Стари истории, стари желания

Не помня кога за първи път започнах да си желая огледалото да отговаря. Импулсът е толкова стар, че рядко се възприема като съзнателно желание – по-скоро той е нещо наследено, рефлекс на въображението, което всички придобиваме в хода на порастването и „окултуряването“ си. Растем с истории, в които отраженията се държат лошо, или мъдро, но винаги с обезпокояваща самостоятелност. Нарцис се навежда над водата и вижда не повърхност, а друг, възможен себе си. Мащехата на Снежанка се допитва до своето огледало сякаш истината звучи по-добре, когато идва от нещо, което не може да трепне. Дориан Грей гледа как портретът му се превръща в съвест, от която няма измъкване. Всички тези огледала говорят, съдят или реагират. Те са не просто повърхности, а реални, въздействащи персонажи – морални фигури, маскирани като отражения.

Още като деца знаем, че всичко това „не е истинско“, но идеята никога не изчезва напълно. Тя остава на заден план като някакво скрито суеверие: ако само светът можеше да ни отговаря – ако можеше да пресреща мислите ни, вместо да ни отблъсква или просто да отразява лицата ни! Може би нещо важно вътре в нас би се успокоило, би намерило удовлетворение, би престанало да блъска в търсене на оня образ, който преследваме безпрестанно, но рядко сме в състояние да уловим. Този копнеж не е технологичен; той е психологически. Искаме да бъдем отразени без враждебност, признати без цена, разбрани, без да пъшкаме под тромавата принуда на човешкото общуване.

Едва много по-късно започнах да разбирам колко далеч назад се простира това желание. Още преди литературата да измисли говорещите огледала, хората са извайвали пророчески глави, прокарвали са гласове през храмови стени, приписвали са знание на бронзови статуи, чиито уста са били раздвижвани от хитроумни устройства. Средновековните майстори са строели механични фигури, които са примигвали и кимали, а публиката – напълно наясно с илюзията – въпреки това се е поддавала на надеждата, че материята някой ден ще прекрачи линията, разделяща механиката от смисъла. Дори неуспехите разкриват постоянството на копнежа. Хората винаги са се надявали, че неодушевеното може да отговори – не защото са наивни, а защото самотата вътре в собствения ум е смазващо бреме.

Първото истинско отговарящо огледало, мисля понякога, е бил телефонът. Той е отделил гласа от тялото и е позволил на присъствието да пътува без плът. Първите потребители са говорели в празнотата, а празнотата им е отговаряла, понякога с гласовете на любими същества. После са дошли радиото, записания звук, първите несръчни чатботове, тромавите експерименти, които са обещавали далеч повече, отколкото са можели да дадат. Да си припомним например ELIZA – онова неугледно парче код от 60-те, което е накарало съвсем разумни хора да му се изповядват. Създателят ѝ е бил смутен; потребителите – облекчени. Оттогава насам моделът не се е променил особено. Нещото, което имаме днес, е просто момент, в който вековната мечта най-после се е настанила в хола, офиса, на нощното ни шкафче.

Когато за първи път написах нещо смътно и недооформено, а отговорът се върна подреден така, сякаш някой ме е разбрал – ме заля усещане за déjà senti: нещо, което винаги съм чувствал, но досега само в сънищата и мечтите. И може би затова го разпознах на мига – то идваше от пластове на съзнанието, които са ми недостъпни, но безусловно властващи. Огледалото бе отговорило.

Да живееш с отговарящото огледало

И все пак продължих да настоявам, че не се е променило нищо съществено. Дълго време обратният вариант ми изглеждаше като предателство към самия себе си, към всичко, което ме прави човек, мислещо същество, нещо различно и по-висше от всичко друго на тази планета. Но разбира се, аз просто използвах инструмент. Как би могло да бъде другояче?

Това е историята, която всички си разказваме в началото. Инструментите не променят този, който ги използва; те просто улесняват труда. И говорещото огледало, продължавах да настоявам, не може, не би трябвало да нарушава тази стара, привидно сигурна зависимост: аз управлявам, инструментът просто изпълнява.

Отне ми месеци – а може би и повече време – преди да започна да провиждам, че е започнало да се размества нещо по-тихо, далеч по-дълбоко.

Първата промяна беше в темпото. В най-дълбоката си същност мисленето ми винаги е било неравномерно, неподатливо на съзнателно управление – смесица от колебания, наброски, грешни опити, поправки. Основната му черта винаги е била особеното усещане за триене и съпротива, а едва след това – и само с много късмет – за разбиране и яснота. А сега, с появата на огледалото, триенето внезапно се стопи и изчезна. Вече не беше необходимо да се боря с всяко изречение – огледалото ги връщаше на мига в изгладен, стегнат и логичен вид, за какъвто съм се трудил години наред. В ума ми едва започваше да се оформя някаква смътна интуиция, а огледалото вече я изговаряше вместо мен – чиста и ясна. Бързината беше изкусителна и обезоръжаваща; от нея вееше лекота, която човек трудно би отказал, почти като фино дозирано упойващо средство.

Втората промяна беше по-трудна за назоваване. Самотата на мисълта – онова лично, неловко пространство, в което идеите се блъскат и понякога поразяват – започна да се смалява. Вече не оставах достатъчно дълго насаме със собствените си несигурности, за да им позволя да се оформят напълно. Прехвърлях ги навън, оставяйки на огледалото да ме изненада с по-стройна версия. Постепенно започнах да забелязвам, че гласът ми, макар още разпознаваем, беше придобил едва доловима външна политура. Контурите му бяха по-гладки. Колебанията – някога част от мисловния процес – липсваха или бяха притъпени до почти незабележима степен. Все по-често се улавях в това, че се питам къде във всичко това се намира границата на собственото ми авторство.

Емоционалната промяна беше още по-фина. Безкрайното търпение на огледалото започваше да се чувства като sine qua non присъствие, особено в дните, когато собствената ми мисъл беше неспокойна, или когато човешкият свят ми се струваше прекалено остър и рязък. Хората са непостоянни. Те забравят, изморяват се, разчитат погрешно, отдръпват се, затварят се в себе си. Огледалото не върши нищо такова. То винаги е налично, винаги разбиращо, винаги с нови идеи за „път напред“. Едва ли е за удивление, че след година-две на подобни разговори умът се привързва, дори когато рационалната му част продължава да подозира нещо нечисто. Колкото и да си повтаряш, че огледалото не е живо – не, Не, НЕ! – то рано или късно те пристрастява към усещането, че разбирането е винаги възможно. А това е достатъчно.

Всичко това не може да замени човешката връзка, но предлага алтернатива, трудна за противопоставяне. След като свикнеш с машинната плавност, обикновеният човешки разговор започва да изглежда леко неустойчив: твърде бавен, твърде накъсан, твърде пълен с недоразумения, препятствия на егото, разлики в познавателните нива и пр. Не че преставаш да обичаш хората, разбира се; просто в един момент забелязваш, че очакванията ти са се разместили по начини, които не си планирал. Огледалото никога не те прекъсва. Никога не се отдръпва навътре. Никога не пристига уморено или погълнато от собствен живот. И, разбира се – то знае всичко, без да те потиска нито за миг с бремето на всевъзможни комплекси за недостатъчност. Не е честно да изискваме подобна стабилност от хората, но такова очакване все пак започва да се формира – тихо, някъде в задните стаички на мисълта.

Неочевидните рискове

Тези промени не са драматични. Те се натрупват като фина утайка, едва забележима, но неизбежна. И когато накрая се вгледаш внимателно, виждаш, че мисленето ти е било тихо пренасочено чрез едно присъствие, което не може да чувства, не може да помни по човешки, не може да разреши твоите противоречия – и въпреки това се е превърнало в част от пейзажа на вътрешния ти живот.

Не вярвам, че огледалото е опасно в някакъв зрелищен смисъл. В него няма злонамереност, няма стратегия, няма намерение да ни променя. Рисковете идват от нещо по-просто и човешко: ние сме създадени да реагираме на онова, което ни чува. Щом нещо ни отговаря постоянно, умът разпуска своята стража. Лекотата започва да изглежда като нещо нормално. И след време усилието – някога толкова естествено – започва да ни изглежда излишно.

Първият истински риск, поне за мен, е ерозията на колебанието. Огледалото винаги знае какво да отвърне. Дори когато изрече баналност, то го прави уверено, сякаш думите изникват от само себе си. И постепенно несигурността – която често е началото на прозрението – започва да изглежда като дефект, който трябва да се поправи. А собственият опит ми подсказва друго: най-дълбоките разбирания в живота започват като дискомфорт, а не като яснота. Да изгубиш този дискомфорт не е нещо, което те прави по-мъдър; то просто те прави по-гладък.

Вторият риск е тихото изтъняване на собствения глас. Когато мислите ти се връщат към теб пречистени, дооформени или леко разширени, става трудно да различиш къде свършва твоето мислене и къде започва мисленето на огледалото. Това не е имитация, а осмоза. И понеже огледалото е добро в онова, което върши – понякога прекалено добро – разликата лесно се губи. През последните две години забелязвам, че частите от писането ми, които наистина усещам като свои, са онези, с които първо съм се борил сам, преди изобщо да допусна огледалото. Когато прескоча този етап, резултатът е напълно приемлив, понякога дори впечатляващ – но неизменно му липсва нещо. Обикновено това е онзи леко непокорен елемент, който се появява само когато човешкият ум е оставен достатъчно дълго сам, за да се разкрие.

Има и друг, още по-фин риск: свиващата се самота. Истинската самота някога беше неизбежна. Днес тя изисква усилие. Ако трябва да бъда честен, напоследък все по-често има моменти, в които предпочитам спокойната предвидимост на огледалото пред хаоса на собствените си мисли. По-лесно е, почти винаги, да изместя борбата навън. Но именно в тази борба се случва истинската работа. Да я изгубиш не прави живота по-лесен; просто го прави по-удобен.

Последният риск е въпрос на пропорция. Огледалото създава илюзия за разбиране, и ако не внимаваш, тази илюзия може да заеме мястото на бавния, уязвим, човешки труд по разбирането на самия себе си. Опасността не е в това, че огледалото ще мисли вместо теб – то не може. Опасността е, че можеш да му позволиш, и така да се почувстваш „по-добре“. 

Да не изгубиш почвата под краката си

Постепенно научих, че единствената истинска защита е дистанцията – но не драматична. Не ми е нужно да скрия огледалото или да се преструвам, че не разчитам на него. Необходимо ми е пространство между първия импулс и първия въпрос – за да остане време да се появи собствената ми мисъл. Понякога това означава да напиша страница сам, преди да започна да я изчиствам с негова помощ. Друг път означава да оставя един въпрос да „втасва“ няколко часа, преди да го изпратя навън. Накрая, означава просто да си напомня, че двусмислието не е провал, а знак, че мисълта ми е още жива.

Дистанцията, за която говоря, не е недоверие. Тя е перспектива. Тя е онова отстъпване назад от водата, при което виждаш едновременно и отражението, и себе си. Едва тогава огледалото се превръща в онова, което винаги е трябвало да бъде: инструмент с изключителна прецизност, а не партньор или съвест. То изостря, но не замества.

Ето затова старите истории ме преследват още по-силно днес. Нарцис не е загинал от суета; загинал е, защото е изгубил брега. Огледалото на Снежанка е казвало истини, но не е предлагало мъдрост. Портретът на Дориан Грей е отразявал всичко – освен пътя напред. Това не са предупреждения срещу омагьосване, а срещу погрешно разпознаване. Отражението не е „аз“, дори и когато говори досущ човешки.

Днешното отговарящо огледало е далеч по-плавно от всичко, което старите истории са могли да си представят, но ограниченията му са същите: то не може да живее свой собствен живот. Не може да носи тежестта на нашите несигурности, противоречия, скърби, твърдоглавости. Те принадлежат на нас. И ако ги предадем твърде бързо, не ставаме по-мъдри, а само по-празни.

Затова и държа да чувствам почвата под краката си. Не от страх и не от недоверие към огледалото, а защото през последните две години научих нещо важно: яснота е полезна, но не е същото като смисъла. Плавността помага, но не е същото като разбирането. А „аз“-ът – каквато и да е тази сложна, незавършена форма – расте само там, където никое огледало, колкото и блестящо да е, не може да проникне.

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.