За трудността да признаеш чуждото величие, докато то се случва пред очите ти

Удобството на мъртвите

България обича своите големи писатели. Кръщава на тях улици, училища и читалища, издига им паметници, отпечатва портретите им върху банкноти, изучава произведенията им като част от националната самоличност. Литературният ни пантеон е населен с фигури, чието величие вече никой не оспорва. И все пак има нещо странно в тази щедрост. Колкото по-отдалечен е един писател от настоящето, толкова по-лесно изглежда да го признаем за голям. Появи ли се обаче жив съвременник, който започва да придобива подобен авторитет, възхищението нерядко отстъпва място на подозрението. Сякаш величието е напълно приемливо като национално наследство, но далеч по-трудно поносимо като съвременно присъствие.

Мъртвият писател има едно огромно предимство: той вече не участва в съревнованието. Не получава награди, не кандидатства за субсидии, не се появява непрекъснато в медиите, не заема мястото, на което някой друг би искал да бъде. Неговата слава е престанала да променя непосредственото разпределение на престиж и влияние. Можем да я приемем като общо достояние, без да се чувстваме лично засегнати от нея.

Би било удобно да превърнем това наблюдение в поредната присъда над българския „национален характер“. Историята обаче не го позволява. Вазов получава изключително признание приживе. Елин Пелин и Йовков също заемат трайни места в литературната йерархия далеч преди смъртта си. Българската култура е напълно способна да разпознава и почита своите големи автори, понякога с впечатляваща щедрост. Въпросът следователно е по-сложен: при какви условия признанието се оказва възможно и какво се случва с писателите, чието величие влиза в конфликт с установените представи за допустимото?

Съдбата на Гео Милев предлага особено жесток пример. Убит през 1925 година, той постепенно се превръща в една от емблематичните фигури на българската литература, а наследството му става предмет на различни идеологически присвоявания. Националният пантеон не само съхранява паметта за големите писатели, но понякога ги обезврежда: неудобният и независим автор се превръща в безспорен символ, от чието творчество настоящето избира онова, което му е необходимо.

При Димитър Димов механизмът е различен: комунистическата власт признава значението на „Тютюн“, но налага идеологическата му преработка. Константин Павлов, напротив, е лишен от възможността да публикува нови стихосбирки в продължение на близо две десетилетия, без да изгуби литературния си авторитет. Политическото насилие, цензурата и днешните литературни конфликти, разбира се, са несъпоставими. Но зад различията остава един въпрос: доколко една общност е готова да признае авторитет, който не контролира? Може ли писателят да бъде значителен независимо от нейните предпочитания и интереси?

Тук стигаме до по-дълбокото противоречие. Националната култура има нужда от велики личности, защото чрез тях утвърждава собственото си достойнство. Но действително голямата личност рядко се подчинява на очакванията на общността, която би искала да я притежава. Понякога тя оспорва нейните убеждения, нарушава вътрешните ѝ йерархии, а друг път просто постига повече, отколкото съвременниците ѝ са склонни да приемат.

Смъртта разрешава поне част от това противоречие. Тя превръща съперника в наследство, неудобния съвременник в историческа фигура, независимия авторитет в национална собственост. Но ако искаме да разберем защо живото величие може да бъде толкова трудно за признаване, трябва да погледнем и към хората, от които се очаква да го признаят. Защото отношението към чуждата изключителност зависи в немалка степен от начина, по който разбираме собствената си.

Кой има право да бъде изключителен?

В българското отношение към собствената общност има една особеност, която ме занимава отдавна. Изключително много хора говорят за „българите“ така, сякаш самите те не принадлежат към тях. „Българите“ са завистливи, посредствени, неспособни да оценят таланта, склонни да унижават всеки, който се издигне над общото равнище. Но човекът, който произнася тези присъди, почти неизменно поставя себе си извън техния обсег. Той е българин по произход, но не и по същност. Съгласява се да принадлежи към общността, но непрекъснато се разграничава от нея.

Преди години се опитах да опиша този парадокс с формулата: „Да бъдеш българин – това означава да бъдеш НЕ-българин.“ Разбира се, подобно отношение не е българско изобретение, нито може да бъде приписано на всички. То се среща и в други общества, особено там, където националната принадлежност е обременена с исторически поражения, чувство за изостаналост или недоверие към собствените институции. Но в България неговото присъствие е достатъчно осезаемо, за да си струва да се запитаме какво се случва, когато огромно множество хора изграждат положителната представа за себе си чрез отрицание на общността.

Възниква странно противоречие. Всеки претендира да бъде изключение от едно правило, което сам смята за всеобщо. Но действителното признаване на чуждата изключителност би означавало да се откажем от удобната представа, че собственото ни превъзходство е гарантирано от посредствеността на останалите. Появата на човек, чиито постижения получават убедително независимо признание, може да се окаже особено неприятна. Той ни принуждава да допуснем, че сред онези, които сме свикнали да разглеждаме като „другите българи“, има хора, чието място не можем да определяме единствено според собствените си предпочитания.

Това е възможно психологическо обяснение, но то не е достатъчно. Литературното признание има и съвсем реална социална цена. Както показва Пиер Бурдийо, литературният живот представлява поле на съревнование за символен капитал: престиж, авторитет, влияние, право да се определя кое заслужава внимание и кое може да бъде пренебрегнато. Този капитал не се измерва непосредствено в пари, но често може да бъде превръщан в издателски договори, академични позиции, награди и достъп до институции.

В една малка литературна култура съревнованието придобива особена плътност. Пазарът е тесен, възможностите за професионално съществуване са ограничени, а писатели, редактори, критици, издатели и членове на журита нерядко принадлежат към едни и същи социални кръгове. Литературната оценка трудно се отделя от личните отношения. Успехът на познатия съвременник се преживява по-непосредствено от успеха на далечния чужденец, защото сравнението е постоянно и почти неизбежно.

Към това се прибавя и историческата зависимост на българската интелигенция от държавата. От изграждането на националните културни институции след Освобождението, през централизирания контрол на социалистическата държава, до днешните системи за публично финансиране, отношението между литературен авторитет и институционална подкрепа остава важен въпрос. Различията между тези периоди са огромни, а независими писателски и издателски среди винаги са съществували. Но исторически ограниченият литературен пазар е създавал условия, при които държавното покровителство придобива особена тежест. Оттук идва и трайната склонност литературният успех да се разглежда през въпроса кой стои зад него.

Подозрението невинаги е безпочвено. Институционалните привилегии съществуват, както съществуват и непрозрачни процедури, приятелски кръгове и неравен достъп до ресурси. Но когато подобни обяснения се превърнат в предварителна презумпция, литературната стойност започва да изглежда почти невъзможна без някаква скрита зависимост. Колкото по-голям е успехът, толкова по-убедително трябва да бъде обяснението за неговия предполагаем нелитературен произход.

Тук се появява още едно противоречие, характерно за културите с ограничено международно присъствие. Както показва Паскал Казанова, световното литературно пространство е дълбоко неравноправно. Писателите, които работят на малки езици, трябва да преодоляват бариери, непознати за авторите от големите литературни центрове. Преводът, достъпът до чужди издателства и признанието на международни институции могат да променят съдбата на един писател, но подобни възможности остават сравнително редки.

Затова малката култура изпитва силна потребност от външно признание. То потвърждава, че нейните произведения могат да имат значение отвъд националните граници. Но когато някой действително го получи, настъпва промяна, която не всички посрещат с еднакво удовлетворение. Доскорошният колега, чието място е било определяно в рамките на познатите литературни йерархии, внезапно придобива авторитет, който вече не зависи от тях. Книгите му се оценяват от чужди критици, превеждат се, получават награди, достигат до читатели, които нямат никакво отношение към местните конфликти.

Националната литературна среда губи част от властта си да определя неговото значение. А международното признание се връща обратно в нея като нова форма на авторитет, която може да размести установените отношения.

Тъкмо тук съревнованието лесно започва да се възприема като игра с нулева сума. Ако един писател е преведен на десет езика, това изглежда като десет пропуснати възможности за други. Ако получи голяма награда, сякаш отнема част от признанието, което останалите смятат за свое по право. Но литературният престиж не е непременно ограничен запас, който трябва да бъде разпределен между съперници. Международният успех на един автор може да създаде интерес към литература, която дотогава почти не е присъствала на световната карта. Може да отвори възможности за други преводачи, издатели и писатели. Няма гаранция, че това ще се случи, но възможността е реална.

Така стигаме до едно от най-странните противоречия на периферното културно съществуване. Общността желае признание отвън, защото се чувства недостатъчно видима. Но когато признанието придобие лицето на конкретен сънародник, то може да бъде преживяно като нарушаване на вътрешния ред. Националната гордост и способността да признаеш чуждото постижение се оказват две съвсем различни качества.

И когато успехът вече не може да бъде пренебрегнат, остава още една възможност: да бъде обяснен така, че да престане да изглежда заслужен.

Когато успехът се превърне в доказателство за измама

През май 2023 година Георги Господинов и преводачката Анджела Родел получиха за „Времеубежище“ международната награда „Букър“. За пръв път роман, преведен от български език, спечели едно от най-престижните световни литературни отличия. Това беше кулминация на продължителен процес на международно утвърждаване, започнал много преди наградата. Български писател беше постигнал нещо, за което националната ни литература отдавна мечтае: преодоля границите на езика и страната си, намери място в световния литературен разговор.

Би могло да се очаква, че подобно събитие ще бъде посрещнато с общо удовлетворение, независимо от индивидуалните литературни предпочитания. Но реакциите показаха колко трудно може да бъде разграничаването между оценката на едно произведение и отношението към неговия автор. Наред с възхищението се появиха подозрения за политически връзки, издателски стратегии, медийно фаворизиране и институционална подкрепа. Международното признание, което би трябвало да свидетелства поне за значителното присъствие на писателя в съвременната литература, започна да се разглежда и като доказателство за добре организирана система от зависимости.

Някои от тези въпроси имат напълно реално основание. През 2023 година по програмата за преводи на Национален фонд „Култура“ са одобрени три проекта, свързани с „Времеубежище“. Това е значителна концентрация на публични средства и заслужава сериозен разговор. Трябва ли държавата да подпомага вече международно утвърдени автори, или да насочва ограничените си ресурси към онези, които все още нямат достъп до чужди пазари? Дали подкрепата за доказано успешни книги е разумна културна инвестиция, или затвърждава съществуващите неравенства? Това са въпроси, които една отговорна литературна политика не може да пренебрегва.

Но между критиката на институционалното финансиране и отричането на литературното постижение съществува разлика, която твърде често се заличава. Финансирането може да помогне на една книга да бъде преведена и разпространена. Само по себе си то не обяснява защо произведението е оценено високо от международно жури, защо е привлякло вниманието на чужди критици или защо е намерило читатели отвъд България. Нито пък международната награда доказва, че романът е художествено безупречен. Възможно е човек да смята „Времеубежище“ за слаба книга, да предпочита други български автори или да оспорва естетическите критерии на награждаващите институции. Но ако спорът е литературен, неговият предмет трябва да остане литературата.

Тук се появява един особено интересен механизъм. Когато успехът веднъж бъде обяснен чрез предполагаеми скрити зависимости, всяко следващо признание може да се превърне в потвърждение на първоначалното подозрение. Наградата доказва влиянието на мрежата, преводите доказват нейните финансови възможности, положителните рецензии доказват международния ѝ обхват. Колкото повече успехи постига писателят, толкова по-могъща трябва да бъде системата, която уж ги произвежда. Получава се затворено обяснение, което практически не допуска опровержение. Никакво количество независимо признание не може да промени предварителната присъда, защото самото признание вече е включено сред доказателствата за вината.

Съществува и по-изтънчен начин за обезценяване. Вместо да се оспорва конкретната награда, под съмнение се поставя стойността на литературните награди изобщо. Те се представят като медийни игри за престиж, инструменти на издателски интереси, заместители на истинското четене. Подобна критика може да бъде напълно основателна. Литературните институции имат своите моди, идеологически предпочитания и механизми за самовъзпроизвеждане. Но има значение дали тези съмнения се прилагат последователно, или стават особено настойчиви, когато отличието получи човек, чието признание ни затруднява. Във втория случай критиката към институцията може да служи като заобиколен път към обезценяването на конкретния автор.

Най-същественото е, че при подобен разговор книгата постепенно изчезва. На нейно място застава разказът за обстоятелствата на успеха ѝ. Вместо да се обсъждат езикът, композицията, художествените решения и слабостите на произведението, вниманието се съсредоточава върху контактите, финансирането и публичния образ на писателя. Така спорът за литературната стойност се превръща в спор за правото на определен човек да бъде признат за значителен.

Тук стигаме и до въпроса за провинциалността, който според мен често се разбира погрешно. Провинциален не е човекът, който живее в малка страна, пише на малък език или никога не е напускал родния си град. Провинциалността е отношение към света, при което собственото положение непрекъснато служи като мярка за чуждите постижения. Другият не може просто да е успял; успехът му трябва да бъде обяснен през нашите собствени възможности, разочарования и представи за справедливост. Подобно отношение може да се срещне в София, Берлин или Париж. Но в култура, която едновременно страда от недостатъчно международно признание и изпитва затруднения да приема успеха на собствените си представители, то придобива особена острота.

Има нещо дълбоко парадоксално в желанието да притежаваш голяма национална литература, без да си готов да приемеш величието на конкретните хора, които я създават. Националната гордост може да бъде шумна и настойчива, докато способността за признание остава удивително слаба. Първата се нуждае от символи, чрез които общността да се чувства значителна. Втората изисква да признаем действително постижение, дори когато то принадлежи на човек, когото не харесваме, чиито убеждения не споделяме или чиито книги не отговарят на собствения ни вкус.

Никой не е длъжен да обича Георги Господинов. Никой не е длъжен дори да харесва романите му. Но има разлика между убеждението, че дадена книга не заслужава полученото отличие, и потребността да се докаже, че отличието всъщност не означава нищо. Първото е възможна литературна позиция. Второто се превръща в отказ да бъде призната реалност, която не съответства на собствените ни очаквания.

А реалността е, че успехът на един български писател може да разшири възможностите и за други. Международното литературно пространство не е непременно игра с нулева сума. Един пробив може да привлече вниманието към език, който дотогава е бил почти невидим, да насърчи издатели да потърсят други автори, да даде на преводачи допълнителни основания да защитават български книги пред чужди издателства. Нищо от това не е гарантирано. Но отказът да видим подобна възможност означава да продължим да мислим собствената си култура като затворено пространство, в което всяко чуждо постижение намалява нашите шансове.

И тук се връщаме към мъртвите писатели. Те са толкова удобни за националната ни гордост, защото вече не изискват от нас подобно усилие. Вазов няма да получи следващата международна награда. Яворов няма да бъде поканен на литературен фестивал вместо някой съвременен поет. Далчев няма да получи субсидия, за която друг е кандидатствал. Тяхното величие може да бъде признато спокойно, защото не променя непосредствено ничие място в настоящето.

Живият писател е по-труден. Той има недостатъци, политически убеждения, приятели, противници, амбиции и суета. Може да бъде досаден, несправедлив, прекалено видим. Но литературното му постижение не изчезва заради тези обстоятелства. Способността да отделим стойността на произведението от личното си отношение към неговия автор е едно от най-елементарните и същевременно най-трудните изисквания на независимото съждение.

Може би затова истинската мярка за зрелостта на една литературна култура не е броят на паметниците, които тя издига на своите големи писатели. Тя е способността да признае чуждото величие, докато то все още се случва пред очите ѝ. И да понесе мисълта, че признанието на другия не представлява присъда над самата нея.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.