Как Бил Гейтс стана най-богатият човек в Америка? Богатството му няма нищо общо с това, че Майкрософт произвежда добър софтуер на по-ниски цени от конкурентите си или „експлоатира“ работниците си по-успешно (Майкрософт плаща на интелектуалните си работници сравнително високи заплати). Милиони хора все още купуват софтуер на Microsoft, защото Microsoft се е наложил като почти универсален стандарт, практически монополизирайки областта, като едно от въплъщенията на това, което Маркс нарича „общ интелект“, под който той разбира колективното знание във всичките му форми, от науката до практическото ноу-хау. Гейтс на практика приватизира част от общия интелект и забогатя, присвоявайки последвалата рента.
Възможността за приватизация на общия интелект е нещо, което Маркс никога не е предвиждал в своите трудове за капитализма (до голяма степен защото е пренебрегнал социалното му измерение). Но именно това е в основата на днешните борби за интелектуална собственост: тъй като ролята на общия интелект – основан на колективното знание и социалното сътрудничество – се увеличава в постиндустриалния капитализъм, богатството се натрупва непропорционално на труда, изразходван за неговото производство. Резултатът не е, както Маркс изглежда е очаквал, саморазпадането на капитализма, а постепенното превръщане на печалбата, генерирана от експлоатацията на труда, в рента, присвоена чрез приватизация на знанието.
Същото се отнася и за природните ресурси, чиято експлоатация е един от основните източници на рента в света. Съществува постоянна борба за това кой да получава тази рента: гражданите на Третия свят или западните корпорации. Парадоксално е, че при обяснението на разликата между труда (който при употребата си произвежда свръхстойност) и другите стоки (които консумират цялата си стойност при употребата си) Маркс дава петрола като пример за „обикновена“ стока. Всеки опит сега да се свърже повишаването и понижаването на цената на петрола с повишаването или понижаването на производствените разходи или с цената на експлоатирания труд би бил безсмислен: производствените разходи са незначителни като част от цената, която плащаме за петрола – цена, която всъщност е рентата, която собствениците на ресурса могат да получат благодарение на ограниченото му предлагане.
Една от последиците от повишаването на производителността, предизвикано от експоненциално нарастващото въздействие на колективното знание, е промяната в ролята на безработицата. Самият успех на капитализма (по-висока ефективност, повишена производителност и т.н.) води до безработица, която прави все повече работници безполезни: това, което би трябвало да е благословия – по-малко нужда от тежък труд – се превръща в проклятие. Или, казано по друг начин, шансът да бъдеш експлоатиран на дългосрочна работа сега се преживява като привилегия. Световният пазар, по думите на Фредрик Джеймсън, е „пространство, в което всеки някога е бил производителен работник и в което трудът навсякъде е започнал да си поставя цена, която се намира извън системата“. В продължаващия процес на капиталистическа глобализация категорията на безработните вече не се ограничава само до „резервната армия на труда“ на Маркс, а включва, както отбелязва Джеймсън, „онези огромни групи от населението по света, които сякаш са ‚изпаднали от историята‘, които умишлено са били изключени от модернизационните проекти на капитализма от Първия свят и са били отписани като безнадеждни или неизлечими случаи“: т. нар. провалени държави (Конго, Сомалия), жертви на глад или екологична катастрофа, хора, попаднали в капана на псевдоархаична „етническа омраза“, обекти на филантропия и НПО или мишени на войната срещу тероризма. По този начин категорията на безработните се разшири и обхвана огромни групи от хора – от временно безработните, през неработоспособните и трайно безработните, до жителите на гетата и бедняшките квартали (всички онези, които самият Маркс често е отхвърлял като „лумпен-пролетарии“), и накрая – до цели населения и държави, изключени от глобалния капиталистически процес, като празните пространства на древните карти.
Някои казват, че тази нова форма на капитализъм предоставя нови възможности за еманципация. Във всеки случай това е тезата на книгата „Множеството“ на Хардт и Негри, която се опитва да радикализира Маркс, според когото, ако просто отрежем главата на капитализма, ще получим социализъм. Според тях Маркс е бил исторически ограничен: той е мислел в условията на централизиран, автоматизиран и йерархично организиран индустриален труд, в резултат на което е разбирал „общия интелект“ по-скоро като нещо като централна агенция за планиране; едва днес, с възхода на „нематериалния труд“, революционният обрат е станал „обективно възможен“. Този нематериален труд се простира между два полюса: от интелектуалния труд (производство на идеи, текстове, компютърни програми и т.н.) до афективния [грижовния] труд (извършван от лекари, детегледачки и стюардеси). Днес нематериалният труд е хегемонен в смисъла, в който Маркс обявява, че в капитализма от XIX в. голямото индустриално производство е хегемонно: той се налага не чрез силата на броя, а като играе ключова, емблематична структурна роля. Това, което се появява, е огромна нова област, наречена „общото“: споделено знание и нови форми на комуникация и сътрудничество. Продуктите на нематериалното производство не са предмети, а нови социални или междуличностни отношения; нематериалното производство е биополитическо, производство на социален живот.
Тук Хардт и Негри описват процеса, който идеолозите на днешния „постмодерен“ капитализъм отбелязват като преход от материално към символно производство, от централистично-йерархична логика към логиката на самоорганизация и многоцентрово сътрудничество. Разликата е в това, че Хардт и Негри са верни на Маркс: те се опитват да докажат, че той е бил прав, че възходът на общия интелект в дългосрочен план е несъвместим с капитализма. Идеолозите на постмодерния капитализъм изказват точно обратното твърдение: според тях марксистката теория (и практика) остава в рамките на йерархичната логика на централизирания държавен контрол и затова не може да се справи със социалните ефекти на информационната революция. За това твърдение има основателни емпирични причини: това, което на практика разруши комунистическите режими, беше тяхната неспособност да се приспособят към новата социална логика, поддържана от информационната революция. Те се опитаха да направляват революцията, за да я превърнат в поредния мащабен проект за централизирано държавно планиране. Парадоксът се състои в това, че онова, което Хардт и Негри отбелязват като уникален шанс за преодоляване на капитализма, идеолозите на информационната революция отбелязват като възход на нов, „безфрикционен“ [лишен от търкания] капитализъм.
Анализът на Хардт и Негри има някои слаби места, които ни помагат да разберем как капитализмът е успял да оцелее след това, което би трябвало да бъде (от гледна точка на класическия марксизъм) нова организация на производството, която го е направила остарял. Те подценяват степента, в която днешният капитализъм успешно (поне в краткосрочен план) приватизира самия общ интелект, както и степента, в която повече от буржоазията самите работници стават излишни (като все по-голям брой от тях стават не просто временно безработни, а структурно безработни).
Ако в стария капитализъм идеалът е бил предприемачът, който е влагал (собствени или взети назаем) пари в производство, което е организирал и ръководил, и след това е получавал печалба от него, то днес се появява нов идеален тип: вече не предприемачът, който е собственик на своето предприятие, а експертният мениджър (или мениджърски съвет, председателстван от изпълнителен директор), който управлява предприятие, собственост на банки (също управлявани от мениджъри, които не са собственици на банката) или разпръснати инвеститори. В този нов идеален тип капитализъм старата буржоазия, станала нефункционална, се рефункционализира като наемен мениджмънт: членовете на новата буржоазия получават заплати и дори ако притежават част от предприятието си, получават акции като част от възнаграждението си („бонуси“ за „успеха“).
Тази нова буржоазия все още присвоява свръхстойност, но под (мистифицираната) форма на така наречената „свръхпечалба“: те получават доста повече от пролетарската „минимална заплата“ (често митична отправна точка, чийто единствен реален пример в днешната глобална икономика е заплатата на работник в потилница [sweatshop] в Китай или Индонезия) и именно това различие от обикновените пролетарии определя техния статут. По този начин буржоазията в класическия смисъл на думата има тенденция да изчезва: капиталистите се появяват отново като подгрупа на наемните работници, като мениджъри, които са квалифицирани да печелят повече по силата на своята компетентност (ето защо псевдонаучната „оценка“ е от решаващо значение: тя легитимира различията). Категорията на работниците, които получават свръхзаплата, далеч не се ограничава само до мениджърите, а включва всички видове експерти, администратори, държавни служители, лекари, адвокати, журналисти, интелектуалци и артисти. Излишъкът има две форми: повече пари (за мениджърите и т.н.), но и по-малко работа и повече свободно време (за някои интелектуалци, но също и за държавните администратори и т.н.).
Процедурата на оценяване, която се използва за определяне на работниците, които получават допълнително възнаграждение, е произволен механизъм на властта и идеологията, без сериозна връзка с действителната компетентност; допълнителното възнаграждение съществува не по икономически, а по политически причини: за да се поддържа „средна класа“ с цел социална стабилност. Произволът на социалната йерархия не е грешка, а същност, като произволът на оценката играе аналогична роля на произвола на пазарния успех. Насилието заплашва да избухне не когато в социалното пространство има твърде много непредвидимост, а когато някой се опитва да премахне непредвидимостта. В La Marque du sacré Жан-Пиер Дюпюи възприема йерархията като една от четирите процедури („dispositifs symboliques“), чиято функция е да направят отношенията на превъзходство нехуманни: самата йерархия (външно наложен ред, който ми позволява да преживея по-ниския си социален статус като независим от присъщата ми ценност); демистификация (идеологическата процедура, която показва, че обществото не е меритокрация, а продукт на обективни социални борби, което ми позволява да избегна болезненото заключение, че превъзходството на някой друг е резултат от неговите заслуги и постижения); случайност (подобен механизъм, чрез който разбираме, че положението ни в социалната скала зависи от природна и социална лотария; късметлиите са тези, които са родени с подходящите гени в богати семейства); и сложност (неконтролируемите сили имат непредсказуеми последици; например невидимата ръка на пазара може да доведе до моя провал и до успеха на съседа ми, дори ако работя много повече и съм много по-интелигентен). Противно на привидността, тези механизми не оспорват и не застрашават йерархията, а я правят приемлива, тъй като „това, което предизвиква вълнението на завистта, е идеята, че другият заслужава късмета си, а не обратната идея – която е единствената, която може да бъде изразена открито“. От тази предпоставка Дюпюи прави извода, че е голяма грешка да се смята, че едно разумно справедливо общество, което също така се възприема като справедливо, ще бъде свободно от негодувание: напротив, именно в такива общества онези, които заемат по-нисши позиции, ще намерят отдушник за наранената си гордост в жестоки изблици на негодувание.
Свързана с това е и безизходицата, в която се намира днешен Китай: идеалната цел на реформите на Дън беше да се въведе капитализъм без буржоазия (тъй като тя щеше да формира новата управляваща класа); сега обаче китайските лидери правят болезненото откритие, че капитализмът без уредена йерархия, която се позволява от наличието на буржоазия, поражда постоянна нестабилност. Така че какъв път ще поеме Китай? Като цяло бившите комунисти се очертават като най-ефективните мениджъри на капитализма, тъй като тяхната историческа враждебност към буржоазията като класа напълно съответства на тенденцията на днешния капитализъм да се превърне в управленски капитализъм без буржоазия – и в двата случая, както отдавна се е изразил Сталин, „кадрите решават всичко“. (Интересна разлика между днешен Китай и Русия: в Русия университетските преподаватели са смешно нископлатени – те де факто вече са част от пролетариата – докато в Китай им се осигурява комфортна надница, която да гарантира тяхното послушание).
Понятието за свръхзаплата хвърля нова светлина и върху продължаващите „антикапиталистически“ протести. По време на криза очевидните кандидати за „затягане на коланите“ са по-ниските нива на платената буржоазия: политическият протест е единственият им изход, ако искат да избегнат присъединяването към пролетариата. Макар че номинално протестите им са насочени срещу бруталната логика на пазара, те всъщност протестират срещу постепенната ерозия на тяхното (политически) привилегировано икономическо място. В Атлас изправи рамене Айн Ранд има фантазия за стачкуващите „творчески“ капиталисти, фантазия, която намира своята извратена реализация в днешните стачки, повечето от които се провеждат от „наемната буржоазия“, водена от страха да не загуби излишната си заплата. Това не са пролетарски протести, а протести срещу заплахата да се превърнат в пролетарии. Кой се осмелява да стачкува днес, когато постоянната работа сама по себе си е привилегия? Не нископлатените работници в текстилната промишленост (това, което е останало от нея) и т. н., а онези привилегировани работници, които имат гарантирана работа (учители, служители в обществения транспорт, полицаи). Това обяснява и вълната от студентски протести: тяхната основна мотивация вероятно е страхът, че висшето образование вече няма да им гарантира излишна заплата в по-късен етап от живота.
Същевременно е ясно, че огромното оживление на протестите от последните години – от Арабската пролет до Западна Европа, от „Окупирай Уолстрийт“ до Китай, от Испания до Гърция – не бива да се отхвърля само като бунт на наемната буржоазия. Всеки случай трябва да бъде разглеждан поотделно. Студентските протести срещу университетската реформа в Обединеното кралство ясно се различават от августовските бунтове, които бяха консуматорски карнавал на разрушението, истински изблик на изключените. Може да се твърди, че бунтовете в Египет започнаха отчасти като бунт на буржоазията, получаваща заплата (образовани млади хора протестираха срещу липсата на перспективи), но това беше само един аспект на по-широк протест срещу потиснически режим. От друга страна, протестът всъщност не мобилизира бедните работници и селяни, а изборната победа на ислямистите ясно показва тясната социална база на първоначалния светски протест. Гърция е особен случай: през последните десетилетия благодарение на финансовата помощ на ЕС там беше създадена нова буржоазия на заплата (особено в свръхразширената държавна администрация) и протестите бяха мотивирани до голяма степен от заплахата за нейния край.
Пролетаризацията на буржоазията с по-ниски заплати се съчетава в противоположната крайност с неразумно високите възнаграждения на висшите мениджъри и банкерите (неразумни, тъй като, както показват разследванията в САЩ, те са обратно пропорционални на успеха на предприятието). Вместо да подлагаме тези тенденции на морализаторска критика, трябва да ги разглеждаме като признак, че капиталистическата система вече не е способна на саморегулираща се стабилност – с други думи, тя заплашва да излезе извън контрол.