Фьодор Достоевски започва да пише последния си роман, „Братя Карамазови“, през 1878 г. Той излиза на части в списание „Русский вестник“ от януари 1879 до ноември 1880 г. Всеки месец Достоевски трябва да спазва определен срок, а съпругата му Анна по-късно се оплаква от непрекъснатото напрежение, под което е принуден да работи. За разлика от мнозина свои съвременници, като Толстой или Тургенев, които са заможни хора, Достоевски се издържа от писането си и през целия си живот се бори да печели достатъчно пари. Ако не беше това, пише Анна в спомените си след неговата смърт, „той би могъл внимателно да преглежда [произведенията си], да ги изглажда, преди да ги даде за печат; и човек може да си представи колко биха спечелили те откъм красота. Всъщност до самия край на живота си Фьодор Михайлович не написа нито един роман, от който самият той да е доволен; и причината за това бяха нашите дългове!“

Никой не би могъл да твърди, че „Братя Карамазови“ е изпипан или дори красиво написан роман. Характерно за стила на Достоевски е, че всичко изглежда отчаяно неотложно, сякаш избликва наведнъж, а подробностите нямат особено значение. Безразсъдно, напрегнато: устремили сме се право към същината и няма време за губене. Тази неотложност, тази необузданост, привидната неподреденост на стила, която намира отражение и в многобройните внезапни обрати на действието към края на главите (читателят трябва да остане в напрежение до следващата публикация), се сблъсква с нещо друго, по-тежко и по-бавно, с един въпрос, задаван търпеливо и настойчиво, който има отношение към всичко случващо се: За какво живеем?

На 16 май 1878 г., само няколко месеца преди Достоевски да се заеме сериозно с „Братя Карамазови“, синът му Альоша умира след епилептичен пристъп, продължил часове. През лятото детето е щяло да навърши три години. Достоевски „обичаше Льоша някак особено, с почти болезнена любов, сякаш предчувстваше, че няма да го има дълго“, пише по-късно Анна. Когато синът му престава да диша, Достоевски „го целуна, прекръсти го три пъти“ и избухва в плач. Според Анна той е съкрушен от скръб и от чувство за вина, защото синът му е наследил епилепсията от него. Външно обаче скоро възвръща спокойствието и самообладанието си; тя е тази, която плаче безутешно. Постепенно започва да се тревожи, че потискането на скръбта ще се отрази зле на и бездруго крехкото му здраве, и му предлага да посети манастира Оптина пустиня заедно с един млад приятел, богословското дете чудо Владимир Соловьов. Там двамата се срещат с манастирския старец Амвросий. „Плачи и не се утешавай, а плачи“, казва той на Достоевски.

Всичко това намира място в „Братя Карамазови“. Главният герой носи името на Достоевскиевия син Альоша и притежава много от чертите на Соловьов. Манастирът заема централно място в повествованието, а неговият старец, наречен в романа Зосима, утешава жена, загубила детето си на две години и девет месеца, с думи, които напомнят казаното от Амвросий. Но много по-важна за романа от автобиографичните подробности, които така или иначе са погълнати от водовъртежа на художествената измислица, е опустошителната загуба на смисъл, съпътстваща смъртта на едно дете. Тя преминава като подводно течение през цялата книга и всеки път, когато я чета, си мисля, че „Братя Карамазови“ е написан напук на тази загуба на смисъл, напук на бездната, в която се взира, на нощта, която се стреми да изпълни със светлина.

Каква е светлината в „Братя Карамазови“?

Това са гласовете. „Братя Карамазови“ е роман на гласовете. Мъже, жени, млади, стари, богати, бедни, глупави, мъдри: на всички е дадена възможност да бъдат чути сами по себе си, всички говорят със собствен глас. А във всеки отделен глас отекват други гласове, съвременни или от миналото, писмени или устни, политически или философски, дошли от Библията или от вестникарски статии, от градски слухове или от спомени за някого, починал отдавна. Всеки в романа говори от собственото си Аз, от своето особено и неповторимо място, а някои герои са направо незабравими с великолепната си индивидуалност. И все пак всички използват един и същ език. И макар някои от героите на „Братя Карамазови“ да могат да се наредят до Шекспировите творения, това все пак не е произведение, в което господства един-единствен главен герой, както „Хамлет“ е пиесата на Хамлет или „Отело“ е пиесата на Отело. Точно обратното: „Братя Карамазови“ е колективен роман, роман за множеството гласове, за начина, по който те се преплитат и, без самите им носители да го съзнават, образуват едно цяло, една обща връзка, един хор.

Тази всеобхватна стилистична особеност намира пряк отзвук в два от гласовете, тези на стареца Зосима и на Альоша, чиято обща вяра, че всички сме отговорни за всички и че всички сме виновни пред всички, преминава като рефрен през целия роман. Това е надеждата на романа, неговата утопия, но не и неговата действителност. „Мамо, не плачи“, казва младият брат на Зосима на смъртния си одър, „животът е рай и всички ние сме в рая, само че не искаме да го знаем, а ако поискахме да го узнаем, още утре целият свят щеше да стане рай.“ На друго място един убиец казва на Зосима: „А що се отнася до това, че всеки човек е виновен пред всички и за всичко, освен за собствените си грехове, разсъжденията ти са съвсем правилни и е удивително, че си могъл изведнъж да обхванеш тази мисъл в цялата ѝ пълнота. И наистина е вярно, че когато хората разберат тази мисъл, Царството небесно ще дойде при тях вече не насън, а наяве.“

С други думи, Царството небесно е просто една все още неосъществена възможност: само едно прозрение ни дели от Рая.

Защо тогава не правим тази крачка? Какво ни пречи?

Именно за това разказва „Братя Карамазови“. Романът сваля всичките си идеи от небето на абстракциите и ги принуждава да заживеят сред хората, изхождайки от прозрението, че те съществуват единствено там, в човешките същества от плът и кръв. Както пише някога Достоевски: „Човекът е загадка... Ако прекараш целия си живот в опити да я разгадаеш, не казвай, че си изгубил времето си. Аз се занимавам с тази загадка, защото искам да бъда човек.“ В неговия романен свят човешките същества са подвластни на чувствата, движени от желания, непредсказуеми, несъвършени, склонни към грешки, но същевременно притежаващи огромна сила. В „Братя Карамазови“ той е събрал под един покрив четирима съвсем различни млади мъже, всеки със свои особени качества. Това е дом, изпълнен с омраза. Бащата, Фьодор Карамазов, е алчен, похотлив, лъжлив и безсрамен вдовец. Винаги е пренебрегвал синовете си, никога не се е интересувал от тях, освен когато е можел да извлече някаква полза. Баща от ада. Всеки от синовете е свързан с определена обществена институция: най-големият, Дмитрий, безкрайно горд и с буен нрав, с армията; средният, Иван, рационален, хладен и аналитичен, с университета; а най-малкият, Альоша, сърдечен, внимателен и винаги готов да приема другите такива, каквито са, с църквата. Освен тях има и един слуга, Смердяков, за когото се предполага, че е незаконен син на Фьодор и на жената с умствено увреждане Лизавета, наричана Лизавета Смердящая.

Описано така, отвън, всичко може да прозвучи схематично, сякаш всеки от братята представлява определен обществен слой. Но силата на Достоевски като писател, както и една от главните причини четенето на романите му да продължава да ни дава толкова много век и половина по-късно, в свят, твърде различен от онзи, в който са замислени, е способността му да създава герои, които са ярки индивидуалности и същевременно остават невъзможни за пълно разбиране. Виждаме ги отвътре, такива, каквито те самите се възприемат, а това никога не съвпада с онова, което показват, когато ги гледаме отвън. Фактът, че толкова много неща у героите остават скрити за самите тях, че ги движат сили, за които те дори не подозират, прави въпроса кои те са в действителност почти безсмислен. Това усещане се засилва и от начина, по който останалите герои ги наблюдават, обсъждат и разбират погрешно. Едно от прозренията на „Братя Карамазови“ е, че идентичността е социална конструкция, а една от идеите, срещу които романът се бунтува, е представата, че човекът може да бъде самодостатъчен. Адът е изолацията; раят е общността.

В началото на романа общността в дома на Карамазови е разкъсана на парчета. Дмитрий е сгоден за Катерина, но е безумно влюбен в друга жена, пищната Грушенка, по която е хлътнал и баща му, докато Иван е влюбен в Катерина. И двамата братя презират баща си, и то с основание. Единственият, който не е затънал в това блато от желания, ревност и омраза, е Альоша, който живее в манастира като своеобразен ученик на стареца Зосима. Той не изпитва неприязън към никого и никой не изпитва неприязън към него.

Разгръщащите се събития са сгъстени както във времето, така и в пространството, а напрежението е огромно. Когато прочетох романа за пръв път, бях на двадесет години, колкото и Альоша, и се промъквах през първите сто страници единствено благодарение на силата на волята си. Защо, за бога, трябваше да чета пространни разяснения за Руската православна църква и монашеството през 60-те години на XIX век и за отношенията им с държавата? Но после се случи нещо, сякаш нещо внезапно пламна. Изведнъж се озовах вътре в един свят, в който не исках нищо друго, освен да остана, да продължавам да чета за тези хора, за тримата братя и ужасния им баща с пуешката шия и, не на последно място, за жените: почти безумно гордата Катерина, неуравновесената девойка Лиза и непреклонната ѝ майка и, разбира се, съблазнителната, злобна Грушенка. Четях романа така, както бях чел книги като дете, без да мисля за себе си, без да мисля за обстоятелствата на собствения си живот: цялото ми същество се беше побрало в книгата. Не размишлявах и върху онова, което четях, не анализирах нищо, не премислях нищо. Всичко освен чувствата и усещането за непосредствено присъствие беше заличено от ослепителната бяла светлина, с която четенето ме изпълваше.

Оттогава съм препрочитал романа няколко пъти и макар при всяко ново прочитане да разбирам малко повече от случващото се, усещането за присъствие, при което забравям за себе си, неизменно съпътства всяка среща с него. Сякаш най-същественото в „Братя Карамазови“ е самото преживяване, чувствата, които романът поражда у читателя, и точно това го прави толкова труден за описване. В мига, в който човек излезе извън романа и започне да го разглежда от разстояние, като каже например, че в основата си той е посветен на свободата и че разсъждава върху морала и дълга, пред кого или пред какво, ако изобщо пред някого или нещо, сме длъжни да отговаряме за постъпките си, най-същественото се изплъзва от погледа. Свободата, моралът и дългът са идеи, абстракции, а ако този роман се стреми към нещо, то е към мястото, където идеите и абстракциите се разтварят в живота. Ако срещу нещо води битка, и то ожесточена, това е всичко застинало. Всичко, което е определено веднъж завинаги. Всичко предварително зададено. Ето защо в романа няма привилегирована гледна точка, няма перспектива, която да стои над останалите. Смисълът му възниква от дисонанса, от пространството, в което съществуват гласовете, между хората, а не вътре в тях, и винаги остава двусмислен.

Например: няма съмнение, че за Достоевски Альоша олицетворява идеал. Той носи името на починалия му син, Алексей Фьодорович, и е героят, който чрез мислите и постъпките си стои най-близо до последователната представа за доброто, преминаваща през целия роман. Но в сравнение с присъствието на Дмитрий и Иван, може би най-вече на Дмитрий, той избледнява. А тъй като силата на един роман е свързана с присъствието, онова, което въплъщават Дмитрий и Иван, засиява по-ярко. Сякаш Достоевски е вложил повече от себе си в Дмитрий и докато е писал, сам се е оставил да бъде увлечен от неговото великолепие, колкото и детински и импулсивен, жесток и свиреп да е той. За мен най-великолепната сцена в романа е онази, в която Дмитрий напуска града, за да се повесели за последен път, да пръска рубли наляво и надясно и да се напие до безпаметност. Каретата му препуска бясно, по ръцете му има кръв, но той е и развълнуван, изпълнен с очакване, може би дори щастлив. Грушенка ще бъде там, ще я види за последен път. Как би могъл един добродушен, богобоязлив и аскетичен млад послушник да се мери с това? Усещането донякъде напомня онова, което човек може да изпита, когато чете „Божествена комедия“: авторът е вложил толкова повече от себе си в ада и се е доближил до него много повече, отколкото до рая. Какъв извод трябва да си направим от това?

А после идва Иван. Остър и студен като нож, той поставя под съмнение целия светоглед на Альоша с разказа си за Великия инквизитор, едно толкова убедително обвинение срещу Христос, че е немислимо Достоевски да не го е написал от сърце, изхождайки от собствените си съмнения. Този откъс е един от върховете на творчеството му, а оттам и на световната литература. Но той не може да се чете самостоятелно, откъснат от романа. Човек първо трябва да стигне до него. Мислите, които изразява, имат своя произход, и той не е само в Иван, с неговото пренебрегнато детство и баща, сякаш излязъл от ада, но и в руското общество от средата на 60-те години на XIX век, към което той принадлежи. Нищетата на онова време и място днес е почти немислима: една четвърт от всички деца умират, преди да навършат една година; през 1865, годината преди действието на романа, средната продължителност на живота е под тридесет години. Огромното мнозинство от населението е неграмотно. Самодържавният царски режим управлява с желязна ръка и потиска опозицията чрез цензура, заточения и екзекуции. Скоро революционни групи, чиито членове често идват от университетите и интелигенцията, започват да извършват терористични нападения в градовете. Политически и социални сътресения, мизерия и лишения: такъв е светът, в който е написан „Братя Карамазови“, светът, породил мислите на Иван.

Като своеобразна увертюра към разказа си за Великия инквизитор Иван изброява различни случаи на детско страдание. Деца са малтретирани, изнасилвани, убивани. Описанията му на насилието са подробни и натуралистични. Петгодишно момиченце първо е бито, шибано и ритано от родителите си, а после те намазват очите, бузите и устата му с изпражнения и го принуждават да ги яде. „И това майка ѝ, майка ѝ го е накарала!“, казва Иван. Достоевски е открил този случай във вестникарска статия. Сигурно за него е било важно, че става дума за действително събитие, че това наистина се е случило, за да може да каже: Вижте, такъв е светът. Такива са хората.

Разказът на Иван е обвинителен акт срещу Исус Христос. Христос се завръща на земята, Великият инквизитор го хвърля в затворническа килия и му иска сметка. Той е можел да предотврати всички лишения, всички страдания, но е избрал да не го направи. Вместо хляб е дал на човечеството свобода. Според Великия инквизитор необходимостта да избираш между доброто и злото е бреме, за което човешките същества са твърде слаби. Те копнеят някой да ги освободи от него. И точно това им предлага Великият инквизитор. Исус мълчи, седи и слуша този първожрец на материализма, докато той не свършва. После се приближава до него и го целува по устните, преди да изчезне по улиците на Севиля.

В известен смисъл сякаш всички различни теми, възгледи и събития в романа се събират тук, в тази целувка. Напълно в духа на романа е, че Исус отговаря не с доводи, не с думи, догми или абстракции, а с нещо физическо и конкретно: с действие. То се случва тук, сега и засяга двамата. То е акт на общуване между хора. А значението му не може да бъде установено веднъж завинаги. Опровержение ли е? Акт на прошка? Пример? Поне толкова важно е и обстоятелството, че целувката се появява в разказа на Иван, че именно той я е измислил: двусмислието е негово. А докато четем, то става и наше.

За какво живеем?

„Братя Карамазови“ търси отговора в малкия живот, сред обикновените хора, сред слабите, крехките, грешащите, провалилите се. Ако, противно на самата природа на книгата, се опитам да обобщя в едно изречение за какво се разказва в нея, ще трябва да прибягна до цитат от разговор между Иван и Альоша: „Обичай живота повече от смисъла му.“

Пиша това с увереността, че и тази интерпретация ще се разтвори веднага щом отворите книгата и започнете да я четете отново. Точно това прави „Братя Карамазови“ велик роман. Той никога не намира покой.

Текстът е взет от предговора към ново издание на „Братя Карамазови“.

Източник

Карл Уве Кнаусгор е норвежки писател, добил световна слава с шесттомната си автобиографична поредица „Моята борба“ (Min Kamp). Части от нея са преведени и на български език в издателство „Дамян Яков“.