли е необходимо да споменавам, че говоря по тази тема, движен преди всичко от нещото, което споделих тия дни с вас: да обявя публично решението и решителността си да започна дългосрочна програма за поддържане на нормално тегло, независимо и напук на напредващата възраст.
Но какви точно са мислите, които ме занимават и блъскат насам-натам в тази, повярвайте, не чак толкова лесна ситуация? На първо място безумен подем, разбира се – в края на краищата усещането, че сте измислили нещо ново (колелото, да речем) – не спохожда никого от нас ежедневно, не е ли така? От друга страна обаче нито мога, нито пък искам, да крия от вас съмненията и несигурностите, които ме съпровождат по този толкова нов и непознат път. Не захапах ли прекалено голям залък с тази толкова спонтанна публична проява, която крие в себе си немалък потенциал да направя от себе си обект на мълчалив или открит присмех, особено в случая, че се проваля позорно някъде по пътя, сега или в обозримото бъдеще? Не се ли изтъпаних насред мегдана, сал някой петел на плет, да се изкукиргам с всички сили, а след това да оставя хората да ми вържат червено герданче, реално или въображаемо? Не надценявам ли силите, волята, способността си да следвам пътя така, както го умеех на по-млади години?
Всички тия неща не ми дават особена мира, но пък срещу тях се изправят и немалко други мисли, които ми нашепват противоположното – и точно те са, които искам да споделя тук с вас.
И така, питам се аз, в какво точно се крие тайната на силата, която ни позволява да оставаме съсредоточени и концентрирани върху определени цели, определени силно желани неща, понякога в продължение на невъобразимо дълги времена? Респективно, кое е нещото, което ни кара да я губим, в някакъв момент от живота?
И, мислейки така, аз отново и отново стигам до един-единствен отговор: тази сила се крие в натиска отвън, и то в два точно определени аспекта, по два различни начина.
Първият от тях е фактът, че ние сме сексуални същества, като всички живо на тази планета, и че гените ни притискат в една почти безпрестанна конкурентна борба за постигане на съединение с един, двама или много и много, потенциални партньори.
Вторият е това, че ние сме зоон политикон, групови, социални същества, чието съществуване е напълно немислимо, дори невъобразимо, извън принадлежността към някаква група, и че оставането вътре в групата никога не е въпрос на просто съществуване. То трябва да бъде заслужено (понякога дори извоювано), и поддържането на тази принадлежност изисква непрестанни усилия, съзнателни или не, буквално до самия край на животите ни.
Ето този натиск е, който определя животите ни безпрестанно, и неговата неизбежна, ако и напълно привична тежест, е нещото, което ни тласка във всевъзможни посоки, и чиято липса ни води до пълна липса на смисъл и мотивация да продължаваме. Смъртта, в този смисъл, не е нищо друго освен раздяла с натиска, раздяла с надеждата за по-нататъшна реализация и принадлежност. Смъртта е край на връзката ни със себеподобните, а не просто прекъсване на телесни функции. Тя може да настъпи далеч преди реалния ни физически край – и продължаващото съществуване на външната ни, физическа обвивка не е никакво доказателство за живот, при условие, че сме лишени от принадлежността към себеподобните ни.
Но каква връзка имат всички тия мисли с решението за публично обявяване на някакъв вид „програма“ за здравословен живот и безпрестанен контрол над физическата ни обвивка, под формата на „манифест за разумен начин на хранене и физическа, плюс психическа активност?
Много просто: това, оказва се, е изключително ефективен начин човек да постави себе си във фокуса на онзи натиск, за който говорих досега. Заявявайки нещо подобно, човек по неизбежност поема един вид публично обещание да живее по начин, който без такъв натиск е изключително труден за поддържане, особено с напредването на възрастта. Прословутият женски или мъжки поглед, без да е изгубил значението си, отдавна вече не е онзи безпощаден камшик, който ни е шибал насам-натам допреди десет, петнадесет или повече години. Другият пол продължава да ни интересува, разбира се, но не по онзи „на живот и смърт“ начин, по който е определял най-дълбоките ни импулси допреди време. Неговата важност вече е леко абстрактна, достатъчно силна, за да ни позволява да създаваме всевъзможни конструкции, артистични или не, но не и определяща животите ни във всяко отношение. Разбира се, има изключения, има индивиди, надарени с мощна сексуална привлекателност дори и на възраст, която всички останали разглеждат като преклонна, но изключенията, както всички знаем, само потвърждават правилото. Да се опитваме да подражаваме на Мик Джагър или Ицко Финци е, нека си го признаем, доста изгубена кауза, освен ако човек е готов да направи от себе си мишена на посмешище. Шапки долу пред тяхната непресекваща мощ – а на всички нас, останалите, добро здраве и удовлетворени старини. Всекиму – своето!
Остава си обаче другият поглед – онзи на групата, на „нашите“, пък дори и на „другите“, от който измъкване няма, нито пък може да има. И точно в него аз намирам основната мотивация за тази „акция“: чрез включването на груповия поглед аз включвам единствения вечен двигател, за който мога да мисля, натискът на груповото очакване. И в това, за първи път откак съм подхванал борбата с развалата на тялото, преди много и много години, аз намирам един вид надежда, която има за основание нещо повече от несигурната база на собствената ми воля. Докато чувствам върху себе си натиска на груповото очакване, реален или въображаем, аз имам значително по-добри шансове да удържа слабостта на тялото.
И точно това е същинската ми цел: не да създам поредната схема, поредния „режим“, който ще се срине след третата седмица, а да превърна погледа на групата в реален, дишащ източник на мотивация – единствено възможният двигател за устойчивост, когато силата на вътрешната воля започне да се колебае. Не става дума за доказване пред някого, още по-малко за парадиране. Става дума за това, че когато знаеш, че някой ще прочете, ще види, ще забележи – тогава настъпва онази тънка, почти невидима, но решаваща промяна: дребният компромис вече не изглежда съвсем безобиден.
И не, не вярвам, че този път ще е лесно. Не вярвам, че ще мине без подхлъзвания, пропадания, паузи и съмнения. Но вярвам, че тази форма на отчетност – пред себе си чрез другите – има силата да изгради нещо ново. Не героизъм. Навик.
А ако и вие, дори съвсем леко, усещате нуждата от подобен поглед, от подобна принадлежност – добре дошли тук. Не за да се сравняваме, не за да се мерим, а просто за да вървим в една и съща посока, всеки със своето темпо, но заедно. Без обещания, но с лице напред.
Заповядайте – и не пестете подкрепата си! Всичко, което дадете, ще ви бъде върнато обратно. Такъв, изглежда, е един от неотменимите закони на битието.
