Написах този текст специално за българската публика, защото ми се струва, че едно от най-упоритите ни политически убеждения е и едно от най-безпочвените: че щом нещо се е повтаряло достатъчно дълго, то ще продължава да се повтаря вечно. Че в България нищо никога няма да се промени, че хората винаги ще гласуват по един и същ начин, че политическата ни действителност е някакъв затворен кръг, от който няма излизане.

Само че такъв закон няма. Нито в политиката, нито в живота. Очакването, че в България нищо никога няма да се промени, е точно толкова неправдоподобно, колкото и увереността, че всичко ще се промени още утре. Историята не дава гаранции нито на оптимистите, нито на песимистите. И точно това се опитвам да покажа с примерите от девет различни страни.

Но преди да започнем да разсъждаваме за историческите възможности, има една съвсем непосредствена задача: да убедим колкото може повече хора да гласуват на предстоящия балотаж. Защото, ако сме решили предварително, че нищо не зависи от нас, със сигурност няма да разберем дали сме били прави.

А може и да не сме.

Удоволствието от отчаянието

Има едно особено удовлетворение в убеждението, че най-лошото е неизбежно. То ни освобождава от бремето на несигурността, а понякога и от отговорността. Всяка нова политическа катастрофа потвърждава онова, което вече сме знаели. Може да сме ужасени, но поне сме си спестили неудобството да признаем, че не сме разбрали накъде върви историята.

Години наред Виктор Орбан изглеждаше непобедим. Контролът му върху унгарските институции, медиите и избирателната система сякаш гарантираше политическото му оцеляване. Дори обединената опозиция се беше провалила. А после, през април 2026 г., той загуби. Анализите на методите му не бяха непременно погрешни. Погрешно беше заключението, че тези методи правят поражението му невъзможно.

Вече сме виждали подобна интелектуална грешка, само че с обратен знак. След 1989 г. крахът на комунизма убеди голяма част от западния свят, че либералната демокрация е спечелила историческото състезание. Днес Русия, Китай и Америка на Доналд Тръмп са убедили мнозина от същите интелектуални среди, че бъдещето принадлежи на авторитаризма. Увереността е сменила посоката си, но мисловният навик е останал същият: бъркаме настоящето с бъдещето.

Подозирам, че песимизмът притежава особена привлекателност. Той придава на човека ореол на сериозност. Надеждата звучи наивно, отчаянието – осведомено. Станали сме отлични познавачи на начините, по които демокрациите умират, но проявяваме забележително нежелание да се замислим как биха могли да се защитават по-успешно.

Защо на авторитарните лидери се приписва почти неограничена способност да се приспособяват, докато противниците им се представят като обречени вечно да повтарят грешките си? Унгарската опозиция успя през 2026 г., като изостави стратегията, провалила се през 2022 г. Полската опозиция победи своето авторитарно настроено правителство по съвсем различен начин. Нито една от тези победи не беше неизбежна.

Обикновено мислим за демократичната устойчивост като за нещо наследено: силни институции, конституционни традиции, утвърдени политически навици. Но може би съпротивителните способности могат и да се придобиват, подобно на организма, който изгражда защита след среща с болест. Аналогията има очевидни граници. Обществата не са организми, а страданието може да научи хората на подчинение не по-малко успешно, отколкото на съпротива. И все пак въпросът заслужава внимание: може ли сблъсъкът с авторитаризма да направи едно общество по-способно да му се противопоставя?

Историята достатъчно често е разочаровала оптимистите. Тя няма никакво задължение да оправдава очакванията на песимистите.

Могат ли демокрациите да придобиват съпротивителни способности?

В биологията устойчивостта срещу болести може да бъде вродена или придобита. Организмът се среща с болестотворен причинител, развива защитна реакция и при следваща среща може да се окаже по-добре подготвен. Преживяната опасност променя способността му да оцелява.

В политиката също има наследена устойчивост. Конституционните традиции, независимите съдилища и навикът да се приемат изборните поражения предпазват обществата от злоупотреби с власт. Но тези защити могат да отслабнат дори в държави с дълга демократична история.

Съществува и друга възможност. Граждани, които са разчитали на институциите да ги защитават, откриват колко лесно те могат да бъдат овладени. Опозиционните партии разбират, че познатите стратегии вече не работят. Журналисти, юристи и граждански организации разработват нови начини да разкриват злоупотреби и да координират действията си. Поражението понякога принуждава хората да придобият умения, от които преди не са имали нужда.

Но обществото не разполага с имунна система, която автоматично разпознава авторитаризма като заплаха. Онова, което едни граждани преживяват като потисничество, други приветстват като възстановяване на реда. Един и същ опит може да породи съпротива у едни, примирение у други и желание за още по-силна власт у трети.

Трябва да разграничим и обикновеното приспособяване от действителната промяна. Смяната на лозунгите след избори не означава непременно, че партията е разбрала защо е загубила. А дори да е разбрала, това не ѝ помага особено, ако не е способна да промени поведението си. Същественото е дали придобитото знание разширява възможностите за политическо действие.

Затова изборната победа не е достатъчен критерий. Новото правителство може да възпроизведе практиките на предишното. И обратно, едно опозиционно движение може да изгради трайни организационни способности, без все още да е спечелило избори.

Важното е какво се е променило в самото общество: дали гражданите разпознават по-добре злоупотребите, дали организациите могат да преодоляват старите разделения и дали натрупаният опит остава достъпен при следващата криза.

Придобитата демократична устойчивост е възможност, а не закон. За да разберем кога възниква, трябва да сравним общества, преминали през различни сблъсъци с авторитарната власт.

Многото начини да се учиш – и да не се научиш

Унгария и Полша предлагат поучително противоречие. В Унгария шест опозиционни партии се обединиха срещу Виктор Орбан през 2022 г. и претърпяха съкрушително поражение. Четири години по-късно движението „Тиса“ на Петер Мадяр спечели, като до голяма степен измести същите тези партии. В Полша опозицията победи „Право и справедливост“ през 2023 г., като постъпи почти противоположно: запази отделните си политически идентичности, но постигна достатъчно сътрудничество, за да състави управляващо мнозинство.

Коя стратегия беше правилната? И двете, при различни обстоятелства. Унгария се нуждаеше от убедителна алтернатива на опозиция, изчерпала общественото доверие. Полша се нуждаеше от сътрудничество между партии, които все още представляваха значителни групи избиратели. Успешната съпротива и в двата случая изискваше отказ от стари политически представи, но не от едни и същи.

Сърбия илюстрира друг вид промяна. Студентското движение, възникнало след катастрофата на железопътната гара в Нови Сад през ноември 2024 г., първоначално настояваше за отговорност, а не за политическа власт. Силата му нарасна благодарение на необичайна организация: студентски събрания, децентрализирани действия и пътувания из провинцията, която утвърдените опозиционни партии често бяха пренебрегвали. Студентите вървяха пеша и караха велосипеди из страната, срещайки хора, които познаваха опозицията предимно чрез контролираните от властта медии. Тези срещи създадоха доверие и мрежи за сътрудничество, каквито демонстрациите само в Белград не можеха да изградят.

В крайна сметка движението се сблъска с границите на протеста. Моралният авторитет можеше да изведе огромни множества по улиците, но отстраняването на правителството изискваше изборна организация. Преходът застрашаваше независимостта му от традиционната партийна политика. Победата през октомври 2026 г. показа, че движението е успяло да превърне гражданската мобилизация в изборна сила, макар предаването на властта и трайността на постигнатото да оставаха открити въпроси.

Бразилия предлага по-малко обнадеждаващ урок. След поражението на Жаир Болсонаро през 2022 г. негови привърженици нападнаха основните демократични институции на страната през януари 2023 г. Съдилищата реагираха решително и показаха, че конституционният ред може да издържи на атака срещу легитимността на изборите. Политическите лоялности зад тази атака обаче останаха забележително силни. През октомври 2026 г. Лула победи с малка преднина сина на Болсонаро, Флавио, който получи над 48 процента от гласовете.

Бразилската демокрация беше защитила институциите си, без да отслаби съществено движението, което ги заплашваше. Съдилищата можеха да гарантират изборния резултат, но не и да убедят милиони граждани да се откажат от убежденията си. Институционалната устойчивост и политическата култура очевидно не се променят с еднаква скорост.

Съединените щати предлагат още по-тревожен вариант. Институциите им устояха на опита на Доналд Тръмп да отмени резултата от изборите през 2020 г., а впоследствие Конгресът поправи някои от процедурните слабости, разкрити при този сблъсък. Въпреки това Тръмп се върна на президентския пост през 2025 г. Демократичните институции бяха укрепили част от защитите си, но и политиците, които ги бяха атакували, вече знаеха по-точно кои длъжностни лица, процедури и ограничения са осуетили предишните им намерения.

Тук се появява неприятна особеност на политическия опит: той може да служи и на противниците на демокрацията. Нещо повече, те понякога имат предимството да не се чувстват обвързани от правилата, които се стремят да премахнат.

Турция и Индия показват защо липсата на национална победа също не означава непременно провал. Турските опозиционни сили постигнаха важни успехи на местните избори, особено в Истанбул и Анкара, без да отстранят Реджеп Тайип Ердоган от националната власт. В Индия координацията между опозиционните сили помогна за намаляването на депутатските места на партията на Нарендра Моди, БДП, от 303 на 240 през 2024 г. Така тя загуби самостоятелното си мнозинство, но правителството на Моди остана на власт.

И в двете страни противниците на концентрираната власт разшириха политическите си възможности, без да постигнат решителен обрат. Подобни успехи могат да подготвят бъдеща промяна, но могат и да бъдат последвани от репресии, организационно изтощение или нови поражения.

Франция и Германия представят още една възможност: съпротива преди авторитарен пробив. На парламентарните избори във Франция през 2024 г. тактическото оттегляне на кандидати от съперничещи си партии помогна да се попречи на „Национален сбор“ да спечели мнозинство. В Германия политическата „защитна стена“ срещу сътрудничество с „Алтернатива за Германия“ ограничава достъпа ѝ до изпълнителната власт, въпреки нарастващата ѝ електорална подкрепа.

И двата подхода имат ограничения. Тактическото сътрудничество може да предотврати непосредствена изборна катастрофа, без да засегне причините за нея. Изключването на една партия от управляващи коалиции може да защити институциите, но същевременно да засили отчуждението на нейните привърженици. Задълбоченото осмисляне на националсоциализма в Германия е създало важни демократични предпазни механизми, но не е попречило на крайната десница да се превърне в значителна изборна сила. Паметта за една катастрофа не дава готови отговори на съвременните политически опасности.

Какво общо имат всички тези случаи? Изненадващо малко, ако съдим по непосредствените резултати. Някъде старите опозиционни организации бяха изместени, другаде се научиха да си сътрудничат. Граждански движения стигнаха до изборна победа, докато други опозиции постигнаха само частични успехи. Институции устояха на атаки, без това да отслаби политическите сили зад тях. А понякога авторитарната страна се приспособяваше по-успешно от противниците си.

Тъкмо това разнообразие е същественото. Няма предвидима последователност от страдание към съпротива и от съпротива към победа. Политическият опит открива възможности, които могат да бъдат използвани или пропилени.

Поражението на едно авторитарно правителство е събитие. Придобиването на демократични съпротивителни способности е процес. Двете могат да съвпаднат, но нито едното гарантира другото.

Уроците, които могат да унищожат демокрацията

В идеята за демократичното учене се крие едно опасно допускане: че хората, които са се борили срещу авторитаризма, ще знаят как да управляват демократично, след като победят. За съжаление опитът от съпротивата може да ги подготви за точно обратното.

Едно опозиционно движение може да свикне да не вярва на съдилищата, защото правителството ги е корумпирало; да презира компромиса, защото противниците му са злоупотребявали с него; да възприема политическото поражение като катастрофа, защото някога то е означавало изключване от властта. Тези навици може да му помогнат да оцелее при авторитарни условия, но да го направят неспособно да спазва конституционните ограничения, когато само поеме управлението.

Затова трябва да разграничим два вида политическа интелигентност. Изборната интелигентност е способността да се спечели властта: да се организират хора, да се изграждат коалиции, да се мобилизират избиратели и да се побеждава управляващата партия. Конституционната интелигентност е способността да се упражнява власт, без да се разрушават условията, при които някой друг може законно да я отнеме.

Двете невинаги вървят заедно. Едно движение може да стане изключително умело в печеленето на избори и същевременно да остане неспособно на демократично самоограничение. Борбата срещу авторитаризма може дори да насърчи навици, които по-късно застрашават демокрацията: потайност, строга дисциплина, нетърпимост към несъгласието и убеждението, че собствената кауза оправдава извънредни мерки.

Проблемът става особено остър, когато новото правителство наследи институции, манипулирани от предшественика му. Съдилищата може да се нуждаят от реформа, държавната администрация да е компрометирана, а длъжностни лица, назначени по партийни причини, да възпрепятстват законни промени. Възстановяването на институционалната независимост е необходимо, но самият процес предлага възможности за възпроизвеждане на старите злоупотреби.

Защо новото правителство трябва да спазва ограничения, които предишното е пренебрегвало? Защо да търпи пречки от хора, които години наред са подкопавали демокрацията? Подобни въпроси са разбираеми. Но от тях започва и познатото плъзгане към управление чрез постоянно политическо изключение.

Полша се сблъсква с тези дилеми от 2023 г. насам; Унгария и Сърбия сега са изправени пред собствени варианти на същия проблем. Изборните им победи доказват, че утвърдени правителства могат да бъдат победени. Все още не знаем дали оставените от тях политически системи могат да бъдат преустроени, без да се повторят някои от старите методи.

Авторитарното управление може да остави и друго наследство: убеждението, че всички политици са корумпирани, всички институции обслужват нечии интереси, а демократичните принципи са просто оръжия, използвани от онези, които в момента са по-слаби. Цинизмът може да се окаже едно от най-трайните постижения на авторитаризма.

Тук биологичната аналогия окончателно се разпада. Устойчивостта срещу болести има сравнително ясна цел: защитата на организма. Политическият опит няма подобна морална посока. Неговата стойност зависи от това какво е усвоено, от кого и с каква цел.

Решаващото изпитание за едно правителство, избрано да възстанови демокрацията, е дали то прави възможно собственото си бъдещо поражение. Ако не е способно на това, може да се окаже, че е победило авторитаризма, без да е излязло от неговата логика.

Против страха

Иска ни се историята да ни научи на нещо сигурно. Иска ни се обществата, страдали под авторитарно управление, да стават по-мъдри, институциите, преживели нападение, да излизат от него по-силни, а политическите движения, претърпели поражение, да престават да повтарят грешките си. Понякога това се случва. Но няма механизъм, който превръща страданието в демократична мъдрост.

Сравнението между разгледаните страни не разкрива обща закономерност. Подобен натиск е предизвикал различни реакции, а различни стратегии са довели до сходни успехи. Едни общества са развили нови способности за съпротива, други са запазили старите си слабости, а трети са видели как авторитарните движения стават по-ефективни.

Това не прави идеята за придобитата устойчивост по-малко важна. Напротив, тя ни позволява да преодолеем представата, че демократичните способности са неизменни национални характеристики. Обществата със слаби традиции могат да се променят, а утвърдените демокрации могат да загубят онова, което са смятали за сигурно наследство.

Последиците са неудобни. Не можем да обясняваме всяко поражение с непреодолими исторически сили. Понякога политическите движения се провалят, защото отказват да изоставят неефективни стратегии, защото лидерите им не могат да си сътрудничат или защото бъркат ентусиазма на собствените си привърженици с убежденията на цялото общество. Да признаем това означава да поемем отговорност за решения, които биха могли да бъдат различни.

Но няма основание и за нов оптимизъм по историческа необходимост. Авторитарните движения могат да се приспособяват не по-малко успешно от демократичните. Никой не знае предварително чии действия ще се окажат решаващи.

Това ни връща към особеното удовлетворение от отчаянието. Да вярваме, че авторитарната победа е неизбежна, означава да си спестим трудната задача да разграничаваме онова, което не може да бъде променено, от онова, което просто още не е променено. Така политическата слабост се превръща в историческа съдба, а примирението придобива вид на интелектуална смелост.

Не знам дали сегашната вълна на авторитаризъм ще отстъпи. Някои демокрации може да рухнат; други може да открият начини да се защитават, които днес дори не можем да си представим. Но не виждам причина да приемаме успехите на авторитарните движения като доказателство за историческа необходимост, а пораженията им да отхвърляме като случайности.

Историята не ни е обещавала, че демокрацията ще оцелее. Но не ни е дала и правото да обявяваме, че това е невъзможно.

Фактът, че нищо от казаното не гарантира победа, не е аргумент срещу съпротивата. Той е причината съпротивата да остава политическо действие, а не изпълнение на предварително написан исторически сценарий.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.