Последните най...


26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 226
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 226
26 Ян, 2023

Васил

Юлиана Методиева 226

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

Преди няколко дни отидох на лекар. От известно време насам се чувствам схванат отдясно, някакъв нерв, който усещам много неприятно, тръгва отгоре, някъде малко преди върха на черепа ми и продължава надолу, като гранична бразда, чак докъм средата на гърба, бъхти се и пулсира. През деня бива долу-горе, но нощно време много ме ядосва, не ме оставя да спя, такива работи …

Сега, това не е съвсем обикновен лекар. Всъщност, доколкото знам, той дори няма завършено медицинско образование и в България вероятно биха го накичили със звучната титла „чекръкчия“, защото практикува преди всичко хиропатия. Важното при добрия Андре Цубер е, че той разбира страшно много от разни азиатски магии, йоги, чакри, мантри, тантри ... Абе …

Добре, ето значи какво става: след три часа чакане, защото при него винаги е навалица до небето – в обикновените лекарски чакални е по-разредено, но при Андре е така ... Та, влизам значи при него, той ме поглежда, аз му обяснявам, че преди години на два или три пъти ме е оправял с по две-три хватки от класическата борба, той мълчи. А после вика: „Кога за последен път сте си правили изследвания, господин докторе?“ (при тях това е задължително, ако е записано в разните ти картони, престават едва когато им кажеш, че не искаш да те наричат така). Аз го изглеждам малко стреснато, какво има, какво става, а той вече вади едни игли, започва да ми перфорира ушите, междувременно ме меси като тесто в нощви, но болката не минава, тоя път май е нещо друго.

И се започва тя. „Господин Енев, какво искате от живота и от себе си?“ Аз го гледам и тъпея. „Па знам ли, щастие?“ Той стиска юмрук и вика: „А това според вас щастие ли е?“ „Ами не“, викам му аз, „нещо много кораво ми изглежда“. А това? И, преди да съм се усетил, ме погалва лекичко, чак подскачам от изненада. „Това по-приятно ли се чувства?“ „Зависи от кого“, викам му, после, под натиска на усмивката му, прибавям: „Добре де, по приятно е“. „Ами тогава“, продължава той да се усмихва, но гласът му звучи така, сякаш казва „Абе, чукундур с чукундур!“ … „Ами тогава защо живеете като стиснат юмрук, господин Енев, какво искате от себе си, защо толкова се напъвате да докажете на всичко и всички, че сте най-коравият на тоя свят, че можете да преглътнете всичко, че можете да удържите на всичко?“

Бре, жега! Усещам аз, че започват да ми се насълзяват очите, тоя нещо много по меките части ме работи, като отворена книга ме разгръща, чак ми припарва отвътре и малко ме поразтриса, но нали съм инат момче, пък и той не може, няма как, просто няма начин да знае с кого си има работа … не, не, не, това е невъзможно …

А добрият Андре продължава: „Кажете“, вика, „господин Енев, вие баща имате ли?“ „Нямам“, викам, „почина гòркият, не е вече сред нас.“ „Тъй, тъй. А от какво почина?“ „Инфаркт“, викам, „инфаркт на миокарда. На място, прав.“

И се каня вече да му разправям как всички мъже в семейството ми умират прави, какви сме ние челичени, как не се даваме, как и на смъртта среден пръст ще покажем … Но Андре не ще да слуша, ами продължава:

„А дядо ви, господин Енев, той от какво умря?“

„И той инфаркт“, отговарям аз послушно. „Пак на миокарда, пак на място, пак прав.“

Андре се подсмихва, усеща ме накъде избивам, но това май не го впечатлява, и пак разпитва:

„А други има ли?“

„Чичо ми също“, казвам аз. „Ама той гевезе човек излезе, седнал умря, не сколаса да се изправи, като другите.“

„Аха. А вие, господин Енев, мислите ли понякога за смъртта, за края?“

„Че как иначе“, викам аз. „Нали това ми е занаятът. Монтен, Паскал, Ницше …“

„И сигурно много ви се ще прав да умрете, а? Като бащата, като дядото …“

„Ами то късмет работа“, увъртам аз, после признавам неохотно: „Е, да, не ми се ще да се излагам. Все пак, семейна традиция …“

Той ме изглежда продължително, в очите му само „Абе, диване с диване!“, после сменя темата.

„Кажете, господин Енев, а отляво боли ли ви?“

„Не“, понапервам се аз. „Отляво всичко е кукуряк, там нищо ми няма.“

„А знаете ли защо е така, господин Енев?“

„Хе-хе“, мисля си аз, „че то ако знаех щях ли сега да съм при тебе бе, докторе? Ако бяхме в Америка поне щях да знам защо ми ги задаваш всичките тия въпроси – за да си изкараш парите – ами тук, при тоя социализъм дето всичко е безплатно, що ми губиш времето, та и твоето собствено, а, докторе?“

Ама иначе кимам и се правя на много смирен: „Не знам, господин докторе.“

А той се покашля, покашля, мълчи така сякаш ми гледа на ръка или на карти, после – най-после! – изплюва камъчето.

„Защото там е вашата сила, господин Енев. Това е женската половина на тялото. Любовта, мекотата, нежността, Отдясно, мъжката половина, ви боли, защото сте я довели до края, изтощили сте всички запаси – и емоционални, и физически, всичко. А отляво, където сте силен, няма нищо. Там е само очакване, потулени надежди, подметени спомени, забравени радости. А, господин Енев, дали не е време да станете малко по-малко мъж, как мислите?“

Аз мълча и гледам да дишам по-нарядко, че инак като нищо ще заподсмърчам. А той продължава:

„Как минава денят ви обикновено, господин Енев?“

„Като на всички“, викам. „Как как? Работя, това е?“

„Е, добре дошли тогава, господин Енев, в good old Germany. Добре са ви дресирали нашите хора, виждам, по-германец и от германците са направили от вас.“

„А, не“, инатя се аз. „От корена си аз не се отказвам, ние също можем, че и от вас повече. Нищо, че сме от Балкана.“

„А излизате ли някъде, с приятели виждате ли се?“

„К’ви приятели“, викам му аз. „Приятелите всичките на две хиляди километра, че и повече. Не успях нещо да пусна корен тук, нищо, че ви е толкова богата почвата. Децата и работата – това е всичко.“

„Ами опитайте пак тогава. Излизайте, омешвайте се с хора. По малко така.“

„Не става, докторе, нищо не става. Опитвах, опитвах, накрая ми писна – аман от провалени приятелства. И с нашите хора тук вече не става, отегчават ме до смърт, гòрките, само в Интернет намирам интересни хора, сигурно щото сме на разстояние. Все е нещо, нали?“

„Това“, вика докторът, „е защото вие не обичате себе си, господин Енев. Кажете ми, какво изпитвате като се погледнете в огледалото?“

„Как какво?“, дивя се аз. „Поглеждам, подминавам и си гледам работата. Женски работи са това, огледала …“

После се усещам и си прехапвам устната по средата на фразата. А докторът се подхилква, направо да го праснеш с нещо по гръмоотвода, и продължава да ме тормози.

„И откога“, вика, „започнаха хора като вас да се запрягат отпред пред каруцата, да вършат волската работа? Не е ли време да си дадете малко почивка, малко отпуска така. Горе на капрата, господин Енев?“

Тоя път иде мой ред се подсмихвам полека, защото на тоя въпрос си имам приготвен отговор.

„Ами то“, отговарям, „при нас там по Балкана всички все горе на капрата са се нахендрили, господин докторе, никой не ще да тегли, всеки иска да се вози. Та затова, значи, съм я поел тая работа, поне отмалко-малко да проскърцва каруцата, че инак съвсем ще затъне, мърлява каруца българска. Пък то си е и кеф, честно казано. Може и да е волска работа, ама е отпред, всички те виждат.“

Докторът се позамисля, поглежда часовника си.

„Добре, господин Енев“, вика. „Виждам, че си знаете работата. От мен толкова. Ако искате, продължавайте да я карате така. Може и късмет да е, изправен да ви завари. Но иначе, ако искате най-после и да заживеете, а не само портретите на стената да гледате, ще трябва да промените едно-друго, няма как. По-малко юмруци, повече сърце, господин Енев. Аз ще ви предпиша тук едни масажи – масажистката е капка, между другото – а вие правете каквото смятате за правилно.“

* * *
Излизам аз навън, но нещо не ме свърта. Ония игли – те били за постоянно, висят ми значи като обици, две парчета, та чак ме е малко срам, хич не обичам такива глезотии – ми припарват едно такова, хем сърби, хем боли, хем кеф прави … Качвам се на колелото, айде вкъщи, но и там нещо не намирам спокойствие. Преследват ме докторските думи като ято горгони, въртят се над главата ми, пищят в ушите ми и не ме оставят на мира, аман!

Нощта – и тя такава. Въртя се до среднощ, очите ми облещени като светофари, няма спокойствие, няма заспиване, няма мир, нà ти един доктор. Лошо ли ти беше без него, а?

Ставам, разхождам се из тихото нощно жилище, варя чайове, мъча нещо да работя, да драпам, ама не би. Докторе, какво направи с мене бе, маскара с маскара? Аз за това ли дойдох при тебе с толкова доверие, да ме преобръщаш така с хастара нагоре? Какво да правя сега, а? А кажи де, какво да правя?

Но доктор Цубер го няма, междувременно е вече утро, айде на децата закуска, после води на училище, малкото пак се запъва като магаре на мост, от нас до училището – един час кандърми (то е на пет минути). Нормално ежедневие, с две думи.

Но жегата не отминава. По едно време вече започвам да си мисля, че сигурно така се чувстват жените когато им дойдат дните, нещо такова трябва да е. Отвътре едно ми такова разнежено, всичко разтопено, всичко размазано, ни да седна, ни да стана, душата изпълнена с някакво странно очакване – ще дойде някой, Койчо от Бусманци! – и чакам да мине, да си стана пак аз, да си гледам работата …

А после – де го чукаш, де се пука – сядам и започвам да пиша писма. Обаждам се на хора, на които не съм се обаждал от години насам, все от срам, че съм ги зарязал, че съм се умълчал сигурно когато най-много са очаквали да чуят нещо от мен … Даже на моята си китайка се обаждам, момичето, което направи така, че книгата ми излезе в Китай. Не съм й писал от години насам, и с нея същата работа като с всички останали: просто замлъквам по някое време, батериите ми ли се изтощават, какво е, не знам … Но продължавам да пиша.

И, що щеш? От Америка получавам тъжно-претъжно писмо, потънаха гемиите, всичко си … мамата, няма живот, няма сполука на тоя свят, дявол ги взел и американци и българи, и всички. Айде давай сега по скайпа, айде сега милвай, айде сега успокоявай, айде сега давай рамо, давай дупе, давай душа, давай всичко … От Люксембург сдържано, но и с леко удивление – я, тоя взе, та се обади. Откъм България обичайните оплаквания, но примесени с лека доза любопитство: абе ти що се обаждаш, да не си я закъсал нещо, а?

И, накрая, от … Най-милото, най-краткото, най-мечтаното писмо, само няколко реда, но то на човек колко му трябва?
Устните ти търсят насладата
по
горния ръб…
на една деликатна линия…
с форма на лале…
и
правилен, официален по обем размер и форма…
ръб,
на
чаша за вино
 
Което е
Елегантно допълнение към комплекта от вашите мечти.
 
Познах ли ?
 
Бре, докторе, какво ми направи бе, Човек? Какво ми направи?
Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал шест книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...

Нагла история

Антон Терзиев 16 Мар, 2010 Hits: 10636
От известно време наблюдавам Алекс, как…