Оскар Уайлд, сниман през 1882 г. от Наполеон Сарони. Библиотека на Конгреса
Преоткриването на хомосексуалния Уайлд
Храмът на Оскар Уайлд отваря врати за първи път през 2017 г., в мазето на църквата на Гринич Вилидж, Ню Йорк. Уайлд е прославен върху пиедестал: кремава статуя, облечена като денди, на табела под него е изписан затворническият му номер от времето, когато е излежавал присъда в затвора в Рединг, C.3.3. Непосредствено зад Уайлд е разположен голям неоготически витраж с образа на Исус, който асоциира двамата мъже с мъченичеството. По стените има и снимки на ЛГБТК личности, които са били преследвани по подобен начин: Алън Тюринг, Харви Милк, Марша П. Джонсън. Художествените произведения са създадени от Дейвид Макдермот и Питър Макгоф.
Това е образът на Уайлд, който всички познаваме: като избухлив естет и талантлив писател, остроумен провокатор, за когото се предполага, че е казал на митническите служители в Ню Йорк: „Нямам нищо за деклариране, освен гения си“, който е написал блестящи пиеси и прекрасни детски книги. Може и да се е оженил за писателката Констанс Лойд, но това явно е било димна завеса, за да прикрие истинската си сексуалност, тъй като е имал многобройни връзки с мъже – от Роби Рос до лорд Алфред Дъглас. Разцъфтяващият талант на Уайлд е унищожен от жестоката викторианска общественост, която го очерня заради хомосексуалността му и го вкарва в затвора, където той умира в бедност и мизерия в парижка мансарда няколко години след освобождаването си. Впоследствие, през последните 50 години, Уайлд е възприет от ЛГБТК движението като светски светец, най-висшият символ на преследвания гей мъж.
Оскар Уайлд с лорд Алфред „Боси“ Дъглас, около1893 г. С любезното съдействие на Британската библиотека
Но дали историята на Уайлд е толкова проста? Дали това е справедливо представяне на живота и сексуалността му? В крайна сметка той е бил човек на противоречията. Малко преди да умре, той се доверява на Жан Дюпуарие, собственик на Hôtel d’Alsace, с думите: „Някои казваха, че животът ми е лъжа, но аз винаги знаех, че е истина; защото подобно на истината тя рядко беше чиста и никога не беше проста“. В „Биографията и изкуството да се лъже“ (1997 г.) Мерлин Холанд, внук на Уайлд, посочва, че животът на Уайлд не е такъв, който „може да търпи подход от типа „или/или“, с логични заключения, а изисква гъвкавостта на подхода „и/или“, като често повдига въпроси, за които няма отговори“. Онези, които се опитват да оформят Уайлд според собствената си програма, опростявайки неговата сложност, скоро откриват, че „той се превръща в живак в ръцете им.“
Репутацията на Уайлд като гей мъченик произтича от процеса му през 1895 г. за „актове на груба непристойност“. Това е едно от първите „звездни“ съдебни дела на века [процеси срещу знаменитости]. Уайлд е на върха на кариерата си. В Уест Енд се играят пиеси, които се радват на голям успех, сред които е и Колко е важно да бъдеш сериозен. Той е женен за Лойд от 11 години и има две деца – Сирил и Вивиан. Публична тайна е, че Уайлд е имал любовна връзка с лорд Алфред Дъглас, син на маркиз Куинсбъри. Лорд Алфред е запознал Уайлд със сексуалния ъндърграунд, където наемат млади мъже за секс. Между Уайлд и маркиза, който е избухлив и гневен човек, се случват няколко сблъсъка; Уайлд отрича да е имал сексуални отношения със сина му. После, през февруари 1895 г., Уайлд влиза в клуб Албемарл и открива оставена за него картичка от Куинсбъри, с надрасканото обвинение: „До Оскар Уайлд, позиращ СоМдомит“ [sic].
Възможно е правописната грешка да е била умишлена, както и използването на двусмислен език, което би улеснило спечелването на дело, ако Уайлд съди. Важното е, че това е капан, който използва викторианската нужда от маски на хетеросексуална почтеност. Дори само да изглеждаш като содомит в едно общество, което е имало строги представи за пола, е било рисковано. Уайлд решава да заведе дело срещу Куинсбъри, но не за да се защити като гей мъж, който се бори страстно за някаква кауза, а за да изчисти репутацията си. Той уверява адвоката си сър Едуард Кларк, че обвиненията са „абсолютно фалшиви и неоснователни“.
Процесът е ключов момент в еволюцията на възприемането на сексуалността като идентичност – била тя хетеро или хомо. Преди викторианската епоха сексът е практика, а не идентичност. През 1861 г. викторианците въвеждат Закона за престъпленията срещу личността, който премахва смъртното наказание за содомия, но създава ново: от 10 години до доживотен каторжен труд. През 1885 г. поправката „Лабушер“, с която се въвежда неясно формулираното престъпление „актове на груба непристойност“, означава, че двама мъже могат да бъдат изправени пред съда само за размяна на няколко любовни писма, без да са необходими свидетели. Не е чудно, че тя става известна като Хартата на изнудвача.
Криминализирането на хомосексуалността върви ръка за ръка с опитите за нейното класифициране. Викторианските сексолози като Рихард фон Крафт-Ебинг възприемат хомосексуалността като патология, отклонение, което произтича от възпрепятствано развитие. Други твърдят, че страдащите от „болестта“ са „инвертирани“: т.е. мъжете, извършващи хомосексуални действия, са женски души, родени в мъжки тела, и обратно. Нарастващата обществена враждебност към инверсията е съпроводена от колективно любопитство: какви са характеристиките на един мъж, който обича мъже? Как се облича? Как се държи? През 1870 г. в Обединеното кралство двама мъже, Ърнест Бултън и Фредерик Уилям Парк, са арестувани за това, че са се обличали като жени, и един лекар е помолен да ги прегледа за физически „признаци“ на хомосексуалност – но той признава, че не е сигурен какво точно търси. Както отбелязва журналистът Ерик Берковиц в книгата Секс и наказание (2012 г.), това е „изключително важен ранен опит“ за определяне на характеристиките, които може да има един гей мъж.
Либералният депутат лорд Артър Пелам-Клинтън с Фредерик Уилям Парк (известен още като Фани, стоящ) и Ърнест Бултън (известен още като Стела, която се нарича съпруга на Клинтън). С любезното съдействие на Фредерик Спалдинг/Есекската служба за архиви
В по-късните десетилетия инвертите започват да се възприемат като хищници. През 1889 г. избухва скандалът на улица „Кливланд“, при който се разкрива, че няколко тийнейджъри, работещи като телеграфисти в Главната пощенска служба, са работили като момчета под наем на улица „Кливланд“ – публичен дом, посещаван от богати хора като лорд Съмърсет и граф Юстън. Скандалът запълва таблоидите седмица след седмица. Момчетата са смятани за невинни, а общественият гняв е насочен към по-възрастните мъже, които ги наемат. Година по-късно, когато Уайлд публикува Портретът на Дориан Грей – роман с хомоеротичен подтекст, в Скотс Обзървър той е окачествен като история, която ще бъде интересна най-вече за „изпаднали в немилост благородници и извратени телеграфисти“ – подигравка, препращаща към улица „Кливланд“.
Когато Уайлд завежда дело за клевета срещу Куинсбъри, той подценява опасността, в която се намира. Отчасти това е въпрос на класова принадлежност: той не вярва, че показанията на свидетелите от ниската средна класа, които Куинсбъри е призовал, ще бъдат взети на сериозно. На първия ден от процеса се появява в карета, в палто, обшито с кадифе, и отговаря на въпросите на обвинението с лекота. На въпроса дали е целувал Уолтър Грейнджър, който по това време е на 16 години, Уайлд отговаря: „О, не, моля ви се. Той беше особено грозно момче.“ След като на свидетелската скамейка се появяват още млади мъже, които описват щедри подаръци, които Уайлд им е правил, за да ги подмами към секс, делото за клевета се проваля и изведнъж Уайлд открива, че сега той е подсъдим, несправедливо представен като тъмният развратител на златното момче лорд Алфред.
Докато обвинението го притиска, Уайлд произнася реч, която мнозина аплодират като първата, в която хомосексуален публично защитава своята сексуалност (всъщност тази чест трябва да се отдаде на немския пионер в сексологията Карл Хайнрих Улрихс през 1867 г.). Независимо от това, речта на Уайлд е красива и искрена:
„Любовта, която не смее да изрече името си“ през този век е такава голяма привързаност на по-възрастен към по-млад мъж, каквато е имало между Давид и Йонатан, каквато Платон е превърнал в основа на своята философия и каквато можете да откриете в сонетите на Микеланджело и Шекспир. Това е онази дълбока духовна обич, която е толкова чиста, колкото и съвършена.
Защото Уайлд никога не се е описвал като хомосексуален, нито като „инверт“. След като изучава Класическа филология в Оксфорд, той възприема своята сексуалност в традицията на педерастията – практика, датираща от Древна Гърция и Рим, при която по-възрастен мъж служи като сексуален водач и интелектуален наставник на по-младо момче. Предпочита термина „уранист“, въведен от Улрихс през 60-те години на XIX в. и произлизащ от Платоновия диалог Пир. Някои критици обаче смятат, че речта на Уайлд е била начин да романтизира една експлоататорска ситуация: някои от момчетата, с които е спал, са наполовина по-млади от него и те също са претърпели травмата от излагането на показ и унижението по време на процеса.
След като е вкаран в затвора, Уайлд пише писмо до министъра на вътрешните работи, в което моли за помилване, заявявайки, че страда от „еротомания“ и „чудовищно сексуално извращение“. В статия, публикувана онлайн за The Imaginative Conservative през 2018 г., Джоузеф Пиърс дори стига дотам, че посочва горните примери като доказателство, че Уайлд е „хомофоб“. Но помислете за ужасите, с които Уайлд се сблъсква, след като влиза в затвора. Налагало му се е да върви с часове по бягаща пътека всеки ден, да разчепква въжета, да спи върху дъска, а тоалетната му е метална кофа. Получава ушна инфекция и се страхува да не загуби слуха си. Междувременно името му е заличено от театралните афиши, а семейното му жилище е разграбено заради дългове, които имал. Затова мисля, че отричанията на Уайлд са симптоматични за отчаяние – резултат от това, че е смазан от система, която съсипва здравето, щастието и брака му.
След излизането от затвора отношението на Уайлд се променя изцяло. Вестник Daily Chronicle отпечатва негово писмо, в което той яростно настоява за подобряване на условията в затворите и за необходимостта от „очовечаване на управителите“. Той пише на активиста за реформа в затворите Джордж Айвс, че: „Не се съмнявам, че ще победим, но пътят е дълъг и обагрен с чудовищни мъченичества. Само отмяната на Закона за изменение на наказателното право може да донесе някакво добро“. Всъщност, ако Уайлд трябва да бъде възхваляван като защитник на правата на хомосексуалните, то според мен това е най-великият му момент на храброст: след като бяга във Франция, той скоро се събира с лорд Алфред и двамата заживяват заедно в Неапол. На Уайлд му е отказано да вижда децата си, съпругата му заплашва да прекрати средствата му, а двамата с лорд Алфред са подложени на постоянно социално отхвърляне: в един хотел в Капри английските гости излизат с отвращение при вида им в трапезарията и двамата са помолени да напуснат хотела.
Процесът срещу Уайлд е толкова легендарен, че оформя съвременните ни представи за това какъв трябва да бъде един гей мъж. В изданието от 1906 г. на Сексуална инверсия – един от първите английски медицински учебници – сексологът Хавелок Елис твърди, че процесите срещу Уайлд „като цяло са допринесли за придаването на определеност и самосъзнание на проявите на хомосексуалността“. През 2024 г. в The Guardian писателят Том Крю разсъждава, че „скандалното разкриване на Уайлд е създало редица обществени предположения и предразсъдъци, които са се запазили повече от половин век и често са изкривявали начина, по който хомосексуалните са виждали себе си“ – като например „убеждението, че гей мъжете, като Уайлд, се налагат на света чрез своята различност: че се обличат различно, говорят различно, са „театрални“. Че техните връзки са… грубо сексуални, експлоататорски, потънали в неравенства на възраст и класа.“
Крю също така твърди, че процесът срещу Уайлд е засенчил зараждането на потенциално движение за правата на хомосексуалните, което се е състояло през 90-те години на XIX в., оглавявано от гореспоменатия Елис, както и от писателя Едуард Карпентър и поета Джон Адингтън Саймъндс. Карпентър например работи върху памфлет Хомогенната любов и нейното място в свободното общество, който впоследствие е отхвърлен от издателя му. През 1897 г. Елис публикува Сексуална инверсия, в която се опитва да докаже, че хомосексуалността е обичаен, повтарящ се елемент на човешката сексуалност. Книгата е сметната за „неприлична, порочна“ и „скандална“, а издателят на Елис, Джордж Бедбъроу, е подведен под отговорност за продажба на „неприлична клевета“. Междувременно, след процеса срещу Уайлд, 600 души, опасявайки се, че могат да бъдат подложени на подобно преследване, бягат през Ламанша.
В продължение на десетилетия името на Уайлд ще се свързва с позор и скрити хомосексуални копнежи. В романа на Е. М. Форстър Морис, написан през 1913 г., заглавният герой вижда себе си като „неизказуем от сорта на Оскар Уайлд“. През 1960-те години Уайлд започва да бъде възприеман от активистите за гей права. През 1967 г. Крейг Родуел, член на Mattachine Society, ранна организация за защита на правата на хомосексуалните в САЩ, открива в Гринич Вилидж книжарница „Oscar Wilde Memorial“. Родуел вижда в Уайлд „първия хомосексуален в съвременността, който публично защитава хомосексуалния начин на живот, [той] е мъченик на … „хомофилското движение“. След бунтовете в Стоунуол през 1969 г. книжарницата помага за организирането на прайд шествията, които се превръщат в ежегодна традиция. През 1964 г. Сюзан Зонтаг посвещава есето си „Бележки за Камп“ на Оскар Уайлд.
Когато движението за правата на ЛГБТК набира скорост, репутацията на Уайлд като гей икона и мъченик се затвърждава. Преди това учените са били насърчавани да игнорират всякакви гей тенденции в творчеството на Уайлд, а сега възниква цяла индустрия, която изследва кодираните препратки към хомосексуалността в творчеството му. В Портретът на Дориан Грей със сигурност има хомоеротични нотки, които Уайлд е принуден да смекчи за книжното издание в сравнение със сериала в списанието. Въпреки това пиеси като Колко е важно да бъдеш сериозен скоро са интерпретирани като изпълнени с хомосексуален подтекст: например думата „бънбъринг“ – по името на измисления „инвалид“ Бънбъри, когото Алджърнън използва, за да се измъкне от нежелани социални ангажименти – се възприема като код за двойно съществуване или брак, криещ таен хомосексуален живот. „Ърнест“ също се тълкува като кодова дума за гей, завой към „уранист“, въз основа на термина, използван от Улрихс, но Холанд опровергава това, като посочва, че ако случаят е бил такъв, то е щяло да бъде използвано срещу Уайлд по време на съдебния процес.
Пишейки в The Wilde Century (1994), Алън Синфийлд казва, че много от тези интерпретации просто се наслагват върху текста:
Много коментатори приемат, че странността, както и убийството, винаги излиза наяве, така че трябва да има някакъв гей сценарий, който дебне в дълбините на „The Importance of Being Earnest“. Но това всъщност не работи… Уайлд и писанията му изглеждат странни, защото нашата стереотипна представа за мъжката хомосексуалност произлиза от Уайлд – и от представите ни за него.
Но наистина ли Уайлд устоява като гей икона? Често срещано погрешно схващане за него е, че той е бил хомосексуален от ранна възраст и бракът му е бил маска. В интервю за списание The Advocate през 2008 г. обаче Холанд твърди, че дядо му се е оженил по любов и че сексуалността му е била сложна: „Ако това беше черно-бяла история за Оскар, който от самото начало е просто хомосексуален, крие го и накрая се примирява с него, тя щеше да е много по-малко интересна“, след което заключава, че като гей икона Уайлд е „несъвършен“.
Всъщност е трудно Уайлд изобщо да бъде определен като гей, ако се вземе предвид историята на страстните му влюбвания и връзки с жени. Когато учи в Оксфорд, Уайлд е порицан от майката на една студентка, Фиделия, след като е хванат да я целува. През 1878 г. той посвещава награденото си стихотворение „Равена“ на писателката Джулия Констанс Флетчър, заявявайки, че „тя пише толкова умно, колкото и говори“ и че е „силно привлечен от нея във всяко отношение“. Първата жена, за която се надява да се ожени, Флорънс Балкомб, той губи; при срещата си с нея през 1876 г. Уайлд пише на свой приятел, че е въодушевен: „Тя е само на седемнадесет години, с най-красивото лице, което съм виждал, и без пет пари. Шест месеца след началото на връзката им той ѝ подарява красив златен кръст с гравирано неговото име. Когато две години по-късно съперникът му Брам Стокър (който по-късно написва Дракула) се жени за нея, Уайлд е с разбито сърце.
Оскар, Констанс и Сирил Уайлд, снимани в края на ваканцията им във Фелбриг в Норфолк, Великобритания, лятото на 1892 г. С любезното съдействие на Уикипедия
Уайлд се жени за Констанс Лойд през 1884 г., година преди „актовете на груба непристойност“ да бъдат криминализирани в Обединеното кралство. Затова е трудно да се твърди, че той се е чувствал принуден да се ожени, за да прикрие гейските си наклонности. Когато Оскар и Констанс се срещат за пръв път през лятото на 1881 г., между тях веднага възниква напрежение. Майката на Констанс, Ада, вижда, че двамата си подхождат, като пише на лейди Уайлд, че „и двамата са … очарователни, надарени и което според мен е още по-съществено за началото на брачния живот, са изключително привлечени един от друг“. По време на шестмесечния им годеж двамата си разменят множество телеграми и писма. „Разбира се, ние сме отчаяно влюбени“, пише Уайлд на приятеля си Томас Уолдо Стори. „Телеграфираме си по два пъти на ден и в резултат на това телеграфните служители станаха доста романтични.“ Когато през 1885 г. се ражда първият им син, Сирил, Уайлд пише на актьора Норман Форбс-Робъртсън, че синът му е „прекрасен“, и го въодушевява от радостите на брака, като го насърчава да се ожени „веднага!“.
Но след няколко години брак Уайлд започва да се чувства неспокоен. Той губи желанието си към Констанс, когато тя забременява с второто им дете, предпочитайки я „бяла и стройна като лилия“. През 1886 г. 17-годишният Роби Рос идва на гости на семейство Уайлд и писателят преживява първата си гей любовна афера, когато Рос „съблазнява“ (по думите на Уайлд) своя домакин.
Това, че бракът му се е провалил, твърде често се изтъква като доказателство, че Уайлд наистина е бил гей – например в Тайният живот на Оскар Уайлд (2005 г.) Нийл Маккена твърди, че бракът им е бил „безстрастен“. Но много бракове се провалят, често по сложни и многобройни причини, и макар че привличането на Уайлд към съпругата му е отслабнало, това не е особено необичайно или шокиращо. В Констанс (2012 г.) Франи Мойл твърди, че двамата са се оженили (както много викторианци), без да се познават добре, и че бракът, заедно с процеса на взаимно откриване, е донесъл както интимност, така и разочарование. Освен това Мойл предполага, че „може да е имало медицински проблеми след раждането“, които са довели до намаляване на сексуалните отношения между тях. Грешка е да се приеме, че бракът на Уайлд е бил фиктивен и че вторият акт на неговата сексуалност го определя абсолютно, така че миналото му да бъде пренаписано, за да съответства на този разказ.
Понеже един аспект от желанието на Уайлд е бил забранен, това е разцепило сексуалността му на две отделни половини с противоположни характеристики: едната почтена, другата бунтарска; „едната аполонична, другата дионисийска“, по думите на биографа Ричард Елман. Уайлд се наслаждава на любовни връзки с мъже, отчасти защото те са забранени – възбуждащ бунт срещу едно общество, което той обича и презира едновременно. „Опасността е половината от вълнението“, разсъждава той по-късно, в затвора. „Чувствах се така, както се чувства укротител на змии, когато подмамва кобрата да се надигне от боядисаното платно…“ Мъжките любовници се асоциират с декадентството, бракът с дълга, мъжете – с подземния свят, а съпругата му – с приемливата повърхност.
Елман разглежда преминаването на Уайлд от женски към мъжки любовници като „преориентация“. Аз твърдя, че по-точният термин за описание на сексуалността на Уайлд е, че той е бил бисексуален. В интервю за книгата на Марджъри Гарбър Vice Versa (1995 г.) академикът Джонатан Долимор разсъждава по подобен начин: „Моето усещане за Оскар Уайлд е, че той със сигурност е бил бисексуален, и има смисъл, в който осъждам представянето на Уайлд като човек, който живее напълно недобросъвестно по отношение на съпругата си.“
Въпреки това гей теоретиците се противопоставят на това по-сложно и нюансирано разглеждане на сексуалността на Уайлд. Да вземем например тези думи на куиър теоретичката Ив Кософски Седжуик, интервюирана в списание Outweek през 1991 г.: „Не съм сигурна, че тъй като има хора, които се идентифицират като бисексуални, съществува бисексуална идентичност…“ Интервюиращият продължава да обобщава, че Седжуик посочва исторически фигури, за които общността на гейовете и лесбийките твърди, че са лесбийки и гейове (Коул Портър, Елинор Рузвелт, Вирджиния Улф, Уолт Уитман, Оскар Уайлд), които всъщност биха били класифицирани като бисексуални: „Но гей и лесбийското движение не се интересува от това да направи това разграничение“.
Проблемът с аргумента на Седжуик е, че той затвърждава опростената бинарна система „хомо/хетеро“. Резултатът е, че – както посочва Стивън Ангелидес в История на бисексуалността (2001) – „бисексуалността… е немислима извън бинарната логика“ и следователно се заличава. Това омаловажаване на бисексуалността обаче е характерно за епохата. В исторически план, от 1970-те години насам бисексуалните хора се сблъскват с пренебрежение или отхвърляне и трябва да се борят с години за включването на буквата „Б“ в ЛГБТК. Бисексуалността често е била разглеждана като фаза или като разположена „на ръба“, където седящият неизбежно ще застане от едната или другата страна, или е била смятана за размиване на каузата; лесбийките феминистки през 1980-те са били подозрителни към бисексуалните жени, които са били смятани за „спящи с врага“, а през 1985 г. лондонският център на лесбийската и гей общност забранява бисексуалността, тъй като членките им лесбийки се чувстват застрашени от бисексуалните мъже. По време на кризата със СПИН бисексуалните често са обвинявани, представяни като мост между две сексуални групи, които предават болестта от гейове към хетеросексуални и обратно.
Тъй като бисексуалността е неправилно характеризирана като един вид „ничия земя“, където винаги е било по-трудно да се бориш за дадена кауза, сексуалността на Уайлд неизбежно е опростена. Бинарната история на Уайлд като невинен преследван гей срещу жестока хетеросексуална публика е по-силна, особено като се има предвид тревожното нарастване на престъпленията от омраза срещу ЛГБТК през този век. През 2016 г. арт организацията Artangel организира публично четене в затвора в Рединг на De Profundis – писмото, което Уайлд пише по време на лишението си от свобода – с участието на известни личности като Ралф Файнс, Лемн Сисей и Максин Пийк, които четат откъси на глас. В интервю един от директорите, Майкъл Морис, отбелязва, че в някои страни хомосексуалността все още е незаконна: „Искаме хората да осъзнаят това потисничество и преследване.“
Това без съмнение е основателна причина да помним ужасите на съдбата на Уайлд. Но да се приеме, че Уайлд е бил бисексуален, не означава, че гей наклонностите му са били наполовина или с половин сърце, нито че трагедията му е обезценена. Това не намалява жестокостта на викторианското общество, което го осъжда да прекара две години в тъмна, студена килия, със съзнание, което бавно се разпада, и гений, пропилян само защото не се вписва в тяхната тясна представа за сексуалността. Но признава, че той е много по-сложна фигура от подвеждащата карикатура, в която теоретични програми и социални каузи постепенно го превръщат.
