Наскоро попаднах в Инстаграм на публикация, която ме питаше дали не страдам от любовна зависимост. Предлагаше ми се да си задам пет въпроса за самоанализ, сред които: Случвало ли ми се е да използвам интернет, за да търся романтични връзки? Ужасявам ли се от конфронтации? Когато съм във връзка, страхувам ли се, че тя ще приключи? Според приложение на име Sobbefy положителният отговор на подобни въпроси означаваше, че е възможно да съм пристрастена към любовта.

От месеци срещах този израз все по-често. Чувах го в подкасти, четях го в заглавия, попадах на него в социалните мрежи и го забелязвах в съвсем обикновени разговори. Хората казваха: „А, той е пристрастен към любовта, това му е проблемът.“ „Тя очевидно страда от любовна зависимост.“ „А дали и аз не съм пристрастен към любовта?“

В опит да разбера какво стои зад всичко това, се запознах с 44-годишна жена на име Мариса, чиято история беше ярък пример за съвсем реалните проблеми, които могат да бъдат определени като любовна зависимост. Мариса винаги е усещала, че нещо в отношението ѝ към романтичните връзки е различно, но не е знаела как да го промени. Постоянно е излизала с нови мъже и е изпитвала непреодолима потребност да насочва чувствата си към някого. Впускала се е в сериозни отношения с емоционално недостъпни или женени мъже, понякога дори ги е издържала финансово. Собственият ѝ брак се е разпаднал. Веднъж катастрофирала, докато плачела заради гласово съобщение от приятеля си. Години наред ту се разделяла, ту се събирала с мъж, зависим от наркотици, който се отнасял жестоко с нея. Не успяла да го напусне дори когато животът ѝ бил застрашен. Следващият ѝ партньор имал неконтролируеми изблици на гняв, но тя не намирала сили да си тръгне и от него.

Започнала да гледа видеоклипове по психология в YouTube, защото подозирала, че приятелят ѝ може да страда от гранично личностно разстройство. Така попаднала на видео, в което се обяснявало, че някои хора се пристрастяват към любовта по същия начин, по който други се пристрастяват към наркотиците. Изведнъж всичко ѝ се изяснило. Ето каква била тя: зависима от любовта.

Днес Мариса участва в дванайсетстъпкова програма на организацията „Анонимни зависими от секс и любов“ (Sex and Love Addicts Anonymous). Благодарение на нея е намерила душевен покой, какъвто никога преди не е познавала. Разговарях с още няколко души като Мариса, хора, чийто любовен живот е бил хаотичен, понякога дори опасен, докато не са започнали да възприемат себе си като зависими от любовта.

В основата на тази идея стои убеждението, че много хора развиват нездравословна, натрапчива потребност от романтични отношения, която им пречи да изграждат трайни връзки и ги обрича на постоянно страдание. Напоследък темата за любовната зависимост привлича все по-голямо внимание. Появяват се лични разкази и подкасти като „Дневници на една зависима от любовта“ и епизодът от „Modern Love“, озаглавен „Как Орвил Пек се пристрасти към любовта и успя да се освободи“. Широко се обсъждат мемоарни книги като „All the Way to the River“ на Елизабет Гилбърт. Интернет форумите кипят от дискусии, в които хората започват да подозират, че и собственото им отношение към любовта е придобило нездравословно натрапчив характер, че подобно на алкохола или хазарта романтичните отношения са завладели живота им и изкривяват решенията им.

Понятието „любовна зависимост“ е проникнало и в начина, по който обикновените хора мислят и говорят за връзките си. То се използва съвсем свободно, за да се поставят диагнози на всевъзможни любовни драми. След като Бен Афлек и Дженифър Лопес обявиха развода си, една от водещите на телевизионното предаване „The View“ заяви, че според нея Лопес страда от любовна зависимост. До подобно заключение стигна и едно „разследване“ на TMZ. Междувременно източник, уж близък до двойката, съобщи пред InTouch Weekly, че според мнозина самият Афлек е „заменил един порок с друг и се е пристрастил към любовта“.

Понякога тази склонност да се поставят диагнози стига до крайности. „Някой чел ли е Любов по време на холера?“, пита участник във форума r/loveaddiction в Reddit. „Чели ли сте други книги, художествени или документални, които разглеждат любовната зависимост?“ В отговор му препоръчват „Брулени хълмове“, неаполитанските романи на Елена Феранте, „Фрагменти на любовния дискурс“ на Ролан Барт и „The Pisces“ на Мелиса Бродър. В друг форум някой пита кои филми са посветени на любовната зависимост и получава предложения като „Синя валентинка“ и „(500) мига от любовта“. Всички тези произведения са свързани, макар и доста условно, с темата за романтичната любов, но представите им за нея са толкова различни, че човек може да се замае. „(500) мига от любовта“ е лековата романтична комедия, която завършва с утвърждаване на ценността на любовта. „Синя валентинка“ рисува мрачна картина на един разрушителен брак, в който отношенията постепенно прерастват в насилие. „Любов по време на холера“ разказва за копнежа, изневярата и начините, по които любовта се променя с времето. Как бихме могли да прочетем този роман през призмата на „любовната зависимост“? Не съм съвсем сигурна.

Но както пише друг участник в отделна дискусия: „И вие ли започнахте да виждате любовна зависимост и съзависимост навсякъде, когато четете книги или гледате филми?“ Самият той отговаря утвърдително: „Вече не мога да спра, хаха. Четях „Дейвид Копърфийлд“ и сега, след като научих за любовната зависимост, цялата книга ми изглежда съвсем различна.“ Останалите участници са единодушни. Дори комедийният анимационен сериал „Рик и Морти“ вече не може да се гледа по стария начин.

Една публикация във форум дълго не ми излизаше от ума. Мъж описва себе си като „силно пристрастен и съзависим“ от съпругата си, с която са заедно от 25 години. Двамата се опитват да изкарат един месец без никакъв контакт, а той се пита дали да не удължат периода до 90 дни, както е прието при лечението на зависимости към психоактивни вещества. „Когато това приключи“, пита той, „възможно ли е да имам здравословна връзка с бившия обект на зависимостта си?“

„Любовната зависимост“ не е нито ново понятие, нито широко призната медицинска диагноза. Тя не фигурира в основния справочник за психиатрични диагнози на Американската психиатрична асоциация, „Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства“, известен като DSM-5. (Сред така наречените поведенчески зависимости в него е включена единствено зависимостта от хазарт.) Фактът, че днес толкова много хора се определят като зависими от любовта, не означава, че сме свидетели на ново развитие в клиничната практика. Но явлението не може да бъде отхвърлено и като поредната мода в популярната психология. Постепенно започнах да го възприемам като симптом на нещо много по-дълбоко: коренна промяна в начина, по който хората разбират романтичната любов.

Още от най-ранна възраст любовните песни, филмите, поезията и собствените родители ни учат колко могъща е любовта. Тя трябва да бъде ирационална, всепоглъщаща и понякога болезнена, но преди всичко прекрасна. Трябва да ни разрушава и да ни създава отново. Ако заради нея не можем да ядем или да спим, толкова по-зле за нас. Трябва да имаме нужда от някого, да се чувстваме непълноценни без него. В сонет 116 Шекспир пише, че любовта не е любов, ако се променя при първата промяна или отстъпва, когато любимият се отдалечи. Истинската любов е непоклатим ориентир, който устоява на бурите и не трепва пред тях. Тя издържа дори до самия край на света.

И все пак, колкото повече четях и разговарях с хората за любовта, толкова по-силно оставах с впечатлението, че огромен брой от тях стигат до нов извод: ами ако всъщност любовта не бива да бъде такава? Ами ако всички възвишени представи за нейната необикновена, преобразяваща сила, с които сме израснали, са в най-добрия случай погрешни, а в най-лошия направо патологични? Хората използваха понятието „любовна зависимост“ за нещо повече от описанието на разрушителни, натрапчиви модели на романтично поведение. Чрез него те подемаха едно забележително въстание срещу представата, че любовта е върховното човешко преживяване. И постепенно осъзнах, че някои от тях заменят тази представа с нова, и че това ме кара да се тревожа за бъдещето на любовта.

Първият проблем, с който се сблъскваме, когато започнем да разсъждаваме за „любовната зависимост“, е, че нямаме общоприето определение нито за „любов“, нито за „зависимост“.

Младите хора често откриват това, когато попитат някого по-възрастен и мъдър как ще разберат, че са влюбени. „Просто ще разбереш“, гласи обичайният отговор, който с лека ръка подминава хилядолетните усилия на поети, философи и невролози да отговорят на същия въпрос. Съществува широко съгласие, че любовта има поне две измерения: химическо и биологично (нещо, което се случва в мозъка и тялото ни) и социално и културно (нещо, което се научаваме да изпитваме под влиянието на хората около нас и на цялото онова наследство от Шекспир насам). Романтиците сред нас обаче продължават да вярват, че любовта включва всички тези измерения, но в крайна сметка ги надхвърля, че се доближава до свещеното: вечна и загадъчна, неразрушима и непознаваема, като самата неизразимост е част от ценността ѝ.

Що се отнася до зависимостите, според това кого питате те могат да бъдат мозъчни заболявания, поведенчески разстройства, нещо подобно на идентичност или съчетание от всичко изброено. Някои имат сравнително устойчиви медицински определения. Например въпросниците за диагностициране на разстройство, свързано с употребата на алкохол, отчасти се основават на количествени показатели, като броя изпити питиета на ден. Но дори тези критерии не са непоклатими. В интернет често се срещат публикации от рода на: „Съпругът ми се прибира вкъщи и всяка вечер изпива по четири-шест бири. Алкохолик ли е?“ От медицинска гледна точка този съпруг може да отговаря на критериите за разстройство, свързано с употребата на алкохол, но жена му всъщност пита нещо малко по-различно: в кой момент той официално се превръща в зависим човек? Трудността да се прокара толкова категорична граница е една от причините специалистите все по-често да се отказват от думата „зависимост“ и да предпочитат да говорят за различни степени на проблемна употреба.

Когато съберем „любов“ и „зависимост“ в едно понятие, навлизаме в територия, където определенията почти веднага престават да вършат работа. Трудно е дори да установим какво точно означава „любовна зависимост“. Тя се различава от сексуалната зависимост, друго оспорвано понятие. (Много хора, които се смятат за зависими от любовта, нямат проблеми със секса, а с фантазиите, натрапчивите мисли и емоционалната привързаност.) Терминът може да описва човек, който изневерява, непрекъснато сменя партньорите си и постоянно търси нови романтични вълнения. Но може да се отнася и за някого, който се вкопчва в един-единствен човек или е обсебен от желанието да запази връзката си на всяка цена.

Теориите за любовната зависимост обикновено поставят ударение както върху химическите процеси, свързани с любовта, така и върху моделите ни на привързаност. Някои изследователи отбелязват, че от химическа гледна точка мозъкът на влюбения функционира много подобно на мозъка на човек под въздействието на кокаин. Хелън Фишър, биологична антроположка от Института „Кинси“, е водеща авторка на научна публикация от 2016 г., в която се посочва, че ранните етапи на силната романтична любов се характеризират с много от обичайните симптоми на зависимост: непреодолимо желание, развиване на толерантност, абстиненция и рецидив. На следващата година Брайън Ърп и други специалисти по етика публикуват статия, в която отбелязват, че подобно на наркотиците или хазарта „притегателната сила на любовта е толкова голяма, че можем да я следваме дори с цената на страдания или лична разруха“, а в крайни случаи и на насилие. Друга гледна точка откриваме в източници като книгата на Пиа Мелъди „Facing Love Addiction“ от 1992 г., основополагащ текст за мнозина, които се определят като зависими от любовта. В нея зависимият е представен като определен тип личност: най-често жена, която в отговор на някаква дълбока травма от ранните си години се привързва по пагубен начин към хора, неспособни да отвърнат на чувствата ѝ. Този разказ се основава на представите за детската травма, които през следващите десетилетия стават повсеместни в съвременната култура.

Подобни представи за любовната зависимост са предмет на сериозни спорове. Всъщност един специалист ми каза, че всичко това са пълни глупости. Дейвид Лей е клиничен психолог и секс терапевт, а съветът му беше следният: „Ако някой ви каже, че сте зависими от любовта, бягайте, бягайте, бягайте.“ Що се отнася до невротрансмитерите и идеята, че любовта е като кокаина, той заяви: „Аз наричам това наука в стил „момиче от долината“, при която непрекъснато се твърди, че едно нещо е „като“ друго. Всичко, което се прави по този начин, е да се прокара някаква обща аналогия, основана на системите за възнаграждение в мозъка. Мозъкът ни реагира по същия начин, когато видим кученце. Означава ли това, че кученцата са като крек?“ Според него цялото понятие за любовна зависимост е твърде размито, за да бъде полезно: „Толкова неясно и безформено е, че може да се приложи към почти всеки.“

И наистина, изглеждаше, че терминът започва да се прилага към почти всеки. Когато разговарях с хора, които се определят като зависими от любовта, често беше съвсем лесно да се видят мъчителните модели на поведение, които те се опитваха да променят. Това бяха хора като Мариса, за които програмата на S.L.A.A. се беше оказала освобождаваща и дори животоспасяваща. Но имах и разговори, при които се тревожех, че хората прекалено лесно превръщат собствените си преживявания в симптоми на заболяване. Едно деветнайсетгодишно момиче ми каза, че един от признаците на зависимостта ѝ е натрапчивото безпокойство, което изпитва, когато няма връзка и момче, което харесва, не отговаря на съобщенията ѝ цял ден. Трудно ми беше да не си помисля: нима всички не се чувстват така понякога? Нима това не е нормално? Няколко месеца след първия ни разговор момичето вече не се определяше като зависимо от любовта.

В една научна публикация, на която попаднах, психиатри от здравния научен център UTHealth Houston признават, че границата между любовната зависимост и нормалната романтична любов „може да бъде концептуално неясна“. Те цитират и оценки, според които около три процента от населението на Съединените щати страда от любовна зависимост, но споменават и по-старо изследване сред малки групи студенти, в което цели една четвърт от участниците се определят като зависими от любовта. Дали любовната зависимост сред студентите е неразпозната епидемия, или тези млади хора просто преживяват обичайните страсти и терзания на младостта?

Продължавах да мисля за мъжа, който се чувствал зависим от съпругата си. Какво би означавало да не изпитваш зависимост от жената, с която си прекарал 25 години, и да не ти е трудно да си представиш живота без нея? Разбира се, можех да си представя ситуацията и в най-мрачната ѝ светлина. Възможно е този мъж да разчита толкова силно на съпругата си, че да е изгубил усещането за собствената си личност и да не може да се справя с живота без нея. Възможно е да е толкова обсебен от нея, че самата тя да се чувства преследвана, нещастна или подложена на насилие. Но дори езикът, който използваше, ми се стори поразителен. Той не говореше за временна раздяла между съпрузи, а за период „без никакъв контакт“. Наричаше жена си „бивш обект на зависимостта“ и се питаше дали изобщо е възможно някога да се върне при нея.

На сайта на „Анонимни зависими от любовта“ (Love Addicts Anonymous, организация, различна от S.L.A.A.) може да се намери списък от „40 твърдения“, в които човек би могъл да разпознае себе си. Сред тях са: „Влюбвате се много лесно и твърде бързо.“ „Повече от веднъж сте започвали връзка с човек, който не е способен да се обвърже, с надеждата, че ще се промени.“ „Ужасявате се от мисълта, че никога няма да намерите кого да обичате.“ Струва ми се, че огромна част от нас, без да страдаме от каквото и да било разстройство, биха отговорили утвърдително на тези твърдения.

А после идва номер 37: „Любовта е най-важното за вас нещо на света.“ Това вече ми прилича на въпрос за ценностите. Ако кажа, че любовта е най-важното нещо на света за мен, че я ценя повече от всичко останало, означава ли това, че съм направила още една крачка по скалата на зависимостта? Или просто съм решила да ценя нещо, което безброй поети и пророци са определяли като най-благородното човешко преживяване?

Любовната зависимост обикновено се диагностицира от самите хора, които смятат, че страдат от нея. В това няма нищо необичайно. Повечето психиатрични диагнози, включително зависимостите, започват с признанието на човека, че изпитва страдание. Но самодиагностиката крие своите опасности, особено когато става дума за любовта, която сама по себе си не е вредна и не може да бъде измервана като броя изпити коктейли. Съществува и своеобразен ефект на заразяване: хората четат публикации в интернет, разпознават нещо от себе си и остават с усещането, че най-сетне са открили какво точно не им е наред. Това е една от причините Лей да възразява срещу самото понятие. Според него то може да отклони вниманието от действителните проблеми, например разстройствата на настроението, за които съществуват утвърдени методи на лечение, включително медикаменти. „Ако вляза в лекарския кабинет и започна да кихам, лекарят няма да ми каже, че страдам от разстройство на кихането“, обяснява той. „Ще се опита да установи дали имам настинка, вирусна или бактериална инфекция. И ако е необходимо, ще ми предпише антибиотици.“

Хората обаче не се вглеждат само в себе си, за да преразгледат любовното си минало и да си направят съответните заключения. С тези нови представи в главата те започват да гледат и навън, към другите. Откриват симптоми на любовна зависимост у приятели, роднини, хора, с които излизат на срещи, и колеги, както и у Бен Афлек, Дженифър Лопес и героите от филми и романи. „Любовната зависимост“ се превръща в средство за описание и обяснение на чуждото поведение: защо бившият партньор не е успявал да остане верен, защо приятелката ни непрекъснато повтаря едни и същи разрушителни модели в отношенията си с мъжете, защо някой родител взема безразсъдни решения.

Често тези модели и преживявания приличат на обичайния хаос на романтичните отношения, на болката, копнежа и объркването, които векове наред са били възприемани като част от могъществото на любовта. Но когато ги разглеждаме през призмата на зависимостта, започваме да ги превръщаме в патология, да ги третираме като симптоми на разстройство. Така предефинираме самата любов. Тя вече не бива да ни преобразява или да устоява „дори до края на света“, защото това би било нездравословно. От тази гледна точка голяма част от онова, което сме свикнали да очакваме от любовта, се оказва всъщност токсично или плод на заблуди.

Някои от тези очаквания се коренят в историите, които слушаме още от най-ранно детство. Мариса например ми разказа как популярната култура може да изкриви представата на човека за любовта. Според нея теленовелите и филмите на „Дисни“, които е гледа като дете, ѝ създават „погрешна представа за това каква трябва да бъде една нормална и здравословна връзка“. Много жени отдавна са се отказали от приказния сценарий за принцесите на „Дисни“, но да го критикуваш през призмата на любовната зависимост ми се стори нещо ново, подобно на хората, които започват да четат „Дейвид Копърфийлд“ с други очи. Изведнъж всички тези истории им изглеждат като свидетелства за някаква дълбока обществена болест, за векове култура, която е превърнала обсебването, потисничеството, емоционалното насилие и нереалистичните очаквания в нещо нормално, като непрекъснато е възхвалявала всепоглъщащата, неудържима любов с обещанието за щастие до края на дните.

Но ако се откажем от старите представи за романтичната любов, с какво ще ги заменим? В известен смисъл точно това пита и мъжът от интернет форума, който говори за съпругата си. Ако онова, което е преживявал в брака си, е било токсично, какво трябва да последва?

Отговорът, изглежда, е любов, която нито ни спасява, нито ни съсипва. Тази нова представа за любовта е по-подредена, по-здравословна. Трябва да бъдем с партньорите си, защото те подобряват живота ни по разумни и практични начини. Хората трябва да си подхождат, връзките трябва да бъдат стабилни, а преди всичко трябва да се чувстваме емоционално защитени. Това е една по-укротена любов, в която няма място за пламенна саможертва или страсти, способни да преобърнат целия ни свят. Любов, при която двамата партньори могат с гордост да разкажат на терапевта си какъв напредък са постигнали в „удовлетворяването на взаимните си потребности“.

Напоследък този терапевтичен език завладява човешките отношения като цяло, от спалнята през семейната трапеза до работното място. Все по-често поставяме психиатрични диагнози с лекота и описваме личността на другите чрез понятия от диагностичните наръчници, като „нарцисизъм“ или „обсесивно-компулсивно разстройство“. Хората са свръхчувствителни към „травмите“, „травматичните реакции“ и дори „травмите между поколенията“. Непрекъснато говорим за „граници“, „рани“, „стилове на привързаност“, а служители и началници еднакво добре са усвоили езика на „грижата за себе си“. Психоаналитичката Нанси Макуилямс пише особено проникновено за последиците от този обрат. Някога, отбелязва тя, една жена е можела да дойде на терапия с думите, че е „болезнено срамежлива“ и иска помощ, за да се справя по-добре в социални ситуации. Днес „човек със същия проблем вероятно ще ми каже, че „има“ социална фобия, сякаш някакво чуждо заболяване е нахлуло в иначе лишения му от проблеми вътрешен живот. Хората говорят за себе си чрез съкращения, странно откъснати от действителните им преживявания: „моето ОКР“, „моето хранително разстройство“, „моето биполярно разстройство“.“ Макуилямс описва това като „странно отчуждение от усещането, че човек сам е действащият субект на собствения си живот“.

В контекста на романтичната любов това отчуждение от самия себе си може да доведе и до отчуждение от другите. „Трезвеността“ при любовната зависимост е сложно понятие, защото за разлика от алкохола малцина се стремят завинаги да се въздържат от романтични отношения. Но тя често включва периоди на сексуално въздържание и самота, време за „работа върху себе си“, преди човек отново да започне да излиза на срещи. Тази идея също е проникнала дълбоко в културата, далеч отвъд кръга на участниците в дванайсетстъпковите програми. Виждаме я в интернет тенденции като #boysober, нещо като „сух януари“ за жени, на които им е омръзнало да излизат с мъже, или в по-скоро мъжкия „монашески режим“, при който разсейващи занимания като романтичните връзки се изоставят в името на самоусъвършенстването във фитнеса и усилената работа. Този стремеж към изцеление и непрекъснато подобряване на собствената личност обикновено разглежда романтичната любов ако не като откровен враг, то поне като нещо, което не ни помага.

Като се има предвид колко прочути са американците със своята самота, трудно ми е да не възприемам всяка житейска програма, която заменя романтичната любов с безмилостно самоусъвършенстване, като още една крачка към самотата, и то трагична. Като доброволно затваряне в усмирителната риза на собственото аз.

Наскоро си припомних думите на писателката Шърли Хазард от интервю за The Paris Review през 2005 г., в което тя говори за написването на романа си „Големият пожар“ от 2003 г.

Исках може би да напиша история за влюбването. Исках да бъда възможно най-вярна на едно явление, което днес постепенно изчезва от обществото ни: случайната среща между мъж и жена и усещането, че съдбата ги е свързала в отношения, които може да продължат до края на живота им. Исках това да бъде противовес на огромното разочарование от един съсипан свят. Предполагам, че каквото и да кажа по тази тема, ще се изложа на присмех. И все пак смятам, че подобна история не е непременно идеализирана и че поне мечтата за такава любов продължава да придава поезия на всевъзможни животи, в които иначе няма нищо поетично.

Усещането, че съдбата е свързала двама души в отношения, които може да продължат до края на живота им! Да, подобна представа наистина сякаш излиза от мода.

„Големият пожар“ разказва, наред с други неща, за ветеран от Втората световна война, воювал в Тихоокеанския регион, който се влюбва в австралийска тийнейджърка. Историята се основава на преживяванията на самата Хазард като девойка и е от онези романи, които през призмата на любовната зависимост биха могли да се прочетат като предупредителен разказ. (Да не говорим за днешните спорове около голямата възрастова разлика между партньорите.) Но романът допуска и други прочити. Основната идея на Хазард, че любовта наистина може да внесе поезия в иначе непоетични животи, без това непременно да означава заблуда или идеализация, ми се струва едно от нещата, които трябва да ценим най-много.

Културното увлечение по любовната зависимост, убеждението, че трябва да укротим романтичната любов, желанието да я направим по-малко рискована, по-малко объркваща и по-малко способна да преобръща живота ни, всичко това прилича на бразди, които стават все по-дълбоки и се разпростират върху все по-голяма част от пейзажа. Надявам се да не изоставим всички свои представи за романтичната любов и за онова, което тя може да ни даде, дори и особено когато ни причинява болка. Надявам се да успеем да намерим нова представа за любовта и за страданието, което я съпътства, представа, която нито ни потиска, нито идеализира чувствата ни. В края на краищата колко други неща могат да внесат поезия в един непоетичен живот?

Източник

Софи Хейгни е литературна критичка и журналистка, която пише за визуално изкуство, литература, технологии и други теми. Публикува редовно в The New York Times, а нейни текстове са излизали също в The New Yorker, Harper’s, New York Magazine, The Guardian, Slate и редица други издания.