От редакцията:

Поредица „БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ СОБСТВЕНАТА СИ ИСТОРИЯ“

Пет публицистични есета за националните ни свещени крави

За някои събития от българската история сме свикнали да говорим единствено с благоговение. За други имаме готови обяснения, които се предават от поколение на поколение, без почти никой да ги подлага на съмнение. Постепенно националната памет се е превърнала в пространство, където определени въпроси просто не се задават.

В тази серия от пет есета ще се опитам да задам именно такива въпроси. За Априлското въстание и превръщането на поражението в победа, за Санстефанска България и нейната въображаема география, за истинските измерения на националния успех, за противоречията на националното обединение и за удивителното превръщане на комунистите в пазители на българщината.

Историческите факти заслужават уважение. Тълкуванията им не са свещени. Особено когато отдавна са се превърнали в удобни оправдания за собствените ни заблуди.

 

 

От 150 години насам празнуваме едно поражение

Сто и петдесет години след Априлското въстание България продължава да празнува неговия разгром. Разбира се, никой не го нарича така. Празнуваме героизма, саможертвата, националното пробуждане, волята за свобода. Всичко друго, само не онова, което действително се е случило: едно въстание, смазано за броени седмици, с хиляди убити, опожарени селища и население, оставено да плати цената на революционните надежди. Въстанието обхваща само част от българските земи, а дори в революционните окръзи участието е крайно неравномерно. На места избухва въоръжена съпротива, другаде подготовката се разпада, някои райони изобщо не въстават. Военният резултат е катастрофален. Непосредствената политическа цел остава непостигната. И въпреки това в националната ни история Априлското въстание заема мястото на велика победа. Толкова велика, че самото назоваване на поражението започва да звучи почти като светотатство.

Вслушайте се в речите, произнасяни всяка година по този повод. Героизъм, саможертва, безсмъртие, национално достойнство. Думите са толкова предвидими, че могат да бъдат разменяни между отделните оратори, без някой да забележи разликата. В този ритуален речник няма място за съмнение, нито дори за елементарно любопитство към действителния ход на събитията. Историята отдавна е получила окончателната си присъда и задачата на всяко следващо поколение е да я произнесе отново, с подходящо тържествен глас.

Но какво точно празнуваме? Смелостта на хората, които са се изправили срещу една империя? Тяхната готовност да умрат за свободата? Или „успеха“ на политическо начинание, което завършва с тотален разгром? Това са различни неща. Една кауза може да бъде справедлива, а средствата за постигането ѝ да се окажат гибелни. И никакво количество саможертва не отменя въпроса за отговорността.

Но ние сме премахнали тези неудобни разграничения. Превърнали сме въстанието в неделима национална светиня, пред която въпросите изглеждат неприлични. Достатъчно е да произнесеш думата „поражение“, за да възникне подозрението, че оскърбяваш паметта на загиналите. Сякаш уважението към мъртвите изисква да престанем да мислим за решенията на живите.

Сто и петдесет години по-късно все още знаем как да се прекланяме пред Априлското въстание. Значително по-трудно ни е да обясним какво всъщност то е постигнало.

Великата победа, която никой не е спечелил

Обяснението за победата е известно на всяко българско дете. Априлското въстание е потушено с нечувана жестокост, Европа е потресена, Русия обявява война на Османската империя и България е освободена. Следователно въстанието е постигнало целта си. Разгромът е бил само привидно поражение, защото е предизвикал събитията, довели до Освобождението. Историята е подредена като морална приказка: страданието ражда справедливост, саможертвата получава възнаграждение, а кръвта на загиналите се превръща в залог за бъдещата свобода.

Налице е само един „дребен проблем“. Историята рядко се интересува от моралната логика на приказките.

Източната криза започва през 1875 г. с въстанието в Херцеговина, последвано от разрастване на бунтовете в Босна. Още преди април 1876 г. великите сили обсъждат възможни решения на балканския въпрос. Русия търси начин да възстанови влиянието си след поражението в Кримската война. Австро-Унгария следи с тревога всяко разместване на силите на Балканите. Великобритания се стреми да ограничи руското проникване към Проливите. Османската империя се опитва да удържи владенията си. Българският въпрос е част от тази огромна дипломатическа игра, чиито участници имат собствени интереси и почти никога не действат от чисто състрадание.

Априлското въстание променя международната атмосфера. Разкритията за жестокостите, особено след публикациите на Джанюариъс Макгахан и кампанията на Гладстон, предизвикват мощно възмущение в Европа. Те правят защитата на османската политика политически по-трудна, особено във Великобритания. Това е действително постижение на международния отзвук от въстанието. Но възмущението не е военна стратегия, а общественото мнение в Лондон не командва руската армия.

Между кланетата от 1876 г. и войната от 1877 г. стоят месеци на дипломатически преговори, сръбско-турска война, руски договорености с Австро-Унгария, Цариградската конференция и провалени опити за мирно уреждане на кризата. Русия не влиза във войната като рицар от приказка, призован от страданието на българите. Тя го прави едва след поредица от сложни политически пресмятания, с определени стратегически цели – и едва след като дипломатическите възможности са изчерпани според преценката на нейното правителство.

Априлското въстание има своето безспорно място в международната криза, довела до Освобождението. Но националната митология му приписва заслугата за целия исторически резултат. Между твърденията „допринесе за международната криза“ и „освободи България“ лежи огромна пропаст.

Още по-любопитно е, че самите революционери не са били непременно слепи за това разстояние. Димитър Страшимиров, един от най-важните ранни изследователи на подготовката и хода на въстанието, показва колко важно място в революционните планове е заемало очакването за външна намеса. При очевидното неравенство на силите подобна надежда е била разбираема. Но има огромна разлика между очакването, че някой ще се намеси, и способността действително да го тласнеш към нещо такова. Революционерите могат да предизвикат събитие, но не могат да определят какво ще последва от него.

А ние сме направили точно обратното: приписали сме им власт върху бъдещето, която никой исторически участник не притежава. Понеже знаем, че през 1878 г. България е освободена, приемаме, че през 1876 г. въстаниците са постигнали освобождението ѝ. „Въоръжени“ с познанието за края, обявяваме началото за исторически прозорливо. И отказваме да допуснем, че резултатът е можел да бъде съвсем друг.

Така сме превърнали Освобождението в доказателство, че всичко преди него е било необходимо. А историята, подчинена на подобна логика, се превръща в средство за собственото ни възвеличаване.

Колко хора трябва да загинат, за да стане една революция успешна?

И тук стигаме до най-неприятния от всички въпроси. Ако въстаниците не са имали реални шансове да победят османската армия, а надеждата им е била, че въстанието ще предизвика намесата на външни сили, какво точно е трябвало да се случи, за да проработи този план? Едва ли някой сериозно е очаквал Европа да се разтърси от няколко престрелки в Средногорието. Международното възмущение изисква нещо, което да възмути международната общественост. А Османската империя е имала достатъчно добре известна репутация, за да може човек да предполага как ще отговори на въоръжен бунт.

Това поставя революционната стратегия в ужасяваща светлина. Колкото по-жестоко е потушаването, толкова по-големи стават шансовете светът да обърне внимание. Колкото повече жертви има, толкова по-силно звучи обвинението срещу империята. И ако международната намеса е единственият реалистичен път към успеха, тогава страданието на населението придобива особена политическа стойност. То се превръща в аргумент, който въстаниците не могат да произведат сами, но могат да се надяват, че противникът ще им предостави.

Няма основание да приписваме на организаторите желание за масови убийства. Но липсата на подобно желание не премахва въпроса за предвидимите последици. Революционното решение се взема от сравнително тесен кръг хора, докато рискът се поема от цели селища, включително от онези, които никога не са участвали в решението. Между готовността да пожертваш собствения си живот и готовността да изложиш на смърт други хора лежи цяла нравствена пропаст. Националната легенда обикновено я прескача с една дума: саможертва.

Но кой кого е пожертвал?

Батак е най-страшният въпрос, който можем да поставим пред тази легенда. Избити са хиляди хора, сред тях жени, деца и старци. Убийствата са извършени от потушителите на въстанието и отговорността за тях принадлежи на извършителите. Това обаче не отменя въпроса каква отговорност носят онези, които са призовали населението към въоръжена съпротива, без да разполагат със средства да го защитят. Защо този въпрос почти никога не присъства в тържествените разкази за Април 1876 г.? Защо всяко съмнение в разумността на революционната стратегия изглежда като оскърбление към жертвите?

А отговорът е, че жертвите отдавна са получили своята историческа функция. Те свидетелстват за жестокостта на османската власт, за справедливостта на българската кауза и за величието на националната саможертва. Тяхната смърт е включена в разказ, чийто щастлив край предварително определя нейния смисъл. Загиналите вече не могат да бъдат просто хора, застигнати от катастрофа. Те трябва да бъдат мъченици, чиято гибел е приближила свободата. В противен случай възниква непоносимата възможност част от тях да са загинали без никаква историческа необходимост.

Тук националната памет извършва своето най-голямо „чудо“. Тя превръща човешката катастрофа в морална печалба. Изгорените къщи, избитите семейства и унищожените общности стават част от сметката, която историята уж е трябвало да плати за Освобождението. Всяко съмнение в тази сметка започва да изглежда като опит да се обезцени свободата. И така самите жертви се превръщат в последната защита на решенията, довели до тяхното излагане на опасност.

Но историята не е счетоводство, в което мъртвите могат да бъдат записани като разход за бъдещо благополучие. Няма исторически резултат, който със задна дата да превърне нечия гибел в необходимост. Няма и национална кауза, която да освобождава участниците в нея от въпроса за цената – колкото и справедлива да е тя.

Има нещо дълбоко смущаващо в една историческа „логика“, според която победата става толкова по-велика, колкото по-страшно е поражението.

Илинден: когато историята отказва да повтори чудото

Двадесет и седем години по-късно историята предоставя възможност за проверка на българската легенда. И то по най-безпощадния начин: чрез опит тя да бъде повторена.

Както отбелязва френският историк Бернар Лори, Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г. е замислено като закъсняло повторение на Априлското въстание. Революционерите в Македония и Одринско познават добре българския разказ за 1876 г. Те знаят как едно военно поражение е било превърнато в национална победа и разчитат да възпроизведат същия механизъм: въоръжено въстание, османски репресии, възмущение на европейската общественост, международна намеса. Саможертвата вече е част от познат исторически сценарий. Европа трябва да бъде принудена да се намеси там, където собствените сили на въстаниците не достигат.

И сценарият действително се повтаря. Революционната организация е изградила значителна нелегална мрежа, подготвила е въоръжени чети и организирана съпротива. Следват разгром, опожарени селища, хиляди бежанци и международно възмущение. Великите сили реагират, Русия и Австро-Унгария предлагат реформи, дипломатическата машина отново се задвижва.

Само че този път освобождение няма. Армиите не идват. Османската власт остава, а населението понася последствията от поредната революционна катастрофа.

Какво се е променило? Нима въстаниците от 1903 г. са били по-малко героични? Нима каузата им е била по-малко справедлива? Или страданието им се е оказало недостатъчно, за да заслужат свободата си? Обяснението е далеч по-прозаично. Международната обстановка е различна, великите сили нямат интерес от нова война, а България не е в състояние да наложи желания от нея изход. Съдбата на въстанието се решава от дипломатически договорености, стратегически интереси и международни съотношения на силите, върху които революционерите практически нямат влияние.

Илинден е особено неудобен за нашия разказ за Априлското въстание, защото ни принуждава да погледнем към 1876 г. без утешителното знание за 1878-а. Той показва колко лесно една героична саможертва може да завърши с катастрофа, без историята да предложи никакво възнаграждение за нея. Колко произволна може да се окаже границата между националната победа и националната трагедия, когато я прокарваме според събития, настъпили години след самото въстание.

През 1903 г. историята повтаря трагедията, но отказва да повтори щастливия край.

Най-опасната победа: когато поражението става образец

Най-опасното наследство на националния разказ за Априлското въстание е убеждението, че нравствената правота може да замести политическата преценка. Героизмът се превръща в аргумент, срещу който практически няма възражение. Щом хората са били готови да умрат за една кауза, значи каузата е била права. Щом са загинали, значи жертвата е била необходима. Щом поражението е било страшно, значи подвигът е бил още по-велик. Така историческата катастрофа губи способността си да опровергава каквото и да било. Всяко поражение може да бъде обявено за морална победа, стига да е платено с достатъчно кръв.

Следват Балканските войни, Междусъюзническата война, Първата световна война. България преследва цели, които смята за исторически справедливи, разчита на военна решителност и плаща огромна цена. Никой не е длъжен да вижда в тези събития пряко продължение на Априлското въстание. Но през тях преминава един и същ опасен въпрос: докъде може да стигне убеждението, че историческата правота е достатъчно основание да рискуваш съдбата на цяла страна? И колко поражения са необходими, за да започнем да се съмняваме в разумността на подобно убеждение?

Националната памет е намерила забележително удобен начин да се справя с този проблем. Когато резултатът е благоприятен, той доказва величието на националното дело. Когато е катастрофален, доказва величието на саможертвата и несправедливостта на света. Виновни са великите сили, съседите, предателите, неблагоприятните обстоятелства. В тази система националната правота е гарантирана предварително, независимо от резултата. Победите я потвърждават, пораженията също. Историята е превърната в съдебен процес, в който присъдата е написана преди началото на делото.

Това е удобна философия за нация, която държи да се гордее с миналото си. И изключително опасна за държава, която трябва да взема решения за бъдещето. Политиката изисква способност да различаваш желаното от възможното, смелостта от безразсъдството, справедливата претенция от разумната цел. Изисква и нещо още по-трудно: готовност да признаеш, че една кауза може да бъде справедлива, а предприетото в нейно име начинание да се окаже пагубна грешка. Защото историята не възнаграждава добрите намерения. Тя дори не е длъжна да ги забележи.

Сто и петдесет години след Априлското въстание продължаваме да се държим така, сякаш признанието за неговия разгром би оскърбило загиналите. Но мъртвите нямат нужда от нашите исторически оправдания. Те не са длъжни да бъдат победители, за да заслужават памет. Нито гибелта им става по-малко страшна, ако откажем да я наречем необходима. Единствените, които имат нужда от легендата за неизбежната победа, сме ние, живите. Тя ни позволява да се възхищаваме на миналото, без да поемаме тежестта на неговите уроци.

Няма нищо срамно в това един народ да претърпи поражение. Опасното започва, когато се научи да нарича пораженията си победи. Тогава историята престава да бъде източник на опит и се превръща в неизчерпаем склад за оправдания.