„Доктор Фауст“ на Кристофър Марлоу разказва за човек с необуздана амбиция, който сключва сделка с дявола, за да получи най-доброто от този свят и да плати за него в отвъдния. Тази пиеса от XVI век присъства по много начини в новия роман на Карл Уве Кнаусгор „The School of Night“, най-вече чрез главния му герой Кристиан. Двайсетгодишен норвежец, който учи фотография в Лондон през 1985 г., Кристиан вече знае, че е велик творец. Дразни го само това, че хората около него още не са го разбрали, както многократно и надълго ни осведомява самият той.

Той има какво да каже за почти всеки срещнат човек и за всичко, което преживява: за най-близките си, които ненавижда; за преподавателите и състудентите, които презира заради заучените им истини и повърхностните им критики; за покорните жени, с които без особен интерес прави секс с душèне; за групите, които слуша, книгите, които чете, или сандвичите с краставица и майонеза, които си приготвя.

Подробният себеразказ на Кристиан едва ли ще изненада някого, който познава творчеството на Кнаусгор, било то „Моята борба“, шесттомният му автофикционален епос за мъжкото аз, или сегашната поредица „Утринна звезда“, в която „The School of Night“ е четвъртата от предвидените шест книги.

„Моята борба“ почти демонстративно се съсредоточаваше изключително върху дребното и всекидневното; книгите от „Утринна звезда“ разкриват далеч по-широк интерес. Кнаусгор в никакъв случай не открива Бога в прозата си, както направи някогашният му учител, нобеловият лауреат и католически конверт Йон Фосе. Вместо това разказването му в новите книги става все по-отворено към метафизичното, преплетено с мрачното и зловещото.

Това личи още от първата страница на „The School of Night“, преведен на богат и четивен английски от Мартин Ейткен. Кристиан описва „отчаянието, което ден и нощ ме разкъсва, бездънния мрак“, на които е решил да сложи край заедно със собствения си живот. „Но първо – добавя той – ще напиша това.“

Следва предсмъртна бележка от петстотин страници за това как се е стигнало дотам той да живее фаталистично сам на отдалечен норвежки остров и да завижда на котките и кучетата за способността им „да спрат движението на съзнанието си при констатацията ‚Аз съм тук‘, вместо да продължат, както сме направили ние, към въпроса защо“.

Отговорът на този неизкоренимо човешки въпрос приема формата на портрет на световноизвестния фотограф като млад човек. След като пристига в Лондон, за да учи, Кристиан се сприятелява с мъж на име Ханс, „някакъв вид художник“, който бързо го очарова.

У дома в Норвегия родителите на Кристиан го задушават със своята мълчаливост и отчужденост. „Мога ли да си представя по-скучен живот?“, пита той по време на коледно посещение, белязано от настаняването в болница на психично болната му сестра. Показателно за приоритетите му е, че след като я отвеждат, той снима стаята ѝ.

Кристиан дочува как баща му обяснява на майка му, че синът им е нарцист: „Има всички признаци. Прекомерна нужда от внимание и възхищение. Грандиозно чувство за собствена значимост. Арогантност и усещане, че всичко му се полага. Манипулативно и експлоататорско поведение. Липса на емпатия. Всичко съвпада.“ Отговорът, който Кристиан дава сам на себе си, потвърждава диагнозата на баща му: „Аз ще им покажа.“

И точно това прави: прекъсва отношенията със семейството и се потапя в лондонската художествена и културна сцена, където скоро изпъква сред състудентите си благодарение на фотография на трупа на котка, аранжиран върху дъска за рязане в кухнята на апартамента му. Освен това преживява няколко привидно случайни срещи с Ханс, който го насърчава да чете неясни, вековни произведения по еретическо християнско богословие и окултна нумерология – списък за четене, сякаш изваден направо от пиесата на Марлоу.

Чрез Ханс Кристиан се запознава и с Вивиан, десет години по-възрастна от него, с която започва да спи. Тя участва в постановка на „Доктор Фауст“ и предлага на Кристиан работа като фотограф на актьорския състав за програмата на спектакъла. На чисто практическо равнище постановката позволява на Кнаусгор да разиграва разговори и спорове около мотивите както на драматурга, така и на главния герой – мотиви, които може би, а може би не, намират паралел в собствените подбуди на Кнаусгор да напише „The School of Night“, както и в тези на Кристиан, който започва да си пробива път в света, макар и с неизменно отвратително държане.

Кристиан всъщност се отнася презрително към вниманието, което започва да получава, като същевременно непрекъснато очаква светът да признае величието му. С други думи, той е на двайсет. Освен това е лесна плячка за Ханс, когото Кнаусгор поставя в ролята на Мефистофел от Марлоу – демона, който се появява, когато ненаситният за знания учен Фауст решава да опита силите си в магията. Мефистофел се съгласява да предаде на своя господар, дявола, предложението на Фауст: той дава душата си за вечността, при условие че Луцифер го остави на мира за двайсет и четири години, през които да му бъде позволено да живее във всякакви наслаждения и Мефистофел винаги да е до него, за да му дава всичко, което поиска.

Без Кнаусгор да направи какъвто и да било жест към конвенционалното изграждане на сюжет, Ханс необяснимо помага на Кристиан да се измъкне от сериозни неприятности със закона след сблъсък с бездомник. След това изчезва от живота му за – да – двайсет и четири години, които наистина са изпълнени с всякакви наслаждения и с всичко, което Кристиан поиска. През 2009 г. той вече е световноизвестен и богат фотограф, сравняван с Едвард Мунк и възхваляван заради съсредоточаването си върху смъртта. Женен е и има малък син, Лео.

Освен необичайно уязвимата нежност, която проявява единствено към момчето си, Кристиан си остава забележителен негодник. Най-сетне може да получи от другите каквото пожелае. Например нарежда на кураторите на своя ретроспективна изложба в МоМА да намерят цял съд с отрязани животински глави и да ги изсипят на пода на галерията до фотографиите му. (Подмазвачески настроен персонал, изпълняващ нелепите прищевки на арогантен художник, е мъчително зрелище, но и нещо рядко срещано при Кнаусгор: истински смешно.) Егото му вече не познава никакви задръжки и по време на интервю пред публика той невъзмутимо разказва историята за младежкия си сблъсък с бездомника в Лондон – Лидия Тар [от филма „Тар“] на Тод Фийлд поне би била на негова страна – и последвалият скандал слага бърз и катастрофален край на кариерата му. Оттам нататък нещата стават още по-зле.

Ако Кнаусгор се опитва да ни покаже какво се случва, когато един творец иска всичко и действително го получава, литературно-нравствената рамка на Марлоу изобщо не му е била необходима. За разлика от Фауст и Мефистофел, Кристиан никога не разбира кой и какво всъщност е Ханс, нито съзнателно сключва сделка с него. И въпреки това получава както благата, така и страданията, които му носят вниманието и грижите на Ханс.

Можеш ли да сключиш сделка с дявола, ако не знаеш, че сключваш сделка с дявола? Героят на Кнаусгор отделя стотици страници, за да даде мрачен, но неокончателен отговор, макар самият той да вярва, че „силите бяха на моя страна“. Триумфите и трагедиите на неговия стремителен, възхваляван и накрая опустошен живот първо доказват, че е прав, а после – че греши.

Източник

Ранди Боягода е професор по английска литература в Университета на Торонто. „Lords of Serendipity“, първият му роман, който ще бъде издаден в Съединените щати, излиза през септември тази година.