„Хайде де“, каза си наум Момчето, което
май не беше вече момче, ами ниско остригано, побеляващо мъжленце. „И онзи ден
беше ,не‘, а после видяхме какво стана. Проверка, всичко е само проверка“.
– Не – повтори тя, сякаш прочела мислите
му, после разтърси глава. Малко, упорито овненце. „Не пипай, че ще те бодна!
Бе-е-е-е!“
– Добре де, после ще приказваме – опита се
той да заобиколи по-отдалеч. Търпение, само търпение. Всичко е само проверка. –
Хайде, ела да се разходим. Гледай само какви звезди висят, едри като шишарки. В
Бостън има да търсиш такива звезди, ама няма.
Той нарочно наблегна на „има да търсиш“,
разчитайки на добрия й слух. Тя е умница, и сама ще разбере. Последна нощ,
последен шанс. Човек трябва да е последен глупак, за да пропусне нещо такова. А
това момиче е всичко друго, но не и глупаво.
Той внимателно я обрамчи през кръста,
изтръпнал от напрежение. Уф, слава богу, тялото й все още отговаря, все още
подава един друг сигнал. „Свободно, свободно, свободно“. Все
пак някои неща не се променят.
„Добре, сега само по-внимателно, за да не
оплескаме нещо“. Момчето лекичко я целуна зад ухото, тя потръпна за миг,
усмихна се замечтано, но продължи да крачи. Той заподскача подире й.
– Слушай, така ли ще се гоним цяла вечер?
„Грешка!“, просветна червена лампичка пред
очите му. „Грешка, грешка!“
Твърде късно, разбира се. Замечтаното
изражение изчезна от лицето й, тя го изгледа с дебнещи очи. В ъгълчетата на
устата й се появиха правоъгълни бръчки.
– Извинявай. – Той понечи да я прегърне
отново, но в този момент покрай тях профуча миризлив автомобил и ги покри с
малко отровно облаче. Бръчките покрай устата й станаха още по-правоъгълни.
Невероятно, но факт.
– Добре де, ако не искаш в хотела, да
отидем тогава у нас. Мама … сигурно вече спи, едва ли ще ни чуе.
Едва сега той си даде сметка какво е казал
и изтръпна. Жена в къщи, в неговата стая! Редом с другата, в която отчетливо
диша майка му! През главата му се завъртяха като в натрошен калейдоскоп
картинки и парченца от картинки – мама, приклекнала над цукалото, „какво си
зяпнал, нахалник такъв, веднъж само да свърша, ще ти отпоря ушите, пикльо с пикльо!“,
батко се хили някъде изотзад, откъм скривалището си, най-после да опердашат
веднъж и малкия, стига само той е опирал пешкира, момченцето пищи ужасено, „ама
аз без да искам, не беше нарочно, моля те, моля те, не беше нарочно!“ Срамът го
подхваща и, както обикновено, го засипва с градушка от плесници, от които
скриване няма, той и без това го знае, но …
– Какво ти стана, защо пребледня такъв? –
Тя го изгледа любопитно, дори малко загрижено.
– Може да е от ракията – смотолеви той. –
Сигурно са ни пробутали някое менте. Впрочем, може би все пак е по-добре да
отидем в хотела. По-приятно е някак, по-уютно.
– Никъде няма да отидем – отговори тя без
напрежение, но твърдо. – Казах ти вече, днес – не.
– Но защо? – Едва сега той започна да й
вярва, хладността на нейната решителност го прониза като микроскопично ледено
длето. – Не ме ли обичаш вече?
– Ах, престани! Знаеш, че нямаме време за
такива разговори! Утре отново съм далеч, какво значение има дали те обичам или
не? Беше много хубаво, беше дори прекрасно! А сега стига толкова, време е да се
пробуждаме!
– Впрочем, звездите наистина са красиви –
прибави тя по-меко, съзряла отчаянието, напредващо по лицето му като студен
фронт по метеорологична карта.
Изведнъж излезе вятър. Морски град, какво
да го правиш? Момичето се присви зиморничаво и се уви по-добре в дългата си
плетена жилетка. Септември, а вече е толкова студено. Странно време, сигурно ще
е от глобалното затопляне.
– Защо дойде тогава? По-добре да беше си
стояла в София! – каза Момчето и укорът, до този момент избутван назад,
иззвънтя в гласа му като коса, ударила на камък.
Момичето го изгледа беззлобно. Той се
гмурна в очите й, окъпа се и почувства как гневът му намалява и изчезва, както
винаги когато погледне в двете езера с цвят на суров петрол.
– Знаеш ли, в Харвард веднъж се запознах с
един, който твърдеше, че може да ме научи да живея само от светлина, без храна
и вода. Той самият живеел така вече от години – каза Момичето. – Представяш ли
си какво чудо би било, ако всички изведнъж се научат на нещо такова? Без глад,
без войни, без страдание …
Момчето изпръхтя презрително. Тия на Запад
вече съвсем изкукуригват. Дори и в Харвард. Сигурно скоро ще започнат и да
прехвръкват от цвят на цвят. Като пчелички.
– Ако на това ви учат в Харвард … Язък ти
за стипендията.
– Стига, ще урочасаш нещо – прекъсна го
тя, поставяйки ръка на устата му. Топлината на дланта й прекоси тялото му с
бързи, крадливи стъпки. Той затвори очи и се опита да запечата мига в главата
си. Устните му лекичко започнаха да опипват пръстите й, тя се усмихна и
отдръпна ръката си.
– Ти какво, май не разбираш от дума.
– Вече не разбирам от нищо – отвърна той
нервно. – Това е последния ни шанс, как може пък ти да не го разбираш? Или вече
се готвиш за … по-интересни хора?
– Ах, не започвай с глупостите! За тях пък
изобщо никакво време нямаме.
– Но защо, защо дойде тогава?
– За да те видя. Още веднъж.
– И това … Това е всичко?
– Не. Има и още нещо.
Той я погледна с нова надежда, очите му се
разшириха в очакване.
– Бременна съм – каза тя тихо и отново се
зави в жилетката си. Думите се изплъзнаха от устата й, паднаха на тротоара и
заподскачаха наоколо като бомбичка-жабка. Нощта изведнъж се изпълни със
светлини и звуци, пъстри и ревящи, истинска пътуваща менажерия. Доста мигове
по-късно Момчето най-после осъзна, че я гледа със зяпнала уста.
– Наистина ли? – попита той малко
глуповато, после, против волята си, добави: – И … кой е бащата?
– Не знам – излъга тя набързо, потискайки
болката, която изпищя отвътре. – Пък и не ме интересува.
Той понечи да се наежи, стигна някъде до
средата, убоде се на собствените си бодли и кротна.
– И … какво ще правиш сега?
– Ще го родя някъде в Мексико и ще го
продам – изтърси тя отмъстително, после, прочела неподправената болка по лицето
му, добави: – Глупости, ще го запазя, разбира се. Това е моето дете.
„И твоето, глупако“, каза си тя наум.
„Толкова ли нямаш сърце да видиш?“
– Но това … това ще бъде много трудно. В
Америка, с дете … при цялото напрежение. А и парите …
– В Бостън управляват демократите – каза
тя, стараейки се да звучи безгрижно. – Все ще се намери и за мен някоя социална
програма.
– Глупости, социална програма! От умрял
писмо!
– Да имаш някоя по-добра идея?
Той се поизпъчи малко, помълча, гледайки
под краката си, после каза:
– Детето се нуждае от баща. Като всяко
дете.
В главата му отново припламнаха
картинките. „Махай се, махай се, не искам да те виждам повече! … Това са моите
деца, само моите! Махай се! Махай се!“
– И как точно си представяш цялата работа?
– Тя го изгледа през рамо, наполовина тъжно, наполовина присмехулно. – Да се
откажа от следването, да се оженим и да заживеем при милата ти майка?
Възпитание на чувствата по български. Това ли ми предлагаш?
– Можем да отидем някъде другаде –
предложи той несмело.
– Къде? Да учителстваме в Кърджали? Или да
кандидатстваме за австралийска виза?
– Това … няма значение – каза той с
усилие.
Вятърът подхвана думите му, сви ги на
топка и ги подгони да ги рита из празната улица. Някъде откъм Морската градина
се зачу музика. Носталгичният глас на Боно повтаряше:
You’ve got stuck in a moment
And now you can’t get out of it
– Чуваш ли? – попита тя. – Колко по-ясно
от това искаш да ти го кажат? Заседнали в момента – ето какво сме ние двамата.
Заседнали до шия, без надежда.
– Светът не е „Титаник“ – отвърна той. – И
не е необходимо на всяка цена да се спасяваме кой как може!
– Ще си го запиша – отвърна тя хладно. –
Сигурно звучи добре на маса.
– Това вече … не го заслужавам – процеди
той с глас, надупчен от гняв. – А … сигурно не заслужавам и теб. Но това го
знаехме още от началото, нали? Made in Bulgaria сигурно звучи
в Америка като gone fishin’.
Недалеч от тях се завъртя малка прашна
вихрушка, напъна се да порасне, но не успя и се понесе по тротоара, свистейки.
Момчето я проследи с поглед, докато тя се разпадна. „Още една победа на
реалността над илюзиите“, мина през ума му, но този път то предпочете да запази
сентенцията за себе си. И без това през цялото време имаше усещането, че
насреща му се намира самата Реалност, ако не и непременно гола. От което тя май
не печелеше особено много.
– Съжалявам, не исках да се разделяме така
– каза по някое време Момичето. – Може би щеше да бъде по-добре, ако не бях ти
казала.
Но момчето вече беше си казало, че времето
на илюзиите е отминало и, тъй като за него нещата съществуваха само доколкото
можеха да се уловят в ясни, не зацапани от полутонове цветове, сегашният му
свят стана този на един реалист. Оттук нататък всичко у него беше ясно и
определено – кратките, любезни и хладни фрази, които запълниха пространството помежду
им подобно на ято хартиени лястовички, дежурно изпънатата на лицето му усмивка,
сгъваема и непромокаема, отмерените движения, предназначени да премахнат дори и
сянката от каквато и да било неяснота, както и механичната прегръдка на
раздяла, при която, целувайки въздуха на сантиметри от бузата й, той успя да
издържи на изкушението и не прошепна „сбогом“. Гневът му бе покрил света с
тънка, но непроницаема пелена от пепел – и нищо не беше в състояние да я
пробие, поне засега, поне докато не се бе спуснала отрезвяващата светлина на
утрото, което, той си знаеше още отсега, сигурно щеше да се появи преди да е
мигнал дори за секунда.
* * *
– Не – каза Момчето, което междувременно
бе започнало да оплешивява и от суета бръснеше главата си. – Съжалявам, това е
невъзможно.
Момичето, което междувременно се бе
превърнало в изискана дама, облечена в семпъл, но скъп бежов костюм, смутено
поправи дискретно подрусените си коси и обясни, че разбира всичко. Мълчанието
помежду им зацвърча. Замириса на прегоряло масло.
– Как е животът във Флорида? – попита той
малко неуверено, защото не беше сигурен, че иска да чуе отговора. И без това го
знаеше предварително.
– О, всичко е много добре – отвърна тя с
усмивка, която все още беше запазила следи от естественост. – Джеймс е най-добрият
съпруг, който мога да си представя. И най-добрият баща. Работи много и се
виждаме сравнително рядко, но това е в реда на нещата там. А аз започнах да
рисувам.
– Да рисуваш? – той я изгледа учудено, за
пръв път истински заинтересуван от разговора. – Но нали специалността ти беше …
– Да, да, но се оказа, че трябва да
избирам между кариера и семейство. Това не е съвсем просто там, понякога човек
е принуден да взема трудни решения … И както виждаш, аз избрах семейството.
– Разбирам – промърмори той. – Мъдро
решение.
– Слушай, нека ти оставя адреса си –
разбърза се тя. – Нищо не се знае, животът се върти по всякакви начини. Може би
пак ще се срещнем.
– Може би – отвърна той и скри очи зад
чашата със скъпо бяло вино. Бутилката струваше колкото половината му месечна
заплата.
Тя започна да рови из чантичката си,
извади колода визитни картички и му подаде една. Името й започваше с „Доктор“ и
той си помисли, че тя всъщност се казва не Доктор, а Румяна.
Малко преди да излезе тя се обърна,
изгледа го продължително и той си въобрази, че вижда в очите й сълзи.
Остана и допи виното.
