Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Точно както варварството на атаката на Хамас не оправдава бруталността на израелското нападение срещу Газа, така и безсмислието на части от левицата не дава основание да се прекрати политическото застъпничество за правата на палестинците. Цензурата не може да бъде основа на справедливостта.

Автор(и): Кенан Малик

В съзнанието на Путин всеки компромис е слабост. Ето защо единственият начин да се говори с него е на езика на силата.

Автор(и): Дмитро Кулеба

Миналата седмица Русия обяви, че заменя генерал Сергей Суровикин – който само три месеца по-рано бе поставен начело на войната в Украйна – с друг генерал, Валерий Герасимов. Промяната изненада много наблюдатели.

Автор(и): Айзък Чотинер, Роб Лий

Когато през осемдесетте години на миналия век психологът Джон Норкрос изследва новогодишните обещания, той установява, че повече от петдесет процента от американците са взели някакво решение. След шест месеца само четиридесет процента от тях са се придържали към него. Когато Норкрос проследил ситуацията две години по-късно, броят им спаднал до 19%. Дори сред успелите повече от половината са имали пропуски – средно четиринадесет. Въпреки това всички ние продължаваме да си казваме, че можем да отслабнем, да спестим пари или да ходим на фитнес.

Автор(и): Мария Конникова

Съществува много съществена разлика между морските империи на Западна Европа и сухопътните империи на Турция, Русия и Германия. Колкото и да са неприятни някои от конфликтите, свързани с падането на империята, морската имперска сила в крайна сметка може да ги избегне (или поне да избегне отговорността за тях), като се върне у дома по море. За сухопътните империи такова ясно бягство никога не е било възможно.

Автор(и): Анатол Лийвен

Как Бил Гейтс стана най-богатият човек в Америка? Богатството му няма нищо общо с това, че Майкрософт произвежда добър софтуер на по-ниски цени от конкурентите си или „експлоатира“ работниците си по-успешно (Майкрософт плаща на интелектуалните си работници сравнително високи заплати). Милиони хора все още купуват софтуер на Microsoft, защото Microsoft се е наложил като почти универсален стандарт, практически монополизирайки областта, като едно от въплъщенията на това, което Маркс нарича „общ интелект“, под който той разбира колективното знание във всичките му форми, от науката до практическото ноу-хау. Гейтс на практика приватизира част от общия интелект и забогатя, присвоявайки последвалата рента.

Възможността за приватизация на общия интелект е нещо, което Маркс никога не е предвиждал в своите трудове за капитализма (до голяма степен защото е пренебрегнал социалното му измерение). Но именно това е в основата на днешните борби за интелектуална собственост: тъй като ролята на общия интелект – основан на колективното знание и социалното сътрудничество – се увеличава в постиндустриалния капитализъм, богатството се натрупва непропорционално на труда, изразходван за неговото производство. Резултатът не е, както Маркс изглежда е очаквал, саморазпадането на капитализма, а постепенното превръщане на печалбата, генерирана от експлоатацията на труда, в рента, присвоена чрез приватизация на знанието.

Автор(и): Славой Жижек

Ако Путин беше рационален лидер, ангажиран със защитата на собствените си позиции в Русия и с гарантирането на нейната сигурност в чужбина, той нямаше да заложи на огромна война. Той очевидно нямаше да предположи, заедно с генералите си, че руските войски ще бъдат посрещнати от украинците с цветя и с традиционните хляб и сол. Той беше заслепен от собствените си убеждения. Както бързо стана ясно от войната, той не е изкупител, а военнопрестъпник. Той навреди, може би фатално, на собствените си въоръжени сили и превърна Украйна в нация повече от всякога. Той укрепи омразните си врагове НАТО и Европейския съюз и предизвика рядък двупартиен отговор в Съединените щати, които отдавна са раздирани от дълбоки политически разделения. И стимулира съпротивата в Русия, която със сигурност ще се засилва с разпространението на информацията за руските жертви. Китай може и да е приятел, но отслабената Русия сега ще трябва да се подчини на волята на Пекин.

Зеленски е още по-невероятен лидер, отколкото е Чърчил през 1940 г. Когато беше избран с огромна преднина през 2018 г., заглавията на вестниците бяха изцяло посветени на телевизионния комик без политически опит. Той имаше чар, но малко ясни политики, и беше тормозен от Тръмп и от Путин, който продължаваше да подкрепя сепаратистите в разразилия се конфликт в източната част на Украйна. В навечерието на нахлуването на Путин рейтингът на Зеленски сред украинците беше ужасяващ. Въпреки това способностите, които беше развил като комик – работа в екип, комуникационни умения и най-вече смелост, го превърнаха във военния лидер, от който Украйна се нуждаеше. Тъй като е бил актьор, той инстинктивно знае как да поднася добре реплики и как да играе с публиката в Украйна, Русия и по света като цяло. Подобно на Чърчил, той дава пример, отказвайки да напусне страната си и споделяйки нейните страдания. В сравнение с него Путин – и това трябва да го ласкае – изглежда като разочарован и изолиран старец, сгушен в края на нелепо дълга маса.

Автор(и): Маргарет Макмилан

По своята същност „кетманът“ е психическа защита. Това е начин да се живее с противоречията. Той позволява на онези, които го владеят, да създадат частни светилища на ума, недокоснати от компромиси, дори когато компромисите заливат останалата част от живота им. В „Поробеният ум“ Милош разделя кетмана на осем разновидности: национален, артистичен, професионален, скептичен, метафизичен, етичен и кетман на революционната чистота. Всеки от тях включва компромис в една област на живота, за да се задоволят изискванията на друга, например като се придържаме към политическата ортодоксалност, за да продължим професионалната си работа, или като намираме произведения за превод, които имат някаква вътрешна стойност (Александър Пушкин, да речем) и които все пак ласкаят режима.

Автор(и): Джейкъб Микановски

Като човек, който е работил както с Джей Кей Роулинг, така и с членове на транссексуалната общност, исках да заявя абсолютно ясно къде стоя. Не съм съгласен с коментарите на Джо. Транссексуалните жени са жени, транссексуалните мъже са мъже и небинарните идентичности са валидни. Никога не бих искал да говоря от името на общността, но знам, че моите скъпи транссексуални приятели и колеги са уморени от това постоянно поставяне под въпрос на тяхната идентичност, което твърде често води до насилие и злоупотреба. Те просто искат да живеят живота си спокойно и е време да им позволим да го направят.

 

Автор(и): екип на списание Variety

Осъзнавам, че някои медии вероятно ще искат да представят това като вътрешна борба между мен и Джей Кей Роулинг, но наистина не става въпрос за това, нито пък то е най-важното в момента. Макар Джо безспорно да е отговорна за посоката, по която пое животът ми, като човек, който имаше честта да работи и продължава да допринася за проекта „Тревор“ през последното десетилетие, а и просто като човешко същество, се чувствам длъжен да кажа нещо в този момент.

Транссексуалните жени са жени. Всяко твърдение за обратното заличава идентичността и достойнството на транссексуалните хора и противоречи на всички съвети, дадени от професионалните здравни асоциации, които имат много по-голям опит по този въпрос от Джо или мен. Според The Trevor Project 78% от транссексуалните и небинарните младежи съобщават, че са били обект на дискриминация заради половата си идентичност. Ясно е, че трябва да правим повече, за да подкрепим транссексуалните и небинарните хора, да не обезсилваме тяхната идентичност и да не причиняваме допълнителна вреда.

Автор(и): Даниел Радклиф

Но колкото и безкрайно неприятно да е постоянното насочване към мен, аз отказвам да се преклоня пред движение, което според мен нанася очевидна вреда, като се стреми да ерозира „жената“ като политическа и биологична класа и предлага прикритие на хищниците, както малцина преди него. Заставам редом със смелите жени и мъже, гейове, хетеросексуални и транс, които отстояват свободата на словото и мисълта, както и правата и безопасността на някои от най-уязвимите в нашето общество: млади гей-деца, крехки тийнейджърки и жени, които зависят от и искат да запазят своите еднополови пространства. Социологическите проучвания показват, че тези жени са огромно мнозинство и изключват само онези, които са достатъчно привилегировани или имат късмета никога да не са се сблъсквали с мъжко насилие или сексуално посегателство, и които никога не са си давали труда да се образоват за това колко разпространено е то.

Автор(и): Дж. К. Роулинг

Но какво изобщо представлява „успехът“, разглеждан sub specie eternitatis, а не от гледната точка на постижимите и по някакъв начин измерими, негови форми? Нищо друго освен една цел, която е зададена ОЩЕ ОТ САМОТО НАЧАЛО по такъв начин, че никога да не може да бъде достигната.

Автор(и): Златко Енев

Осемдесет! Почти не мога да го повярвам. Често изпитвам усещането, че животът едва започва, само за да осъзная, че е почти към края си. Майка ми е била 16-то от 18 деца; аз бях най-малкият от четиримата ѝ синове и почти най-младият от огромното братовчедство от нейната страна на семейството. Винаги бях най-малкото момче в моя гимназиален клас. Запазих чувството, че съм най-младият, въпреки че сега съм почти най-възрастният човек, когото познавам.

Мислех, че ще умра на 41, когато имах лошо падане и счупих крак, докато се катерех сам по една планина. Шинирах крака възможно най-добре и започнах да се спускам надолу, несръчно, с ръце. В дългите часове, които последваха, бях нападнат от множество спомени, както добри, така и лоши. Повечето бяха в режим на благодарност – благодарност за това, което ми беше дадено от другите, благодарност също, че съм успял да върна нещо. „Пробуждане“ беше публикуван предишната година.

На близо 80 години, с множество медицински и хирургични проблеми, никой от тях прекалено тежък, се чувствам радостен, че съм жив. Мисълта „Радвам се, че не съм мъртъв!“ избухва понякога в мен, когато времето е идеално. (В противоположност на една история, която чух от приятел, който, разхождайки се със Самюел Бекет в Париж в перфектна пролетна сутрин, му казал: „Ден като този не ви ли кара да се радвате, че сте жив?“, на което Бекет отговорил: „Не бих отишъл чак дотам.“) Благодарен съм, че съм преживял много неща – някои прекрасни, други ужасни – и че успях да напиша дузина книги, да получа безброй писма от приятели, колеги и читатели, и да се наслаждавам на онова, което Натаниел Хоторн беше наричал „сношение със света“.

Автор(и): Оливър Сакс

Както става ясно още в самото начало на текста, Оруел използва понятието „национализъм“ в един пределно широк смисъл, който позволява подвеждането под него на изключително много мисловни и поведенчески стереотипи. В такъв смисъл опитите за някакъв вид по-тесен и конкретен анализ на твърденията му ми се виждат предварително обречени на неуспех. За самия мен най-важното заключение – и предупреждение – на този текст се състои в посочването на опасностите от „анти“-мисленето. (Под „анти“-мислене разбирам такова, което изхожда от основната предпоставка, че някакво друго, предхождащо го мислене, трябва на всяка цена да бъде унищожено, изличено, по възможност премахнато от света). Казано по-просто, предупреждението на Оруел е предупреждение срещу партизанщината, срещу едностранчивата мисловна агресивност и войнственост, която не успява да открие в заобикалящия свят нищо друго, освен мишени за атаки и агресии. Показателни в това отношение са историческите развития на понятията „антифашизъм“ и „антикомунизъм“, които в края на краищата водят до удивително подобни едни на други резултати.

Автор(и): Златко Енев

Розалина Темелкова: Нито филмът, нито изпълнението на Мария ми допаднаха и споделих това съвсем открито, след което станах обект на словесни нападки и някои недотам приятни обвинения, например, че не оценявам успехите на сънародниците ни в чужбина, а вместо това ги критикувам и им връзвам кусури. Беше даден пример как въпросната актриса точно за тази роля се радва на огромен медиен интерес, канят я известни водещи на токшоута, пресата я хвали и Холивуд е полудял по нея. Намекът, струва ми се, беше – коя си ти, какво разбираш от кино и какво собствено си постигнала, та си въобразяваш, че имаш право да критикуваш, да не харесваш и хейтиш една успяла българка.

 

Теодор Ушев: И моите 50 стотинки по темата с Мария Бакалова и Борат. Още преди месеци написах тук, че нейната роля във филма е може би най-значителния акт, който български артист е правил някога.

Големият Джордж Форман казва: „Боксът е като джаза – колкото по-хубав е, толкова по-малко го ценят и разбират хората“. Но боксът е като джаза и в друг смисъл – най-великите до един са блестящи импровизатори.

Съветската спортна школа е много фино разработена система. Тя е изключително ефективна до момента, в който се сблъска с креативен, адаптивен, по-динамичен и достатъчно силен противник. Такъв, който може и да импровизира.

Това например се случи в шахмата с появата на Боби Фишер навремето и с появата на Магнус Карлсен в наши дни. Такива чешити не могат да бъдат победени от системата, защото са по-творчески, по-флуидни от нея.

Автор(и): Иван Ланджев

И така, в началото на края на епидемията, нека обобщим нещата, които изглеждат като факти: хората в България избраха да въведат ненужно строги мерки при изключително нисък брой както на заболелите, така и на починалите от болестта. В страната се възцари дух на параноя и полицейщина, икономиката беше блокирана напълно. Нещо повече: пред лицето на множество примери за далеч по-спокоен обществен климат и липса на подобни крайни ограничения, мнозинството продължава да упорства, че друг начин не е имало, изхождайки от убеждението за вечната българска изостаналост и липса на отговорност, без да си дава сметка, че по този начин я увековечава.

Крайно време е тези нагласи да бъдат подложени на по-сериозно и по-критично обмисляне. Заявявайки „При нас другояче не може“, ние си отказваме правото на развитие и бъдеще. Цялата стихийна кампания, облечена в „гражданско-отговорни“ призиви към дисциплина, трябва да бъде преосмислена като онова, което всъщност е: израз на тоталната несигурност и неуверенст на повечето хора в страната, че днешните българи са способни да се справят със сериозни предизвикателства и БЕЗ моментално завръщане към навиците от тоталитарното минало.

Автор(и): Златко Енев

Живеем в кризисно време. От три месеца насам светът, който обитаваме, започва все повече да заприличва на пословичния разровен мравуняк, из който объркано щъкат насам-натам полудели от ужас мравки, руинират се, за броени месеци, самите основи на колективното обиталище, в битката с невидимия враг се хвърлят всички възможни резерви, а жителите на мравуняка, тоест самите ние, установяват с примирени и малко засрамени погледи, че взаимоотношенията им – до вчера комай белязани от нормални, сравнително добронамерени обмени на приятелски жестове – днес изведнъж започват да се определят от едно-единствено нещо: от коя страна на „барикадата“ се намира човек.

Не че двете страни имат дори отдалечена прилика, особено от гледна точка на масовостта. Както при всяка току-що начената война, реална или въобразена, броят на хората, които биха искали да ѝ се противопоставят, е почти нищожен в сравнение с морето от убедени привърженици. Така поне изглеждат нещата през очите на пишещия, с право или не. Врагът изглежда мощен и безпощаден, епидемията на коронавируса вече рутинно се нарича „най-голямото изпитание за човечеството през последните… (следват различно големи отрязъци от време, в зависимост от въображението и дързостта на говорещите/пишещите.) По логиката на всяка колективна превъзбуда от такива мащаби, метафорите, сравненията, преувеличенията, изобщо всички средства на масово-мобилизационното слово, постепенно, почти неусетно, започват да губят какъвто и да било привкус на нереалност и преувеличение; онова, което довчера би звучало като безумно парадиране, днес вече е нормален модус на говорене. И, което е най-важно: несъгласието, което дори и в по-нормални моменти е нещо, с което имаме огромни трудности, изведнъж започва да изглежда като чиста проба кощунство, като безумна клоунада, безсмислено перчене и публично надуване, чийто смисъл, ако изобщо доловим, става в сегашния момент толкова гротескно-дразнещ, че обикновената реакция срещу него е нещо като тази тук.

(Цитирам само един от последните си разговори във Фейсбук, може би защото младата дама отсреща ме завари неподготвен – дали защото съм я „надценявал“ или просто защото сегашната ситуация не допуска нищо по-различно от една именно такава реакция към всеки бърборко на „безобразни глупости“… Е, поне това последното можете да решите единствено вие, въображаеми читатели).

Автор(и): Златко Енев

Преди тридесет години защитих дисертация върху философията на Карл Попър – един от първопроходците в търсенето на логиката, която направлява развоя на научните открития. Винаги съм смятал себе си за човек на здравия разум, рационалността и вярата в научното познание. Винаги съм се опитвал да следя и опознавам, доколкото е по силите ми, развоя на модерната наука, винаги съм стоял на страната на научните аргументи в смисъла, определян от мислители като Попър и Кун (тоест неща, които поставят граници пред възможността самите те да бъдат положени извън сферата на опровержение, а освен това правят ясни, доказуеми или оборими, прогнози). Винаги съм се противопоставял срещу арогантното невежество, особено когато то се пери с „ученост“.

Винаги. Досега.

И толкова по-голямо е удивлението ми от самия себе си, когато днес, в разгара на най-голямата криза, която сме преживявали през последните десетилетия, изведнъж се оказвам в лагера на „антинаучните скептици“, на хората, които отказват да повярват в реалните основания на тази психоза и търсят обясненията ѝ в други, дълбоко скрити и твърде неясни, че и притеснителни за признаване, масови страхове. Онези от неясното бъдеще, от множеството заплахи и неуверености, пред които ни изправя бясната скорост на промените, от дифузното усещане за собствена некомпетентност и неспособност за намиране на ориентири в този толкова объркан свят. Страховете от самите себе си, с други думи. И не мога, и не мога да се откажа от това смътно усещане. Цифрите, които чета по световните статистически сайтове изглеждат смехотворно-незначителни в сравнение с всичко, което до този момент сме наричали глобални епидемии. На това всички отговарят „да, ама ще видиш ти след няколко месеца“. Или „единствената причина за това са бързите и всеобхватни мерки“. Готов съм да призная, че позицията „дайте да видим какво ще стане, ако просто не правим нищо“ е изцяло абсурдна, просто глупашка. И личната ми, както и публична позиция, се ограничава до сдържано, ако и изпълнено с вътрешно несъгласие, придържане към извънредните норми на поведение. Не се доближавам до никого. Отказвам опитите на други да се доближат до мен (имаше и такива неща). Стремя се да не бъда безотговорен, колкото и несъгласен да се чувствам с „логиката“, която се набива в съзнанието ми буквално с чукове, от всички страни.

Автор(и): Златко Енев

На какво може да ни научи историята по отношение на сегашната епидемия на коронавируса?

Първо, историческите уроци потвърждават, че не можете да се защитите, като постоянно затваряте границите си. Не забравяйте, че епидемиите са се разпространявали бързо дори през Средновековието, много преди ерата на глобализацията. Така че дори и да намалите глобалните си връзки до нивото на Англия от 1348 г., това все още няма да е достатъчно. За да се защитите реално чрез изолация, преминаването в едно ново средновековие няма да ви свърши работа. Ще трябва да преминете в пълна каменна ера. Можете ли да го направите?

Второ, историята показва, че реалната защита идва от споделянето на надеждна научна информация и от глобалната солидарност. Когато една страна е засегната от епидемия, тя би трябвало да е честна и да споделя информация за епидемията, без да се страхува от икономическа катастрофа – докато други държави трябва да могат да се доверят на тази информация и да бъдат готови да протегнат ръка за помощ, вместо да изолират жертвата. Днес Китай може да предаде на държавите по целия свят много важни уроци за коронавируса, но това изисква високо ниво на международно доверие и сътрудничество.

Международното сътрудничество е необходимо и за ефективни карантинни мерки. Карантината и блокирането са от съществено значение за спиране разпространението на епидемиите. Но когато държавите не се доверяват една на друга и всяка страна живее с убеждението, че е оставена сама на себе си, правителствата се колебаят да предприемат такива драстични мерки. Ако откриете 100 случая на коронавирус в страната си, бихте ли блокирали незабавно цели градове и региони? До голяма степен това ще зависи от нещата, които очаквате от другите страни. Затварянето на собствените ви градове може да доведе до икономически крах. Ако мислите, че след това други държави ще ви се притекат на помощ, то е много по-вероятно да приемете тази драстична мярка. Но ако смятате, че те ще ви изоставят, то вероятно ще се колебаете, докато не е станало прекалено късно.

Автор(и): Ювал Ноа Харари

Господин Енев, наскоро публикувахте размишленията на Ювал Ноа Харари за света след Ковид-19. Човечеството, казва той, е изправено пред (може би) най-голямата криза на нашето поколение. Бихте ли коментирали и тези думи „Ще оцелеем, повечето от нас все ще са живи – но ще населяваме един различен свят?“

Темата, не ще и дума, е изключително сложна и комплексна. Моето собствено разбиране и оценка за ситуацията се свежда приблизително до следното: налице са сериозни основания човек да възприема сегашната епидемия, особено в свръхдимензионираните ѝ, почти апокалиптични измерения, като израз на други, по-дълбоки и засега несвързвани директно с нея масови страхове. Фактите, разглеждани „трезво“ (говоря примерно за цифрите на случаите на болестта в световен мащаб) са буквално нищожни, сравнени с което и да било друго „ежедневно нещастие“ (като се започне с автомобилните катастрофи и се свърши с „нормалните“ грипни епидемии, които убиват буквално всяка година далеч-далеч повече хора). Тук само една добре направена инфо-графика, която показва колко нищожна е „точицата“ на COVID-19 в сравнение с истински големите епидемии, които са тормозили човечеството в хода на вековете.

Моля това твърдение да не се разбира превратно: в никакъв случай не се опитвам да омаловажавам извънредността на ситуацията, но, както вече казах, според мен причините за нея са не толкова в самата болест, колкото в други, скрити под повърхността обществени страхове, които очевидно са се насъбирали в течение на много дълго време и сега намират своеобразен отдушник под формата на масовата истерия и психоза, предизвикана от едно инфекциозно заболяване, което по принцип е далеч по-малко опасно от обичайния грип. Това е мнението, което защитавам от ден първи насам.

Автор(и): екип на „Маргиналия“, Златко Енев

Коронавирусът не предизвиква първия опасен грип, атакувал планетата. Само дето предишните не бяха с аристократични имена – свински, птичи, луда крава… По данни, цитирани от БТА, пандемията от свински грип през 2009 година е отнела най-малко 285 000 човешки живота. И въпреки това не се стигна до масова психоза и крайни мерки. Какво е по-различното сега?

На първо място са пораженията от самия вирус, макар че природата му сякаш продължава да е неясна. Експертните мнения се люшкат от нов бич за човечеството до грип като другите, който можеш да изкараш на крак.

На второ място идва медийното му отразяване. През последните десет години информационният произвол нарасна многократно. И за милионите, които не са заразени с коронавирус, той е медиен образ, далеч по-заразен от прототипа си. Едва ли е останал някой, който да не е чул за него, да не го мисли, да не се страхува.

Автор(и): Георги Лозанов

Има идеи, с които хората, които сега наричаме „популисти“, в продължение на векове са се опитвали, и то обикновено успешно, да печелят идейни следовници и политически поддръжници. На пръв поглед някои от тези идеи са привлекателни; за тях един непредубеден човек би казал – ето, това ако се постигне, човечеството най-сетне ще заживее в мир и братска любов, без конфликти и без войни. Но никоя от тях не е използвана толкова нагло и безогледно (при това – като че ли с предварително гарантиран успех), и никоя от тях не е донесла на човечеството толкова страдания и не е проляла толкова кръв, колкото трите идеи – за свободата, равенството и братството, обединени в девиза на Великата френска революция. Как се е стигнало до това?

Автор(и): Д-р Георги КАРЕВ, д.м.н.

Питам се: Защо ли в училищата на НРБ не сме научили почти нищо за европейската история? А каквото сме научили, е било цензурирано, изкривено и манипулирано.

Отговорът има две страни: идеологическа и манталитетна. За идеологическата няма какво особено да говорим: знае се, че всичко беше пригаждано към историческия материализъм, че историята просто беше длъжна спретнато да се развива напред към победата на комунизма. По-потискащо обаче е манталитетното обяснение за нашата историческа неграмотност, защото то с всичка сила важи и до днес, доколкото и днешните (или поне вчерашните) ученици изучават почти същата осакатена и манипулирана история, в центъра на която някак саморазбиращо се е поместена България. За да го кажа ясно: българската история, разбира се, трябва да се познава, но е нелепо да учиш европейска история с внушението, че тъкмо България гнезди в нейната сърцевина. А проблемът е именно манталитетен, защото в дъното му е ниското самочувствие на българина, което се компенсира с историческа грандомания.

Смея да твърдя, че докато в учебниците по история се експериментират „иновации“, българите ще си останат в една дълбока духовна провинция и няма да получат шанса да разберат, че живеят на един удивителен континент. И че са част от неговото минало, настояще и бъдеще.

Автор(и): Ибрахим Карахасан-Чънар

Впрочем тезата „Младите не четат“ е също толкова елементарна, колкото и невярна. Тези дни излязоха данни от национално представително изследване на Институт „Отворено общество“, които показват, че близо половината (49%) от хората над 60 години изобщо не отделят време за книги, докато нечетящите до 29 години са два пъти по-малко (24%). Още: сред най-младите всеки трети (34%) заявява, че чете книги почти всеки ден, като делът им е около 3 пъти по-голям в столицата (33%) и в областните градове (30%). Изводът гласи, че четат по-младите и по-образованите, хората с по-високи доходи, както и тези, които сърфират в интернет повече от средното за страната. Те са и по-критични към информацията, която им се поднася, и в по-малка степен са съгласни, че медиите не се поддават на политически или икономически натиск.

Автор(и): Любослава Русева

Международният криминален трибунал за бивша Югославия отсъди, че босненско-сръбският военен командир Ратко Младич е виновен в извършване на геноцид, заради участието му в клането от 1995 в Сребреница, плюс други жестокости. Славенка Дракулич размишлява върху една фотография от първите дни на босненския конфликт и какво точно тя ни казва за естеството на злото.

Автор: Славенка Дракулич

Светът гори, държавата ни – също. Вероятно всичко е започнало с някое малко пламъче. С небрежно захвърлена кибритена клечка, фас или нещо подобно. Дали на световно равнище това е бил атентатът срещу Световния търговски център, Световната икономическа криза или пожарът е тлеел още по време на Студената война? А в България този пожар е горял с години още от времето на социалистическия режим с неговите три невидими за тогавашната (а за съжаление и за огромна част от днешната общественост) фалита, но той е ставал все по-видим и по-видим в годините на прехода? Със сигурност пожарът у нас вече здраво бушува през деветдесетте години, най-странния период в най-съвременната ни история. Той ту намалява, ту лумва отново. Дори когато не го виждаме с очите си, усещаме дима с обонянието си. И гледаме да се спасим поединично.

Автор: Иван Димитров

Почти навсякъде появата на Uber ражда скандали и противоречия. Във Франция например, дейността на фирмата предизвика масови протести на таксиметрови шофьори, които настояваха услугата на Uber да бъде прекратена. В България обаче, граждански протести имаше в защита на приложението – след като Комисията за защита на конкуренцията (КЗК) глоби, а след това и нареди спирането на дейността на Uber в страната. Само за три дни инициираната от фирмата уеб петиция събра над 20 000 подписа срещу решението на КЗК. Във Facebook се появиха безброй постове в защита на приложението, а също и журналистически статии, критикуващи атаката срещу „правото на избор“. Същевременно забраната на Uber предизвика недоволство не само сред разтревожените потребители, но и сред самите таксиметрови компании. Причината за това не е тяхната безрезервна вяра в ползата от конкурентните и дерегулирани пазари. Новото законодателство, произлязло от забраната на Uber, всъщност атакува директно и начина, по който днес е организиран таксиметровият транспорт.

Автор: Жана Цонева

Справедливо ще бъде да се каже, че Виктор Орбан е създаден от Джордж Сорос. Фондацията „Отворено общество“ е водещата сила зад стартирането, през 1980-те, на политическата партия на Орбан, Фидес, която започва като младежко и антикомунистическо движение, преди една многомилионна субсидия на Сорос да я превърне в основна политическа партия. Г-н Сорос е платил за оксфордското образование на Орбан и му е давал месечна стипендия от почти 2,000 долара, които са му позволили да упражнява политическа кариера.

Автор: Дъг Сондърс

В нечовешки времена живеем, ако изобщо може да се твърди, че някои времена са били по-човешки от други. Все пак всяка епоха е имала своите жестокости, несправедливости, иронии. „Проклятие е да живееш в интересни времена“, въздъхва още Конфуций, а Уди Алън ударно се изказва по темата с филма „Полунощ в Париж“, чиято основна теза е, че другите времена винаги изглеждат по-пълни и интересни от нашите. Че ние винаги търсим това, което нямаме. Но да се върнем към деня.

Автор: Иван Димитров

В откровен разговор с водещия редактор  на полското списание Kultura Liberalna, пост-югославската писателка Дубравка Угрешич размисля върху състоянието на европейските ценности четвърт век след падането на Берлинската стена. Липсата на сериозни публични форуми, казва Угрешич, е довела до недостиг на задълбочено демократично мислене.

Автори: Дубравка Угрешич, Лукаш Павловски

Както и да се извъртаме в настоящето, огромни зони от миналото ни остават здраво вплетени в него, сякаш навързани с някоя от онези „свински опашки“, с които мутри-патриотари днес връзват хора по границата.

Нещо от тези тъмни зони все се показва на повърхността при всеки опит да подредим живота си. Единственият начин да се справим с тях е паметта – „най-доброто средство за самозащита срещу безличността на болката“, както я определя Йосиф Бродски.

Автор: Тони Николов

През втората половина от двадесети век американците бяха приучавани да виждат в лицето както на нацистка Германия, така и на Съветския съюз, възможно най-големи злини. Хитлер е бил по-лош, защото режимът му е практикувал безпрецедентния ужас на Холокоста, опита за изличаване на цял един народ поради расови основания. Но Сталин също е бил по-лош, понеже режимът му е унищожил далеч, далеч повече хора – десетки милиони, както често се твърдеше – в безкрайната пустош на Гулаг. В продължение на десетилетия, та дори и днес, тази сигурност относно разликите между двата режима – качество срещу количество – определяше основните правила на политиката на паметта. Дори и историците на Холокоста обикновено приемаха като даденост, че Сталин е унищожил повече хора от Хитлер, поставяйки по този начин самите себе си под още по-голямо напрежение да доказват специалния характер на Холокоста, тъй като това е нещото, което прави нацисткия режим по-лош от сталинисткия.

Автор: Тимъти Снайдър

В рамките на последния четвърт век светът около нас преживя огромни промени. Рухна един обществен строй, което доведе до промяна на облика на цяла Източна Европа. Войни в Близкия Изток, Северна Африка и Средна Азия предизвикаха миграционни потоци в посока Западна Европа. Изненадващо, като най-вокални противници на тези миграционни вълни се доказват източноевропейците, въпреки че техните страни не са предпочитани крайни дестинации на бежанците. Защо се случва това? Опит за отговор предлагам в следните редове.

Автор: Марио Игнатов

Нацизмът е една от двете големи злини (знаете коя е другата), сполетели света през 20–ти век и победата над него е изключително постижение.

Втората световна война пък е ужасяваща трагедия, погълнала десетки милиони животи и прекършила стотици милиони съдби, чието приключване оправдано е едно от най–радостните събития в историята на човечеството.

С капитулацията на нацистка Германия пък приключва войната в Европа, а в Западна Европа приключват и други ужаси, като концентрационните лагери.

Затова е и редно да отбелязваме тази капитулация като деня, в който е победено едното голямо зло (за другото трябва да почакаме още 45 години) и сме длъжни да отдадем почит на жертвите и загиналите.

Автор: Константин Павлов – Комитата

Прочетете още...

Защо не съм Шарли

Евгения Иванова 13 Фев, 2015 Hits: 25836
След като поотмина първоначалния ми шок,…

Бог не е велик

Кристофър Хитчинс 01 Мар, 2008 Hits: 37068
Има четири непреодолими възражения срещу…