От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2012 10 Mearsheimer Walt


От преводача Николай Флоров:

Така се нарича статията, която разбуни американския политически живот от 2007 година до днес и, както виждате, тя разглежда една особена групировка в САЩ, за която авторите предупреждават в доста тревожен тон американците, посочвайки тяхната изключителна зависимост от интересите на Израел и еврейската общност в Америка.

Публикувана е за пръв път в „Лондон Бук Ривю“ в 2007 и от тогава насам изобщо не е загубила значението си в американския политически живот. Джон Миърсхаймър е награден за специални заслуги професор по политология в Чикагския университет, а Стивън Уолт е професор по международни проблеми към университета в Харвард.  

 

За последните няколко десетки години и специално след Шестдневната война в 1967, главната тема в политиката на САЩ към Средния Изток е била връзките им с Израел. Комбинацията от непоклатима поддръжка на Израел и съответните усилия за внос на „демокрация“ в района възпламени арабите и исляма и заплаши не само сигурността на САЩ, но и тази на целия останал свят. Тази ситуация няма равна в политическата история на Америка. Защо САЩ са изоставили своята собствена сигурност и тази на много от своите съюзници, за да избутат на преден план интересите на друга държава?

Би било лесно да се предположи, че връзките между двете страни се дължат на общи стратегически интереси или важни морални императиви, но нито едно от двете не обяснява огромната материална и дипломатическа подкрепа от страна на САЩ.

Всъщност, насоката на американската политика в района идва почти изцяло от вътрешни фактори, и специално от действията на израелското лоби. Други групи са успявали да изменят американската външна политика, но никое друго лоби не е успяло да я отклони толкова далече от националните интереси на страната и да убеди американците, че интересите на тяхната страна и тези на друга страна, в случая Израел, са еднакви.


Small Ad GF 1

След войната от 1973 помощта на Вашингтон към Израел е несравнима с никоя друга страна. От 1976 Израел е получавал най-голямата помощ от всеки друг след Втората световна война, достигаща 140 милиарда долара. Годишно Израел получава три милиарда долара, или една пета от годишния бюджет за помощи на други държави.

Докато другите страни получават помощта си на всяко тримесечие, Израел получава цялата сума в началото на годината и така може да събира значителни лихви. Освен това от повечето други получатели на военна помощ се иска да направят своите покупки в САЩ, докато Израел може да субсидира с 25 процента от тия пари своята собствена оръжейна индустрия и е единствената страна, на която не се държи сметка как харчи цялата помощ. Това от своя страна прави буквално невъзможно да се контролира потока на пари, които не са съобразени с американската външна политика, като например строителството на селища на Западния бряг. Нещо повече, САЩ осигурява на Израел почти три милиарда долара да развива нови оръжейни системи, както и достъп до най-модерни оръжия като Блакхок хеликоптери и Ф-16 изтребители. Отгоре на това Израел получава от САЩ тайна информация, която не получават дори неговите партньори от НАТО, а и двете страни мълчат по отношение на ядрените оръжия на Израел.

Дипломатическата помощ на Вашингтон за Израел е неизменна. От 1982 САЩ са гласували с вето 32 пъти в Съвета за Сигурност по критични за Израел резолюции. САЩ също блокира усилията на арабските държави да поставят на дневен ред ядрения арсенал на Израел.

Тази разточителна щедрост би била разбираема, ако Израел имаше стратегическа стойност или важна морална причина. Някой би казал, че Израел е бил важен по време на Студената война. Като близък на Америка през 1967 Израел помогна във възпирането на съветската експанзия в района и нанесе унизителни победи над съветски марионетки като Египет и Сирия. В някои случаи помогна за защитата на някои съюзници на САЩ,( като краля на Йордания например).

Да се подпомага Израел не беше евтино обаче, а също така усложни американско-арабските отношения. Например решението да се дадат 2.2 милиарда долара спешна военна помощ на Израел по време на Октомврийската война предизвика петролното ембарго на ОПЕК, което нанесе значителни загуби на западните икономики. Заедно с това израелската армия не беше способна да защити американските интереси в района. Като друг пример, САЩ не можеше да се надява на Израел когато иранската революция в 1979 засили опасността от прекъсване на петролните доставки и трябваше да създаде свой военен контингент за бърза реакция.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Първата война в Персийския залив показа до каква степен Израел се превръщаше в стратегическа тежест. САЩ не можеха да използват израелски бази без да навредят на антииракската коалиция и трябваше да отклонят някои военни средства (например ракетите „Патриот“), за да спрат Израел да направи нещо, което би навредило на съюзниците срещу Садам. Историята се повтори и в 2003: макар че Израел много искаше САЩ да ударят Ирак, Буш не можеше да потърси Израел за помощ, без да предизвика недоволството на арабите.

От 1990 нататък, а още повече след 11 септември 2001, подкрепата на САЩ към Израел се оправдаваше с твърдението, че и двете държави са заплашени от терористични групи, създадени в арабския и ислямски свят, както и от агресивни страни, стремящи се към оръжия за масово унищожение. Това се приемаше не само като свобода за Израел да се справя с палестинците без никакви отстъпки, докато те не бъдат вкарани в затвора или в гроба, но че САЩ трябва да се изправят и срещу страни като Иран и Сирия. Така на Израел се гледаше като на най-важен съюзник срещу тероризма. Всъщност, Израел е пречка в борбата срещу тероризма и начините за отношения с агресивни държави.

Тероризмът като такъв не е един определен враг, а тактика използвана от широк спектър политически групи. Терористични организации, които заплашват Израел, не заплашват САЩ, освен когато се намесват срещу тях (както в Ливан през 1982). Нещо повече, палестинският тероризъм не е хаотично насилие, насочено срещу Израел или Западния свят; той е в основата си отговор на дългите усилия на Израел да колонизира Западния бряг и Газа.

И нещо много по-важно, да се твърди че Израел и САЩ са единни под заплахата от тероризъм обръща причината на нещата напълно обратно: САЩ имат проблеми с тероризма до голяма степен точно защото са близки съюзници с Израел, а не обратно. Поддържането на Израел не е единственият източник на антиамерикански тероризъм, но е важен и прави войната срещу тероризма по-трудна. Няма съмнение, че много лидери на Ал Кайда, включително Бин Ладен, действат поради присъствието на Израел в Ерусалим и поради положението на палестинците. Безусловната подкрепа за Израел улеснява широката подкрепа за екстремистите и набирането на нови бойци.

Колкото до така наречените „агресивни“ държави, те не са толкова заплаха за жизнените интереси на САЩ, колкото за Израел. Дори и ако тия държави се сдобият с ядрени оръжия, което естествено е неприемливо, нито Америка, нито Израел щяха да са заплашени, тъй като те не биха могли за изпълнят заплахата си без да бъдат безмилостно наказани. Опасността от ядрена заплаха чрез терористи е еднакво нереална, тъй като никоя агресивна държава не може да бъде сигурна, че снабдяването на терористи с такъв вид оръжие не би било разкрито.

Една последна причина да се оспори стратегическата стойност на Израел е фактът, че не се държи като честен съюзник. Израелските политици често игнорират американските изисквания и не изпълняват обещанията си, включително спирането на строежа на нови селища и убиването на палестински лидери. Освен това Израел е снабдявал възможно-враждебен Китай с модерна военна технология – това, което главният инспектор на Държавния департамент нарича „системно разрастващ се начин за незаконна размяна“. Според Главната счетоводителна служба Израел провежда „най-агресивните шпионски операции срещу САЩ в сравнение с всички други съюзници“. Като добавка към случая на Джонатан Полард, който предаде на Израел огромна секретна информация в началото на 1980-те (която от своя страна е била предадена на Съветския съюз в замяна на визи за повече съветски евреи), нов скандал избухна когато се разбра, че важен служител на Пентагона на име Лари Франклин е предал тайна информация на израелски дипломат. Израел едва ли е единствената страна, която действа шпионски в Америка, но желанието му да го прави срещу главния си защитник хвърля ново съмнение върху стратегическата му цена.

Поддръжниците на стратегическата цена на Израел твърдят, че заслужава безспорна подкрепа понеже е заобиколен от врагове и е слаб; понеже е демокрация; понеже евреите са страдали в миналото и затова заслужават специално внимание; понеже Израел се държи на по-високо морално ниво от враговете си. Погледнати отблизо, нито едно от тия изявления не е убедително. Има солидна база за поддържане на съществуването на Израел, но опасността не е в това: погледнато обективно, неговото минало и настояще не предлага никакво морално обяснение за по-големи привилегии от палестинците.

Израел е представян често като Давид срещу Голиат, но точно обратното е по-близо до истината. Противно на общоприетото мнение, ционистите са имали по-добре екипирана и по-добре командвана армия по време на Войната за независимост в 1947-49, а в 1956 израелските въоръжени сили извоюваха бърза и лесна победа срещу Египет и отново срещу Сирия, Йордания и Египет в 1967 – всичко това преди да пристигне огромна помощ от Америка. Днес Израел е военно най-силната страна в Средния Изток. Неговите конвенционални въоръжени сили далеч превъзхождат тези на съседите му, освен че е единствената ядрена сила в района. Египет и Йордания са подписали мирни договори с него, а Саудитска Арабия също е предложила да подпише. Сирия не е същия руски партньор, Ирак беше разнебитен след три войни, а Иран е стотици мили далеч. Палестинците едва смогват да имат полиция, камо ли армия, която би била заплаха за Израел. Съгласно оценката на Центъра за стратегически изследвания Джафи в Тел Авив от 2005, „стратегическият баланс решително е на страната на Израел, който продължава да увеличава качествено военните си възможности в сравнение със съседите си“. Ако поддържането на слабия е американска политика, САЩ би трябвало да поддържат противниците на Израел.

Това че Израел е демокрация, обградена от враждебни диктатури, не обяснява сегашното ниво на помощ: има много демокрации в света, но никоя не получава същата огромна подкрепа. САЩ са сваляли демократични правителства в миналото и са поддържали диктатури, когато се е считало, че това помага на националните интереси. Те имат добри отношения с доста диктатури и днес.

Някои аспекти на израелската демокрация са в пълен разрез със съществени американски ценности. Съвсем не както в САЩ, където хората се радват на еднакви права независимо от раса, религия и етническа принадлежност, Израел е основан изключително като държава на евреите, а гражданството е основано върху кръвната връзка. По тоя начин не е изненада, че неговите 1.3 милиона араби са третирани като втора категория граждани, или че израелска правителствена комисия напоследък намери, че Израел се отнася „дискриминационно и небрежно“ към тях. Неговия статут на демократична държава е компрометиран и от неговия отказ да даде на палестинците държавност и пълни човешки права.

Друго оправдание е историята на еврейските страдания в християнския Запад, особено през холокоста. Понеже евреите са били преследвани с векове и могат да се чувстват сигурни само в еврейска родина, много хора днес считат, че Израел заслужава специално отношение в сравнение със САЩ. Създаването на тази страна без съмнение е подходящ отговор на престъпленията срещу евреите, но това донесе нови престъпления срещу напълно невинния друг народ – палестинците.

Това беше ясно още от първите лидери на Израел. Давид Бен Гурион казва на Наум Голдман, президента Световния еврейски конгрес: „ Ако аз бях арабски лидер аз никога не бих приел Израел. Това е естествено: ние им взехме страната... Ние идваме от Израел, но от преди 2000 години. Е, и какво значение има това за тях? Имало е антисемитизъм, нацитата, Хитлер, Аушвиц, но това тяхна вина ли е? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме и им откраднахме родината. Защо трябва те да приемат това?“

От тогава израелските лидери се опитват отново и отново да лишат палестинците от национални амбиции. Като премиер Голда Меир направи едно невероятно заявление: „такова нещо като палестинец не съществува“. Под страх от екстремизъм и поради прираста на палестинското население израелските лидери бяха принудени да се оттеглят от Газа и да приемат други териториални компромиси, но дори и Ицхак Рабин не искаше да приеме палестинска държава.

Израелските поддръжници представят Израел като страна, която се стреми към мир през цялото време и показва голямо търпение дори когато е провокиран. Контрастно на това арабите се представят като злонамерени. В живота обаче Израел с нищо не е по-различен от опонентите си. Самото създаване на Израел в 1947-48 включваше етническо прочистване, включително екзекуции, масови избивания и изнасилване от евреи, а и по-нататъшното отношение на Израел често беше брутално, елиминирайки каквито и да са претенции за морално превъзходство. Между 1949 и 1956 например израелските тайни служби са убили между 2,700 и 5,000 араби, повечето от тях невъоръжени. Във войните в 1956 и 1967 израелските въоръжени сили са избили стотици египетски военнопленници, изселили са между 100,000 и 260,000 палестинци от току-що завоювания Западен бряг и са прогонили 80,000 сирийци от Голанските възвишения.

По време на първата интифада израелската армия раздаде полицейски палки на войниците си и ги окуражи да трошат кокалите на палестинските демонстранти. Шведският отдел на организацията „Спасение за децата“ е изчислил, че между 23,600 и 29,000 деца са имали нужда от медицинска помощ след побоищата през първите две години на интифадата. Почти една трета от тях са били на възраст до десет години. Реакцията към втората интифада е била още по-жестока, което накара вестник „Хаарец“ да заяви, че израелските въоръжени сили... са се превърнали в машина за убиване, чиято ефикасност е шокираща“. От тогава на всеки убит израелец се падат по 3 до 4 палестинци, повечето от които невинни наблюдатели; съотношението между убити палестински деца и убити израелски деца е още по-голямо – 5.7: 1. Да не се забравя, че ционистите използваха бомби, за да изгонят британците от Палестина и че Ицхак Шамир, някогашен терорист и по-късно премиер, заяви че „нито еврейската етика, нито еврейската традиция могат да обезценят тероризма като начин за борба“.

Палестинският тероризъм е неуместен, но не и изненадващ. Палестинците вярват, че те нямат друг начин да получат нещо от Израел. Или както веднъж призна Ехуд Барак, ако той беше палестинец, той „би се присъединил към терористична организация“.

От тук следва: ако нито стратегически, нито морални аргументи могат да обяснят американската подкрепа за Израел, как тогава да си я обясним?

Обяснението е в несравнимата мощ на израелското лоби. Ние използваме думата „лоби“ като обединителна за коалицията от индивиди и организации, които активно работят, за да насочат американската външна политика към Израел. Това не означава, че лобито е обединително движение с централно ръководство, или че отделни индивиди в движението не се противопоставят. Не всички американски евреи са част от лобито, понеже Израел не е непременно най-важна тема за тях. В изследване от 2004 например около 36 процента от американските евреи заявяват, че „не са много“ или „изобщо не са“ привързани към Израел.

Американските евреи се различават също и по определени израелски политически въпроси. Много от организациите в лобито, като например Американско-Израелския комитет за Обществени Дела (AIPAC) и Конференцията на Президентите на най-големите Еврейски Организации, се ръководят от твърдолинейни привърженици на партията Ликуд и експанзионистката й политика, включително враждебността й към мирния процес в Осло. Повечето от американските евреи обаче са склонни да направят отстъпки към палестинците, а отделни групи, като например Еврейски Глас за Мир, са твърдо за такава линия. Въпреки тия различия обаче, и едните, и другите неизменно поддържат Израел.

Не е изненадващо тогава, че водачите на американските евреи често консултират израелски политици, за да са сигурни, че това, което правят, ще помогне на Израел. Или както казва един от техните активисти: „За нас е обикновена рутина, когато казваме: „Това е нашата политика по определен въпрос, но ние трябва да проверим какво мислят израелците. Нашата общност прави това през цялото време“.

Критиката към Израел е зависима от силен предразсъдък, а да се окаже натиск върху Израел е немислимо. Едгар Бронфман Старши, президентът на Световния Еврейски Конгрес, беше обвинен в подлост когато в 2003 написа писмо до президента Буш, убеждавайки го да ограничи строежа на спорната защитна стена в Израел. Критиците му казваха, че „би било отвратително когато и да било, ако президент на Световния Еврейски Конгрес лобира пред президента на САЩ да се противопостави на политиката на израелското правителство“.

По същия начин когато президентът на Израелския Политически Форум Сиймор Райх посъветва Кондолица Райс през ноември 2005 да поиска от Израел да отвори отново важен граничен пункт в Газа, намеренията му бяха окачествени като „безотговорни“. „Изобщо няма начин – казаха неговите критици – за евреите да агитират срещу въпроси, свързани със сигурността на... Израел“. В отговор на тия атаки Райх обясни, че думата „натиск“ е непозната за неговия речник когато става дума за Израел.

Американските евреи са събрали впечатляващ брой организации за влияние върху американската външна политика, между които AIPAC е най-мощната и най-известната (American Israel Public Affairs Committee). В 1997 списание „Форчън“ поиска от конгреса да класира най-известните лобита във Вашингтон. AIPAC беше на второ място след Американската асоциация на пенсионерите. Лобито включва също известни евангелисти като Гари Бауер, Джери Фалуел, Ралф Рийд и Пат Робертсън, както и Дик Арми и Том Дилей, бивши известни политици. Те всички вярват, че прераждането на Израел отговаря на библейските предсказания и поддържат неговите експанзионистки цели; да приемат каквото и да е друго, според тях, би било да вървят срещу божията воля. Нео-консерватори не-евреи като Джон Болтън, Роберт Бартли (бившия редактор на „Уолстрийт Джърнъл“), Уилям Бенет (бившия секретар по образованието, Джийн Къркпатрик (бивш посланик в ООН) и влиятелния журналист Джордж Уил са също твърди поддръжници.

Американската правителствена система предлага на активистите много начини за влияние върху нейния политически процес. Заинтересовани групи могат да лобират пред представители и членове на изпълнителния отдел, да правят изборни дарения или да оформят общественото мнение. Те се радват на непропорционално голямо влияние по даден въпрос, по който голямата част от населението е безразлична. Политиците обикновено помагат на ония, които се интересуват от въпроса, дори и ако те са малобройни, с мисълта че останалата част от населението няма да ги накаже.

В основните си активности израелското лоби не е по-различно от това на фермерите, работниците от металната и текстилната промишленост или от други етнически лобита. Няма нищо нередно в това американските евреи и техните християнски съюзници да се опитват да влияят на американската политика; дейността на лобито не е конспиративна както например в трактатите „Протокол на старейшините на Цион“. В основни линии индивидите и групите, участващи в него, правят това, което правят и другите лобита със специални интереси, но го правят много по-добре. Контрастно на това лоби, проарабските групи, доколкото те съществуват, са слаби, което улеснява израелското лоби.

Лобито използва две основни стратегии. Първо, използва голямото си влияние във Вашингтон чрез натиск върху конгреса и изпълнителната власт. Каквито и да са личните възгледи на един законодател или политик, лобито опитва да го убеди, че подкрепата му за Израел е най-умния път. Второ, полага усилия в обществения живот Израел да бъде представен в положителна светлина като се повтарят митовете за неговото основаване и чрез популяризиране на неговата политика в обществени дебати. Целта е да се предотврати достигането на критични коментари до политическата арена. Контрол над дебатите е изключително важен за гарантирането на поддръжка от САЩ, тъй като откровени дискусии за отношенията между САЩ и Израел могат да накарат американците да предпочетат различна политическа линия.

Основен камък в ефективността на лобито е влиянието му в конгреса, където Израел е фактически недосегаем за критика. Това само по себе си е невероятно, тъй като конгресът рядко избягва проблеми. Когато става дума за Израел обаче, критиците замлъкват. Една причина е, че някои важни конгресмени са християнски ционисти, като Дик Арни например, който през септември 2002 заяви: „Моята най-важна задача в международната политика е да защитавам Израел“. В действителност, най-важната задача на конгресмена би трябвало да е защитата на Америка. Има и еврейски сенатори и конгресмени, които работят за да гарантират поддръжката на американската външна политика към интересите на Израел.

Друг източник на влияние за лобито е използването на про-израелски служители от личния състав на конгреса. Както Морис Амитей, бивш лидер на AIPAC призна веднъж: „Тук има много служители, които са евреи и които гледат на някои проблеми от гледна точка на тяхното еврейство... Тия хора са в състояние да вземат решения по тия проблеми за сенаторите... Много неща могат да бъдат направени още на нивото на личния състав“.

AIPAC обаче е в основата на влиянието на лобито в конгреса. Успехът му се дължи на способността му да възнаграждава законодатели и кандидати за конгреса, които подкрепят неговите цели, както и да наказва ония, които се проитвопоставят. Парите са изключително важни в американските избори (както ни показа скандала с лобиста Джак Абрамов и неговите тъмни сделки), а AIPAC прави възможно неговите приятели да получават финансова подкрепа от многото про-израелски комитети за политическа дейност. Всеки, на който се гледа като на враждебен към каузата на Израел може да бъде сигурен, че AIPAC ще насочи изборните си дарения към неговите политически опоненти. Освен това AIPAC организира и кампании с писма и насърчава вестниците да утвърждават про-израелските кандидати.

Няма съмнение относно ефикасността на тия тактики. Ето един пример: в изборите от 1984 AIPAC допринесе сенатора Чарлс Пърси от Илиной да загуби, който според една важна личност от лобито „е показал нечувствителност и дори враждебност за нашите проблеми“. Томас Дайн, тогавашния лидер на AIPAC, обясни какво е станало: „Всички американски евреи от единия край на Америка до другия се обединиха да махнат Пърси. Така американските политици, тези които заемат обществени позиции сега и тези, които се стремят към тях, разбраха за какво става дума“. Влиянието на AIPAC в Капитолия е още по-голямо. Според Дъглас Блумфилд, бивш служител на AIPAC, нормално членове на конгреса и личния състав се обръщат първо към AIPAC когато имат нужда от информация, преди да се обърнат към конгресната библиотека, конгресния център за изследвания, към личния състав или към административни специалисти. И нещо по-важно, той отбелязва, че „към AIPAC се обръщат често за писане на речи, законодателна работа, тактически съвети, оценки за дейността, набиране на спонсори и гласуване във военната сфера“.

Казано с две думи AIPAC , фактически агент на чуждо правителство, държи конгреса за гушата, резултата от което е, че американската външна политика там не се дискутира, макар че тая политика има важни последствия за целия свят. С други думи, една от трите основни власти е твърдо отдадена в поддръжка на Израел. Както отбеляза Ърнест Холингс, бивш сенатор-демократ, „тук не можеш да имаш друга израелска политика, освен тая на AIPAC“. Или както Ариел Шарон каза веднъж пред американска публика, „когато някой ме пита как може да помогне на Израел, аз им казвам: помогнете на AIPAC.

Отчасти благодарение на еврейските гласове по време на президентските избори, лобито упражнява също голямо влияние върху изпълнителната власт. Макар че те съставляват по-малко от три процента от населението, евреите помагат с голяма финансова помощ към изборните кампании и на двамата кандидати. Според вестник „Вашингтон пост“, кандидатът на Демократичната партия зависи почти 60 процента от парите на еврейските гласоподаватели.

Важни организации в лобито са поели в свои ръце критиците на Израел да не получават важни назначения във връзка с външната политика. Джими Картър искаше да назначи Джордж Бол за държавен секретар, но знаеше, че Бол се отнасяше критично към Израел и че лобито ще се противопостави на назначението. По този начин всеки начинаещ политик е подтикван да стане открит поддръжник на Израел, поради което открита критика на израелската политика почти не съществува във външнополитическия елит.

Когато Хауард Дийн отправи призив към САЩ да имат „по-балансирана роля“ в арабско-израелския конфликт, сенаторът Джозеф Либерман го обвини, че продава Израел и заяви, че изявлението му е „безотговорно“. Буквално всички висши демократи подписаха писмо, критикувайки Дийн, а вестник „Чикаго Джуйш Стар“ обяви, че „анонимни е-мейлс са задръстили компютрите на еврейските лидери, предупреждавайки – без много факти – че Дийн би бил лош за Израел“

Тая загриженост всъщност беше абсурдна: Дийн е сериозен про-израелец. Неговият отговорник за изборната кампания е бивш президент на AIPAC и Дийн заяви, че неговото мнение отговаря повече на тази организация, отколкото на организацията „Американци за Незабавен Мир“. Той просто беше заявил, че „за да сближи двете страни“ Вашингтон трябва да действа като честен посредник. Това едва ли е радикална идея, но лобито не толерира равнопоставеност.

По времето на президента Клинтън политиката за Средния Изток беше до голяма степен оформяна от служители с тесни връзки с Израел или от известни про-израелски организации, между тях Мартин Индик, бивш заместник-директор по изследванията в AIPAC и основател на про-израелския Институт за Близко-Източна политика, както и Денис Рос, който напусна правителството и се прехвърли в института, и Аарон Милър, който е живял в Израел и често посещава тази страна. Тези хора бяха едни от най-близките съветници на Клинтън около конференцията в Камп Дейвид през юли 2000. Макар че и тримата поддържаха мирния процес в Осло и създаването на палестинска държава, те го правеха само в границите на това, което би било приемливо за Израел. Американската делегация получи своите указания от Ехуд Барак, координира предварително позицията си с Израел и не излезе с независими предложения. Затова не беше изненада, че палестинците на преговорите се оплакваха, че преговарят с две израелски делегации – едната развяваща знамето на Израел, а другата американското знаме.

Това положение беше още по-явно в администрацията на Буш, в чийто състав влизаха такива горещи привърженици на израелската кауза като Елиот Абрамс, Джон Болтън, Дъглас ФейтЛуис Либи, Ричард Пърл, Пол Волфовиц и Дейвид Урмсър. Както ще видим, тия хора неизменно са предпочитали политика, фаворизираща Израел и са поддържали организациите на лобито.

Разбира се, лобито не иска открит дебат, понеже това може да накара американците да преразгледат помощта, която предоставят. Съответно, про-израелските организации работят усилено, за да влияят на институциите, които оформят общественото мнение.

Възгледите на лобито са отразени в по-голямата си част от пресата. „Дебатът между анализаторите на Средния Изток – казва журналистът Ерик Алтерман – е доминиран от хора, които не могат да си представят Израел да бъде критикуван“. Той изброява 61 журналисти, поддържащи Израел безапелационно и абсолютно. В замяна на това той изброява само петима, които постоянно критикуват действията на Израел и одобряват арабските позиции. От време на време вестниците публикуват и мненията на поканени журналисти с предизвикателства към израелската политика, но общия баланс клони определено към другата страна. Трудно е да си представим който и да е важен информационен източник в САЩ, който да публикува нещо такова.

„Шамир, Шарон, Биби – нямам нищо против, каквото и да поискат тия хора“ – казва Роберт Бартли. Следователно няма нищо изненадващо, че неговият вестник „Уолстрийт Джърнал“, както и други известни вестници като „Чикаго Сън Таймс“ и „Уошингтън Таймс“ редовно публикуват уводни статии, поддържащи Израел. Списания като „Коментари“, „Ню Рипаблик“ и „Уикли Стандард“ защитават Израел на път и под път.

Редакторски тематичен фаворитизъм се вижда лесно в „Ню Йорк Таймс“, който понякога критикува израелската политика и от време на време признава, че палестинците имат законни оплаквания, но това не са равностойни мнения.. Бившият изпълнителен редактор на вестника Макс Франкел признава в мемоарите си какво е влиянието от неговите редакторски решения: „Аз бях много по-посветен на Израел, отколкото бих се осмелил да кажа... Убеден от моите познания и приятелства в Израел, аз самият пишех повечето коментари за Средния Изток. Или както повечето арабски читатели са забелязали, аз ги пишех от израелска гледна точка“.

За да обезкуражи критични репортажи лобито организира кампании с писане на писма, демонстрации и бойкоти на информационни издания, чието съдържание счита за анти-израелско. Един от шефовете на СNN например казва, че понякога той получава по 6,000 е-мейла за един ден, оплакващи се от дадена статия. През май 2003 про-израелският Комитет за Точни репортажи от Средния Изток в Америка (CAMERA) организира демонстрации в 33 града пред радиостанциите на Националното Обществено Радио. Освен това се опита да убеди дарителите да не подпомагат радиото докато репортажите му не станат по-приятелски към Израел. Бостънската радиостанция на същото радио например загуби повече от един милион долара като резултат от тия усилия. Националното Обществено Радио беше подложено и на натиск от приятелите на Израел в конгреса, които поискаха да се направи ревизия на новините от Средния Изток, както и повече контрол.

За последните 25 години про-израелски организации са установили ръководно присъствие в Американския Предприемачески Институт, института Брукингс, Центъра за Политическа сигурност, Института за изследвания на външната политика, Фондацията за Наследството, Института Хъдзън, Института за Анализ на Външната Политика и Еврейския Институт за Национална Сигурност.В тия центрове на мисълта има много малко хора, ако изобщо има, които критикуват поддръжката на САЩ за Израел.

Да вземем за пример института Брукингс. За много години негов висш специалист по Средния Изток беше Уилиам Куонд, известен с компромисния си подход. Днес работата в Брукингс се води от Центъра Сабан за Изследване на Средния Изток, който се финансира от Хаим Сабан, израелско-американски бизнесмен и отявлен ционист. Това, което някога беше независим институт, е днес част от про-израелския хор.

Най-големи трудности за лобито се оказа подтискането на дебати в университетите. В 1990-те когато започна мирния процес в Осло към Израел имаше само лека критика, но тя се разрастна с провала на Осло и възкачването на власт на Шарон, за да стане наистина силна когато израелската армия окупира отново Западния бряг през пролетта на 2002 и използва огромни сили да потуши втората интифада.

Лобито моментално се задвижи „да си върне университетите“. Появиха се нови групи, като например Кервана на Демокрацията, които докараха израелски говорители в американските университети. Установени групи, като Еврейския Съвет за Обществени дела, също се присъединиха, а нова група на име Израелската Университетска Коалиция беше образувана за да координира всички останали, които се стремяха да пробутват Израел. AIPAC утрои финансирането си на програми, които да наблюдават развитията в университетите и да обучават млади активисти, „които да увеличат броя на студентите, заинтересовани... в про-израелските усилия“.

Лобито наблюдава също и какво професорите пишат и преподават. През септември 2002 Мартин Крамер и Даниел Пайпс, двама горещи привърженици на Израел, установиха нов сайт с името „Университетски наблюдател“ (Campus watch), които публикуваха досиета на подозрителни преподаватели и окуражаваха студентите да донасят за държане или забележки, считани за враждебни на Израел. Този явен опит за черен списък и сплашване на академици предизвика остра реакция и Пайпс и Крамер махнаха досиетата, но сайта продължава да кани студенти да донасят за „анти-израелска“ дейност.

Някои групи в лобито оказват натиск върху определени академици и университети. Университетът Колумбия например е бил често прицелна точка, без съмнение защото в него преподава Едуард Саид. „Можете да бъдете сигурни, че всяко публично заявление в подкрепа на палестинския народ от известния литературен критик Едуард Саид ще предизвика потоп от е-мейли, писма и журналистически оценки, които искат от нас да заклеймим Саид и да го накажем или да го уволним“ – казва неговия предишен ректор Джонатан Коул. Същото стана и с Рашид Халиди когато университета го привлече от Чикаго. Университета Принстън мина през същите проблеми когато искаше да привлечсе Халиди от Колумбия.

Класическа илюстрация на усилията за контрол над академиците стана към края на 2004, когато Дейвид Проджект изфабрикува филм, в който се твърдеше, че преподавателите от факултета за изучаване на Средния Изток са антисемити и че унижават еврейски студенти, които защитават Израел. Университетът Колумбия беще оплют, но комитетът, който беше назначен да разследва случая, обяви, че самите академици са били мишена за открита кампания на унижение.

Може би най-тревожният аспект във всички тия случаи е усилието на еврейските групи да оказват натиск върху конгреса за създаването на механизми за контрол върху това какво професорите говорят. Ако те успеят, обвинените в анти-израелски уклон университети няма да получават федерални субсидии. Усилията им досега не са успели, но те са показател за важността, която тия групи поставят върху контрол на дебатите.

Известен брой еврейски филантропи създадоха напоследък програми за изследване на Израел (отгоре на вече съществуващите 130 програми със същата цел, само и само да увеличат броя привържениците на Израел в университетите.

През май 2003 Университетът в Ню Йорк обяви създаването на Центъра Тауб за израелски изследвания; подобни програми бяха създадени и в Бъркли, Брандис и Емъри. Академичната администрация подчертава тяхната педагогична стойност, но истината е, че те са създадени да рекламират Израел. Фред Лафър, ръководителят на фондацията „Тауб“, заявява недвусмислено, че неговата фондация подкрепя финансово центъра в Ню Йоркския университет, за да се проитвопостави на „арабската гледна точка“, която той счита че доминира в университета.

Никоя дискусия върху дейността на лобито не би била пълна, ако не разгледа едно от най-силните й оръжия – обвинението в антисемитизъм. Всеки който критикува Израел или твърди, че про-израелски групи имат голямо влияние върху политиката на САЩ в Средния Изток (влияние, което радва AIPAC) със сигурност може да бъде наречен антисемит. И наистина, всеки, който дори само твърди, че има израелско лоби, рискува да бъде определен като такъв, макар че самата израелска преса пише за „израелското лоби“ в Америка. С други думи, първо лобито се хвали с влиянието си, а след това напада всеки, който му обръща внимание. Това е много ефективна тактика: никой не би искал да бъде обвинен в антисемитизъм.

Европейците са по-склонни от американците да критикуват израелската политика, която някои обвиняват за възраждането на антисемитизма в Европа. „Ние сме стигнали до там, че е толкова зле, колкото и в 30-те години на миналия век“ – каза американския посланик в Европа през 2004. Да се измери антисемитизма е доста трудно, но фактите показват точно обратното. През пролетта на 2004 когато обвиненията в Америка за европейски антисемитизъм бяха многобройни, отделни изследвания на европейското обществено мнение намериха, че всъщност той намалява. За сравнение, в 30-те години на миналия век е бил не само много широко разпространен в Европа, но и приет за доста нормален.

Лобито и приятелите му гледат на Франция като на най-антисемитската страна в Европа, но в 2003 водачът на френско-еврейската общност заяви, че „Франция не е по-антисемитска от Америка“. Според неотдавнашна статия във вестник „Хаарец“, френската полиция съобщава, че антисемитските инциденти са намалели с почти 50 процента през 2005. И това при положение, че във Франция живее най-голямата мюсюлманска общност в Европа. Освен това когато миналия месец един евреин беше убит от банда мюсюлмани, десетки хиляди хора излязоха на улицата да заклеймят антисемитизма. За да покажат своята солидарност на погребението присъстваха Жак Ширак и Доминик де Вилпен.

Никой не отрича, че между европейските мюсюлмани има антисемитизъм, част от който се дължи на отношението на Израел към палестинците, както и на чист расизъм. Това обаче е нещо съвсем отделно от сравнението между днешна Европа и Европа през 30-те години. Освен това никой не отрича, че в Европа има необуздани антисемити, както и в САЩ, но техния брой е малък и възгледите им са отхвърлени от болшинството европейци.

Когато са притиснати да кажат нещо повече от обвинения, израелските пропагандатори заявяват, че днес има „нов антисемитизъм“, който те уеднаквяват с критиката към Израел. С други думи – критикувай Израелската политика, и ти си определено антисемит. Когато Синодът на Англиканската църква реши да изтегли инвестициите си от компанията „Кейтърпилър инк.“ понеже произвежда булдозерите, с които израелците разрушават палестинските поселения, главния равин заяви, че „това ще се отрази много негативно на еврейско-християнските отношения в Британия“, а равина Томи Бейфилд каза: „Тук има явен проблем с антиционизма, който е почти антисемитизъм сред християните и дори и сред служителите на църквата“. Църквата обаче протестираше само срещу политиката на израелското правителство!

Критиците биват също обвинявани за нечестно отношение към Израел или за съмнения в неговото право на съществуване. Това са фалшиви обвинения, тъй като западните критици на Израел се съмняват в отношението му към палестинците, а не в съществуването му. Нито Израел е третиран нечестно – израелското отношение към палестинците привлича критика защото е противно на всички понятия за човешки права, на международните закони и на принципа на самоопределение. Освен това Израел далеч не е единствената държава, изправена пред остра критика на основание на тия идеи.

През есента на 2001 и специално през пролетта на 2002 администрацията на Буш се опита да намали антиамериканските настроения в арабския свят и да подкопае поддръжката на Ал-Каида като спре експанзионистката политика на Израел в окупираните територии и се обяви за създаването на палестинска държава. Буш разполагаше със значителни средства за убеждение. Той можеше да заплаши Израел чрез намаляване на икономическата и дипломатическа поддръжка и беше почти сигурно, че американците щяха да го поддържат. Според анкета от май 2003 повече от 60 процента от населението на САЩ бяха съгласни да се спре помощта за Израел, ако той се възпротиви на американския натиск да разреши проблема, като тоя процент достигна 70 за политически активното население. Нещо повече – 73 процента от анкетираните отговориха, че САЩ не трябва да фаворизират нито една от двете страни.

Въпреки това администрацията не промени израелската политика и Вашингтон продължи да я поддържа. С време администрацията дори възприе израелските оправдания за действията си, така че американската реторика започна да подражава на израелската. Към февруари 2003 вестник „Вашингтон Пост“ сумира с едно заглавие положението: „Буш и Шарон с почти еднакви позиции за Средния Изток“. Главната причина за тоя завой беше лобито.

Историята започва през септември 2001 когато Буш започва да убеждава Шарон да се въздържа в окупираните територии. Той също така му оказа натиск да позволи на външния министър на Израел Шимон Перес да се срещне с Ясер Арафат, макар че Буш се отнасяше критично към Арафат като лидер. Буш дори заяви публично, че той поддържа създаването на палестинска държава. Разтревожен, Шарон го обвини че се опитва да се сближи с арабите „за наша сметка“, предупреждавайки, че Израел „не е Чехословакия“.

Буш очевидно е бил вбесен че го сравняват с Чембърлейн и Белия дом нарече думите на Шарон „неприемливи“. Шарон предложи някакво извинение, но веднага се обърна към лобито да убеди администрацията и американците, че САЩ и Израел са изправени пред общ враг – тероризма. Израелски официални представители твърдяха, че няма разлика между Арафат и Осама бин Ладен. „САЩ и Израел – казаха те – трябва да изолират палестинския лидер и да нямат нищо общо с него“.

Лобито се задейства и в Конгреса. На 16 ноември 89 сенатори изпратиха на Буш писмо, хвалейки го че е отказал да се срещне с Арафат, но също така изисквайки САЩ да не възпира Израел да накаже палестинците. „Администрацията – пишеха те – трябва да заяви публично, че подкрепя Израел“. Според „Ню Йорк Таймс“ писмото е било изфабрикувано две седмици преди това на среща между „лидерите на еврейската общност и важни сенатори“, добавяйки че „AIPAC е била особено активна със съвети за писмото“.

Към ноември отношенията между Тел Авив и Вашингтон са били вече подобрени. Това се дължеше на усилията на лобито, но също така и на началните успехи на Америка в Афганистан. Шарон посети Белия дом в началото на декември и проведе приятелска среща с Буш.

През април 2002 проблемът се поднови – израелската армия проведе операция „Щит“ и установи контрол практичсески над всички палестински райони в Западния бряг.Буш знаеше, че израелските операции ще навредят на американската репутация в арабския свят и ще попречат на войната срещу тероризма и той поиска от Шарон „да спре операцията и да започне оттегляне“. Той дори заяви, че иска това да стане „без отлагане“. На 7 април съветникът по сигурността Кондолица Райс заяви пред журналистите: „Без отлагане означава без отлагане, тоест веднага“. В същият ден Колин Пауъл замина за Средния Изток, за да убеди и двете страни да спрат боевете и да започнат преговори.

Тогава се задейства лобито. Про-израелски служители в състава на вицепрезидента и в Пентагона, както и нео-консерватори като Роберт Каган и Уилиам Кристол, оказаха натиск върху Пауъл. Те дори го обвиниха, че фактически е „заличил разликата между терористите и тези, които се борят срещу тях“. Самият Буш се оказа под натиск от еврейски лидери и християнски евангелисти. Особено красноречиви бяха Том Дилей и Дик Арни що се отнася до нуждата от помощ за Израел, а Дилей и лидерът на малцинството в Сената Трент Лот се срещнаха с президента и го предупредиха да се откаже.

Първият признак, че Буш се поддаваше, дойде на 11 април, само седмица след като той каза на Шарон да си оттегли войските, когато секретарят по пресата към Белия дом каза, че президента счита, че „Шарон е за мир“. Буш повтори думите си публично след завръщането на Пауел от неговата неуспешна мисия, като добави, че Шарон е отговорил задоволително на неговото искане за незабавно оттегляне. Шарон изобщо не беше направил такова нещо, но Буш не искаше повече да се занимава с това.

Междувременно, Конгресът също се задвижи да подкрепи Шарон – на 2 май той отхвърли несъгласията на администрацията и гласува за две резолюции потвърждаващи подкрепата за Израел. И двете резолюции заявяваха, че „САЩ са солидарни с Израел“ и че „те са включени в общата борба срещу тероризма“. В тях се осъждаше също Ясер Арафат като централна фигура в проблема с тероризма, който „постоянно поддържа и координира терора“. И двете резолюции бяха създадени с помощта на лобито. На 9 май специален комитет се събра, за да разреши на Израел да получи нова помощ от 200 милиона лолара за борба с тероризма. Пауел се противопостави на проекта, но лобито го подкрепи и Пауъл загуби.

Казано накратко, Шарон и лобито се заеха с президента и победиха. Хеми Шалев, журналист от израелския вестник „Маарив“, информира, че Шарон и помощниците му „не могат да скрият удоволствието си от неуспеха на Пауъл“. Но всъщност не Шарон и Израел, а неговите хора в САЩ бяха тези, които унижиха президента.

От тогава положението почти не се е променило. Буш избягваше да има каквито и да са сделки с Арафат. След смъртта му той одобри новия палестински лидер Махмуд Абас, но не направи нищо да му помогне. Шарон продължи да развива своя план за едностранно разрешение на палестинския проблем, базирано на оттегляне от Газа, но разширяване на Западния бряг. Нежеланието му да преговаря с Арафат и правейки всичко възможно срещу помощта за палестинците докара на Шарон изборната победа на Хамас. С Хамас на власт обаче, Шарон получи ново извинение да не преговаря. Буш подкрепи всички тия действия на Шарон, а след него и на Ехуд Олмерт. Буш дори одобри едностранното анексиране на окупираните територии от Израел, обръщайки обратно политиката на всички други президенти след Линдън Джонсън.

Американски официози предложиха само леки критики към някои израелски действия, но не направиха почти нищо да създадат жизнена палестниска държава. По думите на бившия съветник по сигурността Брент Скоукрофт, „Шарон въртеше президента на малкото си пръстче“. Ако Буш се опита да отдалечи САЩ от Израел, или дори да критикува действията на Израел в окупираните територии, той без съмнение би се изправил пред гнева на лобито и поддръжниците му в Конгреса.

Демократите кандидати за президент разбират, че това са факти с които да се съобразяват, поради което Джон Кери направи големи метани да доказва безрезервната си помощ към Израел в 2004, както и Хилъри Клинтън прави същото днес.

Да се поддържа американската помощ за Израел срещу палестинците е жизнено важно, доколкото се отнася до лобито, но амбициите му не спират до там. То иска Америка да продължи да бъде доминиращата сила в региона. Израелското правителство и про-израелските групи в САЩ работят заедно, за да оформят политиката на президентските администрации към Ирак, Сирия и Иран, както и за големите си планове за нов ред в Средния Изток.

Натискът от Израел и лобито не бяха единствения, но беше основния фактор за решението да се нападне Ирак през март 2003. Някои американци си мислят, че това беше война за петрол, но за това няма никакви факти. Затова пък по-голямата част от смисъла на войната беше да стане Израел по-сигурен. Според Филип Зеликов, бивш член на президентската комисия за консултации по външното разузнаване, изпълнителен директор на комисията по случая 9-11 и сегашен съветник на Кондолица Райс – „истинската заплаха от Ирак не беше заплаха за Съединените щати“; „необявената заплаха беше заплахата срещу Израел“. „Американското правителство – добави той пред слушателите си в университета на Вирджиния – не иска да се произнася особено гласно за това, понеже не е много продаваема идея“.

На 16 август 2002, тоест 11 дни преди Дик Чейни да открие кампанията за война с твърда реч пред ветераните от минали войни, „Вашингтон Пост“ информира, че „Израел подтиква САЩ да не отлага удара срещу Садам Хусеин“. До този момент, съгласно Шарон, стратегическата координация между Израел и САЩ е достигнала „безпрецедентни размери“, а израелското разузнаване е дало на Вашингтон редица тревожни признаци за иракските оръжия за масово унищожение. Или както се изрази един пенсиониран израелски генерал: „Израел беше равноправен партньор за положението, описано от американското и британско разузнаване по отношение на иракските неконвенционални възможности“.

Израел обаче беше сериозно загрижен когато Буш реши да търси разрешение за война от Съвета за Сигурност и дори се разтревожи когато Садам се съгласи да разреши отново на инспекторите от ООН да дойдат в Ирак. „Кампанията срещу Садам е неизбежна – каза Шимон Перес пред журналисти през септември 2002. „Инспекциите и инспекторите са полезни за работа с добри хора, но нечестни хора могат лесно да се справят с тях“.

В същото време Ехуд Барак публикува предупреждение в „Ню Йорк Таймс“, в което той казва, че „най-големия риск сега е в бездействието“. Предишният президент Вениамин Нетаниаху от своя страна публикува в „Уол Стриит Джърнъл“ подобно парче под заглавие: „Случая със свалянето на Садам“. „Днес – пише той – нищо друго не важи, освен свалянето на неговия режим. Аз вярвам че говоря от името на повечето израелци, подкрепяйки превантивно нападение срещу режима на Садам“. Или както „Хаарец“ от февруари 2003 се изрази по случая: „военната и политическа върхушка мечтае за война в Ирак“.

Както Нетаниаху казва обаче, желанието за война не беше типично само за израелските лидери. Освен Кувейт, който Садам завзе в 1990, Израел беше единствената страна в света, където и политиците, и населението предпочитаха война. Както журналиста Гидеон Леви забеляза тогава, че „Израел е единствената страна, чиито лидери поддържат войната безрезервно и където няма друго мнение“. Всъщност, израелците бяха толкова настървени за война, че техните съюзници в Америка им казаха да си охладят реториката, иначе ще изглежда, че войната ще се води за тях.

В САЩ главното динамо генериращо война беше малка група нео-консерватори, много от които с връзки с Ликуд, но лидерите на лобито също добавиха гласовете си в кампанията. В изявление след изявление еврейските лидери подчертаваха нуждата за света да се отърве от Садам Хюсеин и неговите оръжия за масово унищожение.

И макар че нео-консерваторите и лидерите на лобито горещо желаеха да нападнат Ирак, еврейската общност в Америка не желаеше. Веднага след началото на войната Самюел Фридман съобщава, че „няколко национални анкети на центъра за изследвания „Пю“ показват, че евреите по-малко поддържат войната, отколкото останалото население“. Явно беше , че би било грешно да се хвърля вината за войната върху еврейското влияние. По-скоро това се дължеше до голяма степен на влиянието на лобито и специално на неговите нео-консерватори.

Нео-консерваторите бяха решени да свалят Садам още преди Буш да стане президент. Те предизвикаха скандал в 1998 като публикуваха две отворени писма до Клинтън, подканяйки към премахването на Садам от власт. Подписаните, много от които имаха връзки с про-израелски групи и които включваха Елиът Абрамс, Джон Болтън, Дъглас Фейт, Уилиам Кристол, Бернард Луис, Доналд Ръмсфелд, Ричард Пърл и Пол Волфовиц, нямаха проблеми да убедят администрацията на Клинтън да приеме като цел премахването на Садам. Те обаче не успяха да пробутат войната като начин за постигане на тая цел. Те имаха нужда от помощ. Тази помощ пристигна с 9-11. Събитията в онзи ден убедиха Буш и Чейни да изменят курса и да станат твърди привърженици на превантивна война.

На важна среща с Буш в Камп Дейвид на 15 септември Волфовиц пледираше да се атакува Ирак преди Афганистан. Буш отхвърли идеята и избра Афганистан, но войната с Ирак се разглеждаше вече като сериозна възможност и на 21 ноември президентът натовари военните стратези с развиването на конкретни планове за нападение.

Заедно с това други нео-консерватори веднага се задействаха в коридорите на властта. Все още не знаем пълното развитие на нещата, но за академици като Бернард Луис в университета Принстън и Фуад Аджами от Джон Хопкинс се знае, че са играли важна роля в убеждаването на Чейни за война като най-добрата възможност, макар че и нео-консерватори от неговия личен състав също играеха важни роли. Между тях бяха Ерик Еделман, Джон Хана, Скутър Либи – всички известни като силно влиятелни индивиди. Към началото на 2002 Чейни вече беше убедил Буш, така че войната стана неизбежна.

Извън администрацията нео-консерваторите веднага се заеха с побутване на идеята, че Ирак е централен фактор борбата за победа срещу тероризма. Техните усилия се съсредоточиха до известна степен в продължаване на натиска върху Буш, както и да заглушат опозицията срещу войната в правителството и извън него. На 20 септември група известни нео-консерватори и съюзниците им публикуваха още едно писмо. В него пишеше следното: „Дори и ако фактите не свързват директно Ирак с инвазията, която и да е стратегия, целяща унищожаването на тероризма и спонсорите му, трябва да включи премахването на Садам Хусеин от власт в Ирак“. Писмото също припомняше на Буш, че „Израел е бил и ще бъде най-здравия съюзник на САЩ срещу международния тероризъм“. В октомврийското издание на „Уикли Стандард“, Роберт Каган и Уилиам Кристол призоваваха към смяна на режима в Ирак веднага щом талибаните бъдат победени. В същия ден Чарлс Краутхамър заяви във „Вашингтон Пост“, че след като САЩ се справят с Афганистан, Сирия трябва да бъде следващата, последвана от Иран и Ирак: „Войната срещу тероризма ще завърши в Багдад когато ние се справим с най-опасния терористичен режим в света“.

Това беше началото на непрекъсната кампания към обществото, за да спечели неговата поддръжка за нападение срещу Ирак, чиято най-важна част беше манипулация на интелигенцията по такъв начин, че заплахата от Садам да изглежда съвсем надвиснала. Например Либи оказа натиск над ЦРУ да намери факти поддържащи казуса за война. В Пентагона Групата за Оценка на Контратероризма беше натоварена да намери връзка между Ал Каида и Ирак, която разузнаването „може да е пропуснало“. В нея главни членове бяха Дейвид Урмсър, закоравял нео-консерватор, и Майкъл Малуф, ливански американец с близки връзки с Ричард Пърл. Друга група в Пентагона, известна като Служба за Специални Планове, беше натоварена със задачата да събере факти, оправдаващи войната. Нейн лидер беше Абрам Шулски, нео-консерватор с отдавнашни връзки с Вулфовиц, а членовете бяха набрани от про-израелски специалисти. И двете организации бяха създадени след 9-11 и отговаряха директно на Дъглас Фейт.

Както буквално всички нео-консерватори, Фейт е дълбоко посветен на Израел; той също така е свързан отдавна с партията Ликуд. В 1990-те той пишеше статии в поддръжка на еврейските поселения и доказваше защо Израел трябва да задържи окупираните територии. Нещо повече, заедно с Пърл и Урмсър в 1996 той написа известния доклад „На нов път – нова стратегия за реалността“, предназначен за Нетаниаху, току-що избран за премиер. Между другото той препоръчваше Садам Хусеин да бъде свален от власт в Ирак като „важна стратегическа насока на Израел“. Освен това приканваше Израел да направи стъпки за пренареждане на целия Среден Изток. Феит , Пърл и Урмсър скоро след това подканяха и администрацията на Буш към същите цели. Или както предупреди вестник „Хаарец“ чрез коментатора си Акива Елдар: „Фейт и Пърл вървят по ръба между задълженията им към американските правителства... и израелските интереси“.

Вулфовиц е също така отдаден на Израел, описван в пресата като „най-явния про-израелец в администрацията и един от петдесетте най-изявени еврейски активисти за 2002“.

Към тия имена трябва да се прибави и това на Ахмед Чалаби, на когото нео-консерваторите оказаха голяма подкрепа преди войната. Те го подкрепиха, защото той беше установил близки връзки с еврейски групи в Америка и беше обещал да развива добри отношения с Израел когато оглави Ирак. Това беше точно което про-израелските активисти за промяна в режима искаха да чуят. Матю Бъргър описа накратко сделката в „Джуиш Джърнал“: Иракският Национален Конгрес очаква по-добри отношения като начин за използване на еврейското влияние във Вашингтон и Ерусалим. От своя страна еврейските групи видяха възможност за подобряване на отношенията между Израел и Ирак, ако и когато Иракския Национален Конгрес се ангажира да свали режима на Садам Хусеин“.

Като се има предвид колко неоконсерваторите са отдадени на Израел, тяхната фикс-идея за Ирак и тяхното влияние в администрацията на Буш, не е изненада че много американци подозираха, че войната беше замислена пробутва израелските интереси. Миналия март Бари Джейкъбс от Американския Еврейски Комитет призна, че сред кръговете на разузнаването съществува убеждението за конспирация на нео-консерваторите да вкарат САЩ във война в Ирак. Въпреки това малко хора биха заявили това открито, а тия които го заявиха публично, включително сенатора Ърнест Холингс и представителя Джеймс Моран, бяха заклеймени затова, че са са се занимавали с проблема. Майкъл Кинсли писа към края на 2002, че „липсата на открита дискусия за ролята на Израел е вече шаблон“. „Причината да не се говори за това – казва Кинсли – е страхът да не ти лепнат етикета „антисемит“. Няма съмнение, че Израел и Лобито са основните фактори в решението да се отиде на война. Това е решение, за което е много по-вероятно, че САЩ не биха взели сами. А самата война беше замислена да бъде само първата стъпка. Заглавието на първа страница на „Уол Стрийт Джърнъл“ веднага след началото на войната беше достатъчно красноречиво: „Мечтата на президента: да се промени не само режима, но и района: про-американски и демократичен Среден Изток е цел с израелски и нео-консервативни корени“.

Про-израелските кръгове винаги са били заинтересовани от привличане на американската армия директно в Средния Изток. Те имаха само ограничен успех по време на Студената война, понеже Америка тогава се стремеше към презокеанско равновесие в района. Повечето въоръжени сили, предназначени за Средния Изток, като например контингента за бърза реакция, бяха държани в Америка и далеч от опасности.Идеята беше да се разиграват конфликти между местните владетели, което беше точно това, което направи Ригън поддържайки Садам срещу революционен Иран – да се поддържа баланс в полза на САЩ.

Тази политика се промени след войната в Персийския залив, когато Клинтъп възприе стратегия на „двойно въздържане“. Значителни американски въоръжени сили трябваше да бъдат разположени в районаза да възпират и Ирак, и Иран, вместо те да се контролират взаимно. Създателят на този план беше не кой да е, а Мартин Индик, който оформи за пръв път тази стратегия през май1993, а след това я приложи като директор на отдела Близкия Изток и Азия към Националния Съвет за Сигурност.

Към средата на десетилетието вече имаше засилено недоволство от двойното въздържане, понеже превърна САЩ в смъртен враг в две страни, които се мразеха и принудиха Вашингтон да поеме тежестта да възпира и двете. Това обаче беше стратегия, която лобито предпочиташе и работеше активно в Конгреса за запазването й. Притиснат от AIPAC и други про-израелски сили, Клинтън загруби политиката през пролетта на 1995 като наложи икономическо ембарго на Иран. AIPAC и другите обаче искаха повече от това. Резултатът беше актът за санкциите срещу Либия и Иран от 1996, който наложи санкции на всяка чужда компания с инвестиции повече от 40 милиона долара в петролните индустрии на Либия и Иран. Както Зеев Шиф, военния кореспондент на „Хаарец“ отбеляза тогава: „Израел е малък играч в голямата игра, но това не значи, че няма влияние“.

Към края на 1990-те обаче нео-консерваторите вече настояваха, че двойно въздържане не беше достатъчно и че промяна в режима е най-важното. Техните обяснения бяха, че чрез свалянето на Садам и установяване на демокрация в Ирак, САЩ ще започнат много по-важен процес в Средния Изток.

След като Багдад падна през април 2003, Шарон и неговите приятелчета започна да убеждава Вашингтон да се обърне срещу Дамаск. Интервюиран от „Едиот Ахронот на 16 април, Шарон призова САЩ да приложат силен натиск върху Сирия, докато Шаул Мофаз, неговия министър на отбраната, заяви: „Ние имаме дълъг списък от неща, които ще поискаме от сирийците и е само нормално това да стане чрез американците“. Ефраим Халеви от своя страна заяви, че САЩ трябва да заиграят грубо със Сирия, а „Вашингтон Пост“ подклаждаше кампанията срещу Сирия чрез доклади от разузнаването за действията на сирийския президент Башар Асад.

Известни хора от лобито пробутваха същите коментари. Волфовиц заяви, че „в Сирия трябва да има смяна на режима“, а Ричард Пърл каза на журналист, че „много късо съобщение – съобщение от три думи, трябва да бъде предадено на други враждебни режими в Средния Изток: „Ти си следващия!“ На 15 април Йоси Клайн Халеви публикува в „Лос Анджелис Таймс“ следното: „Следващото е да се стегнат гайките на Сирия!“, а на следващия ден Зеф Чафетс написа статия със следното заглавие в „Ню Йорк Дейли Нюз“: „Благосклонната към тероризма Сирия също се нуждае от промяна“. И за да не остане по-назад, Лорънс Каплан заяви на 21 април в „Ню Рипаблик“, че Асад е сериозна заплаха за Америка!

Във Вашингтон междувременно конгресменът Елиот Енгел въведе отново акта за отговорността на Сирия и за възстановяването на ливанския суверенитет. Той заплаши със санкцции Сирия ако не изтегли войските си от Ливан, да се откаже от оръжията си за масово унищожение и да спре да подкрепя тероризма, както и призив към двете държави да направят конкретни стъпки за подобряване на отношенията си с Израел. Този документ получи голямо одобрение от лобито и специално от AIPAC. Администрацията на Буш не беше много ентусиазирана за тоя документ, но антисирийския акт беше гласуван с огромно множество и с подписа на Буш той стана закон на 12 декември 2003.

Администрацията не беше единодушна по отношение на превръщането на Сирия в цел. Макар че нео-консерваторите горещо желаеха да се сбият с Дамаск, ЦРУ и Държавния департамент не приемаха идеята. И макар че Буш въведе закона, той подчерта че ще се действа бавно при приложението му. Колебанието му беше разбираемо. Първо, сирийското правителство не само предаваше важна информация след 9-11, но то беше предупредило Вашингтон за предстояща терористичсна атака в Персийския залив и беше дало достъп за ЦРУ до Мохамед Замар, човекът който е набирал участниците в 9-11. Да се превърне режима на Асад във враждебна цел щеше да заплаши тия ценни връзки, а от тук и голямата борба срещу тероризма.

Второ, Сирия не беше в лоши отношения с Вашингтон преди войната в Ирак и не беше заплаха за САЩ. Да се третира грубо би превърнало САЩ в грубиянин с ненаситна жажда да бие арабските държави. Трето, да се постави Сирия в черния списък би било силен повод тя да създаде проблеми в Ирак. Така че Ирак беше основна и първа цел. Въпреки това Конгресът настоя да се притисне Дамаск, преди всичко заради натиска от Израел и групи като AIPAC. Ако не беше лобито нямаше да има и антисирийски акт, а следователно политиката на САЩ към Дамаск щеше да бъде повече в интерес на САЩ.

Израелците обикновено описват в най-мрачни краски всяка заплаха, но на Иран те гледат като на най-опасния враг, понеже може да се сдобие с ядрено оръжие. „Ирак е проблем, но вие трябва да разберете, че Иран е по-опасен от Ирак“ – заяви израелския министър на отбраната Бениамин Бен Елиезер един месец преди войната в Ирак.

Шарон започна да оказва натиск върху САЩ да се изправи пред Иран и да го накара да се съобразява през ноември 2002. Описвайки Иран като „център на световния тероризъм“ и с намерение да се сдобие с ядрени оръжия, той заяви, че САЩ трябва да се заемат истински с Иран веднага след като се справят с Ирак. През април 2003 „Хаарец“ информира, че израелския посланик във Вашингтон призовава към смяна на режима в Иран. „Свалянето на Садам – отбеляза той – не е достатъчно“. По думите му „Америка трябва да си свърши работата – ние все още сме в огромна опасност от Сирия и от Иран“.

Нео-консерваторите също не губеха нито минута да раздухват идеята за смяна на режима в Иран. На 6 май Американският Предприемачески Институт спонсорира еднодневна конференция за Иран заедно с Фондацията за защита на Демокрациите и института Хъдзън, и двете про-израелски. Говорителите бяха изключително про-израелски и много от тях призоваха САЩ да установят демокрация в Иран. Както обикновено, редица статии от известни нео-консерватори се нахвърлиха върху Иран.

Администрацията отвърна на натиска на лобито с извънредна активност да спре ядрената програма на Иран, но без особен успех. Така лобито засили натиска си. Нови статии започнаха да заплашват с приближаващата опасност от Иран, да предупреждават срещу всяко сближаване с „терористичен режим“ и да подсказват мрачно за превантивна атака ако дипломацията не успее. Лобито също така оказа натиск върху Конгреса да прокара закона за свободата в Иран, който да разшири съществуващите санкции. Израел също предупреди, че може да удари превантивно Иран ако продължава по пътя към ядрени оръжия.

Иран обаче не представлява директна заплаха за САЩ. Ако Вашингтон можеше да живее с ядрен Съветски съюз, ядрен Китай и дори ядрена Северна Корея, може да живее и с ядрен Иран. Точно затова лобито оказва постоянен натиск за конфронтация с Техеран. Иран и САЩ едва ли биха станали съюзници ако не съществуваше лобито, но политиката на САЩ щеше да е по-мека, а война нямаше да е сериозна възможност.

Няма нищо изненадващо, че Израел и поддръжниците му в САЩ искат САЩ да се заемат с всеки, който заплашва сигурността на Израел. Ако те успеят, враговете на Израел ще бъдат отслабени или свалени от власт, Израел няма да има пречка да се справи с палестинците, а американците ще трябва да се бият, да умират, да развиват и да плащат. Но дори и ако САЩ не успеят да трансформират Средния Изток и се окажат в конфликт с радикализиран арабски и ислямски свят, Израел все пак ще бъде защитен от най-силната държава в света. Това, според лобито, не е най-добрия резултат, но е по за предпочитане от Вашингтон чрез дистанцииране от Израел и принуждаването му да постигне мир с палестинците.

Може ли да се ограничи мощта на лобито? Някой може да си помисли че да, като се има предвид случилото се с Ирак, явната нужда да се подобри репутацията на САЩ в Средния Изток и последните разкрития за AIPAC, които са предали правителствени тайни на Израел. Накратко, има голяма нужда от разграничаване от лобито и възприемане на много по стабилна и широка политика към Средния Изток в интерес на САЩ. В частност, да се използва американското влияние за постигане на мир между палестинците и Израел би помогнало за каузата на демокрацията в района.

Това обаче няма да стане, или поне няма да стане скоро. AIPAC и съюзниците му, включително християните-ционисти, нямат сериозна опозиция в лобирането. Те знаят, че днес е по-трудно да се пробутва Израел и отговора им е да назначават повече свои хора и да разширяват дейността си. Освен това, американските политици продължават да са много зависими от паричните дарения в изборите и от други форми на политически натиск, както и на големите информационни медии, симпатизиращи на Израел, безразлично какво той прави.

Влиянието на лобито създава проблеми по няколко линии. То увеличава опасността от тероризъм за всички държави, включително Америка и европейските й съюзници. То направи палестинско-израелския конфликт невъзможен за разрешение, нещо което дава причини за терористите да набират хора и увеличава симпатизантите на ислямския радикализъм в Европа и Азия.

Еднакво тревожна е кампанията на лобито за промяна в режимите на Иран и Сирия чрез нападение срещу тези страни от САЩ с непредвидими последствия. Ние нямаме нужда от още един Ирак. Най-малкото враждебността на лобито към Сирия и Иран прави невъзможно САЩ да ангажират тези страни в борбата с Ал Каида.

Тук има също така и морално измерение – благодарение на лобито САЩ са се превърнали де-факто в покровители на израелската експанзия в окупираните територии и с това са станали съучастници в престъпленията срещу палестинците. Това от своя страна подрязва усилията на Вашингтон да работи за демократизация в света и прави усилията за уважаване на човешките права да изглеждат лицемерни. Усилията на САЩ да ограничат разпространението на ядрени оръжия също изглеждат лицемерни, като се знае че те приемат атомните оръжия на Израел, окуражавайки Иран и други страни да се стремят към същото.

Освен това кампанията на лобито да заглушава дебатите около Израел е нездравословно за демокрацията. Да се принуждават скептиците да мълчат чрез черни списъци или бойкоти, или да се наричат критиците антисемити нарушава принципа за открити дискусии, от който зависи демокрацията. Неспособността на Конгреса да проведе открит дебат по тия важни проблеми парализира целия процес на демократичен обмен. Поддръжниците на Израел би трябвало да са свободни да представят случая си и да се противопоставят на тези, които не са съгласни с тях, но усилията да заглушат дебатите чрез заплахи трябва да бъдат изцяло премахнати.

И най-накрая, влиянието на лобито е лошо за Израел. Възможността му да накара Вашингтон да поддържа експанзионистки цели се оказа противопоказна за шансовете на Израел да сключи мир със Сирия и да приложи съглашенията от Осло – това би спасило много израелци и би намалило броя на палестинските екстремисти. Да се отказват правата на палестинците на съществуване без съмнение не е направило Израел по защитен, а дългата кампания да избива или да отстранява палестински лидери от техните политически права всъщност заздрави екстремистки групи като Хамас и намали броя на палестинските лидери, които биха желали да приемат честно уреждане на проблема и да работят за тая цел. Израел може би бил по-добре ако лобито беше по-слабо, а американската политика по-равностойна.

Има и малка надежда обаче. Макар че лобито продължава да бъде силно, обратния ефект от неговото влияние е все по-трудно да се скрие. Могъщи държави може да поддържат грешна политика за доста дълго време, но действителността не може да се игнорира вечно. Това, което е нужно, е откровена дискусия за влиянието на лобито и открит дебат за интересите на САЩ в този жизнено важен район. Добруването на Израел е един от тия интереси, но неговата окупация на Западния бряг и неговите по-нататъшни планове не са част от тях. Открито обсъждане би показало стратегическите и морални граници на едностранната помощ на САЩ и би ги придвижило към позиция с по-национално ориентирани интереси, заедно с интересите на останалите страни в района, както и с интересите на Израел.

Превод от английски Николай Флоров

Източник

Джон Миърсхаймър е американски професор по политически науки в Университета Чикаго. Той е теоретик в областта на международните отношения и съавтор, заедно със Стивън Уолт, на много известната книга „Израелското лоби и американската външна политика“.

Pin It

Прочетете още...