От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

През последните десет-петнадесет години се появи цяла вълна от публикации, посветени на това как Западът „си представя“, „конструира“ и „стигматизира“ Балканите[1], а паралелно се разгърна и дискусията „какво всъщност са Балканите“[2]. Дебатите се опряха на една вече наложила се научна дисциплина – балканистика или югоизточноевропейски изследвания – и нейните постижения. На свой ред те допринесоха за нейното засилване и укрепване, като доведоха не само до ред инициативи, конференции и колективни проекти, но и до създаване на нови специализирани списания и изследователски центрове.

Независимо от различните подходи, мнения и ниво на компетентност на отделните публикации, между всички тях има нещо твърде общо: те не поставят под въпрос един „конструкт“, на който всъщност се крепи идеята за Балканите, а именно представата за Европа като отделен континент с ясно очертани граници. Твърдя, че без този конструкт ние не бихме имали и конструкта Балкани, не бихме ги разглеждали като част от Европа, не бихме ги виждали като различни от Ориента. Та как биха могли да се „конструират“ Източна и Югоизточна Европа (Балканите) без преди това да е бил конструиран самият европейски континент? Та нали когато на Европа не се гледа предимно като на континент „от Атлантика до Урал“, повечето от тези територии не са безусловно смятани за европейски.

Тук ще се опитам да поставя под въпрос неизменното разглеждане на Балканите като регион на Европа. Но не като подчертавам различията им с останалите части на континента. Те са добре известни, общопризнати, а и при положение, че Европа е толкова многообразна по дефиниция, подчертаването на тези различия нищо не би доказало и нищо не би променило. Вместо това ще обърна внимание на приликите с Анатолия – именно с Анатолия, не толкова с „Ориента“ и определено не с „Азия“. Точно те ни показват колко произволно е европейският континент да се мисли и изследва като някаква ясно отграничима и неделима цялост, колко подвеждащо е да се опитваме да изучаваме периферните му части, и в случая Балканите, преди всичко в „общоевропейски контекст“. А това не се прави само по грешка, в много случаи то е целенасочено, за да се представят Балканите и техните народи като европейски. „Границата между Европа и Азия“ на Босфора е не само твърде спорна географска условност, но и политически мотивирана конструкция.

Представата за Европа като отделен континент и следствията от нея. На първо място трябва да се прави разлика между идеята за Европа като за наднационална общност и като за отделен континент „от Атлантика до Урал“. Тези два концепта имат различни корени, развивали са се самостоятелно и с много малко изключения са използвани поотделно докъм XVII-XVIII век, като и днес по-внимателните наблюдатели винаги правят разлика между тях.

Днешната идея за Европа като наднационална общност се заражда през Средновековието и е основана на принадлежността към християнството (christianitas) и то разбирано като западното християнство. Паралелно използваният термин „запад“ (оccidens) е показателен в това отношение. Названието Европа започва да се появява паралелно на christianitas и оccidens към XIV-XVI век, но все още се използва сравнителни рядко. По това време наред с религиозните критерии за принадлежност към тази общност се добавят и политически характеристики (като специфични за Европа се сочат режими с „меко“, недеспотично управление; малки държави с различни типове управление, в това число републики) и идеи (стремежът към „баланс на силите в Европа“). От края на XVII – началото на XVIII век названието Европа започва широко да се използва в днешното си значение. Без да се подценяват по-късните изменения, може да се каже, че концепцията за Европа добивa завършена форма през XVIII век с Просвещението.[3]


Small Ad GF 1

Идеята за Европа като отделен континент има по-дълга, но не толкова впечатляваща история. Терминът идва от Древна Гърция, където първо е използван за означаване на един регион в континентална Гърция, а след това започва да се отнася до цялата територия на северозапад от Проливите. Това название е спорадично използвано през следващите векове и получава по-ясно изражение в началото на Новото време: географските карти от XVI век представят Европа като част от света, отделна от Азия. Но само с издигане на идеята за Европа като наднационална общност през XVIII век, разбирането за нея и като за отделен континент добива политическа значимост. Всъщност именно себеусещането на западноевропейските елити дава нов живот на античната представа за Европа като отделна от Азия – иначе, от чисто географска гледна точка, тази идея на древните гърци се оказва просто погрешна.

Сравнен с Европа като общност на западното християнство, континентът Европа е почти два пъти по-голям. Съвсем естествено, териториите, които са допълнително добавени към това вече обособено ядро, започват да бъдат разглеждани като негова периферия. Това обяснява „конструирането“ впоследствие както на „Източна Европа“, така и на „Балканите“ като „не напълно европейски пространства“. Критиците на тези „конструкции“ са непоследователни в анализа на тяхното изработване. Така Лари Улф се удивлява на съвпадението, че идеята за Европа като „цялост“ добива значимост по същото време, когато континентът започва да се възприема „на половини“.[4] След това той се занимава само с „изобретяването“ на Източна Европа, въпреки че първата стъпка е била да се види континентът като „цялост“, и едва след това е станало възможно да се „дели на половини.“ Следвайки го, Мария Тодорова предпочита да види само част от изобретяването, без дори да спомене останалото: „Както Лари Улф убедително е показал, условното деление на Европа на Източна и Западна е сравнително късно изобретение на философи от осемнадесети век…“.[5] Но точно същото определение е вярно и за самата идея за Европа: „типично творение на осемнадесети век“.[6]

Границите на Европа като континент, отделен от Азия, не съвпадат с политическите реалности и пресичат владенията на две големи империи. Затова, когато върху географските карти се слага ясна граница между Европа и Азия, се появяват „Европейска Турция“ и „Европейска Русия“. Именно първото ни интересува тук. Постепенно през XVIII, и особено през XIX век, все повече европейци започват да мислят за тези провинции на Османската империя като за част от Европа под „чужда“, османска власт.[7] Християнските народи в Румелия също възприемат континенталната схема и започват да гледат на себе си като обитатели на „Европейска Турция“ или на Балканския полуостров, а не толкова на империята като цяло.[8] Всъщност те стават и най-големите ентусиасти за това деление и успяват да го използват в пълна мяра.

Конструирането на Балканите като част от Европа. Политически днешните Балкани са до голяма степен превърнати в част на Европа през XIХ-ХХ в. (да добавим ли XХI век?). Това е процес, който сам по себе си заслужава внимание, за да се види как идеята за Европа като континент е повлияла на съдбата на Балканите, как е довела до постепенното им превръщане в „регион на Европа“, наистина периферен, започвайки от XVIII век нататък; и как, огледално, всички останали османски провинции са си останали „Ориент“. Проблемът е в опитите да се мисли за Балканите сякаш винаги са били регион на Европа, а историята им да се изучава в „общоевропейски контекст“ независимо от период и проблематика. Именно такова е положението в научната дисциплина балканистика, където проблемът за разликата между Европа като наднационална общност и като отделен континент внимателно се избягва, и за определящи се вземат границите на второто.

Всичко се основава на идентифицирането на Европа с ясно очертан европейски континент, като той се представя за изначално съществуващ, за да може и Балканите да са негова интегрална част. Хронологически това включва няколко операции. Първо, да се представя Древна Гърция като началото на европейската цивилизация, вместо Западна Европа от Средновековието и Новото време. За целта географското разположение на Древна Гърция е особено удобно, за разлика от това на централния за християнството Ерусалим. Второ, да се представя Византия като европейска, макар че в автентичния си вид идеята за Европа не включва и дори изрично се противопоставя на Византия.[9] Трето, да се представя османското господство като една политическа надстройка, която не е могла да измени основните характеристики на средновековното наследство.[10] Четвърто, да се представя модернизацията и европеизацията от ХIХ век насетне като „завръщане в Европа“, без да се вземат под внимание паралелните и почти идентични процеси в „неевропейските“ провинции на Османската империя.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Епохата на османско господство е безспорно най-проблемната при опитите за ретроактивната европеизация на региона. Това е така, защото от една страна балканските историци представят Османската империя като „азиатска“, а от друга  претендират, че Балканите са си останали „европейски“ дори под нейна власт. Като решение на проблема заинтересовани учени са склонни да преувеличават ролята на византийското наследство и да омаловажават промените, донесени от османците, да виждат всичко като „следвизантийско“. Знаменитата фраза на румънския историк Николае Йорга „Византия след Византия“ се е превърнала в модел за обяснение на почти всичко стойностно на Балканите през османския период. Твърди се, че Османската империя дори е подпомогнала запазването и разпространението на византийската цивилизация.[11]

Използването на няколко метафори спомага за омаловажаване на централната роля на османското, ислямското, турското и ориенталското във формирането на облика на Балканите. Балканите са „мост“ и „кръстопът“ – така всичко недолюбвано, колкото и дълбоко да е вкоренено, може да се представи за „чуждо влияние“, да се дисквалифицира като „дошло отвън“. Разбира се, това се прави избирателно: вярно, ислямът идва от „Азия“, но оттам идва и християнството; турците са нашественици, но преди тях такива са и славяните. Доскоро Балканите бяха определяни и като „единство в многообразието“[12] – но докато се подчертава многообразието, лесно може да се изгубят от поглед най-важните характеристики на региона. Така доминиращите ислямски, турски и ориенталски влияния се представят като едни сред много други, макар че когато става дума за изоставането на региона, те веднага се посочват за негова първопричина. Балканите са зона на „непрекъснати промени“ и „нестабилност“ – в контраст на „замръзналия във времето“ Ориент, като на нас остава да решим кое да обявим за „преходно“.

Tака османският период се оказва нещо като инцидент в хилядолетната история на една подозрително устойчива балканска цивилизация. Този въображаем континуитет позволява едновременно да се подчертава азиатският характер на османското господство и все пак владените от империята земи да се мислят в контекста на „общоевропейската история“. Въпреки че османското господство е най-дългото непрекъснато владичество над целия регион, то се представя за нещо външно за Балканите, пък макар и „оставило дълбоки следи“.

По-важното е, че понеже Византия била „европейска“, а Османската империя – „азиатска“, дискусията за византийското наследство се ограничава само до Балканския полуостров, приеман като „европейски“, отделен от останалите провинции. Противно на това идентифициране на византийското наследство с Балканите, а на османците с Анатолия, в действителност балканските провинции са много по-важни за Османската империя, отколкото за Византия. От Румелия османците черпят много по-голяма част от данъците и военните си рекрути, отколкото византийците. Регионът е и в много по-голяма степен контролиран от османците. Опитите да се очертаят зоните на влияние на двете империи показват видимо по-малка област, доминирана от византинизма, отколкото териториите, владени от Османската империя в Югоизточна Европа.[13]

Въпреки опитите да се омаловажава ролята на османското наследство, въпреки опитите Балканите да се дефинират чрез други традиции и главно с византийското наследство, много автори приемат, че Балканите са постосманското пространство в Европа.[14] Това е вярно фактически, но не и логически, не и хронологически. Границите на Балканите не са очертани от зоната на османско присъствие в Европа, а от налагането на картата на европейския континент върху Османската империя. На това се дължи определянето на част от владенията й като „Европейска Турция“, откъдето после идват и Балканите. Границите на Балканския полуостров практически съвпадат с европейските владения на Османската империя към началото на XIX век, когато немският географ Аугуст Цойне пръв предлага това име (Balkanhalbeiland).[15] И така „Балкани“ се използва за „Европейска Турция“ в границите й от края на XVIII – началото на XIX век, но не включва земи като Унгария, владени от османците през XVI-XVII век.

Дискусията за обхвата на региона. Изследванията по балканска история приемат за граници на изследваната територия тези на полуострова; същият подход се използва и при опитите да се дефинира „какво са Балканите“. Всички останали граници изглеждат безспорни, защото като всеки полуостров, и Балканският „от другите три страни е заобиколен с вода“. Единственият, но за сметка на това много дискутиран, въпрос е този за границата между Балканите и Централна Европа. Колкото до Анатолия няма дебат, а мълчалив консенсус, че тя е нещо отделно. [16] Всички опити за вътрешно деление на Европа тръгват от това съществуването на континента да се приеме за даденост и едва после търсят най-добрия начин да го подразделят.[17]

Поради разбирането, че границата между Европа и Азия минава при Проливите, се появяват и спекулации, приемани дори от някои западни автори, че живеем на границата между два свята, и че бидейки на тази граница, сме бранили Европа от нашествия.[18] Цялата история на региона е пренаписана съобразно с тази граница – книгите, озаглавени „История на Балканите“ са винаги история на полуострова, те до една изключват (доколкото е възможно) всичко станало отвъд Проливите.[19]

Проблемът е, че линията, която дели географски Европа и Азия, никога не  е била политическа или културна граница в историята на региона – тя е условна, точно колкото и Гринуичкият меридиан. Древните гърци, на които я дължим, живеят от двете й страни; за тях „другите“ са „варварите“, независимо къде се намират. Римляните също не я виждат като граница и разделянето на империята на Източна и Западна част няма нищо общо с нея. Докато днешна Европа се оформя, започвайки от Ранното средновековие, Балканите и Анатолия имат твърде близка съдба под властта на Византия и Османската империя и остават като близнаци до XIX в. – а в отделни части до началото на XX век. И ако днес гледаме на тях като фундаментално различни, то е заради идеята, че Европа е самостоятелен континент, отделен от Азия чрез Урал, Черно Море, Проливите и Егея. В резултат на това днес изучаваме Балканите като регион на Европа, а за Анатолия продължаваме да мислим като за част от Ориента или Азия.

Много важно в случая е, че в следствие на успешната съпротива на кемалистите, териториите от отсрещната страна на Проливите са включени само в една национална  държава – Турската република. От това има две основни последици – първо, в Анатолия няма „многообразие“, докато един от основните стереотипи за Балканите е разделянето му на множество малки държавици (т.нар. балканизация); Анатолия не е „мултикултурна“, „мултиетническа“ и „мултирелигиозна.“ Второ, тъй като нейната територия в крайна сметка става изцяло мюсюлманска, тя с лека ръка се изключва от „поствизантийското“ балканско пространство.[20]

Трябва да се добави, че след като губи почти всички други територии, националното минало и наследство на Турция започва все повече да се идентифицира с историята на Анатолия, както по отношение на османския период, така и на предосманските времена.[21] И понеже това разделение почти съвпада с „границата между Европа и Азия на Босфора“, то води до трайно „разделение на труда“ – Анатолия се изучава от турската историография, а Балканският полуостров от изследователи в държавите на него, по отделни страни (националните историографии) или като „общо балканско наследство“ (балканистиката).

Наистина повечето изследвания за Балканите, както и всички центрове по балканистика, нареждат Турция сред балканските страни. Проблемът е, че дори когато я включват като държава с нейните институции и политическа история, те не я изследват като територия; в много публикации експлицитно се посочва, че към Балканите се числи само „европейската“ й част.[22] В дебата за „Балканите“ непрекъснато се споменават Османската империя и Турция, но напълно се пренебрегва Анатолия.[23]

Другото лице на конструкта „Балкани“. Ако има негативен конструкт „Балкани“, то има и позитивен. Основата му е, разбира се, в представата, че географски Балканите са част от Европа. Това позволява тихомълком да се дисквалифицира „Ориентът“ и едва след това да се дискутира мястото на Балканите в Европа. Не само балкански, но и западни учени се противопоставят на концепта за „Централна Европа“ от 80-те и 90-те години на ХХ век (така, както го лансират Йеньо Сюч, Чеслав Милош, Милан Кундера и др.) като на политически мотивиран опит на авторите му да представят страните си като „европейски“ в едно дискриминативно отхвърляне на „Изтока“ (СССР/Русия и Балканите).[24] Но на свой ред повечето балкански автори правят точно същото като разглеждат Балканите като част от Европа и по никакъв начин от Ориента. В някои случаи термини като „азиатски“ или „ориенталски“ се изброяват сред негативните „стереотипи“ за региона.[25] Цялата реторика за Балканите, които са жертва на най-грозни стереотипи, но не са Ориент, се основава на двоен стандарт от типа „расизмът е нещо ужасно, но ние така или иначе сме бели“.

Каузата за защита на Балканите от чужди предразсъдъци се оказва много удобна в съвременния контекст. Да се защитават сръбски, български или албански национални интереси и чест срещу „западни предразсъдъци“ би изглеждало като плод на национални комплекси, но да се защитават Балканите или Югоизточна Европа е напълно приемливо, включително за западните академични кръгове. Колко силна е позитивната страна на конструкта „Балкани“ може да се съди по факта, че въпреки всички негативни стереотипи, все повече интелектуалци във и от региона се идентифицират с това име.

На разликите между Балканите и останалата част от Европа се гледа просто като на различия между подразделения на едно и също цяло. Балканите и всичко балканско се „конструират“ като част от Европа, пък било то и „другата Европа“. Всъщност да си част от „другата Европа“ е добро оправдание за това да не си съвсем като останалите европейци по логиката „ние сме различни, но не сме по-малко европейци“. Този тип мислене би могъл да има опасни политически последици: според подобна интерпретация да си „европеец“ е резултат от това, че живееш на континента и така отпада необходимостта Балканите из основи да се променят (някой би казал „да се европеизират“), достатъчно е да се подобри предствата за тях и да се разобличат установените „стереотипи“.

Националистите на Балканите лесно прикриват своите антитурски и антимюсюлмански предразсъдъци и позиции, представяйки ги като „европейски ценности“. Tе не се противопоставят на различията в самата Европа, но то е за да могат още по-радикално да противопоставят „Европа“ като цяло на „Азия“ и „Ориента,“ и по-точно на исляма и турците. Академични публикации се обявяват срещу абсолютизирането на вътрешните подразделяния на Европа[26], предупреждават, че нямало „непроницаеми културни граници“[27], че нямало „стена“, деляща различните региони на Европа[28], но избирателно забравят, че това е още по-вярно за Балканите и Анатолия/Ориента.

Но при конструирането на позитивен образ за Балканите не става дума само за пренебрегване и отричане на турското, ориенталското и османското. В много случаи се цели присвояването му, превръщането му в „свое“ културно наследство. Достатъчно е говорено за употребата на термина „балкански“ като стигма, но той се използва и в позитивен смисъл като евфемизъм, за да се избегне употребата на епитети като „турски“, „ислямски“ или „ориенталски“, които са запазени за отрицателните феномени на Балканите. Когато ги представят в положителен смисъл, учените от региона предпочитат да говорят за „балкански“ традиции, дори ако техните турски, арабски или персийски корени са добре известни и общопризнати. Като „балканска кухня“ обикновено се представят турски и ориенталски специалитети[29]; същото в много случаи е вярно и за „балканската музика“ и ред други „балкански традиции“. Когато нещо ориенталско ни харесва, то бързо се преименува на „балканско“.

Самата наука балканистика, развивана предимно на Балканите или от хора произхождащи от Балканите, е основен производител на позитивни конструкти за региона. До голяма степен погрешно, тази дисциплина се смята за нещо из основи различно и „превъзхождащо“ националните историографии на отделните страни. Всъщност до голяма степен тя се оказва едно полуотваряне, една „подобрена версия“ на националната история, която обаче не преодолява нейните основополагащи митове. Първо, защото запазва негативното й отношение към големите империи, доминирали региона – антиосмански при всички случаи, антихабсбургски в сръбския и румънския вариант, а в последния и антируски. Второ, защото запазва претенцията, че сме част от Европа, различна от Ориента. Амбицията за „разширяване на перспективата“ отива още по-далеч с призива да се изучават Балканите като интегрална част от „общоевропейската история“.[30] Това разбира се става за сметка на възможните паралели с историята на Анатолия и Близкия изток, толкова важни и за византийския, и за османския период.

* * *

Подчертавам произволното определяне на границите на изучаваното пространство, защото дори да е „условно“ и направено „от практически съображения,“ то влияе върху получените резултати. Балкано-анатолийската перспектива, за която пледирам, би променила поне две неща. Първо, да се взема под внимание доминиращата роля не само на Византия и православието, но преди всичко на Османската империя, на турците и на исляма за формирането на облика на региона. Това би било една голяма разлика спрямо днешното сладникаво говорене за „Балканите“, което напоследък стана толкова скъпо на множество „балкански интелектуалци“. Второ, това означава да се излезе от постоянното представяне на Балканите като част от Европа, за да се видят не просто техните „връзки с Ориента“, а принадлежността им към цивилизации, които не биха могли да бъдат определени като „европейски“. В противен случаи, ако продължим да пишем „история на Балканите“ и да се питаме „какво са Балканите?“, като гледаме картата на полуострова и непрекъснато мислим за „по-широкия европейски контекст“, ние ще даваме все по-софистицирани отговори на един погрешно поставен въпрос.

Публикувано в: Литературен вестник, бр. 30 / 27.9-3.10.2006, с. 12-13.

Текстът е част от разработка в рамките на програмата „History and Memory in Europe“ на Körber-Stiftung и Insitut für die Wissenschaften vom Menschen, Виена.

Пълна версия на английски: „History against Geography: Should We Always Think of the Balkans As Part of Europe?“ In: History and Judgement, eds. A. MacLachlan and I. Torsen, Vienna: IWM Junior Visiting Fellows' Conferences, Vol. 21: http://www.iwm.at/index.php?option=com_content&task=view&id=153&Itemid=125 или http://www.kakanien.ac.at/beitr/balkans/AVezenkov1/



[1] Сред най-важните са: M. Todorova, Imagining the Balkans. New York: Oxford University Press, 1997; V. Goldsworthy, Inventing Ruritania: The Imperialism of the Imagination. London: Yale University Press, 1998; D. Bjelic, O. Savic, eds. Balkans as metaphor. Cambridge Mass.: MIT Press, 2002.

[2]Balkanologie, 3, 1999, 2, pp. 47-127: „Europe du Sud-Est: histoire, concepts, frontières“; H. Sundhaussen, „Europa Balcanica. Der Balkan als historisches Raum Europas.“ In: Geschichte und Gesellschaft, 25, 1999, 4, pp. 626-653; H. Sundhaussen, „Die Dekonstruktion des Balkanraums (1870-1913).“ In: Raumstrukturen und Grenzen in Südosteuropa. C. Lienau, Hrsg. München: Südosteuropa-Gesellschaft, 2001, pp. 19-41; H. Sundhaussen, „Was ist Südosteuropa und warum beschäftigen wir uns (nicht) damit?“ In: Südosteuropa Mitteilungen 42, 2002, 5-6, pp. 93-105; М. Todorova, „Der Balkan als Analysekategorie: Grenzen, Raum, Zeit.“ In: Geschichte und Gesellschaft, 28, 2002, 3, pp. 469-492.

[3] F. Chabod, Storia dell’idea d’Europa. Bari: Laterza, 1961; J.‑B. Duroselle, L’Idée d’Europe dans l’histoire. Paris: Denoël, 1965.

[4] L. Wolff, Inventing Eastern Europe. The Map of Civilization on the Mind of the Enlightenment. Stanford: Stanford University Press, 1994, p. 7.

[5] M. Todorova, 1997, p. 11.

[6] F. Chabod, 1961, p. 193.

[7] J. Osterhammel, Die Entzauberung Asiens: Europa und die asiatischen Reiche im 18. Jahrhundert. München: Beck, 1998, pp. 47-51.

[8] Д. Лилова, „Възрожденският проект за географски речник на българските земи.“ В: Балканистичен форум, 2004, кн. 1-2-3, с. 20-21.

[9] P. Tzermias, Das andere Byzanz. Konstantinopels Beitrag zu Europa. Universitätsverlag Freiburg Schweiz, 1991.

[10] H. Sundhaussen, 2001, p. 23.

[11] J. Cvijić, „The Zones of Civilization of the Balkan Peninsula.“ In: Geographical Review, Vol. 5, 1918, No 6, p. 473; M. Todorova, 1997, p. 179.

[12] K. Kaser, Südosteuropäische Geschichte und Geschichtswissenschaft: eine Einführung. Wien: Böhlau, 1990, pp. 112, 114.

[13] E. Hösch, „Kulturgrenzen in Südosteuropa.“ In: Südosteuropa 47, 1998, 12, p. 612.

[14] M. Todorova, 1997, p. 162.

[15] Цит. по: H. Sundhaussen, 1999, pp. 632-633.

[16] O. Maull, “Einheit und Gliederung Südosteuropas.“ In: Leipziger Vierteljahrsschrift für Südosteuropa, 1, 1938, 4, pp. 3-20; M. Gavazzi, „Die Kulturgeographische Gliederung Südosteuropas.“ In: Südost-Foschungen, 15, 1956, pp. 5-21; E. Hösch, „Kulturgrenzen, gesellschaftliche Entwiklung und Raumstrukturen.“ In: Raumstrukturen und Grenzenin Südosteuropa...., 2001, pp. 43-57.

[17] H.-D. Schultz, „Raumkonstrukte der klassischen deutchsprachigen Geographie des 19./20. Jahrhunderts im Kontext ihrer Zeit. Ein Überblick.“ In: Geschichte und Gesellschaft, 28, 2002, H. 3, pp. 555-557.

[18] Е. Hösch, 1998, p. 601.

[19] Това важи не само за работите на „балкански“ и западни автори като Л.Ставрианос, Б.Йелавич, Е.Хьош, Ж.Кастелан, Ст.Павлович, М.Мазовър и пр., но и за тези публикувани в Турция: O. Karatay, B.Gökdağ, eds. Balkanlar El Kitabı. v. I Tarih. Çorum: KaraM, 2006.

[20] H.Sundhaussen, 2002, p. 100.

[21]É.Copeaux, Une vision turque du monde: à travers les cartes de 1931 à nos jours. Paris: CNRS, 2000.

[22] F. W Carter, ed. An Historical Geography of the Balkans. New York: Academic Press, 1977, p. 1; K. Kaser, 1990, pp. 18, 85, 103; M. Todorova, 2002, p. 477.

[23] В книгата си Мария Тодорова изобщо не я споменава, докато на другия съседен на Балканите регион е посветена цяла глава с характерното подзаглавие „Балканите и митът за Централна Европа“: M. Todorova, 1997, pp. 141-160.

[24] F. Schenk, „Mental Maps. Die Konstruktion von geographischen Räumen in Europa seit der Aufklärung.“ In: Geschichte und Gesellschaft, 28, 2002, 3, p. 511 и сл.

[25] E. Hösch, 1998, p. 603; M. Todorova, 2002, p. 471.

[26] K. Kaser, Südosteuropäische Geschichte ...., 2. изд, 2002, р. 22-23.

[27] P. Kitromilides, Enlightenment, Nationalism, Orthodoxy. Studies in the Culture and Political Thought of South-eastern Europe. Variorum, 1994, pp. XIII-XIV.

[28] P. Tzermias, „Die historische Stellung des Balkan innerhalb Europas.“ In: Südosteuropa, 49, 2000, 1-2, p. 89.

[29] A. Kiossev, „The Dark Intimacy: Maps, Identities, Acts of Identifications.“ In: Balkans as metaphor…, 2002, pp. 165-190.

[30] K.-D. Grothusen, Südosteuropa – Städtewesen und nationale Emanzipation.In:  Die mittelalterliche Städtebildung im südöstlichen Europa. H. Stoob, Hrsg. Wien: Böhlau, 1977, p. 1; K. Kaser, 1990, p. 12.

 

Александър Везенков е български историк, изследовател на свободна практика. Работи по проблеми на градската история на Балканите през ХIХ-ХХ век, на историята на реформите в Османската империя през ХIХ век и на институционалната история на комунистическите режими. Личният му блог може да се намери на адрес: http://alexandervezenkov.blog.bg


Pin It

Прочетете още...