От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2022 03 UKR Zizek

 

С руската инвазия в Украйна навлизаме в нова фаза на войната и глобалната политика. Освен повишения риск от ядрена катастрофа, вече се намираме в перфектна буря от взаимно подсилващи се глобални кризи – пандемията, изменението на климата, загубата на биоразнообразие и недостига на храна и вода. Ситуацията показва едно основно безумие: в момент, когато самото оцеляване на човечеството е застрашено от екологични (и други) фактори и когато справянето с тези заплахи трябва да бъде приоритетно пред всичко останало, основната ни грижа изведнъж се измества – за пореден път – към нова политическа криза. Точно когато глобалното сътрудничество е необходимо повече от всякога, „сблъсъкът на цивилизациите“ се завръща с пълна сила.

Защо се случва това? Както често става, малко Хегел може да допринесе за намирането на отговор на тези въпроси. Във „Феноменология на духа“ Хегел описва диалектиката на господаря и слугата – две „самосъзнания“, вкопчени в борба на живот и смърт. Ако всеки от тях е готов да рискува собствения си живот, за да победи, и ако и двамата упорстват в това, няма победител: единият умира, а за оцелелия вече няма кой да признае собственото му съществуване. Изводът е, че цялата история и култура почиват на един основополагащ компромис: в конфронтацията очи в очи едната страна (бъдещият слуга) „отвръща поглед“, не желаейки да стигне до края.

Но Хегел бърза да отбележи, че не може да има окончателен или траен компромис между държавите. Отношенията между суверенни национални държави са постоянно под сянката на потенциална война, като всяка епоха на мир не е нищо повече от временно примирие. Всяка държава дисциплинира и възпитава собствените си членове и гарантира гражданския мир между тях, като този процес поражда етика, която в крайна сметка изисква прояви на героизъм – готовност да жертваш живота си за своята страна. По този начин дивите, варварски отношения между държавите служат за основа на етичния живот вътре в държавите.

Северна Корея е най-яркият пример за тази логика, но има признаци, че и Китай се движи в същата посока. Според мои приятели в Китай (които трябва да останат неназовани) много автори в китайските военни списания сега се оплакват, че китайската армия не е имала истинска война, която да провери бойните ѝ способности. Докато Съединените щати постоянно тестват армията си на места като Ирак, Китай не е правил това от неуспешната си интервенция във Виетнам през 1979 г.

В същото време китайските официални медии започнаха по-открито да намекват, че тъй като перспективата за мирно интегриране на Тайван в Китай намалява, ще е необходимо военно „освобождаване“ на острова. Като идеологическа подготовка за това китайската пропагандна машина все повече призовава към националистически патриотизъм и подозрителност към всичко чуждо, като често обвинява САЩ, че са готови да започнат война за Тайван. Миналата есен китайските власти посъветваха обществеността да се снабди с достатъчно провизии, за да оцелее два месеца „за всеки случай“. Това беше странно предупреждение, което мнозина възприеха като обявяване на предстояща война.


Small Ad GF 1

Тази тенденция е в пряк разрез с неотложната необходимост да подобряваме нашите цивилизации и да установим нов начин на отношение към заобикалящата ни среда. Нуждаем се от всеобща солидарност и сътрудничество между всички човешки общности, но тази цел е много по-трудна поради възхода на сектантското религиозно и етническо „героично“ насилие и готовността за саможертва (и на света) в името на конкретна кауза. През 2017 г. френският философ Ален Бадиу отбеляза, че контурите на една бъдеща война вече се забелязват. Той предвижда, че

…Съединените щати и тяхната западно-японска група от една страна, Китай и Русия от друга, атомни оръжия навсякъде. Не можем да не си спомним изказването на Ленин: „Или революцията ще предотврати войната, или войната ще предизвика революция“. Ето как можем да определим максималната амбиция на предстоящата политическа работа: за първи път в историята трябва да се реализира първата хипотеза – „революцията ще предотврати войната“, а не втората – „войната ще предизвика революция“. На практика именно втората хипотеза се материализира в Русия в контекста на Първата световна война, както и в Китай в контекста на Втората световна война. Но на каква цена! И с какви дългосрочни последици!

Границите на реалполитиката

Цивилизоването на нашите цивилизации ще изисква радикална социална промяна – всъщност революция. Но не можем да си позволим да се надяваме, че тя може да бъде  предизвикана от една нова война. Далеч по-вероятният резултат е краят на цивилизацията такава, каквато я познаваме, като оцелелите (ако има такива) ще се организират в малки авторитарни групи. Не бива да храним илюзии: в някакъв основен смисъл Третата световна война вече е започнала, макар че засега тя все още се води предимно чрез пълномощници.

Абстрактните призиви за мир не са достатъчни. „Мир“ не е термин, който ни позволява да направим ключовото политическо разграничение, от което се нуждаем. Окупаторите винаги искрено желаят мир на територията, която владеят. Нацистка Германия искаше мир в окупираната Франция, Израел иска мир в окупирания Западен бряг, а руският президент Владимир Путин иска мир в Украйна. Ето защо, както се изрази философът Етиен Балибар, „пацифизмът не е опция“. Единственият начин да се предотврати нова Голяма война е да се избегне онзи вид „мир“, който изисква постоянни локални войни за поддържането му.

На кого можем да разчитаме при тези условия? Трябва ли да се доверим на творците и мислителите, или на прагматичните практици на реалната политика? Проблемът с артистите и мислителите е, че те също могат да положат основите на война. Спомнете си точния стих на Уилям Бътлър Йейтс: „Аз разпръснах мечтите си под краката ти, / стъпвай меко, защото стъпваш върху моите мечти.“ Трябва да приложим тези редове към самите поети. Когато разпръскват мечтите си под краката ни, те трябва да ги разпръскват внимателно, защото реални хора ще ги четат и ще действат според тях. Припомнете си, че същият Йейтс непрекъснато флиртуваше с фашизма, като стигна дотам, че през август 1938 г. изрази одобрението си за антисемитските Нюрнбергски закони на Германия.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Репутацията на Платон страда заради твърдението му, че поетите трябва да бъдат изхвърлени от полиса. И все пак това е доста разумен съвет, ако се съди по опита от последните десетилетия, в които поводите за етническо прочистване бяха подготвяни от всевъзможни поети и „мислители“ като идеолога на дома на Путин, Александър Дугин. Вече няма етническо прочистване без поезия, защото живеем в епоха, която уж е пост-идеологическа. Тъй като големите светски каузи вече нямат силата да мобилизират хората за масово насилие, е необходим по-голям сакрален мотив. Религията или етническата принадлежност изпълняват тази роля перфектно (патологичните атеисти, които извършват масови убийства за удоволствие, са редки изключения).

Реалната политика не е по-добър водач. Тя се е превърнала в обикновено алиби за идеологията, която често предлага някакво скрито измерение зад завесата на привидностите, за да затъмни престъплението, което се извършва открито. Тази двойна мистификация често се обявява чрез описване на дадена ситуация като „сложна“. Очевиден факт – да речем, случай на брутална военна агресия – се релативизира, като се припомня „много по-сложен контекст“. Актът на агресия, [оказва се], всъщност бил акт на защита.

Точно това се случва днес. Русия очевидно е нападнала Украйна, очевидно е, че напада цивилни граждани и разселва милиони. И въпреки това коментатори и специалисти нетърпеливо търсят „сложността“ зад това.

Разбира се, има сложност. Но това не променя основния факт, че Русия го е направила. Нашата грешка беше, че не тълкувахме достатъчно буквално заплахите на Путин; мислехме, че той просто си играе на стратегическа манипулация и рискова политика. Човек си спомня за известния виц, който цитира Зигмунд Фройд:

„Двама евреи се срещат в железопътен вагон на гара в Галиция. ‚Къде отиваш?‘, пита единият. ‚За Краков‘, отговаря другият. ‚Какъв лъжец си!‘ – избухва първият. ‚Щом казваш, че отиваш в Краков, значи искаш да ме убедиш, че отиваш в Лемберг. Но аз знам, че в действителност отиваш в Краков. Така че защо ме лъжеш‘?“

Когато Путин обяви военна интервенция, ние не го възприехме буквално, когато каза, че иска да умиротвори и „денацифицира“ Украйна. Вместо това упрекът от страна на разочарованите „дълбоки“ стратези беше сведен до следното: „Защо ми казахте, че ще окупирате Лвов, когато наистина искате да окупирате Лвов?“

Тази двойна мистификация разкрива края на реалната политика. По правило реалполитиката се противопоставя на наивността да се обвързват дипломацията и външната политика с (нечия версия на) морални или политически принципи. Но в настоящата ситуация наивен е именно реалполитикът. Наивно е да се предполага, че другата страна, врагът, също се стреми към ограничена прагматична сделка.

Сила и свобода

По време на Студената война правилата за поведение на свръхсилите бяха ясно очертани от доктрината за взаимно гарантирано унищожение (MAD). Всяка свръхсила можеше да бъде сигурна, че ако реши да извърши ядрена атака, другата страна ще отговори с пълна разрушителна сила. В резултат на това нито една от страните не започна война.

За разлика от това, когато севернокорейският Ким Чен-ун говори за нанасяне на унищожителен удар по САЩ, човек не може да не се запита къде вижда собствената си позиция. Той говори така, сякаш не осъзнава, че страната му, включително и той самият, ще бъдат унищожени. Сякаш играе съвсем различна игра, наречена NUTS [идиотщина] (Nuclear Utilization Target Selection), при която ядреният потенциал на противника може да бъде хирургически унищожен, преди той да успее да нанесе контраудар.

През последните няколко десетилетия дори САЩ се колебаеха между MAD и NUTS. Макар че в отношенията си с Русия и Китай те се държат така, сякаш продължават да се доверяват на логиката на MAD, понякога се изкушават да прилагат стратегия NUTS спрямо Иран и Северна Корея. С намеците си за евентуално нанасяне на тактически ядрен удар Путин следва същата логика. Самият факт, че една и съща свръхсила мобилизира едновременно две пряко противоречащи си стратегии, свидетелства за фантастичния характер на всичко това.

За съжаление на всички нас MADness е отживелица. Свръхсилите все по-често се тестват взаимно, експериментират с използването на пълномощници, докато се опитват да наложат своя собствена версия на глобалните правила. На 5 март Путин нарече санкциите, наложени върху Русия, „еквивалент на обявяване на война“. Но оттогава той многократно заявява, че икономическият обмен със Запада трябва да продължи, като подчертава, че Русия изпълнява финансовите си ангажименти и продължава да доставя въглеводороди за Западна Европа.

С други думи, Путин се опитва да наложи нов модел на международни отношения. Вместо студена война трябва да има горещ мир: състояние на постоянна хибридна война, в която военни интервенции се обявяват под прикритието на мироопазващи и хуманитарни мисии.

Ето защо на 15 февруари руската Дума (парламентът) излезе с декларация, в която изразява „своята недвусмислена и консолидирана подкрепа за адекватните хуманитарни мерки, насочени към оказване на подкрепа на жителите на някои райони на Донецка и Луганска област на Украйна, които са изразили желание да говорят и пишат на руски език, които искат да се зачита свободата на вероизповеданието и които не подкрепят действията на украинските власти, нарушаващи техните права и свободи“.

Колко често в миналото сме чували подобни аргументи за водените от САЩ интервенции в Латинска Америка или Близкия изток и Северна Африка? Докато Русия обстрелва градове и бомбардира родилни отделения в Украйна, международната търговия трябва да продължи. Извън Украйна нормалният живот трябва да продължи. Ето какво означава да има постоянен световен мир, поддържан от безкрайни мироопазващи интервенции в изолирани части на света.

Може ли някой да бъде свободен в такова положение? Следвайки Хегел, трябва да правим разлика между абстрактна и конкретна свобода, които съответстват на нашите понятия за свобода [freedom] и волност [liberty]. Абстрактната свобода е възможността човек да прави това, което иска, независимо от социалните правила и обичаи; конкретната свобода е свободата, която се предоставя и поддържа от правилата и обичаите. Мога да се движа свободно по оживена улица само когато мога да бъда достатъчно сигурен, че другите на улицата ще се държат цивилизовано с мен – че шофьорите ще спазват правилата за движение и че другите пешеходци няма да ме ограбят.

Но има моменти на криза, когато трябва да се намеси абстрактната свобода. През декември 1944 г. Жан-Пол Сартр пише: „Никога не сме били по-свободни, отколкото по време на германската окупация. Бяхме изгубили всичките си права и на първо място правото си да говорим. Обиждаха ни в лицето. … И затова Съпротивата беше истинска демокрация; за войника, както и за неговия началник, една и съща опасност, една и съща самота, една и съща отговорност, една и съща абсолютна свобода в рамките на дисциплината.“

Сартр описва свободата, а не волността. Волността е това, което се установява, когато следвоенната нормалност се завръща. Днес в Украйна тези, които се борят с руската инвазия, са свободни и се борят за волност. Но това повдига въпроса колко дълго може да продължи това различие. Какво ще стане, ако още милиони хора решат, че трябва свободно да нарушават правилата, за да защитят волността си? Не е ли това, което накара тълпата на Тръмп да нахлуе в Капитолия на САЩ на 6 януари 2021 г.?

‚Не чак толкова голямата‘ игра

Все още ни липсва подходяща дума за днешния свят. От своя страна философката Катрин Малабу смята, че сме свидетели на началото на „анархистичния завой“ на капитализма: „Как иначе да опишем такива явления като децентрализираните валути, края на монопола на държавата, отпадането на посредническата роля на банките и децентрализацията на обмена и транзакциите?“

Тези явления може и да звучат привлекателно, но с постепенното изчезване на монопола на държавата ще изчезнат и наложените от държавата ограничения върху безмилостната експлоатация и господството. Макар анархокапитализмът да се стреми към прозрачност, той също така „едновременно разрешава мащабното, но непрозрачно използване на данни, тъмната мрежа и фабрикуването на информация“.

За да се предотврати това изпадане в хаос, отбелязва Малабу, политиките все повече следват пътя на „фашистката еволюция… с придружаващото я прекомерно укрепване на сигурността и военното строителство. Тези явления не противоречат на стремежа към анархизъм. По-скоро те показват именно изчезването на държавата, която, след като е премахната социалната ѝ функция, изразява остаряването на своята сила чрез използването на насилие. По този начин ултранационализмът сигнализира за предсмъртната агония на националния авторитет.“

Погледнато по този начин, ситуацията в Украйна не е нападение на една национална държава срещу друга такава. По-скоро Украйна е нападната като субект, чиято етническа идентичност се отрича от агресора. Нахлуването се оправдава с термините на геополитическите сфери на влияние (които често се простират далеч отвъд етническите сфери, както в случая със Сирия). Русия отказва да използва думата „война“ за своята „специална военна операция“ не само за да омаловажи бруталността на интервенцията си, но преди всичко за да даде ясно да се разбере, че войната в стария смисъл на въоръжен конфликт между национални държави не се прилага.

Кремъл иска да ни накара да повярваме, че той просто осигурява „мир“ в това, което смята за своя геополитическа сфера на влияние. Всъщност той вече се намесва чрез свои пълномощници и в Босна и Косово. На 17 март руският посланик в Босна Игор Калабухов обясни, че „ако [Босна] реши да бъде член на някой съюз [като НАТО], това е вътрешен въпрос. Нашият отговор е нещо напълно различно. Примерът на Украйна показва какво очакваме. Ако има някаква заплаха, ние ще отговорим.“

Нещо повече, руският външен министър Сергей Лавров стигна дотам, че предложи единственото цялостно решение да бъде демилитаризирането на цяла Европа, като Русия със своята армия поддържа мира чрез случайни хуманитарни интервенции. Подобни идеи изобилстват в руската преса. Както обяснява политическият коментатор Дмитрий Евстафиев в неотдавнашно интервю за хърватско издание: „Ражда се нова Русия, която ясно ви дава да разберете, че не възприема вас, Европа, като партньор. Русия има трима партньори: САЩ, Китай и Индия. За нас вие сте трофей, който ще бъде поделен между нас и американците. Вие все още не сте разбрали това, макар че ние се приближаваме към него“.

Дугин, придворният философ на Путин, обосновава позицията на Кремъл със странна версия на историческия релативизъм. През 2016 г. той писа:

Постмодерността показва, че всяка така наречена истина е въпрос на вяра. Така че ние вярваме в това, което правим, вярваме в това, което казваме. И това е единственият начин да се определи истината. Ние имаме наша специална руска истина, която трябва да приемете… Ако Съединените щати не искат да започнат война, трябва да признаете, че Съединените щати вече не са уникален господар. А [със] ситуацията в Сирия и Украйна Русия казва: „Не, вие вече не сте господар“. Това е въпросът за това кой управлява света. Само войната може да го реши наистина.

Това повдига един очевиден въпрос: Какво става с хората в Сирия и Украйна? Дали те биха могли също да избират своята истина и вяра, или са просто площадка – или бойно поле – на големите „босове“? Кремъл би казал, че те не се броят в голямото разделение на силите. В рамките на четирите сфери на влияние има само мироопазващи интервенции. Същинската война се случва само когато четиримата големи шефове не могат да се споразумеят за границите на своите сфери – както в случая с претенциите на Китай към Тайван и Южнокитайско море.

Новото неприсъединяване

Но ако можем да бъдем мобилизирани само чрез заплахата от война, а не чрез заплахата към околната среда, то може би не си струва да имаме свободата, която ще получим, ако нашата страна победи. Изправени сме пред невъзможен избор: ако правим компромиси, за да запазим мира, ние подхранваме руския експанзионизъм, който само „демилитаризацията“ на цяла Европа ще задоволи. Но ако подкрепим пълната конфронтация, рискуваме да ускорим нова световна война. Единственото реално решение е да променим призмата, през която възприемаме ситуацията.

Макар че глобалният либерално-капиталистически ред очевидно се приближава към криза на много нива, войната в Украйна се опростява погрешно и опасно. Глобални проблеми като изменението на климата не играят никаква роля в изтъркания разказ за сблъсъка между варварски тоталитарни държави и цивилизования, свободен Запад. И все пак новите войни и конфликти между великите сили също са реакция срещу такива проблеми. Ако въпросът е оцеляването на планета в беда, един трябва да си осигури по-силна позиция от другите. Далеч от това да бъде моментът на изясняване на истината и когато основният антагонизъм се оголва, настоящата криза е момент на дълбока измама.

Въпреки че трябва да застанем твърдо зад Украйна, трябва да избягваме увлечението по войната, което явно е завладяло въображението на онези, които настояват за открита конфронтация с Русия. Необходимо е нещо като ново движение на необвързаните страни, не в смисъл, че държавите трябва да бъдат неутрални в продължаващата война, а в смисъл, че трябва да поставим под въпрос цялото понятие за „сблъсък на цивилизациите“.

Според Самюъл Хънтингтън, който е създател на термина, сцената за сблъсъка на цивилизациите е създадена в края на Студената война, когато „желязната завеса на идеологията“ е заменена от „кадифената завеса на културата“. На пръв поглед тази мрачна визия може да изглежда напълно противоположна на тезата за края на историята, изказана от Франсис Фукуяма в отговор на рухването на комунизма в Европа. Какво може да бъде по-различно от псевдохегеловата идея на Фукуяма, че най-добрият възможен социален ред, който човечеството може да измисли, най-накрая се е оказал капиталистическата либерална демокрация?

Сега можем да видим, че двете визии са напълно съвместими: „сблъсъкът на цивилизациите“ е политиката, която идва в „края на историята“. Етническите и религиозните конфликти са формата на борба, която съответства на глобалния капитализъм. В епохата на „постполитиката“ – когато същинската политика постепенно се замества от експертно социално управление – единствените останали легитимни източници на конфликти са културните (етническите, религиозните). Възходът на „ирационалното“ насилие е следствие от деполитизацията на нашите общества.

В рамките на този ограничен хоризонт е вярно, че единствената алтернатива на войната е мирното съжителство на цивилизациите (на различните „истини“, както се изразява Дугин, или, ако използваме по-популярния днес термин, на различните „начини на живот“). От едно подобно разбиране би следвало, че принудителните бракове, хомофобията или изнасилването на жени, които се осмеляват да излязат сами на публично място, са допустими, ако се случват в друга държава, стига тя да е напълно интегрирана в световния пазар.

Новото неприсъединяване трябва да разшири хоризонтите, като признае, че борбата ни трябва да бъде глобална – и като се противопостави на русофобията на всяка цена. Трябва да предложим подкрепата си на онези в Русия, които протестират срещу инвазията. Те не са някакво абстрактно котерийно обединение на интернационалисти; те са истинските руски патриоти – хората, които наистина обичат страната си и от 24 февруари насам дълбоко се срамуват от нея. Няма по-отблъскваща от морална гледна точка и по-опасна от политическа гледна точка поговорка от тази: „Моята страна, права или не“. За съжаление, първата жертва на войната в Украйна е универсалността.

 

Източник

 

Славой Жижек (род. 1949) е словенски философ и културен критик, работещ в традициите на хегелианството, марксизма и лаканския психоанализ.

Pin It

Прочетете още...