Skip to main content

От същия автор

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Дискусии - Култура

Какво всъщност се крие в библиотеката на „Катехон“?

 

2026 11 Katexon infographic

 

Покрай откритото писмо на издателя Манол Пейков до Любен Козарев, собственик на „Изток-Запад“, около поредицата „Катехон“ се разгоря спор, който бързо придоби познатите очертания на българските идеологически сблъсъци. От едната страна се появиха обвинения в разпространяване на руска пропаганда и неофашистки идеи, от другата – възражения срещу политическото заклеймяване на книги и издатели. Между тези две позиции остана един сравнително прост въпрос: какво всъщност издава „Катехон“?

Реших да потърся отговора в самия каталог. Разгледах 56 заглавия, разпределих ги според преобладаващата им тематика и се опитах да установя какви интелектуални направления съжителстват под тази издателска марка. Резултатът се оказа значително по-интересен от предварителните обвинения. В „Катехон“ действително присъстват произведения, свързани с руския империализъм, радикалния антилиберализъм и конспиративната култура. Но редом с тях стоят книги на Карл Полани, Имануел Уолърстийн, Тома Пикети, Жак Елюл, Уолтър Липман, Ерик Фьогелин и редица други автори, чието място в историята на социалната и политическата мисъл едва ли подлежи на сериозно оспорване.

Това съжителство заслужава по-внимателно разглеждане, защото поставя въпроси както пред защитниците, така и пред противниците на поредицата.

Как изглежда каталогът в числа?

Разпределението на разгледаните 56 заглавия по пет тематични направления дава следната картина:

Тематично направление

Заглавия

Дял

Руско имперско мислене и радикален антилиберализъм

10

17,9%

Конспиративни теории, тайни елити и пандемична политика

12

21,4%

Критика на Запада и либералния международен ред

9

16,1%

Академична литература и класически изследвания

15

26,8%

Критика на технологиите, глобализацията и капитализма

10

17,9%

Общо

56

100%

Тук е необходимо едно методологическо уточнение. Това са процентите в разгледаната извадка, а не окончателна статистика за цялата поредица. Групите са тематични и не представляват скала на политическа радикалност. Един автор може да бъде консервативен, антилиберален или остър критик на западната политика, без от това да следва, че е фашист, привърженик на Путин или разпространител на конспиративни теории.

Тъкмо тази разлика твърде често изчезва от българския публичен разговор.

Руската имперска линия

Най-ясно политически разпознаваемата част от поредицата включва Александър Дугин, Андрей Фурсов, Алексей Вандам и други автори, които разглеждат международната политика през противопоставянето между Русия и Запада. В разгледаната група попадат и книги на български публицисти като Иво Христов, Боян Чуков и Петър Волгин, макар че между техните позиции съществуват значителни различия.

При Дугин става дума за политическа философия, която отхвърля универсалността на либералната демокрация, противопоставя цивилизационни пространства и приписва на Русия особена историческа мисия. Подобни идеи не са просто разновидност на обичайния политически консерватизъм. Те могат да служат за идеологическо оправдание на имперската експанзия и на подчиняването на отделните общества на предполагаеми цивилизационни необходимости.

Именно тук критиците на „Катехон“ имат най-сериозните си основания. Издаването на подобна литература от престижно издателство поставя въпроси за редакционния подбор, представянето на авторите и интелектуалната отговорност към читателите.

Но и тук е необходима точност. Дугин, Фурсов, Вандам и съвременните български коментатори не са взаимозаменяеми фигури. Поставянето им в обща тематична група не означава, че всички защитават еднакви политически доктрини.

Светът като заговор

Втората група е може би най-проблематичната от гледна точка на качеството на публичното знание. Тук се срещат Едуард Грифин, Даниел Естулин, Игор Шнуренко, Гунар Кайзер, Робърт Кенеди-младши и други автори, които изследват или описват съвременната власт чрез тайни структури, скрити планове, технологичен контрол и предполагаеми глобални механизми на управление.

Темите сами по себе си са напълно легитимни. Концентрацията на икономическа власт е реална, цифровото наблюдение поражда основателни тревоги, а държавните институции и фармацевтичните корпорации не са имунизирани срещу злоупотреби. Съществува обаче съществена разлика между разследването на конкретни зависимости и обясняването на почти всички обществени процеси чрез един всеобхватен заговор.

Когато сложността на света се свежда до действията на малка група скрити режисьори, критическото мислене лесно отстъпва място на привидно всезнание. Читателят получава усещането, че най-сетне е проникнал зад завесата, без непременно да е получил надеждни доказателства за онова, което се намира там.

Тази литература заслужава сериозна критика. Но би било прибързано всяко заглавие в групата да бъде обявено за конспиративно, без да се разгледат конкретните му аргументи.

Критиката на Запада не е непременно руска пропаганда

Третата група включва Еманюел Тод, Джон Миършаймър, Нийл Фъргюсън, Давид Енгелс, Ханес Хофбауер и други автори, които критикуват западния международен ред, политическите елити или определени аспекти на съвременната демокрация.

Тук опростените идеологически определения стават особено неуместни.

Миършаймър е представител на реалистичната школа в международните отношения. Неговите обяснения на войната в Украйна могат да бъдат оспорвани, включително заради склонността им да омаловажават политическата самостоятелност на по-малките държави. Но той не е ученик на Дугин. Еманюел Тод предлага собствени, често провокативни исторически и демографски интерпретации. Нийл Фъргюсън принадлежи към съвсем различна интелектуална традиция.

Разбира се, една теза може да бъде използвана от руската пропаганда, независимо от намеренията на автора ѝ. Това обаче не отменя необходимостта тя да бъде оценявана според собствените ѝ аргументи и доказателства.

Ако всяка критика на западната политика бъде автоматично причислявана към руския пропаганден арсенал, ще се окажем в странното положение да защитаваме демокрацията чрез обезсмисляне на един от основните ѝ механизми: свободния спор за действията на собствените ни правителства.

Неудобното присъствие на големите имена

Четвъртата група е най-сериозното препятствие пред представянето на „Катехон“ като идеологически еднородна поредица.

Карл Полани и неговата „Велика трансформация“ са част от класиката на икономическата история. Имануел Уолърстийн и Джовани Ариги са сред важните представители на световносистемния анализ. Тома Пикети изследва историческото развитие на икономическото неравенство. Уолтър Липман е основополагаща фигура в модерното осмисляне на общественото мнение, а Жак Елюл предлага едни от най-влиятелните изследвания на пропагандата и технологичното общество.

Към тях се прибавят Уилям Макнийл, Ерик Фьогелин, Халфорд Макиндър и други автори, чиито произведения продължават да бъдат обсъждани в университетите.

Разбира се, академичната репутация не прави никого непогрешим. Някои от тези произведения са остарели в отделни отношения, други съдържат спорни интерпретации. Но интелектуалната им тежест е несъмнена. Да бъдат представяни като част от някаква обща неофашистка литература само защото са включени в поредица с Дугин, би било абсурдно.

Възможно е издателят да използва авторитета им, за да придава престиж на далеч по-съмнителни заглавия. Това е хипотеза, която заслужава проверка. Самото им присъствие в каталога обаче не доказва подобно намерение.

Един неочакван съсед: Нейоми Клайн

Петата група прави картината още по-необичайна. В нея се срещат Янис Варуфакис, Нейоми Клайн, Джордж Монбио, Питър Турчин, Майкъл Хъдсън, Олдъс Хъксли и други автори, занимаващи се с кризите на капитализма, технологичната власт и глобализацията.

Особено любопитно е присъствието на Нейоми Клайн. В книгата си „Двойникът“ тя разглежда именно механизмите, чрез които конспиративната култура присвоява реални обществени проблеми и ги превръща в изкривени обяснения на света. Да я поставиш под една издателска марка с автори, чиито произведения разпространяват подобни обяснения, е най-малкото необичаен редакционен избор.

Същото важи и за Варуфакис и Монбио. Тяхната критика на капитализма трудно може да бъде сведена до руския имперски консерватизъм. Тези автори принадлежат към различни политически традиции, а понякога и към пряко противоположни представи за бъдещето на обществото.

Така възниква въпросът, който според мен е по-интересен от простото преброяване на „лоши“ и „добри“ книги.

Какво обединява тази библиотека?

Разгледаните заглавия показват значително интелектуално разнообразие. Но разнообразието на авторите не означава непременно разнообразие на редакционната перспектива.

Едно издателство може да събира произведения от противоположни политически лагери, защото ги смята за важни за разбирането на света. Може обаче да ги подбира и по един-единствен критерий: доколко всяко от тях, независимо от първоначалните намерения на автора, може да бъде представено като свидетелство за кризата на Запада.

Във втория случай получаваме своеобразен идеологически монтаж. От Полани се взема критиката на пазарното общество, от Пикети – анализът на неравенството, от Миършаймър – критиката на американската външна политика, от Елюл – механизмите на пропагандата, а от Дугин – обещанието за алтернативен цивилизационен ред. Различните произведения могат да бъдат подредени така, че да изглеждат като части от един общ разказ, макар авторите им да не биха се съгласили с подобно обединение.

Това е възможна интерпретация на редакционната стратегия на „Катехон“, но засега остава хипотеза. За да бъде доказана, трябва да се изследват предговорите, анотациите, рекламните послания, последователността на публикуване и начинът, по който издателството представя отделните книги пред читателите.

Именно тук спорът може да стане действително съдържателен.

Какво показват и какво не показват числата

В разгледаната извадка 26,8% от заглавията попадат в групата на академичната и класическата литература, а 17,9% са свързани с руското имперско мислене и радикалния антилиберализъм. Още 21,4% са поставени в групата на конспиративната литература.

Тези числа не бива да се превръщат в окончателна присъда. Те показват тематичната структура на една непълна извадка, класифицирана предварително. Не измерват степента на достоверност на всяка книга, нито установяват политическите намерения на издателя.

Но показват нещо важно: в тази поредица съществуват съществени различия, които не могат да бъдат заличени с едно общо политическо определение.

Същевременно не бива да изпадаме и в противоположната крайност. Наличието на Полани и Пикети не оневинява автоматично редакционния подбор на останалите произведения. Престижът на отделни автори не доказва плурализъм, както присъствието на Дугин не превръща автоматично всички останали в негови съмишленици.

Въпросът е какво прави издателството с това разнообразие.

Свободата да издаваш и отговорността да обясняваш

В крайна сметка спорът за „Катехон“ засяга нещо по-голямо от една издателска поредица. Той поставя въпроса как едно демократично общество трябва да се отнася към литература, която намира за опасна, манипулативна или откровено враждебна към собствените му ценности.

Не виждам основание книгите на Дугин да бъдат изключвани от българския книжен пазар. Напротив, смятам, че идеите му трябва да бъдат познавани, анализирани и критикувани с цялата необходима строгост. Затова подготвям отделен критически анализ на неговата философия, основан върху оригиналните руски издания.

Но защитата на правото да бъде публикуван Дугин не освобождава издателя от критика. Напълно основателно е да се пита защо точно тези произведения са подбрани, как са представени, какви политически внушения съпътстват издаването им и каква интелектуална среда създава поредицата като цяло.

Тъкмо затова намирам въпросите, поставени от Манол Пейков, за легитимни и необходими. Не приемам обаче предварителното свеждане на цялата поредица до неофашистка или проруска литература. То не издържа дори първоначалния преглед на заглавията.

„Катехон“ заслужава критика, която познава предмета си. При това колкото по-сериозна е политическата опасност, която виждаме в определени идеи, толкова по-малко можем да си позволим приблизителност в тяхното описание.

Защото най-лесно се воюва с книги, които предварително сме решили, че няма нужда да четем.

 

Бележка за метода: Анализът обхваща 56 заглавия от поредицата „Катехон“, групирани според основната им тематика. Извадката не представлява пълния каталог, а класификацията не е окончателна оценка на съдържанието на всяко произведение. Посочените проценти се отнасят единствено до разгледаните заглавия.

Източник: Издателство „Изток-Запад“, официален каталог на поредицата „Катехон“.

 

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.


Коментари

Искам да започна този коментар с едно напълно...
Намирам както писмото на Манол Пейков, така и...
Определено "Катехон" е една от най интереснит...
Цензурата на книги е буквално нацизъм. Вие ст...
Какво всъщност издава поредицата „Катехон“ на...
Понеже напоследък се замислям за дълголетието...
По пѫтьт към третомартенскиът 19-ти февруари...
Аз съм един от авторите на издателство „Изток...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...