Споделял съм мнението, че за удобство на евентуални анализи някои по-известни творби на поетите би трябвало да се дават в оригинал наред с няколко превода и задължително подстрочник (превод едно към едно) с бележки и тълкувания, дори и отпратки от интертекстуален характер.
В конкретния случай, без да се дава оценка на двата превода, се прави опит чрез буквалния превод да се очертаят някои страни от поетиката на Федерико Гарсия Лорка в баладата му за морската вода. На първо място, както и в други свои творби поетът търси изчистени линии на изказа си, като съзнателно се отграничава от т. нар. „поетическа лексика“.
За пример могат да се посочат „Цигански романси“, касидите, газелите и др. Една отпратка за илюстрация от „Романс за луната“: „Луната дойде в ковачницата“ – преведено е „Дойде в ковачницата черна луната със волани бели“ (иначе в оригинала е: „със своята пола от гладиоли (нардоси)“. Лорка търси опозиции в плана на съдържанието, за което ще стане дума по-нататък, а не на равнище фактура да подчертава контрасти. Една уговорка: като езици с аналитичен граматичен строеж преводът от испански на български предлага известни удобства. Така че, без да се търсят ефектни решения, предаването едно към едно в по-голяма степен запазва авторовия замисъл.
Архитектониката на „Балада за морската вода“ е с опростена подредба: рамка с рефрен в началото и в края, вътре въпроси и отговори като диалог с определена градация в разгръщане на мотива до естествения извод: „Много е горчива водата на моретата!“ Съотношението между вътрешно и външно, което съответства на връзката между композиция и архитектоника, в баладата се подчертава от повторението „водата на моретата“ наред със синтактическата инверсия – сказуемото преди подлога в отговорите и няколкократното обръщение „сеньор“, което видимо подчертава избрания субективен словоред. И това е в плана на израза, което е подстъп към плана на съдържанието. От индивидуалните изказвания на отделните лирически субекти, които при вникване в дълбочина се оказват един, се върви към обобщение – безкрайното множество на моретата всъщност е реализация на крайното множество море, една потенциална безконечност в опита си да обхване горчивината на човешкото съществуване. Идеята на стихотворението не е изнесена тезисно, а се подразбира от целостността на текста.
В оригинала трите съществителни от заглавието са членувани и не натежават, а ритмично са обединени. От друга страна, личи лек намек, че точно тази творба от 1919 г. иска да каже нещо, а не „една“ или още по-грубото „някоя“. Положена е много умела ирония, която се подкрепя и от посвещението на „ловец на облаци“. Тук под ирония не се подразбира профанното клише за евтини подмятания и закачки, а антифразис: в плана на израза посоката е една, в плана на съдържанието върви срещуположно. Контаминацията е в далечината, където пяната на вълните и небето са усмивката от устни и зъби. Вече така положена, тя не виси сама за себе си, а се прелива в множество други: девойка, младеж, майка, сърце, на които се разчленява „сеньорът“, който сам се пита и си отговаря. И за да се потърси статиката в тази динамична картина, авторът умело изнамира рондото, кръгова композиция, но то е по-скоро елемент на архитектониката, в плана на съдържанието мисълта ще свърне по извивките на спиралата в една сферична завършеност – лирически израз на необятността, на оная голяма горчива мъка, на истинската любов. В избора на композиционния похват също има фин намек за ирония – „все ще е така“, сиреч – извечността не може да е друга освен безкрайна…
Но да следваме подстрочника за илюстрация на изложените тези. Морето се усмихва на далекото (далечината), зъби от пяна, устни от небе. Какво продаваш, неспокойна девойко (мътна, неясна, безпокойна, тъмна), за да се свърже с „черния младеж“ (не момък или мома, а абстрактно съществително – младеж), явно и той е неспокоен, тъмен, щото се римува семантически с момичето. Тук „черен“ е в преносно значение, по-скоро мрачен или от това семантично поле, а „мургав“ от превода е в пряко номинативно значение и подкопава авторовия замисъл. По-нататък – „ония сълзи солени, откъде идват, майко?“. „Плача, сеньор, водата на моретата“ (може би оплаквам, не много точно) или „с водата на моретата“. „Ония“ подчертава пространствена отдалеченост в порядъка на вече положеното в началото и е в контрапункт на „тази горчивина“. „По-нататък: „Сърце, и тази горчивина голяма (едно от значението на „сериозна“) откъде се ражда?“ „Какво пренасяш, о, мрачни младежо (момко е по селски)?“ Значи, той пренася водата на моретата, примесена с неговата кръв. А солта от конкретно усещане се превръща в душевна болка, горчивина – „много е горчива водата на моретата“, както е и нашата любовна мъка, много умело подсказана с алюзията в текста от непогрешимия Лорка. Тук има хубави отпратки с варианти на избора при превода: senos значи недра, лоно, обятия, пазва, взети в оригинала като абстрактни същности. Изборът е богат, но не както в превода „гърдите голи снежнобели“. От текста в оригинала личи сполучлив баланс на конкретно и абстрактно с архитектониката и композицията, които позволяват като в цип на ДНК и РНК да се вклиняват планът на израза с плана на съдържанието, както е в „ин“ и „ян“ в китайската философия. Повече от математик е Лорка в полагането и извеждането на образа без алогизми, а последователно и непротиворечиво.
Ако не се отчита положената ирония в посвещението („На Емилио Прадос, ловец на облаци“), може да възникне неуместният въпрос: кой е този сеньор, към когото се обръщат всички? Това е морето като обобщен израз на човешката мъка (горчивина) от живота и затова то е нещо като квинтесенция на чувството любов без сладникавост, а иначе водата на моретата, сиреч - конкретните реализации на едно и също извечно чувство е множество. И то се подразбира от цялостното звучене на лирическия изказ. И този порядък продължава – морето се усмихва в (на) далечината с намек, че има и нещо по-отдалечено от видимостта. Ненатрапливо авторът сполучливо сменя плановете – иронии и контаминации, които манифестират експонацията си в плана на израза, където е доловим контрастът, който пък е еманация на опозициите в дълбинните пластове на текста. Като някаква синусоида тези планове се сливат и разделят в изплуванията и потъванията, както се издигат и спадат вълните, което е в унисон с общия асоциативен поток на цялата балада: ту е на гребена момиче, после момче… отшумява като спомен за майката, която е мерило за всичко и намек за пораждането на всичко, а накрая сърцето, което носи мъдростта, а морето е всичко и се усмихва с множеството си лица – пита се и си отговаря с гласовете на шума си…
Трябва да се отбележи и градацията при обръщенията по посока на нарастваща абстрактност до по-обхватните обем и съдържание на категорията любов или мъка. И като че ли от само себе си в отговора на сърцето има също алюзия – тази горчивина на морската вода (по-точно водата на моретата“, т. е. многото любови е горестта на всеобщата любов. Може и съвсем опростенчески: морето като едно голямо сърце побира в себе си мъките на възможните любови като една голяма горчивина. Иначе се подразбира от внушената ирония, че морето е с един изглед, но разнолико; в усмивката му са обединени множеството му лица.
Индиректността на внушението е по-силна от преките отпратки за общуване. В баладата си Лорка е успял по превъзходен начин да създаде един динамичен контекст, при което в преливането на плановете на всички равнища устойчивостта на системата се обуславя от неспирния поток на контаминации – едно пулсиране на безкрайното сърце-море с ирония дори към себе си в изконния подтик да обхване човешката любов, чиято безгранична горест може да породи радостта от съществуването.
LA BALADA DEL AGUA DEL MAR A Emilio Prados (cazador de nubes) El mar – ¿Que vendes, oh joven turbia – Vendo, señor, el agua – ¿Que llevas, oh negro joven, – Llevo, señor, el agua – Esas lágrimas salobres – Lloro, señor, el agua – Corazón, y esta amargura seria, – !Amarga mucho el agua El mar |
|
БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА
Далеч – Какво продаваш, моме тъжна, – Какво ми носиш, момко черен, – Кажи ми, сълзите солени – Сърце, а тая нетърпима Далеч
|
БАЛАДА ЗА МОРСКАТА ВОДА
На Емилио Прадос
Усмихва се морето
там в далечината.
Зъби от пяна,
устни от небе.
– Девойко тъжна, какво продаваш,
с гърдите голи, снежнобели?
– Сеньор, продавам аз
на моретата водата.
– Момко мургав, с какво примесена е
твойта кръв?
– Сеньор, примесена е тя
на моретата с водата.
– Майко, кажи ми ти,
защо солени са сълзите?
– Сърце, какво поражда
мъката, тъгата всеобхватна?
– Тъй солена и горчива
е водата на морето.
Усмихва се морето
там в далечината.
Зъби от пяна,
устни от небе.
От испански: Маргарита Дренска, Симеон Георгиев