Бележка до моя бивш приятел

Разривът в нашите отношения отразява по-широкото разделение в нашето племе – между американци и израелци, между леви и десни, между млади и стари. Когато влизам в синагога, вече не съм сигурен кой ще ми подаде ръка и кой ще погледне настрани. Може би и ти изпитваш подобна тревога в прогресивните среди, където някога се чувстваше у дома. Евреите винаги са спорили, и така трябва да бъде. Но се боя, че предвид посоката, в която се развиват събитията в Израел и Палестина, ние може би вече надхвърляме обикновеното несъгласие и вървим към омраза.

Не искам да допринасям за тази горчивина и болка. Макар да се надявам да те убедя в моите възгледи, нашата традиция настоява, че имам задължения към теб, независимо дали ще те убедя или не. И тя предлага модели за това как да се изразят тези задължения. Когато мисля за връзката, която търся, ми идват наум два такива модела.

В първия – аз и онези евреи, които мислят като мен – сме Елиша бен Абуя, а ти си рав Меир. Талмудът нарича Елиша еретик. Някои казват, че е загубил вярата си, когато видял как момче, изпълнявайки заповедта на баща си – една митцва – е умряло. Други казват, че това се случило, когато видял езика на убит мъдрец да лежи на улицата. Каквато и да е причината, повечето равини не искали дори да произнасят името му. Казвали, че още в утробата му, вероотстъпничеството е протичало през майка му като „отрова на змия“. Нарекли го ахер – Другия, онзи отвъд пределите.

Но не и неговият бивш ученик, рав Меир. Веднъж, в една събота, Елиша минал покрай учебната зала на рав Меир, яхнал кон – деяние, забранено в деня за покой. Въпреки това рав Меир прекъснал лекцията си и тръгнал редом с прочутия бунтовник. Двамата обсъждали Тората, докато Елиша не предупредил рав Меир, че ако продължи по-нататък, ще наруши ограничението от две хиляди лакътя, позволени за ходене в шабат [събота]. Елиша продължил нататък – отвъд границите, които рав Меир не би прекрачил – така, както и аз съм прекрачил границите, които ти не би преминал, в моите възгледи за Израел и Палестина. Но те вървели заедно, докъдето можели, и се разделили с уважение.

Във втория модел аз – и хората като мен – съм Дейвид Малтър, а ти си рав Исак Сауъндърс в романа на Хаим Поток Избраният. В Бруклин от 40-те години двамата се сблъскват яростно по въпроса за създаването на еврейска държава. И все пак, когато синът на Малтър казва, че мрази Сауъндърс, Малтър защитава своя идеологически съперник. Той казва, че „вярата на евреи като реб Сауъндърс“ е тази, която „ни е поддържала живи през две хиляди години на насилствени гонения“.

Оттогава насам дебатът за Израел се е променил радикално. Но твоят пламенен национализъм ми напомня за пламенната вяра на реб Сауъндърс. Той ме плаши и заедно с това ме утешава.

Смятам твоята еднопосочна фиксация върху сигурността на Израел за неморална и самоунищожителна. Тя оправдава действия, които аз възприемам като тежки престъпления. Заслепява те за основната взаимна обвързаност между еврейската и палестинската сигурност. Когато те чувам да крещиш за израелците, убити и пленени на 7 октомври, ми се иска да призовеш част от тази праведна ярост и по въпроса за палестинците, изклани в още по-голям брой. Затова озаглавих тази книга Да бъдеш евреин след разрушението на Газа, а не Да бъдеш евреин след 7 октомври. Не защото омаловажавам онзи ден. Както и ти, аз все още съм разтърсен от неговия ужас. Избрах първото заглавие, защото знам, че ти се бориш с ужаса на онзи ден. Боя се обаче, че не се бориш достатъчно с ужаса на дните, които го последваха – и на онези, които го предхождаха.

Виждам те така, както Дейвид Малтър вижда реб Сауъндърс – като вид фанатик. Но има част от мен, която подозира, че именно твоят фанатизъм, както неговият, е поддържал нашия народ жив в един безмилостен свят. Когато те виждам с войнишки жетони на врата – напомнящи през всеки час от деня за заложниците в Газа, – знам, че ако аз бях сред тези заложници, ти би се борил до край за моето освобождение. Би го направил именно заради онази племенност, от която аз се страхувам. А в кошмарите си представям себе си – изоставен от всички просветени универсалисти – как тревожно почуквам на твоята врата.

С това, че четеш тези думи, ти се съгласяваш да вървиш с мен. Надявам се да те примамя отвъд утвърдените граници. Но където и да се разделим, надявам се разривът да не е окончателен – че нашето пътуване заедно не е приключило.

Пролог: Нуждаем се от нов разказ

Талмудът задава въпрос: ако откраднеш от евреин, който умира, без да има живи роднини, как ще върнеш парите? След което отхвърля самата предпоставка: няма евреин без роднини. Както обяснява прочутият средновековен коментатор Раши, всички сме деца на нашия праотец Яков. Всички сме роднини един на друг.

Така бях възпитан да виждам света: евреите са едно разширено семейство. Не научих тази представа основно от свещени текстове. Попих я – чрез хиляди случайни реплики – от евреите, които ме отгледаха.

Спомням си как като дете вървях с дядо ми из жилищна сграда в еврейско предградие на Бостън. Макар да живееше в Южна Африка и да имаше само бегла представа за района, той изглеждаше напълно спокоен. Когато го видях да оглежда имената до звънците, го попитах дали познава някого от тези хора. Той отговори, че ги познава всички.

Когато се готвех да замина за колежа, забелязах, че майка ми прави същото. Тя беше неспокойна. Почти нямахме роднини в Америка; винаги бяхме само четиримата. А сега аз, най-голямото дете, заминавах. Получихме плик с информация за общежитието ми. Тя прегледа списъка със студентите в моята сграда и започна да произнася познатите имена на глас: Шапиро, Спектор, Клайн. Това беше нейният начин да се увери, че няма да съм сам.

Тогава само превъртях очи. Но този начин на възприемане на света се вкорени в мен. Много десетилетия по-късно бях на конференция в Колорадо, когато научих, че баба ми е починала. Беше петък и не можех да летя за Кейптаун, докато не свърши Шабат. Отидох в местния Хабад, гледах как децата на равина вилнеят – както правех и аз някога на шабатските вечери на баба ми, – разговарях с непознати до късно през нощта и знаех, че тя би била щастлива, защото съм сред семейството си.

Как човек като мен – който все още се смята за лоялен евреин – стига дотам, че да бъде прокълнат на улицата от хора, според които еврейската вярност изисква моето отлъчване? Всичко започна именно на онези шабатски вечери в Кейптаун, когато започнах да обръщам внимание на другите хора, които присъстваха. Те се движеха по периферията – в кухнята или в градината – вършейки слугинската работа. Бяха законово подчинени, което, както ми обясняваха, било необходимо. Защото, ако можели, щели да ни убият. Някъде там тяхната черна терористична армия заговорничела, за да направи точно това.

Когато достигнах зрелостта си, този разказ се разпадна. Апартейдът приключи. Армията, която плашеше толкова много бели, се разпусна, след като чернокожите южноафриканци можеха да изразяват волята си чрез бюлетина, а не чрез оръжието. Останаха дълбоки неравенства; страната не заживя „щастливо до края на дните“. Но историята, която чувах непрекъснато в младостта си – че сигурността изисква надмощие, – почти изчезна. Днес тя е срам. Почти никой вече не я разказва, когато става дума за Южна Африка.

Ала всеки ден евреите я разказват за Израел. Чувам я от хора, които познавам, уважавам, дори обичам. Все едно евреите от целия свят са седнали заедно в една и съща къща за Шабат. Някои от нас живеят там; други са на гости. Времето се забавя, когато пада нощта. Почти можеш да чуеш как всички издишват. И аз искам да съм на тази трапеза, пълноправен член, защото къщата се намира на място, което винаги сме смятали за свято. И защото тя е дом на почти половината от евреите на Земята.

Но други хора са живели там, преди къщата изобщо да бъде построена. Дълго време те са били натъпкани в тесни, мизерни стаи. Сега положението им е станало още по-тежко. Някои са недохранени; мнозина крещят от болка. Някои от хората на нашата трапеза твърдят, че виковете са престорени и раните – измислени. Други признават, че страданията са истински, но настояват, че тези нещастници са си ги причинили сами. Извършили са неизразими престъпления. Искат нашата смърт. Нямаме избор.

Тази книга е за историята, която ние евреите си разказваме, за да заглушим тези писъци. За историята, която позволява на нашите лидери, семейства и приятели да гледат разрушаването на ивицата Газа – сриването на университети, хората, принудени да месят хляб от слама, децата, които замръзват под развалините на сгради, унищожени от държава, която говори от наше име – и да свиват рамене, ако не и да ръкопляскат. Това е историята, която убеждава дори онези евреи, които наистина страдат от агонията на Газа, че няма друг начин да бъдем в безопасност. Това е нашата версия на една и съща приказка, която много народи на много места си разказват в различни варианти, когато решават, че за да се защитят, трябва да подчинят други – че равенството е равнозначно на смърт.

Моята надежда е, че един ден ще възприемем унищожението на Газа като повратна точка в еврейската история. От разрушаването на Втория храм, през изгонването от Испания, до Холокоста, евреите са измисляли нови разкази, за да отговорят на ужасите, които са преживели. Сега трябва да създадем нов разказ, за да отговорим на ужаса, извършен от една еврейска държава – с подкрепата на мнозина евреи по света. Неговият централен елемент трябва да бъде следният: ние не сме вечните добродетелни жертви на историята. Не сме програмирани да понасяме злото завинаги, без никога да го извършваме. Тази фалшива невинност, която пронизва съвременния еврейски живот, прикрива господството като самозащита. Тя освобождава евреите от външен съд. Дава безкрайна индулгенция на несъвършените човешки същества.

Все още вярвам в метафората за евреите като семейство. Но тя е покварена. Еврейските лидери превърнаха нашата преданост един към друг в морално успокоително средство. Те използваха солидарността ни, за да оправдаят глада и клането. Казаха ни, че начинът да покажем, че ни е грижа за израелците, пленени от Хамас, е да подкрепим война, която убива и мори с глад самите тези заложници, и че начинът да почетем паметта на израелците, убити от Хамас, е да подкрепим война, която ще създаде десетки хиляди нови белязани, отчаяни млади палестинци, готови да отмъстят, като убиват израелци. Нуждаем се от нов разказ – основан на равенство, а не на надмощие, – защото сегашният застрашава не само палестинците. Той застрашава нас.

Тази книга е за евреите, които все още седят на онази шабатска трапеза, и за евреите – понякога собствените им деца, – които са напуснали отвратени. Копнея да седнем заедно. Но не по този начин. Не като господари на къщата.

Опитаха се да ни убият, оцеляхме, хайде да ядем

Всяка година, на празника Пурим, евреите се обличат в смешни костюми, ядат триъгълни сладкиши и слушат древен разказ за опит за геноцид. Той идва от Книгата на Естир. Историята започва с един развратен персийски цар. Той устройва пир, напива се, заповядва на царицата си да „покаже красотата си“ пред гостите и, когато тя отказва, я прогонва от трона. За нейна заместничка избира Естир – красива млада девица, която, без той да знае, е еврейка. После взема пагубно кадрово решение: избира Аман, патологичен ненавистник на евреите, за свой първи съветник. Сцената вече е подготвена за епичен сблъсък.

Аман убеждава царя да подпише указ за изтреблението на евреите. Чичото на Естир, Мордехай, научава новината и ѝ изпраща вест, че тя трябва да спаси своя народ. Макар че протестът застрашава собствения ѝ живот, Естир се обръща към царя и, чрез серия смели маневри, го обръща срещу Аман. Аман е обесен. Мордехай заема мястото му. Доброто побеждава злото.

Когато днес разказваме историята на Пурим, мнозина спират дотук. Но това не е съвсем вярно. Книгата на Естир не свършва със смъртта на Аман. Тя продължава, защото, макар Аман да е мъртъв, указът за избиване на евреите остава в сила. Царят не може да го отмени. Това, което може да направи, е да даде на Мордехай и неговите съплеменници властта да вземат нещата в свои ръце. И те го правят. „Евреите поразиха враговете си с меч,“ гласи книгата, „като ги избиваха и унищожаваха; те наложиха волята си върху враговете.“ На тринадесетия ден от месец Адар евреите убиват седемдесет и пет хиляди души. А четиринадесетия ден обявяват за „ден на пиршество и веселие“. Докато кръвта на враговете им е още топла, евреите пируват и се веселят. Така възниква Пурим.

Пурим не е само за опасността, която езичниците представляват за нас. Той е и за опасността, която ние представляваме за тях.

През по-голямата част от историята ни, когато евреите не са имали възможност да налагат волята си с меч, заключението на Книгата на Естир е било безобидна и дори разбираема фантазия. Кой може да упрекне измъчени хора, че мечтаят за свят, обърнат с главата надолу? Но краят звучи различно, когато евреите държат в ръцете си власт над живота и смъртта на милиони палестинци, които нямат дори паспорт. Днес тези окървавени стихове би трябвало да ни смущават. Когато ги четем на глас в синагогата, би трябвало да използваме същия тъжен, стенещ напев, с който четем Книгата на Плач Еремиев, описваща разрушението на нашите древни храмове.

Вместо това повечето от нас пренебрегват насилието, с което завършва свитъкът на Естир. Някои съвременни евреи го оправдават като самозащита. В крайно десните среди някои дори му се наслаждават. Но те са изключение. По-често просто отвръщаме поглед. Фокусираме се върху това, което са искали да ни сторят. Има една шега, че всеки еврейски празник има един и същ сюжет: „Опитаха се да ни убият, оцеляхме, хайде да ядем.“ Така мнозина разказват не само Пурим, но и много от другите ни най-обичани празници. Пасха разказва за освобождението ни от робството в Египет. Ханука празнува Макавеите, които ни освободиха от преследванията на сирийско-гръцкия император Антиох.

Празниците, които не можем да вместим в този сценарий, обикновено не пленяват колективното ни въображение. Защо празникът Шавуот, който отбелязва даването на Тората, е по-слабо познат сред съвременните евреи в сравнение с Пурим и Ханука – празници с по-малко религиозно значение? Причините са различни: американските евреи харесват Ханука, защото това е нашият отговор на Коледа; израелските евреи харесват Ханука, защото са я превърнали в прото-ционистки разказ за възстановяване на суверенитета; всички харесват Пурим, защото включва костюми. Но има и още едно обяснение: Шавуот вече не се вписва в историята, която си разказваме за самите нас. В модерността евреите са станали по-секуларни. С изключение на религиозно настроеното малцинство, вече не се описваме като народ, избран от Бога, за да следва законите, връчени на Синай. Вместо това се описваме като народ, предопределен от историята да бъде вечно изправен пред унищожение, но – чудодейно – да оцелява.

Рядко ще чуете това на пасхалната трапеза, но според Библията нашите предци са били и роби, и робовладелци.

С тази секуларизация настъпи морално избягване. Когато разглежда еврейското страдание, равинската традиция неуморно изисква евреите да се вглеждат навътре и да се разкайват за греховете си. Талмудът вини евреите за възхода на Аман, защото са участвали в пиянските пиршества на царя. Един мидраш [коментар] върху Песен на песните предполага, че израилтяните, поробени в Египет, не са били достойни за свобода, защото са се покланяли на идоли. Талмудът посвещава почти цял трактат на въпроса как евреите трябва да реагират на сушата. Отговорът му е: да постят и да се разкайват за своите прегрешения.

Тази теология е трудна за преглъщане. Когато се прилага към съвременни бедствия като Холокоста, повечето евреи с право смятат, че всякакво внушение да обвиняваме самите себе си е неприлично. Но в отсъствието на вяра в божествена награда и наказание, вече не се борим по същия начин с това, което нашите свещени текстове казват за еврейската етична отговорност. Твърде често ги превръщаме в притчи за еврейската невинност.

Изгубили сме усещането за моралната сложност на празниците си. Обикновено приключваме историята на Ханука в момента, когато Макавеите побеждават гърците и пречистват Храма. Но Макавеите не изчезват. Те се превръщат в династията на Хасмонеите, която равините от Талмуда презират заради натрупаната безконтролна власт и подмяната на закона. Тази част ние пропускаме.

Когато разказват историята на Пасха, мнозина американски евреи подчертават универсалните ѝ теми за тиранията и свободата. Признаваме, че и други народи са търпели робство. Но в библейския текст се спотайва по-подривно послание: не само че езичниците могат да бъдат потискани, но и че самите евреи могат да бъдат потисници. Съвременните учени отбелязват удивителна инверсия. С език, поразително напомнящ този, с който Книгата Изход описва египетското робство, Книгата Битие разказва как нашите праотец и прамайка, Авраам и Сара, поробват жена на име Агар – която според една равинска традиция била дъщеря на фараона. Рядко ще чуете това на пасхалната трапеза, но според Библията нашите предци са били и роби, и робовладелци.

„Опитаха се да ни убият, оцеляхме, хайде да ядем“ не е историята на нашите празници. Това е избор – за това какво да видим и какво да не видим – в юдаизма и в самите нас. Тя ни представя като добродетелни жертви, които преживяват големи ужаси. И после спуска завесата, докато представлението започне отново.

Разбирам силата на този разказ за нашия все още белязан от травми народ. Баба ми по майчина линия проследяваше рода си до североизточна Испания, откъдето евреите били изгонени през XV век. Нейната майка се родила на остров Родос – в Средиземно море, който имала късмета да напусне, преди нацистите да депортират неговите евреи в Аушвиц. Самата ми баба се е родила в Египет, но напуснала като дете, когато антисемитизмът там нараснал. Тя ми напомняше за тези преживявания, когато изразявах вяра в Америка. Настойчиво ме съветваше никога да не приемам като даденост еврейската сигурност.

Много еврейски семейства проектират тези лични истории върху своите празници. Мизрахите, когато четат за израилтяните, които бягат от египетския фараон, без да изчакат тестото да втаса, понякога си спомнят за своите баби и дядовци, напуснали прибързано Мароко, Йемен или Ирак в края на 40-те и началото на 50-те години. Много ашкенази са израснали с паметта за по-късните фараони, Антиоховци и Амани, които през XIX и XX век проливаха еврейска кръв като вода по земите между Черно и Балтийско море. Някои имат възрастни роднини, които са произнасяли известния рефрен от Хагадата – „Някога бяхме роби на фараона в Египет, а сега сме свободни“ – на първата Пасха след освобождаването си от Берген-Белзен или Майданек. Това не е древна история. В рамките на живота на някои възрастни евреи европейското еврейство беше почти унищожено. И до днес има по-малко евреи, отколкото през 1939 година.

Не е изненадващо, следователно, че ролята на жертвата често ни се струва естествена. Но тя е и костюм, който общността ни настоява да облечем – и прекроява според нуждите на момента. Тя извиква нещо познато, докато прикрива нещо тревожно, нещо, което нашата традиция знае добре: че и евреите могат да бъдат фараони.

Тази избирателна визия прониква в съвременния еврейски живот. Вижте как организациите на еврейския мейнстрийм използват Библията, за да утвърдят връзката на еврейския народ със земята Израел. През февруари 2024 г. Американският еврейски комитет (AJC) реши да опровергае твърдението, че Израел е заселническо-колониална държава. За да докаже еврейската връзка със земята, комитетът цитира Книгата Битие, в която – според формулировката на AJC – „Бог обещава земята Израел на Авраам, първия евреин“. После преминава към Книгата Изход, в която „Мойсей извежда израилтяните от робството и угнетението в Египет с обещанието да ги върне в земята Израел, земята на техните прадеди“. След това направо прескача към „Книгите Съдии и Царе“, които „разказват за еврейските владетели над земята Израел“.

Хората, запознати с еврейската Библия, ще забележат крещящо пропускане: Книгата Исус Навин, която обяснява как тези еврейски владетели изобщо са станали владетели. Според текста израилтяните под водачеството на Исус Навин завладяват Ханаан от седемте народи, които живеели там. Хронологията на AJC пропуска именно това.

Може да попитаме съвсем основателно: кой ли го е грижа? Библията е религиозен документ, а не исторически. Никой не знае дали Исус Навин наистина е завладял тази територия или изобщо е съществувал. И дори да е съществувал или не, това не променя факта, че евреите имат древна и дълбока духовна връзка с този къс земя.

През 1902 г. Теодор Херцл, основателят на политическия ционизъм, пише на Сесил Родс, върховния империалист на южна Африка, и го призовава да подкрепи ционизма „защото той е нещо колониално“.

Но защо тогава AJC пренебрегва библейския разказ за завоеванието на Исус Навин? Защото той противоречи на нашия съвременен разказ за жертвата. Единствените завоевания, които организацията признава, са онези, извършени за сметка на евреите. „Еврейският народ е коренното население на земята Израел и за пръв път постига самоопределение там преди 3000 години“, заявява AJC, без никога да обяснява как точно това „самоопределение“ е било постигнато. После добавя, че „римляните изселили по-голямата част от евреите през 70 г. от н.е.“.

За организации като AJC, които искат да докажат, че ционизмът не е колониално движение, Книгата Исус Навин е неудобна, защото за съвременното ухо самата тя звучи като колониална. Но именно това е една от причините ранните ционисти да я обичат. В есето си от 1923 г. „Желязната стена“ Владимир Жаботински, идеологическият предтеча на партията „Ликуд“ на израелския премиер Бенямин Нетаняху, заявява, че при овладяването на Ханаан „нашите собствени предци под водачеството на Исус Навин са се държали като разбойници“. Той не го казва като упрек. През 1948 г. новосформираните Израелски отбранителни сили дават името „Операция Бен-Нун“ на една от ключовите си битки във войната за независимост. Давид Бен-Гурион, първият министър-председател на Израел, е обсебен от библейския завоевател. През 1958 г. той води двуседмичен учебен семинар върху Книгата Исус Навин, на който кани светилата на младата държава.

Ранните ционисти възприемат разказа за завоеванието на Исус Навин, защото живеят в епоха на колонизация, когато туземността не е коз. Ако искаш земята и вярваш, че произхождаш от „по-напреднала“ цивилизация и можеш следователно да я обработваш по-добре от местните, това е достатъчно оправдание. През 1902 г. Теодор Херцл, основателят на политическия ционизъм, пише на Сесил Родс, върховния империалист на южна Африка, и го призовава да подкрепи ционизма „защото той е нещо колониално“. В „Желязната стена“ Жаботински нарича арабите от британска Палестина „туземци“, които сравнява със сиуксите. Съратниците си ционисти нарича „колонисти“, уподобени на бащите поклонници и на Исус Навин.

Днес този дискурс е немилостиво остарял. Затова, макар някои десни ционисти все още да празнуват религиозно предписаното нахлуване на древните израилтяни, доминиращият днес еврейски разказ – този, който разказват мейнстрийм американските еврейски организации и израелското правителство, особено когато говорят на английски – заменя добродетелната колонизация с добродетелно жертвоприношение. Ционистите вече не са еквивалент на пилигримите, стъпили на Плимът Рок. В интервю от 2019 г. бившият израелски посланик в САЩ Майкъл Орен сравнява израелските евреи със сиуксите.

Днес евреите са склонни да отвръщат поглед от това как сме спечелили земята и да се съсредоточават върху това как сме я загубили. AJC възлага вината върху Римската империя, която – според твърденията му – изселва повечето евреи през 70 г. сл. Хр. В книгата си от 1993 г. Място сред народите Нетаняху добавя още по-полезен виновник: арабите. Да, Рим е допринесъл за „спада на еврейската мощ и присъствие в Палестина“, признава той. Но окончателният удар идва шест столетия по-късно, когато „непрекъснат поток заселници“ пристига от Арабския полуостров и „накрая успява да стори онова, което мощта на Рим не е постигнала: изкореняването на еврейския земеделец от неговата почва“. В разказа на Нетаняху арабите стават бащите поклонници. Евреите от античността са сиуксите, които „оказват съпротива на завоевание, окупация и изгнание близо двадесет столетия“, докато накрая са победени.

Би могло да си помислим, че що се отнася до Израел, ще изхвърлим този наратив за жертвата. В крайна сметка основното обещание на ционизма е да гарантира, че евреите никога повече няма да са безсилни. Израелски коментатори често твърдят, че отказът да бъдеш жертва е централен за израелската идентичност.

Но макар израелските и диаспорните евреи да не представят Израел като безсилен, ние често го представяме като преследван – „евреина сред народите“, за да използваме популярната фраза на еврейския истаблишмънт – оклеветяван, заплашван и делегитимиран като никоя друга страна на света. „Държавата Израел, която нейните основатели се надяваха да бъде фундаментално различна от диаспората,“ отбелязва историкът Дерек Пенслър, „днес се възприема като нейно продължение – не по-малко застрашена, не по-малко несправедливо оклеветена.“

Тази парадигма – Израел като перманентна мишена на агресия, никога неин автор – рамкира представянето на израелската история от еврейския истаблишмънт. Вземете например разказа му за напускането на повече от половината арабско население на британска Палестина през войната за независимост на Израел. „Проблемът с палестинските бежанци произхожда от арабско-израелската война от 1948 г.,“ обяснява Лигата срещу поругаването (ADL), най-известната американска организация срещу антисемитизма, „когато пет арабски армии нахлуват в държавата Израел само часове след нейното провъзгласяване.“ Моралната отговорност е ясна: палестинците са напуснали домовете си, защото арабските държави са започнали война. Палестинците са страдали, но само защото Израел е бил нападнат.

Проблемът с тази хронология е, че между една трета и половината от палестинците напускат преди 14 май 1948 г., когато Израел обявява независимост и арабските правителства обявяват война. Към момента на арабската атака ционистките сили вече до голяма степен са обезлюдили Яфа и Хайфа – двата най-големи града на Палестина. Най-печално известното клане на палестинци във войната – когато ционистки милиции убиват над сто мъже, жени и деца в селото Дейр Ясин – се случва през април. Когато еврейските лидери твърдят, че арабските нахлувания са подкарали палестинците да бягат, те са объркали причинно-следствената връзка. „Не влизането на арабските армии причини изселването. Изселването причини влизането на арабските армии,“ заключава историкът Уалид Халиди след обстойни проучвания на арабски правителствени документи и преса.

Дори ако палестинците са си тръгнали, защото арабските армии са нападнали, или защото арабските правителства са ги подтикнали, Израел пак не ги е пуснал да се върнат.

За еврейския истаблишмънт, решен да представя Израел като „евреина сред народите“, вечно обвиняван за грехове, които не е извършил, тези исторически констатации са неудобни. Но израелски и американски еврейски официални лица предлагат друг довод защо арабските правителства, а не Израел, са виновни за онези приблизително три четвърти милион палестинци, напуснали домовете си: арабските режими казали на палестинците да си тръгнат. В Място сред народите Нетаняху твърди, че в много случаи „евреите умоляваха своите палестинско-арабски съседи да останат. Това рязко контрастираше с директивите, които палестинските араби получаваха от арабските правителства – да напуснат, за да разчистят пътя за нахлуващите армии.“

Този довод също е фикция, в голямата си част. Доклад от 1948 г. на самото израелско разузнаване заключава, че ционистки нападения обясняват приблизително 70 процента от палестинските напускания, докато заповедите от арабски сили – около 5 процента. Въпреки това общностни еврейски официални лица често настояват, че арабите, а не ционистите, са принудили палестинците да се изселят. Нито пък се изправят пред последния, неудобен факт: дори ако палестинците са си тръгнали, защото арабските армии са нападнали, или защото арабските правителства са ги подтикнали, Израел пак не ги е пуснал да се върнат.

Горчивата истина е, че ционистките сили е трябвало да прогонят голям брой палестинци, за да създадат държава с еврейско мнозинство. Предвоенното палестинско население просто е било твърде голямо. През ноември 1947 г., когато ООН гласува за подялба на Палестина на еврейска и арабска държава, евреите са едва една трета от населението. Така дори държавата, отредена за евреите – която трябва да обхване 55 процента от британска Палестина – би била почти наполовина палестинска. Тъй като евреите живеят главно в градовете, палестинците притежават и 80 процента от обработваемата земя в „еврейската“ държава. Ционистките лидери са знаели, че страна, в която палестинците са почти половината от населението и притежават по-голямата част от територията, не би представлявала истинска еврейска държава. Евреите няма да управляват. Месец след вота в ООН Бен-Гурион казва на членове на своята партия: „Само държава с поне 80 процента евреи е жизнеспособна и стабилна.“ Затова, макар Бен-Гурион и ционисткото ръководство – за разлика от палестинските и арабските им опоненти – да приемат плана за подялба, те същевременно започват да прогонват палестинци, защото това е единственият начин да се създаде голямо еврейско мнозинство, което да обитава по-голямата част от земята.

По този въпрос израелският историк Бени Морис, прочул се с изследванията си върху палестинския екзодус, е необичайно откровен. „Бен-Гурион беше трансферист“, казва Морис на израелския журналист Ари Шавит в интервю от 2004 г. „Той разбираше, че не може да има еврейска държава с голямо и враждебно арабско малцинство в нея.“ Изненадан от тази прямота, Шавит отбелязва: „Не чувам да го осъждаш.“ И наистина, Морис не го осъжда. „Бен-Гурион беше прав“, продължава той. „Ако не беше направил това, което направи, държавата нямаше да се роди. Това трябва да е ясно. Невъзможно е да се избегне този факт.“

Но е възможно да се избяга. Сред англоезичните защитници на еврейската държава Морис е изключение – реликт от ранните ционисти, които откровено защитаваха ционисткото завоевание. Ето защо няма да го видите на лекционните турнета на ADL или AIPAC. Техният разказ е изграден върху избягване, защото те знаят, че в постколониалната епоха не е възможно да признаеш истината за това защо палестинците са станали бежанци, без да повдигнеш въпроса защо те и техните потомци не могат да се върнат. Джордж Оруел прочуто пише, че тъй като откровената защита на сталинските чистки или на британския колониализъм в Индия би изисквала „аргументи, твърде брутални, за да може повечето хора да ги понесат“, тяхната публична обосновка „трябва да се състои главно от евфемизми, кръгови доводи и мъглива неяснота“. Точно това описва дискурса на еврейския истаблишмънт за 1948 година. Единственият начин да представиш Израел като жертва на собственото си масово изселване на палестинци е да избегнеш реалността на онова, което палестинците наистина са преживели. Евфемизмът е самата цел.

Помислете как изглежда палестинското изселване, ако бъде представено без евфемизми. Сред тълпата, която бяга от Хайфа по време на ционистките атаки, жена на име Назмия ал-Килани, едно дете на ръце и друго вързано за престилката ѝ, за да не се изгуби в тълпата, върви със счупен крак към пристанището, където се качва на лодка за Акра – град, който също е обезлюден, след като ционистките сили спират тока и водата. В хаоса тя губи връзка със съпруга си, баща си, брат си и сестрите си – всички депортирани в Сирия. Не ги вижда отново цели петдесет години.

Същата есен израелски войници влизат в предимно католическото и гръко-православно палестинско село Ейлабун в Галилея. Според режисьора Хишам Зрейк, който възстановява събитията чрез устни свидетелства, израелски документи и доклад на наблюдател от ООН, войниците са посрещнати от свещеници с бяло знаме. Войници от бригадата „Голани“ отвръщат, като събират жителите на площада. Принуждават повечето жители да напуснат селото и да тръгнат на север – фактически като жив щит за израелските сили, които се движат след тях в случай, че пътят е миниран. След като ги карат да вървят цял ден с малко храна и вода, войниците обират ценностите им и ги натоварват на камиони, които ги оставят отвъд ливанската граница. По думите на очевидец, около дузина мъже, задържани на площада, са екзекутирани по трима наведнъж.

Жителите на Ейлабун са сравнително „късметлии“ – на някои е позволено да се върнат. По време на войната за независимост ционистките сили обезлюдяват около четиристотин палестински села. Много са ограбени. Повечето – напълно унищожени.

Както един човек не може да се позовава на своето индивидуално право на самоопределение, за да контролира друг човек, така и една група не може да се позовава на своето колективно право, за да контролира друга.

Слушайте която и да е реч на Бенямин Нетаняху за създаването на Израел, както и речите на всеки водещ американски еврейски лидер, и няма да чуете нито един разказ като този на Назмия ал-Килани. Няма да научите нито едно име, нито ще бъдете поканени да си представите преживяването на нито един палестинец, прогонен от ционистките сили. Това не е случайност. Само като изличим имената и преживяванията на обикновените палестинци, ние можем да ги превърнем в автори на собственото им изселване. Избягваме суровите реалности на 1948 г., както избягваме края на Книгата на Естир. Така създаването на Израел е пригодено да се впише в сценария.

⸻ ❦ ⸻

Това не е само историята, която си разказваме за миналото на Израел. Това е и историята, която си разказваме за неговото настояще. Сюжетът върви така: най-после постигнахме онова, което всеки друг народ смята за даденост – собствена държава. И все пак, когато става дума за евреите, и само за евреите, това право се оспорва. Така че дори с държава, ние пак оставаме жертви.

Нашите общностни лидери наричат това право „самоопределение“. „Отричането на еврейския народ от същото право на самоопределение, което бихте предоставили на други народи,“ заяви през 2020 г. изпълнителният директор на ADL Джонатан Грийнблат, „представлява една от модерните прояви на най-древната омраза – антисемитизма.“ Но самоопределение означава определяне на себе си, не на другите. Както един човек не може да се позовава на своето индивидуално право на самоопределение, за да контролира друг човек, така и една група не може да се позовава на своето колективно право, за да контролира друга. Както обясняват израелските философи Авишай Маргалит и Йосеф Раз: „Онези, които могат да се възползват от самоуправление, не могат да настояват за него на всяка цена. Техните интереси трябва да се разглеждат наред с интересите на другите.“

Ето защо светът не беше впечатлен от твърдението на южноафриканския министър на отбраната П. В. Бота от 1977 г., че защитава „правото на самоопределение на бялата нация“. Защото той не защитаваше самоопределение. Той защитаваше надмощие. Когато еврейските лидери казват, че самоопределението е универсално право, те използват същия фокуснически трик. Самоопределението може да бъде универсално право, ако означава общностна автономия. Малцина биха възразили срещу училище в предимно африканерски град, което преподава на децата на африкаанс [езика на белите заселници в Южна Африка], стига белите и чернокожите южноафриканци да живеят под един и същи закон. Но няма универсално право на държава, в която твоето племе управлява всички останали.

И все пак в Израел евреите правят именно това. Израел контролира цялата територия между река Йордан и Средиземно море. Това включва Западния бряг, където, макар от 1993 г. Израел да е възложил някои функции на Палестинската власт, израелските войници – и никой друг – могат да влязат във всеки квадратен сантиметър по всяко време и да арестуват когото пожелаят, включително самите представители на Палестинската власт. Израел контролира и ивицата Газа, въпреки че изтегли войниците и заселниците си през 2005 г. (преди да нахлуе отново след 7 октомври). Израел контролира Газа, защото контролира всички въздушни и морски достъпи, както и два от трите сухопътни прехода. (Дори при третия, Рафах, който граничи с Египет, Израел има значително влияние върху това кой и какво може да преминава законно.) Както отбелязва израелската правозащитна организация Гиша, Израел дори контролира какъв вид зеленчуци палестинците в Газа могат да изнасят законно. Преди настоящата война Израел се опитваше да контролира Газа по начина, по който надзиратели биха контролирали затвор, ако се оттеглят от вътрешността и се разположат по периметъра – определяйки под дулата на оръжията какво може и какво не може да влиза и излиза.

Във всички тези територии, които Израел контролира, живеят над седем милиона палестинци. Около 70 процента от тях – жителите на Западния бряг и Газа – дори не са граждани на държавата, която доминира живота им. Останалите 30 процента, понякога наричани „араби израелци“, формално имат гражданство, но от дълбоко второкласен вид. Те могат да гласуват и да бъдат избирани в парламента, но посещават сегрегирани училища и не могат да сключват брак с евреи в рамките на Израел, тъй като в Израел няма граждански брак. Освен това Израел поставя палестинските граждани в силно неблагоприятно положение при разпределението на земята. Над 90 процента от територията в самия Израел се управлява от Израелската поземлена администрация, която отрежда почти половината места в управителния си орган на Еврейския национален фонд – структура, която открито заявява, че „няма вярност към израелската общественост. Нейната вярност е към еврейския народ“. Сякаш по-голямата част от земята в САЩ се управлява от институция, контролирана предимно от християни, която желае тя да се развива изключително за християнска употреба. Това помага да се обясни защо градовете и селищата, където живее мнозинството палестински граждани, са толкова пренаселени. Според доклад на Израелския институт за демокрация от 2013 г. средната община с палестинско мнозинство обхваща приблизително една шеста от земята на човек спрямо съответната ѝ еврейска община.

Отидете на форум за Израел в повечето американски синагоги или чуйте интервю с израелски официален представител по телевизията и е малко вероятно да чуете за израелското поземлено право или за отделните правни системи, които управляват живота на еврейските граждани и палестинските неграждани на Западния бряг, или за правилата, които определят кога палестинците могат да напускат ивицата Газа. Това не е случайно. Причината е, че всяко истинско вглеждане в палестинския живот под израелски контрол би разкрило двойствеността на твърдението, че Израел предлага на евреите единствено „самоопределение“. Когато еврейска държава отказва гражданство на повечето от палестинските си жители и отказва на всички тях правно равенство, тя не просто дава на евреите право да определят собствения си живот. Тя им дава надмощие над друг народ. А в международното право има дума за правно господство, основано на етнос, религия или раса – дума, която Human Rights Watch, Amnesty International и дори водещата израелска правозащитна организация Б’Целем казват, че се прилага към Израел. Тази дума не е „самоопределение“. Тя е „апартейд“.

Апартейдът е насилие. Понеже палестинците в Газа живеят под контрола на държава, пред която не носят политическа отговорност – чието гражданство не могат да получат и чиито лидери не могат да избират, – повечето са прекарали по-голямата част от живота си под блокада, неспособни да напуснат територия, по-малка от половината на Ню Йорк Сити, която Human Rights Watch нарича „затвор под открито небе“. Понеже палестинците на Западния бряг живеят под контрола на държава, пред която не носят политическа отговорност, израелските власти рутинно вкарват децата им в затвора. Между 2000 и 2023 г. Израел задържа над 13 000 палестински деца, по оценки на Defense for Children International – Palestine (DCIP). От 766-те деца от Западния бряг, интервюирани от DCIP, 97 процента са разпитвани без присъствие на член на семейството, 75 процента са преживели физическо насилие, а 23 процента са държани поне два дни в изолация.

Еврейският мейнстрийм дискурс рядко признава насилието, присъщо на узаконеното неравенство. Напротив: той представя като насилие, дори като геноцид, самата перспектива за равенство пред закона.

И палестинските граждани на Израел не са пощадени от насилието, съпътстващо правната им второкласност. Затворени в анклави, пренаселени от десетилетия на отчуждаване на земя и дискриминационни устройствени политики, те често нямат друг избор, освен да строят незаконно. Което означава, че домовете им често биват събаряни. През 2018 г., последната година, за която има данни, палестинските израелци получават над 88 процента от заповедите за събаряне, издадени в рамките на самия Израел. Тази цифра дори не включва мнозина бедуини в пустинята Негев, които държавата смята за незаконни „скуатери“ на собствената им земя. През 2018 г. Израел събаря повече от седемнадесет пъти повече бедуински постройки, отколкото в останалата част на страната (без Западния бряг и Източен Йерусалим). От 2010 г. насам бедуинското селище Ал-Аракиб е било разрушавано над двеста пъти.

Еврейският мейнстрийм дискурс рядко признава насилието, присъщо на узаконеното неравенство. Напротив: той представя като насилие, дори като геноцид, самата перспектива за равенство пред закона. През 2018 г. трима палестински членове на кнесета предложиха „основен закон“ – с конституционна тежест – който да утвърди „принципа на равноправното гражданство за всеки гражданин“ и да забрани „дискриминация по признак националност, раса, религия, пол, език, цвят на кожата, политически възглед, етнически произход или социално положение“. Председателят на Кнесета, от партията „Ликуд“ на Нетаняху, дори не позволи той да бъде обсъден, защото щял „да подкопае основите на държавата“. Както онези палестински парламентаристи, така и националните антиционистки организации с най-голямо влияние по американските кампуси изрично призовават за равенство. Нетаняху обаче твърди, че те желаят „унищожението“ на Израел. Подборът на думата – „унищожение“ – не е случаен. Той цели да свърже палестинското равенство с еврейската смърт.

Същото внушава и изразът „право да съществуваш“. Той намеква, че ако еврейското надмощие не съществува, няма да съществуват и израелските евреи. Еврейски официални лица използват „право на съществуване“ – подобно на „самоопределение“ – за да подскажат, че светът отказва на Израел легитимността, която предоставя на всички други държави. „Израел е единствената държава – членка на ООН, чието право на съществуване е постоянно поставяно под въпрос“, заявява през 2020 г. тогавашният изпълнителен директор на Американския еврейски комитет Дейвид Харис. През 2022 г. Световният еврейски конгрес твърди, че „съществуването на нито една друга страна не се поставя под въпрос“ – освен Израел. Но фразата „право на съществуване“ смесва две съвсем различни неща: държава и политическа система. Макс Вебер прочуто определя държавата като субектът в дадена територия, който притежава „монопол върху легитимното физическо насилие“. С изключение на шепа анархисти, никой не оспорва дали между Йордан и Средиземно море трябва да съществува държава – или може би две. Оспорва се политическа система, която водещите правозащитни организации в света определят като апартейд. Това не е избирателно отношение към Израел. Американците постоянно оспорват легитимността на чужди политически системи. Докато студентски активисти поставят под въпрос еврейското надмощие в Израел, членове на Конгреса поставят под въпрос дали комунистически партии трябва да управляват Китай, Куба и Северна Корея, дали военна хунта трябва да управлява Мианмар, дали тиранични духовници трябва да управляват Иран, дали персонализирана диктатура трябва да управлява Русия и дали един човеконенавистен принц трябва да управлява Саудитска Арабия. Често те наказват системите, които не харесват, със санкции – точно това действие, което протестиращите по кампусите предлагат спрямо Израел.

Една от причините хората да смесват Израел като държава и еврейско надмощие като политическа система е, че самото име „Израел“ носи внушение за еврейско надмощие. „Израел“ не е само името на държава. То е и името на еврейския народ и така подсказва политическа система, създадена за евреите, а не за всички, които живеят на тази земя. Така със сигурност го вижда мнозинството израелски евреи. В проучване от 2019 г. на Института за изследване на еврейския народ 75 процента от тях се съгласяват с твърдението: „За да бъдеш истински израелец, трябва да си евреин.“

В това отношение Израел не прилича на Южна Африка, чието име няма етнически, религиозни или расови конотации и затова остава непроменено след падането на апартейда. Той е по-близо до „Народна република Китай“, което обозначава контрол на комунистическата партия, или „Ислямска република Иран“, което обозначава духовна власт. Ако Израел се превърне в държава, основана на правно равенство – както предложиха онези палестински членове на Кнесета, – името му може да стане „Израел–Палестина“ или „Палестина–Израел“, или пък нещо друго, което не намеква за групово надмощие. Но такава промяна съвсем не би била прецедент. Когато Родезия – кръстена на британския империалист Сесил Родс – се отказа от бялото управление, тя смени името си на Зимбабве. Когато Албания, Ангола, Бенин, България, Монголия и много други страни изоставиха своите комунистически политически системи в началото на 90-те, те отрязаха думите „Народна република“ от официалните си имена. Ако критици си представят преименуване на Израел, защото името му предполага супремасистка политическа система, това не е нещо уникално. Израел не е изолиран. Не е превръщан в жертва.

Всичко това не означава, че евреите не могат да бъдат жертви. Разбира се, че могат. Евреите са били жертви на някои от най-страшните зверства в историята. Тази история е вкоренена дълбоко в много от нас. Вървял съм из квартала в северна Литва, където е родена баба ми по бащина линия, и през горите, където са избити местните евреи. Водил съм шабатски служби на Родос, в синагога от XVI век, в която се събира минян само когато останките от тази разбита общност се завърнат от далечни краища на света. Много евреи имат подобни преживявания. Проблемът с нашия общностен разказ не е, че признава престъпленията, които сме понесли. Проблемът е, че пренебрегва престъпленията, които извършваме. Ние сме вечно Естир, а нашите противници – вечно Аман, дори когато ядрено въоръжената еврейска държава подчинява милиони палестинци, които нямат гражданство в страната, където са прекарали целия си живот. Като виждаме еврейска държава вечно като жертва, никога като насилник, ние отричаме способността ѝ за зло. Преди 7 октомври мислех, че разбирам опасностите на този начин на мислене. Оказа се, че не съм имал и най-слаба представа.

Откъс от
Peter Beinart, Being Jewish After the Destruction of Gaza: A Reckoning.
Published by Alfred A. Knopf, New York, 2025.

Питър Бейнарт е американски колумнист, журналист и политически коментатор. Бивш редактор на The New Republic, той е писал и за Time, The Atlantic и The New York Review of Books, както и за други периодични издания.