От същия автор

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Pin It

 

2020 12 Zlatko Elite Man

 

Започвам този текст със сравнително ясното съзнание, че чрез него ще осъществя някаква ултимативна версия на онзи първороден философски грях – contradictio in adjecto, противоречие в определението. Елитността, такава каквато я чувствам – и каквато ще се опитам да я представя по-долу – се състои именно в пълното отрицание на каквото и да е говорене, дори мислене на… м-да, елитността. Да говоря за нея, следователно, не е нищо друго освен акт на осъзнавана, заявявана и директно поддържана анти-елитност, не-елитност. Такова поне е намерението ми. Говорейки за елитността, аз по неизбежност се разграничавам от нея. И това е добре точно така, именно така.

Но защо все пак го правя? Причините са комплексни, но аз ще се опитам да направя отговора прост. Първо – защото прекалено много хора през последните години започнаха да ме питат дали възприемам себе си като принадлежащ към някакъв вид елит. И второ, защото изпитвам остра потребност от разчистване на сметките с човечето вътре в мен, което би желало да се види облечено в… дрехите на краля, предполагам.

И така, за да разчистим концептуалния терен, преди да започнем: елитността, за която искам да говоря тук, няма нищо общо с принадлежността към някоя от утвърдените в разговорния език форми на това понятие: „политически елит“, „икономически елит“, „интелектуален елит“ (чети: „хора с власт“, „хора с пари“, „хора с положение в обществото“). Елитността, за която ще говоря, е онзи акт на (вероятно непостижима) идентичност между битие и истина, който, по липса на по-подходящи думи, ние сме свикнали да определяме с думата „автентичност“. Елитността, това е пълната невъзможност да бъдеш нещо друго освен самия себе си. Живот без избор. Живот, прекосен не непременно по собствена воля. Живот, определян от неизказуемото.

Елитността, както и повечето други важни неща на този свят (истина? съдба? предопределение?) може да бъде уловена най-добре в известната фраза на онзи тъй-елитен-човек, Лудвиг Витгенщайн, според която „за нещата, за които не може да се говори, трябва да се мълчи“. В такъв смисъл възможният отговор на въпроса, който цитирах по-горе, „възприемаш ли себе си като принадлежащ към някакъв елит?“, може да бъде само един-единствен: „това не може да бъде нещо, което ме занимава.“ Акцентът, както се опитах да покажа чрез подчертаването, трябва да бъде поставен върху думите „не може“, при това в един напълно буквален смисъл, както например във фразата „не може да се ходи по тавана, с главата надолу“. Невъзможността на този мисловен акт произтича от самото естество на елитността, такава, каквато тя е представяна тук, а именно, като нещо, което с неизбежност бива разрушено от всеки опит за себеопределяне, словесен или мисловен. Елитността е окончателният акт на бъдене, битие, съществуване, актуалност. Тя може единствено да бъде, в най-простия, най-елементарен смисъл на думата, като нещо, което Е – но което Е по такъв начин, че просто не може да бъде нищо друго, нищо по-различно от себе си. Елитността, както казах, е пълна липса на избор. И способност да се живее с това.

Първото, и най-директно следствие от всичко казано дотук би трябвало да бъде, че елитността не е непременно нещо желателно. Прометей, един от прототипите й, онагледява това твърдение директно: той притежава онова, за което човешкият род си мечтае открай време – вечността – но кой би си пожелал една такава вечност? Именно в този смисъл – като вид привилегированост, чиято реалност много скоро се оказва непоносима от каквато и да е нормална човешка гледна точка – елитността разкрива себе си като съдба, която няма нищо общо с пожелаването, с каквато и да е разбираема форма на свободен избор. Човек не може да си пожелае да принадлежи към този елит. Още по-малко може да заяви, че принадлежи към него – в такъв случай, както се опитвам да покажа през цялото време, заявлението е автоматично равно на неистина, на себеизключване от феномена. Единственото основание, единствената необходимост, за такъв тип елитност, може да бъде търсен в метафизико-мистични понятия от вида „Бог“, „вселенски разум“, „пан-теос“. Очевидно е, че тя съществува. Очевидно изглежда и това, че нещо в света има нужда от нея. Очевидно е обаче също, че тя не бива определяна от някакъв акт на човешки избор, индивидуален или колективен. Ние не можем да „обявим“ елитните хора за такива, това просто не е нещо, което е в рамките на нашите възможности като вид. Също толкова малко могат да го направят и самите те. Елитността, като някакъв вид неразпознаваема аберация, отклонение от „нормалното“, може единствено да бъде „регистрирана“ по някое време, обикновено далеч след физическото изчезване на носителя й (нерядко значително подпомогнато от ближните му, които, по някаква потребност на вида, не могат да толерират за дълго време реалните й проявления).


Small Ad GF 1

Но какъв тогава е смисълът на цялото това размишление, ако всичко, което произтича от него, е постулирането на базисната неразпознаваемост на елитността? Ако тя изгуби единствено полезната си за човешкия род функция – онази на ориентир, на еталон, на мащаб за всички останали – то какъв смисъл от нея? Не е ли по-добре в такъв случай да си останем при по-простичкия й, разговорен вариант („хората с пари“ и т. н.)? Отговорът тук, струва ми се, е „и да, и не“. Работата е там, че елитността, ако и да не подлежи на някакво точно определение, все пак притежава характеристики, специфични черти, които могат да помогнат при търсенето й. Те не могат да гарантират някакъв положителен резултат, но все пак са по-добре от нищо.

Първата, и най-важна характерна черта на елитността, е нейната несъзнателност. Елитният човек не знае, че е елитен. Това твърдение се нуждае от известно прецизиране, докато получи окончателната си форма, тъй като, разбира се, аз няма да започна да твърдя, че такъв един човек дори не подозира кой ли може да е. Оттук и първото важно уточнение към горната фраза: елитният човек отказва да знае, че е елитен. За да разберем какво точно се има пред вид тук, ще си послужа с метафора. Ултимативният акт на елитност може да бъде представен по различни начини, тук аз ще ви предложа два. Първо – сомнамбулът, който ходи по ръба на двадесететажна сграда без ни най-малко колебание, с абсолютна грация и безпогрешност, но само докато не знае, че го прави. Събуди ли се, осъзнае ли къде се намира, той няма почти никакъв шанс за оцеляване. (Втората метафора е просто по-заострен вид на първата – всеизвестният герой от рисуван филм, който може да тича в празното, но само докато не го осъзнава). Именно в този смисъл трябва да се разбира и горното твърдение: елитният човек не си забранява нищо, той няма нужда от поставяне на наочници около очите си. За него въпросът за собствената му (или нечия чужда) елитност не е „забранен“, той просто е лишен от смисъл. Човекът, който мисли за елитността, не е елитен. Точно толкова ясно, точно толкова просто. Елитният човек просто Е – и ако това бъдене се окаже от онзи изключително специфичен, изключително рядък вид… Но, разбира се, във всичко това няма ни най-нищожен смисъл.

Втората важна специфика на елитността е, че по самата й природа на нещо трудно уловимо, трудно регистрируемо, тя може да бъде отбелязана най-лесно чрез съпоставяне и сравняване с онова, което тя НЕ Е, а това най-често означава: в актове на отказ, на не-вършене на нещо, което е не-елитно. Ето защо една от най-важните характеристики на елитността е мълчанието. А в един по-широк смисъл на същото: не-участието. Елитният човек обикновено не става част от онова, което вълнува, движи и мотивира хората около него (а и далеч от него). И това е не защото му липсва желание. Липсата тук е от един много по-дълбок, съдбовен вид: на него просто не му е даден онзи вид способност за съпреживяване, която изглежда притежават повечето от събратята му по вид. Модерната наука се опитва да улови това в разбираеми и измерими понятия като „прекалено висок КИ“ или „синдром на Аспергер“, но реалността на този вид живот вероятно се улавя много по-добре от заплашително звучащата думичка „аутизъм“, тоест някакъв вид неспособност за нормална човешка комуникация. Да, елитността изглежда някак странно свързана с аутизма (дъщеря ми например е едно от най-елитните, най-автентични същества, които познавам – именно защото нейният аутизъм не й позволява никога, в нито един миг от живота си, да извърши какъвто и да е акт на преструвка, на неистинност).

Оттук и леснотата, с която човек може да предложи примери за видима, интуитивно доловима елитност, запечатани в една или друга сетивно достижима форма: изплезеният Айнщйан (човек не може да говори докато се плези, а и плезенето е окончателна форма на отказ за говорене); приведеният над чекръка Ганди, който освен това е дал и обет за мълчание; майката на всеки от нас, в смисъла, в който майката е едно от най-елитните неща на този свят – като онази, която ще застане между теб и която и да е заплаха, преди изобщо да е отворила уста; Мона Лиза; бюстът на Волтер; космическото бебе от „2001 – една одисея в космоса“… Впрочем, дали не започвам да се отвличам?

Третата важна черта на елитността се състои в това, че поради тясната й обвързаност с усещането за липса на избор, за предопределеност на онова, което елитният човек Е, тя става особено видима в екстремни, лишени от възможност за избор ситуации. Дали поради това, че е свикнал с усещането за неизбежност във всеки миг от живота си, или просто поради безсмислието на страха в един свят, в който всичко изглежда непоносимо предопределено, елитният човек е особено добре пригоден за ситуации, в които се изискват неуловимо бързи, интуитивно вземани решения, последствията от които са напълно непредсказуеми. (Впрочем, бавните ситуации не правят изключение – във всички съдбовни моменти от живота си този човек действа, без да е в състояние да обясни, без да разбира, причините за решенията си.) Той не знае, той просто Е, както обикновено. Онова, което го движи в такива моменти, не е нито знание, нито пък интелект. Бихме могли да го наречем „особено чувствителна антена за вселенски вибрации“, „маша в ръцете на господа“ или просто „idiot savant“, но вероятно дълбоко в себе си всеки от нас подозира, че в такива моменти чрез него до нас се докосва нещо, което няма как да разберем, няма как да познаем… Самата Госпожа Елитност – в случай, че все пак се нуждаем от някаква дума.

Бюлетин „Либерален преглед в неделя“

Четвъртата, и последна достъпна за мен черта на елитността, е нейната тясна обвързаност със смъртта. Това не означава, че елитният човек умира по-рано от нормалното или че животът му е изпълнен с непрестанни мисли за смъртта. Не, присъствието на неизбежната гостенка (колко хубаво, че в българския език тя е жена, не мислите ли?)… присъствието на неизбежната гостенка е нещо, с което той е свикнал по начин, колкото лесен за описание, толкова и труден за разбиране. Казано възможно най-просто: за елитния човек смъртта не е заплаха (в такъв смисъл възрастта е състояние, което някак с неизбежност ни приближава до елитността, защото повечето възрастни хора рано или късно губят страха пред смъртта, дори и ако той инак ги е съпровождал цял живот). Звучи банално, но за елитния човек смъртта е вид приятелка. Остава си страхът пред болката, разбира се, но дори и той е някак притъпен, защото елитният човек (о, да, може би трябваше да спомена и това) е непоправим оптимист. Той знае – или по-точно усеща – че светът е някакъв вид непостижимо сложна функция на собственото му същество, бъдене, мислене, сигнализиране – и по тази причина рядко изпитва страх от възможния крах на собствените си въжделения, просто защото липсата на страх е добра предпоставка и за липса на крах. Казано накратко – елитният човек осъзнава границите на своите възприятия, но вместо да направи от този базисен факт на човешкото съществуване повод за оплакване, той го превръща в основа на своята непримиримост. „Всичко, което ме очаква, ме прави по-силен, включително и смъртта.“ Това е неговото мото, и фактът, че то е просто разширение на известния ницшев афоризъм, не го прави по-малко уверен в истинността му.

Той просто Е, както винаги.

Берлин, 16 ноември 2011

Златко Енев е български писател и издател на „Либерален Преглед“. Досега в България е публикувал седем книги (трилогията за деца „Гората на призраците“ (2001–2005), романите за възрастни „Една седмица в рая“ (2004) и „Реквием за никого“ (2011),  есеистичния сборник „Жегата като въплъщение на българското“ (2010), както и автобиографичната повест „Възхвала на Ханс Аспергер“ (2020). Детските му книги са преведени на няколко езика, между които и китайски. Живее в Берлин от 1990 г.

Книгите му могат  да се намерят в безплатни електронни издания тук на сайта.

Pin It

Прочетете още...