През август 1975 г. стоях пред Кнесета [Парламента] в Йерусалим, където станах свидетел на трескава демонстрация срещу Хенри Кисинджър, тогавашен американски държавен секретар. Хиляди млади мъже с плетени кипи пееха и танцуваха в кръг, с ръце обвити един около друг, а гласовете им отекваха от каменната сграда. Бях информиран, че това са предимно заселници от Западния бряг, част от новосъздаденото движение, наречено Гуш Емуним – на практика младата гвардия на Националната религиозна партия (НРП).
Кисинджър беше посетил Израел по-рано същата година, през зимата, с цел да постигне напредък в сключването на временно споразумение между Израел и Египет, което само по себе си беше показател в поетапния „мирен процес“, за който той беше посредничил след ужасяващата война от Йом Кипур. Той предложи израелско изтегляне от Суецкия канал в замяна на американски предупредителни станции и различни египетски стъпки за нормализиране на обстановката. Но младото правителство на израелския министър-председател Ицхак Рабин отхвърли предложенията му, настоявайки за египетски ангажимент за „невоюване“. Това разтревожи Кисинджър и го провокира да засили дипломатическия натиск през пролетта и лятото: той и президентът Джералд Форд щяха да проведат „преоценка“ на американско-израелските отношения на всички нива, включително и на военната помощ. В тази благоуханна августовска нощ всички знаеха, че Рабин и ключовите му министри ще капитулират рано или късно.
С благословията на Кисинджър, Рабин и египетският президент Ануар Садат се бяха разминали със съдбата на палестинците, въпреки че никой не се съмняваше в тяхната ключова роля за всяко решение, което не е „временно“. Въпреки това фанатичните заселници смятаха, че оттеглянето от Синай – всяко оттегляне – е предвестник на това, което предстои за „Юдея и Самария“, тяхното архаично име за Западния бряг. НРП си оставаше малка, но важна част от разклатената коалиция на Рабин, а за Гуш Емуним вече се приемаше, че е в съюз с опозицията: популисткия, ултранационалистически Ликуд, основан от Менахем Бегин. Бях имигрирал от Канада три години по-рано и бях писал репортажи за New York Review of Books след войната от Йом Кипур. А сега наблюдавах с нарастващо безпокойство как Гуш Емуним започна да представлява не само заселниците на Западния бряг, но и моралния престиж на Велик Израел. Този развой на събитията беше насърчен както от еуфоричната атмосфера след израелския триумф в Шестдневната война през 1967 г., така и от палестинския терор, скръбта от 1973 г., инерцията на окупацията и предполагаемата корумпираност на дългогодишната Лейбъристка партия.
Към 1975 г. дори светски настроените политици от Лейбъристката партия смятаха, че Йерусалим не подлежи на преговори, че завладяването му е сакрализирано от смъртта на парашутистите, че правото на евреите да управляват е ако не божествено, то по-скоро историческо. Един служител на Министерството на външните работи ми каза, че тази позиция изпреварва това, което би могло да се превърне в край на окупацията и мир с йорданския крал Хюсеин. Неотдавна беше въведена нова серия израелски банкноти, на които светските изображения – например атомният реактор в Нахал Сорек или Кнесетът – бяха заменени с изображения на портите на Стария град на Йерусалим, сякаш те доказват еврейското великолепие от времето на цар Давид и не са били построени от Сюлейман Великолепни през XVI век.
Докато скандиранията се усилваха, забелязах Кисинджър на вратата на Кнесета. Отначало не можех да разбера думите на тълпата или поне не можех да повярвам напълно на това, което чувах. Скандирането ставаше ритмично, безпогрешно: Jew boy, Jew boy, Jew boy! Съобщаваше се, че този епитет е бил изкрещян на Кисинджър от хейтъри година по-рано, по време на преговорите за прекратяване на военните действия със Сирия, в очевидна имитация на Ричард Никсън, за когото се говореше, че го унизявал по този начин.
Кисинджър, към когото се присъедини и Рабин, потрепна и се врътна обратно. Скандирането ставаше все по-силно и по-бавно: Jew boy, Jew boy! Спомням си чувството на потиснатост, усещането, че наглостта е издигната на нивото на идеологията. Подозирах, че това може да е повратна точка; че, както бях се изразил в репортажа си в New York Review, „политиката на израелското правителство за насърчаване или толериране на различни видове еврейско заселване в тези завладени територии“ е породила „духовен подем, силно натоварен с вулгаризиран религиозен мистицизъм и месианска праведност“ – и че Гуш Емуним е „завладял центъра на сцената“.
Често съм си мислил за пластовете под тези скандирания и никога не съм изпитвал по-голямо безпокойство, отколкото сега. За жестокостта на Хамас на 7 октомври и за ужасите, които преживяха цивилните граждани на Газа, като че ли няма какво да се добави, освен да се запитаме как отношенията между израелци и палестинци са могли да стигнат дотук, особено с оглед на „мирния процес“, който Кисинджър задвижи. След време палестинците може би ще пожелаят да се запитат как Хамас, джихадистко национално движение, което в продължение на четири десетилетия извършва самоубийствени нападения срещу израелци, някога е могло да бъде възприемано като легитимен участник в демократичните процеси.
За Израел нормализирането на Гуш Емуним и на по-голямото религиозно ционистко движение на заселници, което го породи, е не по-малко разрушително. Техният опит във възпрепятстването на мира е по-дълъг от този на Хамас, докато зависимостта им от държавната принуда се е превърнала във втора природа и, подобно на Хамас, програмата им за прекрояване на държавата по ортодоксален начин е амбициозна. Съответно тревогата произтича от начините, по които правителството на израелския министър-председател Бенямин Нетаняху наскоро атакува съдебната система (както и академичните среди, предприемаческата икономика и пресата) – начини, изчислени отчасти, за да удовлетворят неговите религиозни ционистки съюзници, като министъра на финансите Безалел Смотрич, министъра на националната сигурност Итамар Бен-Гвир и ултраортодоксалните лидери, свързани с тяхната теократична визия.
С други думи, тази мрачна демонстрация срещу Кисинджър изглежда е била предвестник на културна война на два фронта – за земята, но и за държавния апарат – която тепърва ще се решава. И тя бушува в Израел и днес, макар и наред с призивите за единство, които съпътстваха инвазията в Газа.
Тя се води, за да се определи каква държава ще бъде Израел. Най-автентичната еврейска държава, смята Гуш Емуним, никога няма да се съгласи с връщането на библейските земи; освен това тя ще даде предимство на халахата (класическото равинско право) и милитаризирания племенен строй пред нормите на светската еврейска демокрация. Тяхното скандиране беше един вид боен вик за Велик Израел, който сякаш подсказваше, че Кисинджър – германски еврейски бежанец, избрал Америка и асимилацията, който се е възползвал максимално и от двете – не може да разбере тяхната твърдост или месианско величие. Забавлявайки се с еврейското превъзходство, скандирането изглеждаше, по ирония на съдбата, като част от антисемитската обида.
На пръв поглед Великият Израел също не беше в съзвучие с мястото, което бях видял, първо като доброволец през лятото на 1967 г., а след това като имигрант през 1972 г. От другата страна на културната война стояха потомците на ционистките пионери, които бяха построили страната и бяха развили светски еврейски живот, който помогна за появата на крайбрежния „Глобален Израел“ от деветдесетте години. В контраст с тях Великият Израел на Гуш Емуним изглеждаше гротесков, чужд на много светски израелци – които често бяха по-образовани и вероятно принадлежаха към професионалната класа, и които изграждаха един вид еврейска република в Тел Авив, Херцлия, Хайфа и предградията на Беер Шева. По подобен начин се изкривяваха и либералните нюанси, които бях приел за даденост в еврейските традиции на родния ми Монреал.
В началото на 2023 г. „Глобален Израел“ най-накрая даде отпор, борейки се за запазване на независимостта на Върховния съд, на улични митинги със стотици хиляди участници. Наблюдавайки демонстрациите им, журналистите на Запад предположиха, че Нетаняху се опитва да разруши съдебния ред: да речем, за да увеличи властта си, да се подмаже на съюзниците си или да избегне затвора. Но това е половинчата истина, и то не по-интересната. Правителството на Нетаняху атакуваше съдебната система не защото искаше фундаментални промени, а защото предполагаше, че го прави Върховният съд – че статуквото работи за неговата идеология на Велик Израел. И той не грешеше. Коалициите Велик Израел до голяма степен запазваха властта си от избирането на Бегин през 1977 г. насам и човек трябва да се запита защо: Какъв институционален живот, какъв политически етос е бил толкова благоприятен за тях, че – въпреки наследството на пионерските светски елити – анексията и ортодоксалната култура на Тора се оказваха общопризнати?
Всъщност Нетаняху и неговите съюзници обвиниха Върховния съд в „съдебен активизъм“ по същия начин, по който го правеха политиците от Американския Юг през 1960-те години. Те претендираха, че приканват към високопарен дебат за правилния баланс между клоновете на властта, но всъщност имаха за цел да възпрепятстват всяко нарушаване на социалните норми, които никоя либерална демократична република не би трябвало да толерира, на първо място. Но без промени страната ще продължи да поражда хора като Смотрич и Бен-Гвирс, подобно на култури в лаборатория; политици, които не само ще предотвратят мира, но и ще унижат както либерализма, така и юдаизма. И за да разберем какви промени са необходими, трябва да се върнем към интелектуалните корени на самата ционистка революция.
Евангелистките и други симпатизанти често се придържат към идеята, че Израел, самоопределящ се като еврейска държава, е един вид енория с армия – благочестив народ, изповядващ древна религия, военизиран срещу преследванията. Но пионерското ционистко заселване в Палестина започва като секуларистка революция срещу религиозния провинциализъм на диаспората, също колкото и срещу насилието на погромите. Снизходителното отношение към „религиозните“ евреи се разпростира с течение на времето до вариантите на конгрегациите в Америка през ХХ век – нещо, което често бях чувал в колективните ферми и в коридорите на Еврейския университет.
Хаим Вайцман, първият голям лидер на световния ционизъм след Първата световна война, пише, че неговите съмишленици „са търсили в ционизма себеизразяване, а не просто спасение“. Евреите, които са търсили „само“ последното – тук Вайцман, по-скоро „културен“ ционист, се нахвърля върху политическия ционизъм на Теодор Херцел – са имали по-очевидно убежище от Палестина. От близо три милиона души, напуснали Източна Европа до началото на двадесетте години, около седемдесет хиляди са отишли в Палестина, докато повече от два милиона са заминали за Америка, където, така смятат ционистите, щели да затънат в една изчезваща религиозна практика и в крайна сметка в носталгия и кич. Алберт Айнщайн посещава Ишув – еврейската общност в Палестина преди 1948 г. – само веднъж, през 1923 г. В дневника си той пише за възхищението си от Тел Авив, където „от голата земя изниква модерен еврейски град с оживен икономически и интелектуален живот“. Но той посещава и Западната стена и гледа ортодоксалните евреи „обърнати с лице към стената, извивайки телата си насам-натам в поклащащи се движения“. Това, пише той, е „жалка гледка на хора с минало, но без настояще“.
С други думи, за ционистите предизвикателството е да оцелеят в либералната модерност. Последната е трябвало да бъде приета, но истинската опасност е била, че би могла да се приеме на английски, френски, руски и немски език, докато еврейската поетика, текстове и музика – красотата – изчезне чрез асимилация. За да бъдат устойчиви съвременници, евреите са се нуждаели по-скоро от либерална нация, вкоренена в иврит и част от древната територия; от нова ивритска култура на поети като Хаим Нахман Биалик, а по-късно и Натан Алтерман.
През тридесетте години европейските страни все повече са разтърсвани от класови конфликти и антисемитизъм, а след като нацистите идват на власт в Германия, все повече трудови ционисти започват отново да се фокусират върху идеята за убежището – върху патоса на асимилацията и Палестина като сигурно убежище. Все повече религиозни евреи напускат Централна и Източна Европа и се насочват към Палестина след 1924 г., когато Съединените щати постановяват нови строги ограничения за имиграцията. И все пак, дори когато пионерите на трудовия ционизъм се организират за самозащита, те не изоставят първоначалния си културологичен проект – самодостатъчни иврито-говорещи ферми, индустрии и колежи – като предшестващ и може би по-належащ от задачата за създаване на държава. Техният социализъм, неговата вътрешност и самодостатъчност, е начин за пораждане на иврит. И затова е погрешно да се мисли за Израел само като за отговор срещу Холокоста; по ужасяващ начин нацистите избиват повечето от либерализираните европейски евреи, които възнамеряват да осъществят ционистката културна революция.
Както ционистките лидери от Лейбъристката партия се изразяват в своята резолюция от Билтмор през 1942 г., целта е „еврейска общност, интегрирана в структурата на новия демократичен свят“. В Декларацията за независимост на държавата шест години по-късно се обещава, че Израел ще „осигури пълно равенство на социалните и политическите права на всички свои жители, независимо от тяхната религия, раса или пол“ и ще „гарантира свободата на религията, съвестта, езика, образованието и културата“. В съответствие с това, след като през 1947 г. Организацията на обединените нации изисква от новата държава да приеме конституция, са изготвени няколко предложения – най-значимото от които би отменило равинските привилегии, наследени от Британския мандат.
И все пак – тук започва трагедията на ционизма – вместо да приеме либерална конституция, Давид Бен-Гурион, първият министър-председател на Израел, решава да намери общ език с малобройния Обединен религиозен фронт (до голяма степен предшественик на НРП) и да оформи правилата на управление в няколко основни закона, които като цяло избягват разделението на религията и държавата. Законът за завръщането от 1950 г. дава привилегирован статут на всеки, който може да докаже, че има баба или дядо евреин, а определението за евреин все по-често изисква някакво равинско одобрение. (Любопитно е, че Бен-Гурион е типичен светски ционист: той не спазва закона за храненето, работи на Йом Кипур и се интересува от будизъм). А причините за този подход към управлението му изглеждат убедителни по онова време. Студената война е една от тях: приемането на конституция ще доведе до коалиция или със социалистическата левица, включително сталинистите, или с шовинистичната десница, включително бившите терористи от Иргун. Заставането на страната на религиозните ционисти дава на Бен-Гурион по-свободна ръка при разработването на икономическата, военната и дипломатическата политика. Той има и други причини. Например един закон за правата би поставил арабите на равна юридическа основа с евреите в еврейската държава, която все още се стреми към „събиране на изгнаниците“ – включваща главно имигранти мизрахим от Близкия изток и Северна Африка, много от които са политически бежанци. Пред лицето на арабската обсада Бен-Гурион смята да обвърже тези нови имигранти с техния странен дом с помощта на библейската археология и литургичната поетика. Освен това трябва да се мобилизират американските евреи и техният инвестиционен капитал, а Бен-Гурион ще се обърне към тяхната религиозна чувствителност. Мнозина от тях са развили ново очарование към древната земя на Израел. Но много малко от тях говорят съвременен иврит и тяхната идентификация с новата еврейска нация е почти изцяло заместителна.
Все пак липсата на конституция означава институционална инерция. Основните ционисти са измислили един вид временно скеле, което дава предимство на еврейското заселване и имиграцията, за да се създаде еврейска демокрация: поземлена политика, която забранява отдаването на земя под наем на неевреи, образователна политика, която насърчава националните религиозни и ултраортодоксални училища, както и имиграционен закон, който събира „изгнаниците“ – дефинирани като лица с еврейска кръв или религиозен произход. Но дори и след създаването на държавата, ционисткото скеле си остава. Този странен хибрид, който в крайна сметка е оформен в закон като „еврейска и демократична“ държава, остава неясен и синкретичен идеал, пораждащ – редом с демократичните норми – както ортодоксален равински догматизъм, така и заразителен националистически популизъм, срещу който трудовият ционизъм – митологизирал собствените си преддържавни селища и войнствени импровизации – няма голям имунитет. Всъщност лейбъристките ционисти са склонни по-скоро да толерират религиозната ционистка ортодоксалност, отколкото да ѝ се противопоставят. Много от тях предполагат, че религиозният живот просто ще изчезне в пределите на модерността.
Самият аз бях нещо като бенефициент на тази политическа инфраструктура, когато през 1972 г. имигрирах по силата на Закона за завръщането и получих материални облаги от вече протоправителствената Еврейска агенция. И все пак не обръщах внимание на тази несправедливост по начина, по който си представях, че би могъл да го направи някой човек, оцелял от нацистките лагери на смъртта – сякаш не бях евреин от средната класа, роден на няколко мили от дома на Леонард Коен. Приемах за даденост, че държавният апарат поддържа остатъчни ционистки институции, които дискриминират в полза на етническите евреи за сметка на арабите и на теократичната ортодоксалност за сметка на светските либерали. Не схващах – все още не – че израелските месианисти, макар и да не са създатели на този светоглед, щяха да бъдат негови ползватели и пазители.
Освен това Израел, който бях открил в седмиците след войната Йом Кипур, беше, ами, свободен. Бях завладян от триумфален дух; ние ликувахме спонтанно по улиците на Тел Авив при вида на заловен египетски камион. Имаше песни за големия Йерусалим, националистически, дори иредентистки претенции за Синайската пустиня („там получихме Тората!“), нервни шеги с роднините за арабската военна неспособност („Колко скорости има египетският танк? Четири: една напред, три назад“). Мислехме, че една справедлива война е донесла мир, или ако не мир, то поне сигурност чрез сплашване.
И все пак израелците, с които се запознах, изглеждаха достатъчно просветени, потвърждавайки заплетените образи, останали от еврейските дневни училища и летните лагери в Монреал: късите панталони каки, тенът, уверените, сдържани усмивки, униформите, тракторите, огньовете, екзотичните песни на пустинята. Еврейският живот сякаш бе достигнал кулминацията си в нещо толкова ароматно като крушова градина. Доброволно се включих в селскостопанската работа, а мошавникът [съжителят от еврейско селище], за когото работех, сякаш беше постигнал толстоистко щастие. Домакинът ми никога не беше чувал за Сам Бронфман, алкохолен магнат и „ционистки“ филантроп от Монреал, но беше чувал за Пол Робсън. Той никога не беше ходил на синагога: както и почти никой, когото срещнах в долината Езраел или в Тел Авив. На всяка скара по пътя имаше свинско заедно с говеждото, пилешко и агнешко месо: пренебрегването на равинския закон изглеждаше като още един признак на чудната дързост на тези израелци. Увериха ме, че в армейската столова не се сервира свинско месо.
Най-открояващото в известен смисъл беше, че моят мошавник се отнасяше към Тората не като към свещено писание, а като към възпитателна литература, която се влива в разговорния иврит така, както Шекспир се влива в английския. Той ми каза (в ретроспекция, наивно), че Моше Даян е бил с „глава и рамене“ над своите съвременници. Спомних си тази фраза от еврейското дневно училище; тя беше използвана, за да се опише бъдещият цар Саул в 1 Царе (която, също толкова показателно, моят домакин никога не беше чел). Ивритът, на който ме учеха, беше с акцент в мизрахийско-израелското произношение, а не с ашкеназкия акцент на източноевропейските равини – нещо, от което ние, ционистите, се изчервявахме, защото носеше миризмата на провинциална безпомощност. Това бяха по-скоро арабски и северноафрикански еврейски търговци на стари вещи, които караха коне и каруци, крещейки причудливо, на носов, ашкеназки идиш, „alte zachen“, [стари вещи], което е точно онова, което ни се струваше, че са идиш и кашрут [правилата за чисто хранене, предписвани от еврейския закон].
Потомците на трудовия ционизъм можеха да се окажат със запушени уши, когато ставаше дума за лични кризи, които трябваше да бъдат подчинени на революционната извънредна ситуация. Съвременната еврейска дума за „личен интерес“, дори „индивидуализъм“, е enochiyut, която всъщност означава „егоизъм“ или „самовглъбяване“. „Самореализация“, за разлика от нея, hagshama atzmit, може да се използва за обозначаване на земеделски труд или военен дълг. А правителствените министри играеха на „айде наште“, като субсидираха земеделски колективи и трудови организации, пролетарски вестници и здравни каси. Въпреки това или именно заради него повечето израелци, които познавах, бяха социалдемократи, ако не и съвсем либерално-демократични, запознати с преводи на западни класици и увлечени по технологичните иновации. Идеята да принуждават когото и да било да мисли едно или друго, да се покланя по един или друг начин, не изглеждаше възможна. Изборите, както и пресата, академията, съдебната система и пазарните сделки, бяха нещо, което принадлежеше към идеята за отворено общество.
Не изглеждаше възможно да си представим, че еврейската държава може да бъде друга. Винаги бях приемал, че един вид либерална порядъчност е предвечно еврейска – че халахическият живот [тоест животът в съгласие с традиционния еврейски закон] се въздържа от усилия за изправяне на кривите дървета. Разбира се, никога не съм се питал дали, за да възхвалявам либерализма, може да се наложи да отхвърля халахата. Напротив, като студент в университета Макгил и тийнейджър в Квебек по време на Тихата революция предполагах, че либерализмът е морален живот, за който публично-религиозният юдаизъм любопитно ни е подготвил.
Ционистката икона Ахад Ха’ам беше написал през 1897 г., че контактът с „модерната култура преобръща защитата на юдаизма отвътре“. Никога не разбрах какво точно означава това, но приех за даденост, че либерализмът катализира нещо латентно в традиционните евреи, усъвършенствана версия на това, което вече бяхме. Почти всеки по-възрастен евреин, когото познавах в Монреал, беше имигрирал от полски, украински или балтийски територии от бившата Черта оседлости[1]: хора, чиито родители и баби и дядовци доброволно или по принуда са се озовали на Запад с един крак в халахичната практика и един в либералния свят.
Неизразимият, неуловим еврейски Бог ми се струваше много подобен на концепцията на либералите за неизразимата, неуловима истина: вярата не би трябвало да включва чудеса, възвишени видения, съвършени личности или разкрити текстове; вярата беше сурова вяра в значимостта на нещата. Смятах, че евреите прегръщат материалното равенство, което би било развито от класическия либерализъм. „Където няма брашно, няма и Тора“ – четем в „Етика на отците“. И други такива успокояващи схващания подхванах в Макгил, както магнитът подхваща железни стърготини. Талмудът, който четях случайно, често ми се струваше досаден в своята антикварна провинциалност, но въпреки това спорен по възхитителен начин, с идеята си, че правото да се тълкуват текстове е по-свято от самия текст. „Мъдреците“ – за „съвременните евреи“ беше удобно да ги обединяват по този начин – се опитваха да разяснят кое е етично и кое ритуално, кое е умишлено и кое случайно, кое е тривиално и кое е важно. И все пак трябваше да има „един закон“ за евреите и за „чужденеца“, който живеел сред нас. Не беше ли това призив за универсални човешки права?
Може би най-важното, като се имат предвид евентуалните претенции на Гуш Емуним, е, че няма място на земята, където човек да е по-близо до Бога от всяко друго, дори, както пише средновековният мъдрец Маймонид, ако може да се изкачи и до „най-високата част на деветата небесна сфера“. По-скоро трябва да се ритуализира онова, което е необходимо да се помни за идването на древната земя и след това за загубата ѝ. Ключът е да се запази мирът и да се отпразнува смирението, което дава компромис – личността, комедията, която съпътства прогреса. „Der Mensch tracht, un Gott lacht“, или „Човек планира, а Бог се смее“, беше любимият израз на баща ми на идиш. Беше някак си нееврейско да се фетишизира всяка буца земя или просто нещо си, в този смисъл. (Съответно моят домакин-мошавник рядко посещаваше Йерусалим; той наричаше долината Езраел, сърцето на трудовия ционизъм, своята „светая светих“).
Но можех да приложа тази еквивалентност само дотук. За мен либералните принципи бяха ясни, абстрактни, ярки, докато еврейските ценности бяха имплицитни, вплетени в практиката и затъмнени от легенди. (В сравнение с аргументите на Кант за достойнството в Основи на метафизиката на нравите библейският мит за сътворението на хората по образ и подобие Божие ми изглеждаше наистина много груб проект.) Емигрантите евреи можеха да бъдат суеверни: баба ти дърпаше ухото, ако кихнеш, докато говориш за мъртвите; дори в Макгил, когато говорехме за бъдещето, добавяхме „im yirtzeh hashem“, или „с Божията помощ“, като предпазна мярка срещу високомерие. И все пак нашият юдаизъм – ако това е подходящата дума за него – потвърждаваше идиосинкразията, светоусещането, достойнството, науката, екзегезата, правото, собствеността, постепенността, поетичната свобода, мира, свободата, паметта и хумора. Не можехме да се отървем от усещането, че еврейството ни е дало някаква преднина. В този смисъл думите на Леонард Коен за еманципацията ни бяха познати: „Започва със семейството, но скоро стига до душата ти“.
Но към момента на демонстрацията на Гуш Емуним през 1975 г. натискът на обкръжаващата среда вече беше подкопал претенциите на трудовия ционизъм, че той определя нещото, в което ще се превърне Израел. Да, лидерите на лейбъристите бяха допуснали катастрофална война и изглеждаха недостойни за общественото доверие. Но нещата бяха по-дълбоки: Израел се променяше заради онова, което си беше останало същото. Все още липсваше единна, интегрирана, светска училищна система. Имаше единни, интегрирани отбранителни сили, но ултраортодоксалните бяха освободени от служба. Никой от работещите в държавата равини не би оженил евреин за нееврейка. Земята, управлявана от Израелската поземлена администрация, даваше предимство на еврейското заселване. Лидерите на Еврейската агенция предполагаха, че държавата представлява световното еврейство, а не неговите граждани. И това, за да споменем само някои от тях.
Междувременно както заселванията, така и правните анахронизми сякаш бяха станали постоянни благодарение на постоянното лицемерие на министър-председателката Голда Меир. Тя разреши създаването на анклав от фанатични заселници в Хеброн, като по-късно твърдеше, че вижда странен антисемитски импулс в техните критици. („Беше ли логично – щеше да напише Меир в автобиографията си, – светът (включително нашите собствени свръхбогати гълъби [т.е. умерени]) да изисква от едно еврейско правителство да приеме закон, който изрично да забранява на евреите да се заселват където и да било на земята?“) Нейното правителство заемаше също толкова опасни позиции по отношение на концепцията на Израел за еврейската националност: През 1970 г. Върховният съд реши по знаковото дело „Шалит“, че децата на баща евреин и майка нееврейка могат да бъдат регистрирани като „евреи“ в регистъра на населението, като по този начин утвърди със закон светската еврейска националност като определение за „евреин“. Заплашена от НРП, Меир прие ново законодателство, за да противодейства на решението. Тя заяви пред Кнесета, че по този начин диаспората ще разбере, че Израел не е създал лиценз за асимилация.
Изглеждаше, че се надига един вид еврейски атавизъм. Израел ставаше все по-еврейски в смисъл на гето, но все по-малко израелски – плодородна почва за концепцията на Гуш Емуним за държавата. „Държавата Израел е божествена“, твърдеше Цви Йехуда Кук, главният духовен наставник на Гуш Емуним.
Не само че не може/не трябва да има отстъпление от [един] километър от Земята на Израел, не дай си Боже, но напротив, ние ще завладяваме и освобождаваме все повече и повече, както в духовен [така и във физически] смисъл.
За Гуш Емуним Рабин също беше „еврейско момче“. Точно преди да встъпи в длъжност през 1974 г., Рабин беше заявил, че ще бъде готов израелците „да получават виза, за да могат да посетят Кфар Ецион“, голямото селище край Хеброн на Западния бряг [тоест това не е еднозначно израелска територия, което е обида за ортодоксалните евреи]. Можеше и да е осквернил Тора. В крайна сметка Рабин, забъркан в корупционен скандал, се оттегли от властта през 1977 г. и си възвърна премиерския пост едва през 1992 г. Игал Амир, привърженик на религиозния ционизъм, го застреля през 1995 г., две години след като той подписа споразуменията от Осло.
Гуш Емуним вече не съществува: последната му важна фигура, равин Хаим Друкман, почина през декември 2022 г., надживян от десет деца и повече от сто внуци и правнуци. Като се имат предвид собствените му скандали, разединения и стратегически грешки, довели до 7 октомври, самият Нетаняху може би вече ще е принуден да напусне поста си към момента на появата на тази статия. Но влиянието на историческия съюз на Ликуд с религиозния ционизъм е сериозно и ще надживее отделните личности. От началото на окупацията през 1967 г. религиозните ционисти представят своите селища като микрокосмос на това, в което трябва да се превърне цялата страна. Тяхното послание само се разпространява, достигайки до милиони млади хора в подкрепяните от държавата училища, младежкото движение Бней Акива и програмите за подготовка на армията. (Около 17% от израелските ученици посещават национално-религиозни училища на ниво детска градина, а 24,3% – ултраортодоксални училища).
„Да, ние сме расисти“, проповядва равин Елиезер Кащиел през 2015 г., оправдавайки окупацията като форма на великодушие. „Народите имат генетични недостатъци и ние сме длъжни да помислим как да им помогнем“
А благочестивите възгледи на Гуш Емуним са се превърнали в нещо, което е вероятно по-мрачно от обикновена теокрация – възгледи, подробно документирани от Яир Нехорай, адвокат по граждански права, в книгата му Третата революция (достъпна само на иврит). Нехорай, чийто баща е бил ученик на Цви Йехуда Кук, напуска лоното след отбиване на военната си служба. Четейки лекциите и проповедите на религиозните ционистки равини, които Нехорай събира през последното десетилетие, човек схваща не само задкулисието на убийството на Рабин, но и по-големия замисъл.
„Ние сме свят народ и дойдохме на земята, за да вдъхнем светия дух, за светия храм, да изпълним заповедите, за да се върне духът на пророчеството“, проповядва през 2015 г. равин Елиезер Кащиел, ръководител на програма в йешива [ортодоксално еврейско училище, нещо като семинария] след армията. По подобен начин равин Ели Садан, създал подготвителната йешива „Бней Давид“, специално за армията, проповядва през 2017 г. за малодушието на „шпионите“ от Книга Числа, които не са успели да призоват към завземане на земята: „Това е часът, в който народът се завръща в земята си и спасението напредва“, казва той. „Нашата мисия“ – тази на религиозния ционизъм – „е да кажем: Тората е нашата конституция.“
В херметичния свят, който Нехорай разкрива, има ритуални заповеди и свещени текстове – и лидери, които вярват, че са морално сигурни, като изпълняват първите, и етично мъдри, като изучават вторите. Един приятел писател веднъж ми каза, че има чувството, че познава Ема Бовари по-отблизо, отколкото който и да е любовник. Нещо подобно важи за общностите на заселниците – и подкрепящите ги йешиви около Йерусалим – за тях крал Давид е по-ярък лидер от който и да е израелски министър-председател. И в границите на тази Тора може да се намери утеха: Шабат спокойствие, хармония в конгрегацията, семейни събирания за празнуване на сезонни празници. Съществува и строга сексуална скромност, репресии, хомофобия и вяра в халахичната рутина, която граничи с херметизъм.
Всъщност авторитетите, от които цитират равините от Религиозния ционизъм, са почти изключително талмудски мъдреци, чиито коментари са достатъчно кратки и загадъчни, за да послужат на всяка политическа точка. „Да, ние сме расисти“, проповядва Кащиел през 2015 г., оправдавайки окупацията като форма на великодушие. „Народите имат генетични недостатъци; и ние сме длъжни да помислим как да им помогнем“. Що се отнася до „светския национализъм“, той добавя, че това е нещо „много опасно“. През следващата година равинът Игал Левинщайн се обърна към опасностите, които крие либералната държава:
Защо изглежда, че е избухнала културна война? Това е така, защото някой е решил да превърне демокрацията в култура на демокрацията – да превърне характера на държавата в държава с либерални характеристики, така че еврейският елемент да няма приоритет в обществената сфера.... Има държава и така, по презумпция, всеки трябва да вярва в каквото си иска в собствената си синагога. Ето защо религиозният ционизъм е най-големият враг на либералната държава.
Нехорай се страхува от насилието, което се крие тук. „Неспазването на Тора и заповедите означава отсъствие на традиция, национално предателство“, проповядва равин Йосеф Калнер на своите ученици през 2014 г. „Вие подавате ръка на изкривяването на националната идентичност на нацията, от която сте дошли, а във всяка нация това е порочно деяние.“ Как може една нация да се предпази от подобно предателство? Къде би било човечеството без „жизнената сила“ на народа на Израел? „При екзистенциалните въпроси всяко наказание е легитимно – до куршум в главата.“ Нехорай ми разказа, че [убиецът на Ицхак Рабин] Игал Амир отговарял на разпитващите го по следния начин:
Той не би убил Рабин без обосновката на халахични постановления на равини, които познава, но не иска да посочи. Това много прилича на фетвата, издадена от иранския аятолах срещу Салман Рушди. С тази разлика, че Амир успя.
Като се има предвид какво са преживели евреите през ХХ век, би било нетактично да наречем „фашисти“ тези ученици на религиозните ционисти. Нека просто кажем, че те възхваляват една нация, която се радва на божествен избор и разочарована слава, оцелявайки чрез постоянна, спазматична война; нация, обединена от кръв и вяра, прикриваща иредентизма с реториката на заветната родина, възпитаваща чрез индоктринация, посветена на кодекс на поведение, определен от йерархията, и разпространяваща цинизъм по отношение на демократичните норми, включително и самата идея за безпристрастна истина.
Може би надеждата за еврейска демократична република е била погрешна от самото начало. Историкът на месианизма Гершом Шолем се е опасявал, че една нация ще възроди [религиозната апокалиптичност на] еврейския език. „Човек вярва, че езикът е секуларизиран, че апокалиптичният му трън е изваден“, пише Шолем на Франц Розенцвайг през 1926 г. Но ако ционистите „възкресят езика на древните книги, за да може той да им се разкрие наново, не трябва ли тогава религиозното насилие на този език да избухне срещу тези, които го говорят?“ За някои религиозни ционисти социалистическите колонии винаги са изглеждали като несъзнателни инструменти на месианското изкупление.
И все пак трудовият ционизъм не просто е бил убоден от „апокалиптичния трън“ на иврит. Истинското му постижение е в полагането на основите на една демократична република с университети, стартъпи, театри и кафенета; в научните изследвания, едни от най-силните сред страните членки на ОИСР. Глобален Израел поема по-голямата част от тежестта на създаването на културата и нейната защита.
Така че движението правилно е приоритизирало увеличаването на правомощията на Върховния съд. След приемането на Основния закон за човешкото достойнство и свобода през 1992 г., който съдът тълкува като прото-билборд за правата, съдиите предпазливо се насочват към наследените от държавата недостатъци. Съдът постанови, че поне някои земи, които първоначално са били недостъпни за израелските араби, трябва да станат достъпни; че ултраортодоксалните мъже трябва да подлежат на наборна военна служба; че на заселниците на Западния бряг не трябва да се разрешава да навлизат в частни земи. Изглежда, че предстоят още реформи. Лидерите на протестното движение настойчиво призоваваха за създаването на либерално-демократична конституция по модела на Декларацията за независимост на Израел.
Въпреки това Велик Израел запазва значително предимство. Статуквото е тяхно. Окупацията и „ционистките“ институции, както и отсъствието на конституция, са реципрочни един на друг. За да се запази окупацията, на привържениците на Велик Израел им остава само да откажат всякакъв мирен процес. Амирам Левин, бивш началник на Северното командване на Израелските отбранителни сили, предупреждава за „апартейдния“ характер на окупацията, на който се радват заселниците на Западния бряг, където насилието само се увеличава. Между 7 октомври и 23 ноември бяха убити повече от двеста палестинци от Западния бряг– и повече от две хиляди ранени от израелските сили и заселници.
Нещо повече, за да живеят в правните структури, които подхранват теократичните идеи, единственото, което техните лидери трябва да направят, е да продължат да пречат на промените. Точно това имаше за цел да постигне тяхната атака срещу съдебната система. Законът за завръщането все още е господстващият имиграционен закон; гражданският брак все още е невъзможен; земите, управлявани от Израелската поземлена администрация, все още дават предимство на еврейското заселване (арабските граждани на Израел съставляват около 21% от населението на страната, но само 2,5% от държавната земя е под юрисдикцията на местните арабски власти). По думите на писателя от Хаарец Ури Мисгав, пиетичните ционисти имат „двойна фантазия“ за
еврейско владичество над цялата територия от Средиземно море до река Йордан, съгласувано със заличаването на арабското съществуване и появата на халахическа държава от пепелта на днешния либерално-демократичен Израел.
Подобна упоритост не е просто израелска трагедия. Палестинските защитници на мира също трябва да спечелят културна война. (В смразяващия си филм Салонът на Худа главният герой на Хани Абу-Асад заявява, че е „по-лесно да окупираш общество, което вече потиска себе си“). Още преди 7 октомври и двата народа бяха доведени до задънена улица от движения, посветени на разтурянето на мира – Хамас със самоубийствени атентати и ракети, екстремистките религиозни ционисти с убийства, сплашване и завладяване. И двете страни в продължение на поколения са били свидетели на появата на въоръжени фракции, които уж изпълняват Божията воля, като избавят страната от другия народ. По-лошото е, че и за двете страни е било трудно умерените да се замислят за използването на сила срещу собствените си ревностни фракции. Така фаталното племенничество на босненската война става заразно.
В крайна сметка умерените от израелска страна ще трябва да вземат по-същественото решение. От 7 октомври насам израелските медии излъчват военни експерти, които казват, че атаката на Хамас само доказва, че Израел не може да рискува на Западния бряг. Други коментатори, в различен дух, говорят за нападението на Нетаняху срещу съдебната система като за „приключено“, сякаш израелската демокрация е „спасена“. Който и да замени Нетаняху – да речем, Бени Ганц или друг „центрист“ – може да се изкуши да избере предпазливостта и да се въздържи от фундаментална промяна. Това би било опасно погрешно. Да победиш Нетаняху, но да се въздържиш от реформиране на законите и институциите, които създадоха неговата коалиция, означава да предизвикаш бедствие. А това е бедствие, за съжаление, което кара справедливо мислещите хора да се питат дали религиозните ционисти са развалили халахата – или просто са я изложили на показ.
[1] В Руската империя от 1791 до 1917 г. (всъщност до 1915 г.) – границата на територията, отвъд която е било забранено постоянното пребиваване на евреи. Бел. пр.
