Skip to main content

От същия автор

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Изгледи - Свят

Моята сага: Един норвежец открива Америка – част 2

 

2026 11 Knausgaard My Saga 01

 

От редакцията:
През 2015 г. „Ню Йорк Таймс Магазин“ възлага на норвежкия писател Карл Уве Кнаусгор да проследи следите на викингите и норвежката имиграция в Северна Америка. Резултатът е „Моята сага“, литературен пътепис, в който се съчетават репортаж, автобиографичен разказ и есеистика. В първата част Кнаусгор пътува от Нюфаундленд до американския Среден запад, среща далечни роднини и непознати хора и размишлява върху историята, паметта и американската идентичност. Наблюденията му са проникновени, често комични, а самоиронията е неизменна част от разказа.

 

Минахме покрай Флинт и пейзажът започна да се променя. Пътят се стесни, сградите оредяха, снегът ставаше все повече, а покритите с него празни пространства се разширяваха. Гори се появяваха и изчезваха. Небето беше ясно и синьо, слънцето грееше, смърчовете, отрупани с лед, проблясваха на светлината му.

Незаконното пушене в кола под наем може да бъде сложно занимание, особено когато навън е студено. Сега температурата беше може би минус дванайсет градуса и желанието да запаля цигара непрекъснато трябваше да се претегля спрямо неудобството от студения въздух, нахлуващ през отворения прозорец. После идваше пепелта. За използването на пепелника в колата не можеше и дума да става, така че трябваше да изтръсквам пепелта в ръба на отворения прозорец, което не беше никак лесно, защото силата на вятъра често откъсваше цялото запалено връхче на цигарата и се налагаше непрекъснато да я паля отново. Най-лошото беше изхвърлянето на фаса. Ако просто го подадях през отворения прозорец и го пуснех, той също толкова лесно можеше да бъде върнат от вятъра обратно в колата. Това се случи няколко пъти, като фасът обикновено падаше върху панталона ми или в гънките на якето, принуждавайки ме трескаво да го търся, преди да подпали нещо.

Тези цигари изискваха непрекъснато суетене и опипване.

Пейзажът остана един и същ през цялата сутрин, горички след горички хвърляха сенките си върху заснежения път, прекъсвани от открити полета или малки градчета, които рядко представляваха нещо повече от по една редица огрени от слънцето къщи от двете страни на пътя. Оглеждах се за кафене или крайпътна закусвалня, защото исках да преживея нещо американско и си мислех, че е добре най-сетне да се престраша, да намеря някакви американци и действително да поговоря с тях. Точно това правеше Херт Мак в книгата си за Америка: закусваше в провинциална закусвалня и заговаряше местните хора, които му разказваха за златното минало и безнадеждното бъдеще. Но всички кафенета и ресторанти, от които всяко градче изглежда имаше точно по един, бяха затворени.

Изхвърлих през прозореца една наполовина изпушена цигара. Тя влетя обратно и падна между седалката и вратата, вероятно все още запалена. Погледнах надолу, не видях нищо и започнах да опипвам с пръсти, за да я намеря.

„Какво правиш?“, попита Питър.

„Изгубих си цигарата“, казах. „Още гори. Не мога да я стигна.“

„Добре“, каза той. „Ще спрем тук.“

Пусна мигача, зави към паркинга пред една бензиностанция и спря. Излязох, отворих задната врата, наведох се и надникнах под седалката. Пак не виждах нищо.

„Опитай да преместиш седалката напред.“

„Как става?“

„Натискаш онова копче там.“

„Кое копче? Това ли?“

Натиснах копчето, но единственото, което се случи, беше, че облегалката бавно се наклони напред.

„Това без никакво съмнение е най-вълнуващото нещо, което се е случило досега през това пътуване“, каза Питър.

„Иска ми се цялата кола просто да избухне“, казах. „Поне ще имам за какво да пиша.“

„Намери ли я?“

„Не.“

Питър отвори вратата си и заобиколи колата откъм моята страна. Плъзна копчето в правилната посока и седалката започна бавно да се придвижва напред. Ето я. Цигарата беше угаснала и лежеше съвсем безопасно върху гумената стелка.

***

Когато продължихме на север, ме обзе униние. Онова, което Питър беше казал, че горящата цигара е най-вълнуващото нещо, случило се досега по време на пътуването ни, всъщност беше вярно. Ако това беше просто някакво обикновено пътуване, нямаше да има значение. Но аз трябваше да напиша нещо за него и не само това, трябваше да използвам пътуването, за да схвана нещо съществено за Съединените щати, да забележа с чуждия си поглед нещо, което самите американци не можеха да видят. Вместо това не виждах нищо. Не преживявах нищо.

Когато бащата на майка ми, Йоханес, пристига в Съединените щати в началото на осемдесетте години, за да посети брат си Магнус, емигрирал повече от петдесет години по-рано, това е най-голямото пътешествие в живота му. До смъртта си той разказвал истории от това пътуване. Всичко е имало значение. В самолета имало мъжки хор, разказвал Йоханес. Напили се и седели там, пеейки песни. Това било преживяване. На летището го посрещнали с открит кадилак от шейсетте години. И това било преживяване. Да види фермата на Магнус, която в сравнение с мъничкото стопанство на дядо ми била гигантска, също било преживяване. Двама мои братовчеди придружавали Йоханес и ми разказваха как нощем той седял сам във всекидневната и гледал телевизия. Не говорел английски и не разбирал нито дума от онова, което казвали хората на екрана, но въпреки това оставал до късно през нощта, превключвал от канал на канал, хипнотизиран от Америка и всичко американско.

Разказах това на Питър.

Той ме погледна.

„Имаш роднини тук? Къде живеят?“

Свих рамене.

„Всъщност не знам. Но мисля, че са в Минесота.“

„Ами ето ти я историята! Разбери къде живеят и ще отидем да ги посетим. Така всичко се свързва. Викингите, норвежката имиграция, твоето пътуване до Съединените щати...“

Беше прав.

Усетих как в съзнанието ми изгрява слънце. Изведнъж всичко ми се стори лесно и изпълнено със светлина.

Свалих прозореца докрай, протегнах ръка навън и пуснах цигарата. Вятърът я подхвана и тя се завъртя, преди да изчезне от погледа ми. Когато отново затворих прозореца, зърнах нещо синьо между дърветата. Миг по-късно пейзажът се разтвори и пред мен се появи огромно езеро, покрито с лед близо до брега, бледосиньо по-навътре, залято от слънчева светлина.

Очите ми се насълзиха, не защото гледката беше толкова красива, а защото красотата се появи толкова внезапно.

После отново навлязохме сред дърветата.

„Видя ли това?“, попитах. „Езерото?“

„Да спрем ли?“

„Да, хайде да спрем.“

Върнахме се, паркирахме колата и излязохме.

Водата лежеше неподвижна. Далеч на хоризонта бледосиньото се сливаше без никаква граница с мъгливото синьо на небето.

В далечината се виждаше зелен остров. По някаква причина изглеждаше, сякаш се носи над водата. Може би водата около него беше замръзнала и белотата на леда се сливаше с маранята, създавайки впечатлението, че островът виси между езерото и небето.

Питър стоеше до мен с отпуснат фотоапарат.

„Прекалено красиво е, за да го снимаш, нали?“, казах.

„Да“, отвърна той.

На северозапад огромно струпване на облаци висеше неподвижно в небето, също толкова съвършено бяло, колкото снегът под краката ни.

Нито жива душа, нито звук, само тази необятна светлина.

Върнахме се през скърцащия под краката ни сняг, треперейки от студ. Пред колата събрах смелост и попитах Питър дали мога да покарам малко.

„Разбира се“, каза той.

„Само ще трябва да ми покажеш как работи автоматичната скоростна кутия, става ли?“

„Разбира се.“

Колата подскочи назад, когато включих на задна скорост, без съединител, който да сдържа движението ѝ, и отново подскочи, когато превключих на предна и завих по пустия път. Но скоро свикнах с автоматичното превключване на предавките и за пръв път карах кола в Съединените щати, докато Питър седеше до мен и снимаше през прозореца всеки път, когато нещо привлечеше вниманието му.

Получих есемес от майка ми с телефонния номер на моя братовчедка в Норвегия. Тя смяташе, че братовчедка ми може да е приятелка във Фейсбук с някое от внучетата на Магнус.

По здрач, когато светлината върху снега имаше едва доловим синкав оттенък, отбихме, за да разгледаме огромна бетонна статуя на Исус, която се издигаше непосредствено до пътя, между горичките. Трябва да беше висока поне четири метра и половина. В едната си протегната ръка държеше земното кълбо. Всички крайници бяха несъразмерни, а лицето беше изработено толкова грубо, че статуята изглеждаше като въплътена детска рисунка.

Отляво имаше къща, а отдясно ограден двор. Зад оградата се издигаше гигантски динозавър. Отидох да го разгледам. Табела на заключената порта обявяваше тази експозиция за най-добрата в света. Още няколко грамадни праисторически създания стояха неподвижни в снега.

Когато се обърнах и погледнах към къщата, видях малко момиченце и жена на около трийсет години, вероятно майка му, да стоят на прозореца и да ни гледат втренчено.

Що за място беше това?

Историята на изкуството е до голяма степен история на човешките опити да бъде изобразено свещеното, от животните в първите пещерни рисунки до фреските с делфини в Кносос, от средновековните икони до хиперреалистичните ангели на барока, от небесната светлина на Търнър до селата на Ван Гог, шибани от дъжда. Изкуството ни възвисява, като усилва и сгъстява света. Разбира се, това важи само за доброто изкуство. Появи ли се и най-малката следа от несръчност или дилетантство, оставаме в невъзвисеното си състояние, в нашата действителност на изчервяване, препъване, идиотски недоразумения и гафове. Това, че художниците на миналия век са изоставили търсенето на свещеното, не променя онова, което е било преди тях. То само ни казва, че вече не смятат свещеното за значим предмет на изследване, че вертикалната ос е заменена от хоризонталната, така че изкуството вече не ни издига нагоре, а ни обръща навътре.

Статуята на Исус очевидно не беше дело на съвременен карикатурист или интелектуалец, който си играе с дълбоко детинската природа на вярата. Предполагах, че е създадена в искрен опит да бъде представено най-прекрасното и най-важното на света. През последните два дни бях видял множество изображения на Исус, всички карикатурни стереотипи, и все пак те сигурно бяха истински израз на нещо, което много хора смятат за дълбоко значимо. Контрастът с Русия например беше поразителен. Ако пътувах с кола там, щях да срещна изображения на Христос от съвсем друга величина, предвид многобройните манастири и църкви в страната и хилядолетната ѝ традиция в иконописта. Прибавете към това и Достоевски и руското православно християнство се превръща в нещо, което човек би могъл да изучава цял живот, защото с представите си за вина, благодат и изкупление изглежда толкова близко до самата загадка на съществуването, докосва сърцевината на онова, което означава да бъдеш човек.

Как да сравниш това с рекламен билборд, върху който има контурна рисунка на добродушен брадат мъж и телефонен номер, на който да се обадиш за спасение?

Позлорадствах малко над тази мисъл, докато карахме на север през пустите, потъващи в мрак гори, докато изведнъж не ме осени колко съм грешал. Дълбочината на американската религия се крие съвсем малко във визуалното изкуство, в изображенията изобщо, а очевидно в музиката. Вкъщи имах няколко госпъл плочи, някои записи бяха от двайсетте години на миналия век, и суровата им сила, тяхната пламенност, едновременно сърдечна и екстатична, беше като огън, жесток и красив, не по-малко изящен от руска православна икона.

Веднъж в Бруклин, след литературно четене, чух музика, която идваше от някакво място по-нагоре по улицата. Отидох натам и надникнах вътре. Онова, което видях – госпъл хор, всички облечени в бяло, пееха и се поклащаха се в ритъм – беше също толкова чуждо, загадъчно, подобно на религиозен обред и завладяващо, колкото всяка служба в руска православна църква.

Религията на американската музика не е съзерцателна, нито склонна към мрачен размисъл, не е нещо, което слушаш сам, седнал някъде. Тя е нещо, което преживяваш тук и сега, заедно с другите.

Пристигнахме в Шебойган около девет вечерта. Къщите по главната улица проблясваха в тъмнината, а снегът смекчаваше всички очертания, покривайки покривите и тротоарите с пухкави преспи. Градчето изглеждаше приятно и добре устроено, значително по-голямо от останалите, през които бяхме минали след Флинт, но все пак малко. Паркирахме пред пъб, който Питър беше намерил на телефона си. Нощта беше звездна и мразовита, а онова, което успявах да зърна от вътрешността на заведението през прозорците, обрамчени със сняг, излъчваше топлина и уют.

Вътре беше претъпкано. Намерихме маса, свалихме палтата си и разгледахме менюто. Около нас хората се смееха и разговаряха. На всяка стена висеше телевизор и по всеки екран беззвучно пробягваха различни образи. Почти навсякъде, където ходехме, по стените имаше телевизори и те винаги бяха включени. Никога не видях някой действително да ги гледа, освен да хвърли от време на време поглед към екрана. Защо бяха там?

Сервитьорката дойде при нас. Бях решил да опитам месно руло, което ми звучеше много американски, и светла бира.

„Какво казахте?“

Повторих.

Тя ме погледна колебливо, почти отчаяно.

Питър се намеси, за да ни помогне. Сервитьорката събра менютата и изчезна.

Същото се случваше почти всеки път, когато поръчвах нещо през последната седмица. Сервитьорът или сервитьорката ме поглеждаше въпросително и ме молеше да повторя. Всяка размяна на информация протичаше на пресекулки, накъсана на малки части, изпълнена с недоразумения и повторения. Проблемът не беше, че не говоря английски. Просто стоях извън онзи поток, в който всичко върви леко и без съпротивление, където всяка дума и всяко действие са точно такива, каквито се очакват. Владеех съдържанието, но не и формата, а формата винаги е най-важният аспект на човешкото общуване. Преживях същото, когато се преместих от Норвегия в Швеция, с всичките му внезапно опустели погледи и мълчаливи кимвания, които означаваха или че някой не разбира какво казвам, или че казаното от мен е абсурдно. През първите години изпитвах облекчение всеки път, когато срещнех хора от Норвегия. Достатъчно беше да кажат няколко изречения и веднага можех да определя откъде са и към каква социална среда принадлежат, а след това да се обръщам към тях по съответния начин. Докато още живеех в Норвегия, дори не подозирах, че съществува такъв вид знание. То беше напълно интуитивно и самоочевидно, просто част от онова, което означава да бъдеш норвежец. Лесният достъп до цялата тази подсъзнателна планина от неизказано знание и споделени препратки вероятно беше именно онова, което означава да имаш национална идентичност.

Веднъж споменах това пред една шведка. Тя ме погледна възмутено.

„Но това са просто предразсъдъци!“, каза. „Ти съдиш за хората, преди изобщо да си разговарял с тях! Много по-добре е да не знаеш всички тези неща, за да можеш сам да си съставиш мнение за тях. Ние сме личности, не представители на някаква култура!“

Това е най-шведското нещо, което някой някога ми е казвал.

Какво е културата, ако не съвкупност от предразсъдъци? Съвкупност от неизказани и несъзнавани правила и начини на поведение, които въпреки това всеки член на дадено общество незабавно разпознава и приема?

Никъде по света общата култура не е била толкова наложително изискване, колкото в Америка. Тук живеят повече от триста милиона души, произлезли в течение на съвсем малко поколения от огромен брой различни култури, с различни истории, начини на поведение, светогледи и житейски опит. Всички те рано или късно е трябвало да се откажат от старата си култура и да влязат в новата. Сигурно затова най-поразителното в Съединените щати е еднаквостта, това, че навсякъде има едни и същи хотели, едни и същи ресторанти, едни и същи магазини. Сигурно затова всеки американски филм се прави по един и същ шаблон и в този смисъл всеки филм изразява едно и също. И сигурно затова всички тези телевизори висяха по стените, без никой да ги гледа. Те създаваха непосредствено усещане за принадлежност, чувство, че си у дома.

Макар да бях израснал с американска музика и филми и практически цял живот да бях чел за американски политици и знаменитости, все още бях външен човек. Не разбирах всички тези телевизионни екрани с техните сияещи усмивки.

Сервитьорката донесе бирите ни.

„Много ми харесва акцентът ви“, каза тя. „Откъде сте?“

„От Норвегия“, промърморих.

„Уау“, каза тя.

„А моят акцент не ти ли харесва?“, попита Питър.

„Ти откъде си?“

„От Мериленд.“

„Е, тогава...“

Двамата се засмяха и тя отново изчезна в кухнята.

На следващата сутрин станах около пет и си направих чаша кафе, което изпих прав на терасата пред хотелската си стая, на студа, докато пушех и гледах надолу към черната река, течаща под мен. В тъмнината едва различавах очертанията ѝ между заснежените брегове.

След няколко дни трябваше да изнеса реч, така че се налагаше да я довърша по време на това пътуване. Затова бях станал толкова рано.

Но беше невъзможно да пиша. Не успявах да съставя дори първото изречение.

Въпреки това продължих да опитвам няколко часа. Беше толкова студено, че седях с преметнати през раменете завивки. Накрая се отказах, отидох в банята и започнах да пълня ваната. Душовата кабина беше със същия загадъчен произход като онази, която бях видял в Нюфаундленд, със стена и вана, отлети в една форма, без никаква сглобка, която да обяснява как изобщо са попаднали в стаята.

Но, о, колко хубаво беше да потъна в горещата вода.

В спалнята мобилният ми телефон изписука.

Съобщението беше от братовчедка ми в Норвегия. Внуците на Магнус се казвали Марк и Матю Хатлой. Матю живеел във Флорида, а Марк близо до Графтън, Северна Дакота. Братовчедка ми щяла да се опита да намери телефонните им номера и имейл адресите през следващите няколко часа и да ми пише отново.

Въведох маршрута до Графтън в Гугъл Мапс. Пътуването щеше да отнеме около тринайсет часа. Значи можехме да пристигнем късно на следващата вечер, да поговорим с Марк няколко часа, на другия ден да отидем до Александрия, за да хвърлим набързо поглед на викингския рунически камък, а следобед да продължим към летището в Минеаполис.

Облякох се и излязох на терасата за още една цигара. Слънцето беше започнало да изгрява и сега непрозрачната речна вода се виждаше ясно на фона на белите брегове. Мощните течения изглеждаха дълбоки само няколко сантиметра, сякаш водата се плъзгаше върху плоска черна скала.

В това има някакъв копнеж, помислих си. Черна вода, която тече през заснежен пейзаж.

После се замислих за Марк и Матю. Не знаех нищо за тях, освен че са приблизително на моята възраст, че имаме едни и същи прадядо и прабаба и че за разлика от мен те са израснали в Съединените щати. Бяхме втори братовчеди, сравнително близки роднини.

Когато се върнах вътре, ги потърсих в Гугъл. Беше странно да видя фамилията им, Хатлой, по американски сайтове. Майка ми и цялото ѝ семейство се казваха Хатльой.

Но за семейство Хатлой почти нямаше информация. Името на Марк се появяваше само във връзка с фирма в Северна Дакота, която продаваше селскостопански продукти. Значи вероятно с това си изкарваше прехраната.

На същата страница имаше реклами на услуги, които предлагаха всякаква информация за хората: къде живеят, в кои училища са учили, каква работа имат, дали някога са били осъждани за престъпление или са лежали в затвора.

Въведох „Марк Хатлой“ и натиснах Enter.

Сайтът започна бясно да предлага документи, екранът се изпълни със зелени колонки, нови източници с нови данни и всеки път, когато някое търсене приключеше, започваше следващото.

Не се чувствах добре. Животът му не беше моя работа. От друга страна, в Съединените щати всичко това сигурно беше публично достъпна информация.

Сайтът приключи търсенето. За да получа достъп до информацията, трябваше да платя определена сума. Извадих кредитната карта от задния си джоб, сложих я на леглото пред себе си и започнах да въвеждам цифрите. После отмених плащането, прибрах картата, затворих лаптопа и отидох в основната сграда за закуска.

Когато напуснахме Шебойган, малко след обяд на третия ми ден в Съединените щати, вятърът и снегът отново се бяха усилили. Пейзажът беше напълно пуст и безлюден. Карахме през безкрайни гори, прекъсвани от време на време от едната страна на пътя от езеро, което бързо изчезваше от погледа. Небето се проясни, слънцето изгря, очертанията станаха по-резки. Видях табела, рекламираща представление с дървосекачи, каквато вече бях забелязал на стената пред мъжката тоалетна в пъба в Шебойган, а също и пластмасови скулптури на риби и лосове, високи по три-четири метра, пред крайпътни хотели и заведения. На някои места моторни шейни профучаваха по пътеки в гората или по снежните насипи край пътя. Намирахме се в една Америка, за чието съществуване не бях подозирал, която никога не бях виждал на снимки и за която не бях чувал никой да говори.

Следобед спряхме в пицария в малко градче край замръзнало езеро. Братовчедка ми от Норвегия беше изпратила данните за връзка с Марк и докато чакахме храната, му написах имейл. Съобщението веднага се върна обратно. Адресът вече не се използваше.

О, не. Щеше да се наложи да му се обадя.

Гората от другата страна на езерото стоеше неподвижна, зелено-черна, край белия ръб на водата. Небето, все още синьо, ставаше все по-мъгливо с всяка минута и скоро щеше да настъпи мигът, в който първата светлина на звездите, далеч в космоса, внезапно пронизва небесния свод.

Температурата сигурно беше близо до минус осемнайсет градуса.

Цяла вечер карахме на запад. Тихото шумолене на отоплението, равномерното бръмчене на двигателя и плътният мрак навън имаха хипнотично въздействие. Сякаш вече не бяхме на този свят, поне аз се чувствах така, и разказах на Питър неща, които никога не бях казвал на никого. Той седеше неподвижно на мястото си, докато говорех. Обикновено ми бяха нужни години, за да се доверя на хората. На Питър се доверих след няколко часа. Нямах представа защо, но вярвах на всичко, което ми казваше интуицията. Никое друго знание не ми изглеждаше по-точно. После Питър пое разговора и започна да разказва за собствения си живот, а аз седях тихо и гледах светлината на фаровете, която прорязваше тъмнината и от време на време проблясваше обратно към нас от някоя пътна табела. По пътя почти нямаше други коли. Навън беше минус петнайсет градуса. Звездите блестяха над нас. Гледката беше толкова омайваща, че накрая спряхме и излязохме. Цареше пълна, абсолютна тишина. Да гледаш нагоре към небето, забулено от мъгливи ивици сгъстени звезди, беше като да се взираш във вечността.

Скоро продължихме през горите. След няколко часа пейзажът внезапно се разтвори и там, далеч пред нас, се появи град, сякаш носещ се в тъмнината. В центъра му се издигаха няколко огромни кули, по чиито страни нагоре и надолу мигаха червени светлини. Гледахме ги като омагьосани. Приличаха на нещо от бъдещето, на нещо, което още не съществуваше. Какво бяха? Небостъргачи?

„Как се казва градът?“, попитах.

„Дулут“, каза Питър.

„Никога не съм го чувал“, казах.

„Боб Дилън е израснал тук“, каза той.

„Наистина? Тук?“

Дулут, в Минесота, всъщност е град близнак на Сюпириър [Върховен], точно отвъд щатската граница, в Уисконсин. Двата града се издигат над езерото Сюпириър. Навлязохме в промишлената пристанищна зона на Дулут, където червените светлини на загадъчните кули по хълма над нас изчезнаха от погледа ни. Питър отби, за да потърси на телефона си някой добър бар, и накрая се озовахме от другата страна на един залив, в Сюпириър, в заведение на име „Izzy’s BBQ Lounge and Grill“.

След като бяхме прекарали целия ден в колата, без да гледаме почти нищо друго освен гори и езера, отварянето на вратата и влизането в бар, пълен с хора, светлини, движение и музика, беше истински шок за сетивата. Поръчахме си по бира и по едно „Джак Даниълс“ и седнахме на маса. Заведението беше изпълнено почти изключително с хора на двайсетина години. И беше караоке бар. Един едър мъж с червена брада се качи на сцената и когато песента започна, звучеше като нещо на Кид Рок, той грабна микрофона и издаде няколко ритмични рева. Когато запя, беше великолепен, наистина много добър. Оживен от всичко това, топлината, тълпата, музиката, уискито и вкусната бира, отворих раницата си, извадих бележника, разтворих го и започнах да пиша.

„Ха-ха-ха! Искаш да кажеш, че наистина ще си водиш бележки?“, Питър не можеше да повярва. „Не си записал нито една бележка през цялото пътуване, а сега искаш да го правиш точно тук?“

Засмях се заедно с него. Хрумна ми, че това е първият път, когато се смея в Съединените щати. Беше страхотно!

Питър поръча пилешки крилца и още напитки. Докато го нямаше, гледах родео по телевизията. Изглеждаше, че всички се познават. Всички без изключение бяха облечени в черно. Много суичъри с качулки, много черни джинси, много ботуши. Сякаш деветдесетте години никога не бяха свършвали тук.

Един по-възрастен чернокож мъж, самият Изи, както скоро разбрахме, дойде до масата и ни попита дали всичко е наред. Питър поговори известно време с него, разказа му кои сме и го разпита за заведението.

След четвъртия кръг бира и уиски започнахме да играем дартс. Питър ми обясни, че трябва да хвърлям стреличките по дъга, първо леко нагоре, да се прицелвам над мишената. Ако има нещо, което не мога да понасям, нещо, което истински ненавиждам, то е хората да ми казват какво да правя. Затова хвърлях стреличките право напред, макар бързо да осъзнах, че Питър ще ме разгроми. Той подхвърляше своите леко, почти изящно във въздуха, така че те се забиваха във вътрешния червен кръг.

Докато стояхме там и хвърляхме стрелички, към нас се приближи една от барманките, чернокожа жена на около двайсет години.

„Вярно ли е, че сте от Норвегия?“, попита тя.

Кимнах.

„И аз съм норвежка!“, каза тя.

„Наистина ли?“, попитах.

„Да, прабаба ми е била от Норвегия. Но аз никога не съм ходила там. Не мога да повярвам, че сте от Норвегия!“

Тя сияеше от въодушевление и радост. Поразпитах я и се оказа, че е дъщерята на Изи, Шарита Търнър, на двайсет и две години, и следва магистратура по химична биология. Не знаеше много за живота на прабаба си в Норвегия, но още докато стоеше пред нас, се обади на майка си и ѝ обясни положението: Тук има човек от Норвегия! Откъде точно беше дошла прабаба? Кога беше пристигнала тук?

Оказа се, че се е казвала Йохана Джонсън и е пристигнала в Съединените щати през 1868 г.

Шарита ме попита какво представлява Норвегия. Казах, че е горе-долу като тук. Попита ме какво правя тук и ѝ разказах, че пиша статия за Норвегия и норвежката идентичност в Съединените щати, че съм ходил да видя викингските селища в Нюфаундленд и сега съм в Минесота, за да пиша за голямата норвежка имиграция тук.

„Значи това, че се срещаме тук, е невероятно странно“, казах.

„Да, направо е лудост“, каза тя.

Питър я снима, а после направи снимка на нея, баща ѝ и полусестра ѝ.

„Не е ли невероятно?“, казах на Питър. „Първият норвежец, когото срещам в Съединените щати, да е чернокож?“

„Хората със сигурност ще си помислят, че си положил огромни усилия да проучиш материала за тази статия“, каза той.

Когато се събудих на следващата сутрин, получих пристъп на тревожност. Лежах дълго, загледан в празната стая. Последното, което си спомнях, беше как влизам в асансьор. Нямах никакъв спомен да съм виждал стаята преди. Всичко беше ужасно, всичко беше болно, а аз бях нелеп, смехотворен тип. О, Боже, какъв идиот бях.

Бях говорил.

Бях дърдорил пред напълно непознати хора. Без капчица достойнство, щастлив и въодушевен от всяка дреболия. Бях правил комплименти! Очите ми се бяха насълзявали от собствената ми човешка топлота и доброта.

Господи Исусе, какъв идиот бях.

С усилие на волята спуснах крака на пода, поседях така няколко минути, после с ново усилие на волята се облякох и слязох в залата за закуска.

Вече нямаше как да го избегна. Трябваше да се обадя на Марк.

По-добре да приключа с това, помислих си и излязох на улицата. Извадих мобилния си телефон и набрах номера.

„Ало?“

„Марк Хатлой ли е?“

„Да, аз съм.“

Представих се, казах му, че сме роднини, че пиша статия за Норвегия в Съединените щати, и го попитах дали мога да му дойда на гости.

„Кога си мислехте да дойдете?“

„Този следобед?“

Питър искаше да види къщата, в която Боб Дилън е прекарал детството си, така че първо отидохме там. Намираше се само на няколко пресечки, нагоре по стръмен хълм зад хотела. Изглеждаше точно като всички останали къщи в квартала, малка дървена къща за две семейства, с парче тревна площ отпред. Нямаше табела, която да указва, че Боб Дилън е израснал тук, нито негова статуя. Това ми се стори уместно, защото за разлика от другите творци от шейсетте години, които все още са живи, у Боб Дилън няма нищо, което да напомня за статуя. Нищо в музиката му или в ролята му не се е втвърдило или придобило ясно определени очертания, никаква окончателна форма не го затваряше в себе си. Всъщност сякаш той изобщо не е човек, а някак се е разтворил в музиката си. Старите му песни са в непрекъснато движение, а новите извират от същия поток. Докато пътува, постоянно на турне, човек не може да различи кое идва от него и кое принадлежи на американската песенна традиция. Той просто свири музиката си. В „The Basement Tapes“ може да се чуе как за пръв път открива този начин на съществуване, как започва да живее в музиката, докато непрекъснато подхвърля една мелодия след друга, песен след песен, някои фантастични, други боклук, някои интересни, други безсмислени, и това няма ни най-малко значение, защото целият смисъл е в лекотата, в това, че всички изисквания за съвършенство и завършеност, за безупречност, са отменени. И в движението.

Всички писатели, художници и музиканти познават това чувство: когато изчезнеш в онова, което правиш, изгубиш се в него и вече не съзнаваш, че съществуваш, докато същевременно усещането за съществуване е дълбоко и пълно, а създаденото от теб никога не е било по-добро. Творбите, създадени в такова състояние, всъщност не би трябвало да се публикуват под името на твореца, защото са създадени именно от неговата безлична, неиндивидуална, освободена от егото страна. Боб Дилън е майсторът на аза без его, кралят на онова, което е свое, без да принадлежи на никого, дълбоко парадоксална фигура, която живее и диша музиката на тази дълбоко парадоксална страна.

„Знам, че е идиотско“, каза Питър, „но може ли да ме снимаш пред къщата му?“

След това Питър искаше да направи още снимки на Дулут и Сюпириър и аз карах бавно по дългите мостове, които ги свързваха над пристанищната зона, докато той снимаше кадър след кадър през отворения прозорец. Небето беше сиво, бетонът беше сив, снегът, натрупан край пътя, беше сив, а пейзажът, който се простираше под нас, пълен със складове, кранове, силози, огради, обслужващи пътища и кейове, и отвъд тях огромни фабрики, бълващи дим, всичко това също беше сиво. Не можех да повярвам, че това е същото вълшебно място, което бяхме видели предишната вечер, когато излязохме от тъмните гори и съзряхме огромните кули с мигащи червени светлини, протегнати към небето.

Сега, на дневна светлина, видяхме, че това изобщо не са кули, нито небостъргачи, а просто редица тънки антени, най-обикновени, за предаване на радио-, телефонни или телевизионни сигнали.

От другата страна на Дулут пътят продължаваше през гористия пейзаж на Минесота, а ярката слънчева светлина, процеждаща се през върховете на дърветата, създаваше непрекъснато сменящи се сенчести шарки върху заснежения асфалт. Бях казал на Марк, че ще пристигнем около пет следобед, но скоро стана ясно, че няма никакъв шанс да стигнем навреме. Опитах се да му изпратя есемес, но съобщението не замина, вероятно защото в телефонната ми сметка не бяха останали пари. Питър предложи да му се обади и аз с радост приех.

Когато затвори телефона, Питър каза, че Марк звучи като архетипния американец. Попитах го какво има предвид. Той сви рамене, нямало нищо конкретно, просто начинът, по който говорел.

Замислих се колко странно беше това: че всичко норвежко, всичко характерно за западното крайбрежие на Норвегия и за семейство Хатльой, е било напълно заличено само за две поколения в Съединените щати. Ако вместо по-малкия си брат Магнус беше емигрирал дядо ми Йоханес, можех аз да бъда онзи, който седи там горе, в Северна Дакота, американец, очакващ своя норвежки роднина, приблизително на същата възраст като него, който за негова изненада е обявил, че ще пристигне точно тази неделя.

Разказах това на Питър. Той се засмя и каза, че никога не е срещал човек, който да е по-малко американец от мен.

Магнус Хатльой е норвежец, когато емигрира в Съединените щати през 1926 г. Когато го видях за пръв път, повече от петдесет години по-късно, името му вече беше Магнус Хатлой и той беше американец. Преди няколко години ми изпратиха копия от няколко писма от семейството на майка ми, сред които имаше и такива от първите години на Магнус в новата страна. Той няма образование, няма пари, напуска дома си без ясни планове или перспективи и заминава сам с кораб за Ню Йорк. Сигурно всичко му е изглеждало несигурно и нестабилно. Отправя се на северозапад, към Графтън, където върши всякаква случайна работа и спестява пари, за да си купи собствена земя. Първите години са тежки. В писмо от 1929 г. той пише, че са го измамили с четиристотин долара. Две лета работи за човек на име Джон Хоперстад, който, както се оказва, фалира и не може да му изплати надниците.

Никога не съм чувал за по-лош човек. След като разбрах, че няма какво повече да взема от него, отидох и му казах какъв човек е, а оттогава всеки път, когато го видя да идва насреща ми, обръщам лицето си настрани.

Когато пише това, Магнус работи във ферма. Иска да напусне, но времената са толкова тежки, че друга работа няма. Пише на близките си, че учи задочно в „училище по кореспонденция“, за да стане железничар, и се надява през пролетта да го назначат. Пише също, че не е виждал Марта, норвежкото момиче, с което се запознава по време на плаването през Атлантика, от осем месеца, но тя му изпраща писмо два пъти седмично.

Тя е прекрасно момиче и е чиста. Току-що получих от нея много хубав подарък за рождения си ден. Беше палто или „халат за баня“, който човек облича, когато се къпе в неделя сутрин. Струвал е доста долари... О, да, у дома има мнозина, които си мислят: сигурно си живеят добре там, в Америка, но тук има още повече хора, които смятат, че животът е по-добър в „Старата родина“. Неприятно беше да изгубя парите, но съм млад и силен и докато съм здрав, нещата могат само да се подобряват. Със сигурност времената ще станат по-добри сега, когато имаме нов президент, Хувър. Той е добър човек за обикновените хора.

През лятото на 1932 г. времената все още са тежки. Сега Марта пише на близките си. Работи като домашна прислужница в богато семейство в Оук Парк, край Чикаго.

Тук дърветата са много зелени и хвърлят прекрасна сянка, има великолепни градини с безброй цветя... Тук живеят само богати хора... и стига човек да има достатъчно пари, може да получи всичко, което пожелае. Няма да говоря за тежките времена, изглежда, че навсякъде е така, не само тук. Доста е страшно, а когато богатите изгубят богатството си, това е лошо и за нас, които нямаме нищо... И все пак сега гледам на нещата по-ведро, отколкото през зимата. Магнус има работа и макар да е само за лятото, все пак е по-добре от нищо. Не печели много, струва ми се, едва колкото да преживява... Засега женитбата и собствената ферма трябва да останат под въпрос. Когато човек няма доходи, предполагам, е по-добре да не се жени.

Всъщност по-малко от година по-късно Магнус и Марта се женят и им се ражда първото дете, Дейвид. Живеят в две стаи, без собствени мебели, но са си купили радио, пише Марта, и то прави живота им по-весел.

Дейвид беше братовчед на майка ми и сега пътувахме, за да се срещнем с неговия син, вероятно в същата ферма, където Магнус и Марта са живели до смъртта си.

Късно следобед пейзажът започна да се променя за пръв път от три дни. Това ставаше постепенно, почти незабележимо. Вдясно между дърветата се появяваше заснежено поле, вляво между дърветата заснежена ливада. Откритите пространства ставаха все повече, докато накрая групите дървета се превърнаха в изключение и започнаха да се появяват ферми с големи хамбари и високи силози. Скоро равнините се простряха безкрайно от двете страни, съвършено плосък, съвършено бял пейзаж. Слънцето гореше беззвучно във високото синьо небе. Беше огромно и от време на време хвърлях поглед към него. Никога не бях виждал толкова голямо слънце.

В далечината се появи фабрика, белият ѝ дим се проточваше като дълга лента през синьото небе, неподвижен като на снимка. Нищо не се движеше освен малките автомобили, които препускаха по магистралата. Сякаш натежало от светлина, слънцето бавно потъваше към хоризонта. Синевата на небето, която през целия ден беше открита и изпълнена със светлина, започна да се свива, сякаш светлината беше изсмуквана от нея.

Преминахме по стар железен мост и навлязохме в Северна Дакота. В малкото гранично градче завихме надясно и през следващите няколко мили слънцето остана зад гърбовете ни, докато накрая потъна и изчезна от погледа. Тъмнината на изток се надигаше като вода в резервоар, от земята нагоре към небето, където звездите се появяваха една след друга. В дълги отсечки мракът се простираше непрекъснато от двете страни, прорязван само от време на време от малки групички светлини на самотни стопански постройки или къщи.

Имах чувството, че навлизаме в дълбините на нещо.

Около седем вечерта пристигнахме пред къщата на Марк. Тя стоеше сама, далеч навътре в пустата равнина, заобиколена от тъмнина. Когато излязохме от колата, студът сякаш сграбчи бузите ми и заби ноктите си в тях.

Вратата се отвори и навън излезе мъж.

„Карл Уве?“, попита той.

„Аз съм“, казах и тръгнах към него.

„Добре дошъл“, каза той.

„Благодаря“, казах. „Невероятно мило от твоя страна, че ни приемаш с толкова кратко предизвестие.“

„Извадихте късмет“, каза той. „Това мога да ви кажа. Влизайте!“

Къщата беше голяма, просторна и изглеждаше наскоро построена. В кухнята висяха детски рисунки и снимки на момче и момиче. Телевизорът във всекидневната беше включен, даваха футболен мач.

„Искаш ли нещо за пиене? Кафе? Бира?“

„Може би кафе“, казах. „Или чакай, не, бира, ако имаш.“

Той отвори хладилника, извади една „Бъд Лайт“ и ми я подаде. Имаше нещо познато в чертите на лицето му, но не можех да определя точно какво, нито да ги свържа с конкретен човек, на когото приличаше.

Това беше първият американски дом, който посещавах. Всичко беше добре подредено. Дългият кухненски плот, масивна плоча от нещо, което приличаше на гранит, беше практически празен, също както и кухненската маса. Това придаваше на мястото атмосфера на ергенски живот, усещането, че кухнята е построена за много хора, но се използва само от един.

„Хубава къща имаш“, казах.

„Благодаря“, каза той. „Сам я построих.“

„Така ли? Впечатляващо.“

„Ела, ще ти покажа нещо.“

Отидохме до една картина на стената, на която беше изобразена малка селска къща с хамбар до нея.

„Тази къща принадлежеше на дядо и баба. Съборих я и построих нова на същото място. Но оставих хамбара.“

Разказа ми, че първата къща била построена така, както строели къщите в Норвегия. Била толкова обикновена, че Марта протестирала. Не помагало и това, че хамбарът бил едновременно по-голям и по-изискан.

„Старата къща беше пълна с норвежки вещи“, каза той. „Тишлайфери, покривки за маса, такива неща. Прибрах всичко в кашони, не ми даде сърце да го изхвърля.“

„Мислиш ли, че Норвегия им е липсвала?“

„О, да, сигурен съм. Например, спомням си, че когато бях дете, седяха в кухнята и слушаха норвежките новини по радиото.“

Седнахме на дивана във всекидневната. На ниската масичка лежеше разтворена книга със снимки на самолети на корицата, а до нея списание за авиация.

„Сега ми обясни точно кой си“, каза той. „На кого си син.“

Разказах му, че дядо ми е имал четири деца: Шелауг, Сисел, Ингун и Шартан, и че аз съм синът на Сисел.

„Кръстих сина си на Шартан“, каза той. „Изписано по американски, разбира се. Чартън.“

„Вуйчо ми ще се зарадва да го чуе“, казах. „Той е поет. Много добър поет.“

„Срещнах го, когато бях там. Но тогава още не беше поет, нали?“

„Работи дълги години в корабостроителница.“

„Точно така! Като водопроводчик?“

„Да. Беше комунист. Затова избра да стане пролетарий, от солидарност с народа.“

Марк ми разказа какво знае за първите години на баба си и дядо си в новата страна. През 1932 г. се преместват в Минеаполис, където Магнус кара цистерни с гориво. Едва през 1947 г. купуват този парцел земя. И двете им деца се изнасят веднага щом стават достатъчно големи и никога не се връщат. Марк израства в Уисконсин, но когато на двайсет и пет години се връща да учи машинно инженерство в колеж в Гранд Форкс, се настанява при дядо си, чиято ферма е само на час път от университета. Отначало изобщо не възнамерява да остане след дипломирането си. Когато на Марк му хрумва, че един ден би могъл да поеме фермата, Магнус поставя сурови условия: първоначално трябва да я наема по пазарни цени. Но животът тук му допада и освен че обработва собствената си земя, започва да произвежда и селскостопанска техника. Когато петролният бизнес преживява подем, разширява дейността си и в производството на сондажно оборудване. Сега пътува по целия свят, договаря сделки и същевременно купува още земя и разширява фермата, която от 160 акра по времето на Магнус е нараснала до повече от 1800 акра днес. Притежава два самолета, един малък за удоволствие и един по-голям за работа, и има собствена писта за излитане и кацане в имота си.

Най-хубавите моменти в живота му, каза той, освен децата, са летните утрини, когато се качва в самолета, издига се в небето и лети над този пейзаж, зелен и пищен, облян от светлината на изгряващото слънце.

След известно време излязох да пуша и Марк се присъедини към мен, като първо запали моята цигара със запалката си, а после своята. Мракът се простираше безкрайно пред нас.

„Когато тук задуха, няма друго място на земята, където да духа така“, каза той. „Можеш ли да си представиш какво е било за първите имигранти, които са дошли тук? На практика са живеели в дупка в земята. А снежните бури могат да продължават със седмици. Веднъж баба и дядо са били затрупани тук от снега цели шест седмици.“

Погледна ме.

„Хората, които са дошли тук, сигурно са бягали от нещо. Често си мисля за това. Нещо трябва да ги е прогонило.“

„Бедността“, казах.

Той кимна.

„Дядо ти беше направо смаян, когато дойде тук и видя фермата“, каза Марк. „Не само защото беше голяма, но и защото всичко е толкова равно.“

„Беше много общителен човек“, казах. „На сватби и празненства хората се трупаха около него заради историите, които разказваше.“

„Магнус беше същият. И досега, когато пътувам, срещам хора, които го помнят. Продаваше силози. Така че когато видят фамилията ми, ми разказват, че са купили силоза си от Хатлой.“

Дядо ми, който преди трийсет години беше седял тук вечер след вечер пред телевизора, без да разбира нито дума, през едно горещо лято, имаше нещо американско в себе си. Винаги съм го усещал. Не само подчертаната му общителност, това, че разговаряше с всекиго, но и неспокойният му дух и всички начинания, с които се захващаше с надеждата да забогатее, например когато започна да развъжда норки във фермата си. Към края на живота си често говореше с възхищение за съседите, които бяха започнали да отглеждат сьомга във фиорда. Това ги беше превърнало в милионери и макар да не го казваше, беше ясно, че му се иска той да беше поел риска и прибрал печалбата. Съветът му към нас за бъдещето беше да се захванем с петрол.

Нищо не би го зарадвало повече от новината, че внукът на Магнус е станал богат човек в Америка. Ако беше доживял да го види, това щеше да бъде една от историите, които разказваше.

Решихме да вечеряме заедно в Гранд Форкс, след което Питър и аз щяхме да продължим към Фарго и да пренощуваме там, за да можем на следващата сутрин да стигнем навреме до Александрия и да разгледаме музея.

Пътувах с Марк в огромния му джип „Шевролет“. Той ми разказваше за семейството си, за децата си, за брат си, за живота си, открито и доверително. Това беше несъвместимо с една от ролите ми, тази на писател, на когото американско списание е възложило да напише статия, но напълно съответстваше на другата, че сме роднини.

Беше странно да се сближа толкова с човек, когото бях срещнал за пръв път само преди няколко часа и който беше толкова американски във всичко, което казваше и правеше. И все пак някак имах чувството, че го познавам. Откъде идваше това усещане за близост? Защото дядовците ни са били братя?

Нищо в къщата или в самия него, нито начинът, по който се обличаше, нито поведението му, не подсказваше, че е особено богат. Когато говореше за норвежкия си произход, онова, което подчертаваше, беше трудовата етика. Работеше непрекъснато. Имаше фермата, която управляваше сам с помощта на наети работници през пролетта и лятото; имаше фирмата, в която все още участваше в продажбите и разработването на продукти; а през последните години беше построил и новата къща.

Протестантската трудова етика тук ми беше много позната. Йоханес не я притежаваше, вероятно и Магнус също. Те бяха жизнерадостни мъже с повече мечти, отколкото воля да ги осъществят, поне дядо ми. Бабата по майчина линия притежаваше тази трудова етика и я беше предала на майка ми, която току-що се беше пенсионирала и на която работата ѝ липсваше така, както, по собствените ѝ думи, на кравата ѝ липсва оборът.

Това също съм наследил. Не мога да стоя без работа, не мога да си взема отпуск, не мога да се отпусна. Дори когато чета книга, което всъщност е част от работата ми, изпитвам чувство за вина. Това не е работа, това е удоволствие. Същевременно, и това е очевидно, зад потребността да бъда зает постоянно стои нещо повече от морална нагласа. Непрекъснатата работа е и начин да опростиш живота, да отблъснеш изискванията му, особено изискването да бъдеш щастлив.

Разделихме се пред ресторанта няколко часа по-късно и с Питър продължихме към Фарго. В тъмнината пътят пред нас сякаш непрекъснато се извиваше надолу в светлината на фаровете, сякаш се спускахме по безкраен склон. Беше оптическа измама, може би защото бях толкова уморен, но не успявах да се отърся от нея.

Пренощувахме в евтин мотел и на следващата сутрин потеглихме рано, през свят, толкова студен и замръзнал, че малкото движения, които виждахме отвъд прозорците, изглеждаха противоестествени. Александрия се оказа малко и тихо градче, заобиколено от ферми и равни полета. У дома, докато си представях предстоящото пътуване, си бях изградил образ на Александрия като оживено място, плътно застроено и съсредоточено около главните си улици, докато в действителност беше точно обратното, разпростряно нашироко, открито и пусто. По някаква причина си представях музея в модернистичен стил, дръзка, макар и сравнително малка сграда, с руническия камък от Кенсингтън, изложен сам зад стъкло в елегантна зала с под от черен камък. Музеят, пред който паркирахме този следобед, изглеждаше съвсем различно. Можеше да мине за пощенска станция или малък склад. А гигантската статуя, която сега гледахме с отворени уста, поставена в малък парк от другата страна на улицата, беше възможно най-далеч от стила на Льо Корбюзие и Джакомети, който несъзнателно бях приписал на музея. С огромните криле, стърчащи от шлема, жълтата коса, издутите мускули и огненочервеното наметало тя изглеждаше като гигантска шега.

Директорът на музея, Джим Бергквист, дребен брадат мъж с очила, облечен в плетен пуловер с норвежката шарка „Мариус“, какъвто носеше всяко дете в Норвегия, когато растях, ни посрещна на вратата. Бергквист беше дружелюбен и разговорлив, с необичайно силен интерес към Норвегия, откъдето произхождаше родът му, и произнасяше всяко норвежко географско име с грижлива дикция. След като ни представи на служителите на музея, ни предложи кафе и сладкиш. После, все още държейки бялата пластмасова чашка в ръка, го последвах в залата с музейните експонати.

Ето го. Руническият камък от Кенсингтън.

Беше висок може би седемдесет и пет сантиметра и стоеше в стъклена витрина.

Знаех, че викингите са моите предци, но за мен те принадлежаха на света на въображението и затова стъпването в Нюфаундленд, на мястото, където някога те са слезли на брега на този континент, беше толкова разтърсващо. Именно това са търсели хората, издълбали тези руни в камъка: силата, която физическото, материално присъствие придава на нематериалната история.

Но гледката на този камък не събуди нищо в мен.

Дали причината беше в мен? Бях ли затворил съзнанието си за дълбочината на историята? Или причината беше в камъка?

Обиколих го няколко пъти и забелязах, че надписът продължава от едната му страна. Руническите надписи, които бях виждал преди, у дома, бяха все кратки и лаконични, докато този беше практически цяла новела.

Надписът от другата страна датираше камъка към 1362 г., повече от триста години след като викингите за пръв път стъпват в Нюфаундленд. Може би затова беше различен.

По стените имаше табла, които разказваха историята на камъка: надписът, английският превод, обстоятелствата около откриването му през деветдесетте години на XIX век, карта с документираните викингски селища в Нюфаундленд и стрелки, сочещи реките и водните пътища, по които викингите може да са стигнали чак до Минесота.

Бергквист, директорът на музея, говореше за камъка така, сякаш автентичността му беше несъмнена. Сякаш трийсет викинги, двайсет и двама норвежци и осем готи, действително са дошли тук през XIV век и след като са били нападнати от местните индианци, са издълбали краткия си разказ върху този камък.

Но имаше ли значение дали е автентичен?

Нима тази страна не беше изградена върху обещанието да се избегне именно този въпрос?

Сега Бергквист ни поведе към останалата част на музея. В една зала имаше множество предмети от епохата на първите заселници, почти всички със скандинавски произход. Неща, които познавах от дома си, всякакви старинни селски предмети с норвежката декоративна живопис роземалинг. Имаше и предмети, придобити от племената оджибве и дакота, които се бяха заселили тук. Питър се загледа в едно табло, описващо събитията от Дакотската война през 1862 г., когато няколко групи от народа дакота вдигат оръжие срещу заселниците, а впоследствие и срещу американската армия. Разбира се, губят. Тук нямаше много информация за коренните американци и Питър се зачуди защо уредниците на музея са решили да се съсредоточат именно върху този насилствен епизод. „Тези хора изобщо били ли са агресорите?“, попита той. Беше добър въпрос. Питър забелязваше много неща, които аз бях пропуснал по време на пътуването. Когато по-късно потърсих информация за войната, открих, че индианците са се разбунтували в отговор на поредица нарушения на договорите с тях, а след поражението им трийсет и осем души са били обесени в един-единствен ден. Това и до днес е най-голямата масова екзекуция в историята на страната.

Продължихме към малка зала с предмети от Гражданската война и двете световни войни, после излязохме отзад, където някой беше преместил стар селски магазин, дървена колиба и училище с една-единствена класна стая. Отвъд тях имаше друга зала с реплика на викингски кораб, изработена в три четвърти от оригиналния размер, огромен парен трактор и цяла редица други селскостопански машини.

Накратко, това беше музей, който обхващаше цялата история на Америка.

Поразителното беше колко скромно изглеждаше всичко, колко незначителни се оказваха предметите, предназначени да представят цялата съдбоносна история на страната. Колко несръчно бяха нарисувани картините, илюстриращи различните епохи. Колко неумело беше прокарана общата викингска тема, от крилатия шлем на гигантската статуя отвън, която примамваше посетителите, до опитите да се обоснове теорията, че викингите действително са дошли тук през XIV век, преди всички останали европейци.

Да, в цялото това нещо имаше нещо домашно, скалъпено набързо и, казано направо, детинско.

И аз го обикнах.

Обикнах го не само защото най-сетне бях видял нещо в Съединените щати, което Хумберт и Лолита също биха могли да видят, великолепно попълнение към каталога на Набоков с американски паметници, чудеса и възстановки, но и защото изведнъж ми хрумна, че образът на действителността, представен от тази конкретна възстановка, по някакъв странен начин беше абсолютно истински.

Беше освобождаващо да видя колко малка и незначителна е всяка отделна частица от тази история в сравнение с представите ни за нейното величие. Освобождаващо, защото светът действително е такъв, пълен с незначителни дреболии, с чиято помощ се опитваме да се справяме както можем, един по един, независимо дали сме имигранти от XIX век, които строят дървена колиба на някоя горска поляна, премръзнали и нещастни, копнеещи да поседят няколко часа неподвижно пред огъня; или директор на местен музей с норвежки детски пуловер; или хитър швед, който издълбава руни върху камък и го заравя в поле, опитвайки се да промени световната история. Или пък, впрочем, несръчен норвежки писател, който е прекарал десет дни по задача в Съединените щати, без да открие нищо, освен това.

 

Източник

 

Карл Уве Кнаусгор е норвежки писател, добил световна слава с шесттомната си автобиографична поредица „Моята борба“ (Min Kamp). Части от нея са преведени и на български език в издателство „Дамян Яков“.


Коментари

Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...
Понеже напоследък се замислям за дълголетието...
По пѫтьт към третомартенскиът 19-ти февруари...
Аз съм един от авторите на издателство „Изток...
Златко писа в Да бъдеш някой
Преди двайсетина години, когато носех дрехите...
Юлия Йорданова-Панчева писа в Корени и грудки
ПРОЧЕТЕНО В НЕДЕЛЯ, НОЕМВРИ, НА КРАЯ НА ГОДИ...
Много интересна статия. Но темата е такава, ч...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...

След диктатора

Дейвид Рийф 27 Ное, 2007 Посещения: 17853
Политическият триумф на Мишел Башле,…