Тишина, ты лучше из всего, что я слышал.
Б. Пастернак, „Эхо другой тишины“
Повод за размишленията ми са подмятанията върху естеството на изящната словесност. Словоупотребите не са дори жаргонни, де да бяха поне такива. При въвеждане на нови термини задължително е да се очертаят обемът и съдържанието на обозначаваните от тях понятия. Излишно е да се припокриваме с шарабия (бебешко бъбрене, по нашенски – бръщолевене, маниерничене; по-точно съответствие е диалектното чекна се). Като няма какво да кажеш, облегни се на удобната патерица постмодернизъм. Да бяха кокили, изисква се умение и витиеватост, за да не се строполясаш в преднамереното нищо-не-казване. И тук една уговорка – умишлено избрах похвата на опонентите си въпреки моето подчертано негативно отношение към така неизяснения есеизъм – логорея по всички въпроси без дълбочина и разчитайки на рошава фактура на изказванията, за да се илюстрира негласно, че както при прозата ни се страда от фабулни излишества, което води до остра сюжетна недостатъчност.
Идваме си на думата. Лъжеш като български писател. И тук основният въпрос: защо нашенци не снемат от натура, а се предоверяват на съновиденията си в ултрапарадоксалната фаза, когато слабите сигнали стават силни и в балтавенето на халюцинациите се предоверяват на нашенската стилистична наркомания, известна в пишещите среди с жаргонното рошава фактура. Тук едно уточнение, чужденците не залагат на шарении и при превода мисловният недоимък сивее повече от старо олово. Излиза така, че за период от 50-60 години по данни от прозата ни нас изобщо не ни е имало.
Бедата на сегашната писмена практика е, че се подценява основният принцип – една литература, каквато и да е тя, не може да се съизмерва със себе си. Азбучна истина: ако се хванеш за перото, моментално влизаш в съревнование с предходниците. Опозицията традиция – новаторство днес се неутрализира в подвижните пластове на „може всякак“, при което сме свидетели как средно грамотен читател налучква реми с „установените класици“ от читанките (друг е въпросът кой измисля „еталона“ за каноничност на определени писмени прояви, често далече от понятието за литературност). Тук е удобна подхвърлената патерица от Дж. Сквайр в такива случаи за обяснение на необяснимото:
Но сатана недолго ждал реванша.
Пришел Энщейн – и стало все как раньше.
Пък някой нека си крещи нахалос в тъмното: „Не рафтове, а автори!“. Публична тайна: механично разбиране на жанровете в прозата – романът не може да е под триста страници, повестта най-малкото сто. А де ги късчета радий като „Педро Парамо“ на Хуан Рулфо или „Степ“ на А. Чехов, пък даже и „Трите половини на Ино Моксо“ от Сезар Калво, които с малко съдържание, но с голям вътрешен обем да взривяват читателското въображение. Има още много примери, но не изреждането им, а по-скоро подчертаване на принципа. Игра и експеримент – да, но литературата е призвана най-вече да решава обществени проблеми и по този начин осъществява основните си функции. Истина е, че литературата е „небивала смесица от бивали събития“, по-скоро: „множество от всички множества, които не принадлежат на себе си“ (мисъл на Б. Ръсел по друг повод и в друг контекст, но надеждна опора на изказаните от нас тези). Но със задължителната уговорка, че тази дейност е израз на осъзната необходимост и облягане на преживян опит – „Надо страдать!“, крилата мисъл на Л. Толстой, сполучливо обосновава позицията на честния пред себе си и обществото писател. „Яснотата на изказа е вежливостта на писателя“ – А. П. Чехов. Следователно, създаденият художествен образ трябва да е прозирен като изцъклено небе след дъжд (по-мъдрите и с опит благодарение на силното си вътрешно зрение виждат по-далеко), а не разлят силует в матово стъкло. Нещо като обратна проекция от преживяното към първоизточника по законите за изграждане на художествена цялост в две посоки: по-доброто – евентуалност (по Аристотел) пак на основата на личен опит и съпреживяване без преиначаване на ситуациите на възникване или по позната и преексплоатирана схема, което е най-зле и е повод за сегашните ни размишления. Тук като доминантен признак за значимост е простичкото правило за препрочит на произведенията. В един случай е видно колко много е пропуснато първия път от многообразието на творбата, другото е познато – лека досада от прелъгването и преоткриване на доста грешки и пропуски наред с логически необосновани прояви. В подкрепа на изказаните мисли е изкушението да се вмъкне в изложението по-обширен цитат от Луис Мартин-Сантос, автор на знаменития роман „Време на мълчание“: „Поради липсата на други средства за изразяване на общественото мнение днес ролята на романиста в Испания е по-важна от когато и да било, защото един ден историците на нашето време ще се обърнат към романа, за да разберат какво е имало под всеобщия конформизъм на ежедневния и периодичния печат“. Казано е в интервю през 1962 година, актуално и днес. ситуацията е неотменима: „жълто-сензационната и експертно-либералната преса препращат към нас гротескни или схематични (подчертаване мое) човешки образи, в които трудно можем да разпознаем себе си; които не ни позволяват да си създадем представа за съвместен живот“ (от статията „Двойната асоциативност“ с подзаглавие „Българската преса и проекциите на днешния живот“ на Ивайло Знеполски, в. „Народна култура“, бр. 8 от 27.ІІ.2009 г.).
Позоваването на авторитети от миналото и сега има за цел да подчертае актуалността на проблемите, които ако не могат да се разрешат относително адекватно, поне остава утехата от навреме поставени въпроси. И тук възниква прението за така наречения „постмодернизъм“. Той спонтанна проява ли е, или преднамерено действие? В първия случай може да се оцени като компенсаторна проява от неразбориите в миналото и се отчете, меко казано, като странична линия в традициите ни на изящната словесност, експеримент, опит, които биха обогатили представители за изграждане на образ и попълнят инвентара с нови литературни похвати; другото си е чист маниеризъм и за него не си заслужава да се говори. Излиза така, че радетелите за тези иновации в литературната практика трудно биха отговорили на въпроса, кое не е постмодернизъм в творческите прояви днес. Образно казано, могат да се оприличат на царските кобри, които се хранят предимно със змии, т. е. „от натура“ за тях е самата литература с всевъзможните им комбинации и колажни техники на основата на вече постигнатото. Припомняне: елементи от непосредствената реалност участват в изграждането на знака. Тук му е мястото да си припомним основното изискване в джаза: доброто познаване и владеене на темата позволява отлични импровизации. За да не бъдем разбрани криво като назадничави, ще упоменем, че самата действителност е натоварена с множество подтици, които носят в себе си идеята за нови построения на изказванията, иначе волните стилизации и пародии, които също имат място в литературния процес, но са все таки временно явление – в най-добрия случай – илюстрация на закона за отрицание на отрицанието, но въпреки това по характер са вид паразитиране. Като обосновка на изказаната мисъл може да се посочи А. П. Чехов, който преди да напише знаменитата си книга „Остров Сахалин“, задълбочено изучава над триста произведения от различни клонове на познанието, които разглеждат споменатия остров. Именно тук е най-слабият пункт на сегашната ни литература – подценяване на познавателната страна с превес на чисто технически умения.
Не случайно, а като типологично сходство с Роман Симеонов ни съвпадат обозначаванията на едно и също явление. В изследването си за Йовков той пуска в обход „олитературява“, при мен отдавна битува „литературничи“, което донякъде се покрива с „маниерничи“, сиреч – неестествено, неправдоподобно, логически неиздържано писане, взето на подбив в кулоарите – „плод на отдел „Хватки и чалъми“. И остатъчната деформация впоследствие: за такива автори, които почти нищо не ти казват, може да се пише всичко. Бегла илюстрация: диамантите се шлифоват от холандски майстори, глината може да я мачка всеки…
И на основния въпрос в нашето разглеждане. Става дума за така наречените характерни детайли. Тук се налага известно разграничение от термина топос в литературознанието, който от голямата честота на употреба е пренатоварен със значения, вариращи от конкретно позоваване до обобщения. В нашия случай условно детайлите се делят на два вида. Първите са от най-повърхностния слой на художественото произведение, които изграждат фактурата и са един асоциативен кръг, най-често равноредни и с еднакъв семантичен пълнеж. В най-добрия случай предполагат еднонасоченост на асоциативния поток. По-често са самоцелни стилизации, при което условността на изображението изпъква дразнещо и е пречка за цялостното възприемане. Характерните детайли също се актуализират в плана за изразяването и там манифестират своите знания, но функцията им е по-особена – те изграждат логическата структура на текста и отвеждат към дълбинните структури на изказванията, за да осъществят основните изисквания за такъв вид построения – цялостност, завършеност и свързаност, а най-вече – достатъчност.
Примерите от първия вид са достатъчно много за създаване на атмосфера и колорит. За характерния детайл се изисква нещо повече. Тук е авторовото умение да се оттласка от видимата реалност, за да се открои масивът на значимите неща и едва тогава да се търси подходяща рамка за разполагане, също и гледна точка за повествование, разбирана двустранно: като аксеология и чисто технически-неративна перспектива. Неотменно условие фактите да са съпреживени от лични наблюдения, иначе се получава „авторска глухота“ (по сполучливия термин на Горки). Добри илюстрации в тази насока могат да се посочат от родната литература: „Холера“ на Л. Стоянов, „Записките“ на З. Стоянов, „Брегалница“ на М. Кремен, „Кървави петна“ на Вл. Мусаков, „Предвестници на бурята“ от П. Манджуков и др. Умишлено се спирам тъкмо на този род литературни произведения, защото съвременният читател е преситен от измислици и прекаляване с условността. Пък и тези произведения косвено отговарят на въпроса, защо много писания още със създаването си са овехтели.ще си позволя термина от Лорка – дуенде, което им липсва. Излиза така, че най-добре избраната условност на изображението е, когато сътвореното се възприема като безусловност, като реално ставащо, а не „като на книга“. От психологическа гледна точка при общуването с художествените произведения, за да има максимална сугестивност, в отношението автор – читател трябва да има симетричност, за да се осъществят идентификацията и взаиморазбирането. С други думи, какъв тип читател полага в текста писателят и доколко познанията му позволяват това.
За илюстрация ще си позволя малко отклонение. Гогол споделя с Григорович за нов ръкопис. След кратко обмисляне критикът му отговаря, че доста е подценил читателя. Мигновената реакция на класика е: „Закла ме!“. Липсата на самокритичност у някои наши писатели не може да се оправдае с инерцията на установката от рутината. Резултатът е: отвъд едно ниво на сръчност – пустош. Това е прекаляването с детайлите от първия вид, една свръхстарателност, която да наподобява правдоподобност. Не ми се рови в така наречената „работническа тематика“ отпреди години: някакви издути, напомпани работници, задължително прекаляват с алкохола, пъчат мускули, помпозни провиквания… В. Попов, Д. Цончев, Г. Стоев от по-известните само биха спечелили, ако още в замисъл се откажеха от подобни писания. По вертикалния контекст те имаха прекрасни образци от чуждите литератури. Свръхстарателността е признак на незнание и меко казано, липса на морал и уважение към читателя.
Не изместване от темата, а с показването на псевдохарактерни детайли се цели да се улови същността на описваното явление. В романа си „Когато цъфтяха тиквите“ Драгослав Михайлович само с един щрих рисува на ринга непозволен удар, отпратките са в полза за изясняване черти от няколко характера. Колко наши писатели, търсейки контраст и аналогии, прекаляват с подробности, но в писанията им бокс няма, въпреки че само за това говорят. Или пък историческите ни писатели с ужасяващи подробности и прекалени стилизации на архаични езикови елементи. На Иво Андрич му стигат две страници в „Прокълнатият двор“, за да обрисува правдиво представители на различни етноси и обстановката в стамболския затвор. „Ласаро от Тормес“ и днес след толкова векове е актуално четиво именно заради умението на неизвестния автор да подбира характерни детайли от съвремието си, които са запомнящи се и отвеждат към дълбинните структури на текста, а такава база предполага по-цялостни и относително верни и обективни обобщения. Същото може да се каже и за „Историята и животът на тариката Паблос“ от Франсиско де Кеведо.
Кое прави такива произведения непреходни?
В края ще си позволя да припомня, че вижданията на Лесинг за границите на живописта и поезията е нужно да се актуализират днес. В изобразителното изкуство като че ли повдигнатите проблеми намират по-добре своята реализация: ракурс, съотношение на обемите, подходящ колорит на фактурата, което да съответства на авторовия замисъл и пр. Поука може да се вземе и от джаза: доброто познаване на темата позволява отлични импровизации. Ще завърша с мисълта, че в енциклопедиите по математика имат място и добрите майстори на изящната словесност заради сполучливите екстраполации и логическа последователност в извежданията. Недоразуменията, за които стана дума, са не оправдание, а подтик за нови творчески търсения.
Задължителен послепис: Явно у всеки е положена склонност да чародейства със словото. Някои не умеят, други стигат до изстъпления, граничещи чак с явления, подобни на наркоманиите. Но… да не се забравя препоръката: ако си живял пълноценно и имаш значима биография, карай едно към едно от натура (все пак някакви професионални умения са задължителни), но ако битието ти е преминало в пустота, опитай се да намериш образ на безвремието. При неуспех – утеха: „Человек делает, Бог творит!“.