Skip to main content

Бюлетин

„Либерален Преглед“
в неделя


Изгледи - Европа

Краят на пощата в Дания

 

2026 11 End Danish Post

 

Когато бях малка, имах една настолна игра, която се казваше „Детската поща“. Всъщност, ако трябва да сме точни, това изобщо не беше игра, защото нямаше как нито да спечелиш, нито да загубиш. Просто си представяш, че работиш в пощата. Продаваше се във всеки магазин за играчки и мисля, че ми я бяха подарили родителите. В комплекта имаше малка пощенска кутия, хартия за писма, пликове, марки, пощенски записи и, най-важното, печат за поставяне на пощенски клейма. Обожавах да удрям печати. Караше ме да се чувствам страшно важна, защото тогава още нямах представа от класови различия и не знаех, че работата в пощата не носи нито власт, нито престиж.

С „Детската поща“ не можеше да се прави кой знае какво друго, но времената бяха различни. Нямаше айпади, нямаше и родители, които непрекъснато да ни висят над главите. Често трябваше да си намираме занимания сами, понякога с часове. Можех да прекарам цял следобед в стаята си, заета с играта на поща, и постепенно се убедих, че като порасна, непременно ще стана пощенска служителка. По-късно обаче започнах да гледам „Спешно отделение“ и реших, че може би е по-добре да стана лекарка в спешното и да имам безброй любовни афери с колегите.

В крайна сметка не започнах работа нито в здравеопазването, нито в пощите. Вероятно е добре, че се отказах от второто, защото на 30 декември 2025 г. компанията PostNord достави последното хартиено писмо в Дания. Истински пощенски клонове, с гишета и служители, вече няма. Сбогом на пощальона Пат. Сбогом и на бащинските шегички за деца, които „май приличат на пощальона“. От улиците изчезнаха и красивите, лесно разпознаваеми червени пощенски кутии. Единственото място, където днес можете да намерите такава, е „Детската поща“, която по необясними причини все още се продава. Струва ми се, че от моето детство насам са добавили и играчка банкомат. Впрочем, истинските банкомати също са на път да изчезнат.

PostNord е държавна компания. Швеция притежава 60 процента от нея, Дания – останалите 40, а до 2023 г. компанията беше задължена по закон да доставя писма в Дания, въпреки че тази дейност става все по-губеща. Причината е проста: през 2000 г. датчаните са изпратили 1,44 милиарда писма, докато през 2024 г. броят им е спаднал до 122 милиона. За днешния дигитален свят дори това ми се струва доста. От друга страна, наскоро на вратата ми неочаквано се появи разгневен мъж, дошъл да си прибере 800 крони (120 долара), които дължах на газовата компания. Оказа се, че съм пропуснала няколко напомняния за плащане. Когато най-сетне проверих пощенската си кутия, за пръв път от почти година, открих цяла поредица писма от компанията, всяко следващо с все по-рязък тон.

Това ме подразни. Защо не ми бяха изпратили сметката по имейл, като всяка нормална компания? В Дания обичаме да се потупваме по рамото, защото според ООН сме световни шампиони по дигитализация, и често се подиграваме на Германия, задето там, наред с други странности, все още се плаща в брой. В Дания това вече почти не се случва, а ако извадите банкноти, хората вероятно ще решат, че или живеете от социални помощи, или продавате наркотици. Само че сега правителството ни започна да препоръчва да държим известна сума в брой, в случай че Русия реши да прекъсне някой жизненоважен интернет кабел или направо да започне по-мащабна война. Властите са в доста неудобно положение, защото през последните двайсет години систематично изтласкваха парите в брой и упорито правеха живота в обществото ни почти невъзможен без смартфон. А проблемът не е само Русия. Като се има предвид сегашното презрение на американските власти към Дания, въпреки дългите години, през които вярно сме участвали в техните войни, може би не беше особено добра идея да оставим по-голямата част от инфраструктурата си в ръцете на технологични богаташчета с пухени елеци. В най-добрия случай ги интересува единствено печалбата. В най-лошия са откровени демагози.

През последните години в Дания много се говори за появата на нова дигитална низша класа в нашата иначе безупречна социална държава. Тя включва не само възрастни и хора от социалните периферии, както бихме очаквали, но и например хора, които се занимават с физически труд и досега не са имали нужда да прехвърлят целия си живот в интернет. Изследванията показват, че между 20 и 25 процента от датчаните изпитват сериозни затруднения с дигиталните технологии. Това означава, че трудно се справят с над стоте електронни платформи за обществени услуги, с които днес е затрупана страната ни. Всеки датчанин например има „дигитална пощенска кутия“, която е длъжен да проверява. Ако не го прави, може да си изпати. Ето един пример. Датската държава удържа 12,5 процента от заплатата на всеки работещ. Това са така наречените „пари за отпуск“, което, честно казано, винаги ми се е струвало малко обидно, сякаш не сме способни сами да решим как да спестяваме за почивките си. Веднъж годишно, до определен срок, трябва да подадете заявление, за да ви преведат тези пари обратно по сметката. Един мъж пропуснал съобщение в дигиталната си пощенска кутия, което му напомняло да си поиска собствените пари, около 6000 крони (1100 долара), и в резултат държавата просто решила да си ги задържи.

Наскоро Дания въведе и нова електронна система за облагане на недвижимите имоти. Наред с други забележителни постижения тя успяла да оцени имота на един човек с 44 милиона крони (6,9 милиона долара) над цената, на която той бил продаден последно, и да му начисли съответния данък. Друга жена трябвало да обикаля съседите си и да събира данъците им, защото имала нещастието да се нанесе в жилище, свързано с идентификационен номер, който датската бюрокрация нарича „първоначален имотен номер“. Първоначалният имот отдавна бил разделен на тринайсет отделни жилища, но в системата тя фигурирала като собственик на всички тях. По-късно жената получила 150 000 крони (малко под 29 000 долара) от частна фондация като награда за това, че е „симпатична жалбоподателка“. (Фондацията, Den Georgbruunske Fond, била създадена от възрастен самотен мъж, който искал тайното му богатство да отиде при хора, „които упорито се борят за справедливост, почтеност и за онези, на които животът не е дал много“.) Така че всяко зло за добро, предполагам. Не се случва често съвсем обикновена жена да получи награда само защото се опитва да си живее живота.

Но да се върнем на PostNord. Отсега нататък компанията ще се занимава изключително с доставка на колети – нещо, в което, при цялото ми уважение, е направо ужасна. В повечето случаи колетът ви не пристига, защото „не сте били вкъщи“, което е лесно да се твърди, когато никой не си е направил труда да позвъни на вратата. Само преди месец приятелят ми преживя поредния кошмарен, кафкиански сблъсък с PostNord, в резултат на който така и не получи подаръците, които беше поръчал онлайн за децата си (на Черния петък, по американски образец, като съобразителен потребител). Накрая се наложи да купи същите подаръци от обикновен магазин на много по-висока цена. Така че може би PostNord просто дава своя принос за спасяването на закъсалите магазини. Отново: всяко зло за добро.

Всъщност PostNord вероятно е една от най-мразените компании в Дания, изпреварвана единствено от DSB, която управлява железниците. DSB е собственост на Министерството на транспорта и има монопол върху железопътната мрежа. Единствената ѝ задача е да превозва навреме хората от точка А до точка Б. По някакъв начин тя така и не успява да се справи с това, но тъй като няма конкуренция, не ѝ се налага да прави нещо по въпроса. В страната няма човек, който да няма поне една кошмарна история, свързана с DSB. Отменени влакове заради сняг, дъжд, вятър или жега, закъснения поради повреда в сигнализацията (винаги е сигнализацията). Между другото, ако се чудите, данъчната ми ставка е 55 процента.

Разбира се, в Дания все още можете да изпратите хартиено писмо, ако наистина, ама наистина държите на това. Частна компания на име Dao пое тази дейност, но купуването на пощенска марка стана толкова сложно (и скъпо), че просто не си заслужава. Изпращането на писмо в рамките на Дания вече струва поне 23 крони (3,60 долара), или 210 крони, ако искате да сте сигурни, че ще стигне където трябва. А ако искате да изпратите нещо „плоско“, например пощенска картичка, в друга държава, ще платите 46 крони.

За съжаление, Dao не започна особено добре. Хората се оплакват от закъснения при доставката на важни пратки, например кръвни проби, а с наближаването на изборите политиците се тревожат, че компанията няма да успее да достави четирите милиона хартиени избирателни удостоверения, които трябва да стигнат до гласоподавателите преди изборния ден. (В Дания избирателите получават листче с името, адреса и личния си идентификационен номер, което служи за удостоверяване на самоличността им и което трябва да носят, когато гласуват. Това е едно от съвсем малкото неща в Дания, които все още не са дигитализирани.)

Ако трябва да бъда честна, всъщност не ме е особено грижа за изчезването на хартиените писма. Не съм изпращала писмо от четвърти клас, когато на всички ни възложиха да си намерим приятел за кореспонденция. Ако ти се паднеше момче, нямаше особен късмет, защото всичко, което пишеха, беше „К’во става?“ или „Добре съм“. Като се замисля, това си е чудесна подготовка за общуването с пораснал мъж. Не съм изпращала дори пощенска картичка от 2015 г., когато пътувах с кола из южните щати на САЩ. Купих я от музея на „Кока-Кола“ в Атланта, който и досега си остава най-пропагандното място, на което съм попадала.

И въпреки това обичам да пиша писма. По-лесно ми е да изразявам чувствата си писмено, така че когато се скарам с приятеля си, той обикновено получава писмо, защото при спор лице в лице просто започвам да плача. Писмото ми дава възможност да подредя чувствата си, да ги преработя. Мога спокойно, без да бързам, да се опитам да ги обясня и на него, и на самата себе си. Понякога се получава както съм искала, друг път написаното звучи по-сурово, отколкото съм възнамерявала.

От друга страна, трайността на писаното слово понякога може да бъде и предимство. Например когато пишем любовни писма. „Обичам те“ звучи някак по-истинско, когато е написано. Остава завинаги. Можеш да запазиш писмото, да го препрочиташ в най-тежките си дни, а можеш дори да публикуваш писмата в книга, ако си достатъчно самонадеян.

Когато пиша до приятеля си любовни писма и/или обяснения за периодично странното си поведение, обикновено ги изпращам по имейл или чрез Facebook Messenger. Не ги пращам по пощата. Никога не съм го правила. Не пиша и писма до приятелите си, които живеят в чужбина, защото за мен важното в писмата не е как пристигат. Никога не ми е харесвало, че по пощата пътуват толкова по-бавно, отколкото по електронен път. Не държа и думите непременно да бъдат отпечатани върху лист хартия. Важни са самите думи.

Напоследък имам чувството, че думите изчезват, сякаш губят стойността си. По-голямата част от общуването ни с другите хора минава през кратки имейли, натъпкани с канцеларски съкращения от рода на OOO, ASAP, FYI, EOD и така нататък. В Дания поне значението на някоя поговорка или правописът на дадена дума могат да се променят, ако достатъчно много хора ги използват погрешно достатъчно дълго. Все повече младежи напускат училище на шестнайсет години, без да могат да четат или пишат както трябва, камо ли да пишат на ръка. Разбира се, и аз самата почти не пиша на ръка, макар че бих съжалявала, ако това умение изчезне. Вероятно просто защото винаги е било част от живота ни.

От друга страна, аз съм лицемерка. Обожавам айфона си. Обожавам, че не се налага да мъкна компютъра си навсякъде, за да работя. Обожавам, че не ми трябва портфейл, че мога да се ориентирам навсякъде и да слушам музика. А след последния рожден ден на приятеля ми, за който му написах любовно писмо на ръка, реших: никога повече. Господи, как ме заболя ръката! Особено ако, като мен, не ви бива особено в краткото изразяване. Трябваше да положа усилие, да помисля, а днес малко неща изискват подобно старание. И макар да нямам намерение да повтарям експеримента, мисля, че ми е липсвало именно това: да се постарая за нещо.

Исках да напиша този текст за изчезването на писмата в Дания. Мисля, че причината е, че може би все пак ми пука. Изчезването на писмото ми напомня, че живеем в свят, в който един конфликт, а защо не и ядрена война, може да започне с една-единствена публикация в социалните мрежи. Напомня ми, че времето, когато си играехме на поща в детските си стаи, е отминало. Напомня ми, че живея в държава, която би била напълно, тотално прецакана, ако спре токът или интернетът. Но вероятно просто романтизирам миналото. Сигурно като дете съм умирала от скука. Може би щях да бъда по-малко самотна, ако имах приятели в интернет вместо някакъв скапан приятел за кореспонденция.

Както и да е, старият свят няма да се върне. Освен ако не отидете в Германия, разбира се. Там не само продължават да използват банкноти, но и изпращането на писмо е четири пъти по-евтино, отколкото в Дания. Може би пък германците са били прави.

 

Източник

 

Анна Юул (Anna Juul) е датска писателка, сатиричка и журналистка, известна с острия си хумор и ироничния поглед към съвременното общество. В текстовете си тя съчетава лични наблюдения, социална критика и абсурден хумор, като често се занимава с противоречията на модерния живот, бюрокрацията и човешките взаимоотношения. Публикува есета и коментари, включително в международното издание The Dial.


Коментари

Златко писа в Да бъдеш някой
Преди двайсетина години, когато носех дрехите...
Юлия Йорданова-Панчева писа в Корени и грудки
ПРОЧЕТЕНО В НЕДЕЛЯ, НОЕМВРИ, НА КРАЯ НА ГОДИ...
Много интересна статия. Но темата е такава, ч...
Евдокия писа в Корени и грудки
Не знаех , сърдечно благодаря за "бульба"!!!(...
Укрогост писа в Корени и грудки
Темата е съвсем близо до ироничния български ...
Златко писа в Корени и грудки
Много актуално! В момента цяла България диску...
Dessislava CENA писа в Корени и грудки
Blagodaria...ne moga n'a bulgarski s telephon...
Златко писа в Корени и грудки
Вие обичате моркови, аз обичам пица, но в кра...

Последните най-

Нови

Обратно към началото

Прочетете още...